Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

събота, 30 януари 2010 г.

Разстрелът в нощта на 1-ви

На 1 февруари 2010 г. се навършват 65 години от жестока присъда на „Народния съд” и последвалия масов разстрел

Роден съм в Драз махала – зеления квартал по нанадолното от Софийската опера до Сточна гара. Кварталът, където и в годините на „най-бурен социалистически разцвет” възрастните дами си запазиха правото да се обръщат една към друга с „госпожо”.


От нас до Централни гробища беше толкова близо, колкото и до Централни хали. Поради буен нрав и художествен живот дядо ми Дечо почина само на 62. Това доведе до голяма скръб в баба Надка. И съответно до ежедневни посещения на гроба му. Тъй като вече беше понаедряла с годините, а обичаше да ходи, тя беше решила, че мен – първородния внук, може да ме използва вместо бастун. Така че – подпирайки баба си, аз съм изкарал много повече време из алеите на гробищен парк Орландовци вместо в кварталната градинка...


Странна поетика има скръбта по съпруга. Поради безбройните войни, организирани и неорганизирани съпротиви, бомбандировки и прочие в България през 20.ти век тя е прерастнала в матриархат. И не най-възрастният мъж, а най-възрастната жена – вдовицата, и командва, и възпитава, и пренася миналото в бъдещето. И обратно...


Та един път баба Надка ме заведе на празно място сравнително недалеч от нашия фамилен гроб, подпря се на сянка под едно дърво, огледа се наоколо и тихо ми довери:


„Хубаво го запомни това място. Тука е заровено цялото народно събрание! Тука гние цвета на България! През 45-та, дни след като ги разстреляха през нощта на 1-ви февруари, доведох и майка ти. Да й покажа и на нея. И принц Кирил е тука. Всички министри... Цяла нощ копали гроба си, а накрая ги разстреляли. Няколко дни след това, като стъпвахме по земята, между буците пръст джвакаше кръв...”.


После питах и майка си – тогава е била 14-годишна.

„Да – потвърди и тя – между буците пръст бликаше кръв”.


Случката е от началото на 70-те, когато и аз съм бил около 14.


За да се уважаваш, трябва да вярваш на възрастните. Особено на фамилните вождове... Когато съм се осмелявал да се усъмня в думите им или просто да ги отдам на евентуално приказно преувеличение, съм си давал сметка, че това варварство е извършено в студ и мраз и земята върху мъчениците наистина е била скована в буци. Както и кръвта е била охладена и „спряна” долу – в Подземния свят. После времето е омекнало, пръстта е тръгнала надолу, а кръвта – свидетелство, гордост и предупреждение, е поела нагоре – обратно към Белия свят. Да разказва на бъдещето...


В началото на 90-те години д-р Петър Дертлиев ми е казвал, че всяка нова сесия на „Парламента в Белгия” дълги години (по времето на комунизма в България) е почвала с едноминутно мълчание. В памет на колегите от единствения поголовно разстрелян европейски парламент – Българския. Може би под името „белгийски” е говорел за Европейския парламент в Брюксел?

Не знам – още не съм засичал информацията, но му вярвам ...


Категорично установено е следното:

- Нюрнбергският процес осъжда на смърт 14 души от цялата Втора световна война , а „Народният съд” от 1945 г. само в България – десет пъти повече – 140 политици.


Искаш ли да скопиш една нация, първо клъцваш елита...

Това е. Вечна им памет!


Георги-Момчил Попов

Илюстрация: Калин Николов


събота, 23 януари 2010 г.

Гледах „Улжан”

Ако на прозореца на класната ти стая в Казахстан внезапно се появи французин, няма да е никак изискано да се разкрещиш и да побегнеш към директора... По-цивилизовано е да прекъснеш урока, да изведеш дечурлигата с кордели и костюмчета на двора и да го заговориш на френски. А те, чувайки странната, горчиво-сладка реч, да престанат да се плезят на небръснатия чичка в пардесю. Да се скупчат около него като пиленца и всяко да иска да го докосне. За спомен... За късмет...

Ако разбереш, че един французин е дошъл чак от Франция, за да върви сам през Казахската степ, ще се опиташ да му обясниш, че това е равно на гибел. Ако не те послуша, тайно ще го последваш...

Това е Улжан.

А Шарл?

Шарл е пътувал дълго, за да е сам. Сам в степта – на Великия път на коприната. И нищо друго не го интересува. Мълчи. Нещо го мъчи, крие тайна. Дори Улжан си е помислила, че е убил някого. Там, в Европа, и бяга тук – в Азия... За да отбие любопитството, французинът отсича кратко: тръгнал съм към връх Хан Тенгри.

Но там отиват само старите шамани, за да умрат! Близо до бог Тангра?...

Е, разказах доста. От притчата „Улжан”. Притча за безбрежната пустинна самота и за приятелите. Притча за Продавача на слова, съкровени сами по себе си.Продавача на слова (и надежди за изцеление) пътува из Казахстан на мотоциклет и говори на санскрит, френски, руски и някои други езици.

Притча за човешкото сърце, голямо колкото степите на Азия. Притча за страданието и мъдростта на няколко милиона номади, мачкани „сякаш в Древността, а е било вчера” от комунизъм и радиация...

( 2 000 000 умират от глад заради колхозите на Сталин!)

Притча за Новото Велико преселение на народите, за новата потребност на човека да се отърси от излишната цивилизованост. В „Улжан” намерих прекрасна философска „храна”, приготвена от древна и бийт–култура, от много стари пластове познание, поверия, които битуват и днес, от благородна сдържаност и концентрирана енергия.

Като свърши, пожелах отново да го гледам. Струва ми се, че открих и други културни паралели, не само непонятното (на пръв поглед) френско почитание към българския бог Тангра. Спомних си за богомилите...

„Улжан” – продукция на Франция, Германия и Казахстан, 2008. Режисьори Фолкер Шльондорф и Жан-Клод Кариер.

сряда, 20 януари 2010 г.

Зловещият „Хоеншьонхаузен”

Това е цял квартал от Източен Берлин, превърнат в затвор от съветската власт. Забранена зона в самия град, главен следствен затвор на ЩАЗИ – тайната полиция на ГДР. Централа за разпределение на арестанти из общо 17-те затвори на тайната полиция в Източна Германия (сред които дори и бивш нацистки концлагер – „Заксенхаузен”). От 1945 до 1990 – 44 години кошмар, 44 години политически репресии, осъществявани от 91 000 щатни и 180 000 доброволни сътрудници на ЩАЗИ.

През 50-те години на 20. век тук са заключвани многобройни затворници, оказали съпротива на режима на комунистическата диктатура. В списъка им се срещат както ръководители на въстанието в Берлин и Лайпциг от 17 юни 1953, така и последователи на Свидетели на Йехова.

Тук, в килиите, приличащи повече на погребални камери, за дълги месеци са хвърляни и комунисти – реформатори , ръководители на издателства, изпаднали в немилост политици... Имало и практика Министерството на държавната безопасност да похищава от Западна Германия протестиращи срещу комунистическия режим в Източна Германия. Такива хора също попадали в „Хоеншьонхаузен”, като например адвокат Валтер Линзе от Западен Берлин. Отвличат го през 1952 г. и след година го екзекутират чак в ... Москва.

Наречено „Център на комунистическата диктатура”, тук са намерили гибелта си стотици жертви. Не издържайки на студ, изтезания, глад, липса на всякаква перспектива за бъдещето, само в периода юли 1945 – октомври 1946 според данни от съветска страна тук са починали 886 затворници, а по други данни – над 3000 мъченици. Останките им били закопавани в намиращи се наблизо насипи или бомбени ями…

През 1994 г. това зловещо място е превърнато в един от музеите на Берлин. В събота (15 януари 2010) берлинчани отбелязаха 20 години от щурма на Цитаделата на ЩАЗИ и по този начин фактическия край на тайната диктатура.

За тези, които разбират написаното, така 15 януари 1990г. се очертава като дата, съпоставима с деня на щурма на Бастилията от Великата френска революция.

Източник:

www.stiftung-hsh.de

Снимки: Биг Фото