Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

събота, 30 януари 2010 г.

Разстрелът в нощта на 1-ви

На 1 февруари 2010 г. се навършват 65 години от жестока присъда на „Народния съд” и последвалия масов разстрел

Роден съм в Драз махала – зеления квартал по нанадолното от Софийската опера до Сточна гара. Кварталът, където и в годините на „най-бурен социалистически разцвет” възрастните дами си запазиха правото да се обръщат една към друга с „госпожо”.


От нас до Централни гробища беше толкова близо, колкото и до Централни хали. Поради буен нрав и художествен живот дядо ми Дечо почина само на 62. Това доведе до голяма скръб в баба Надка. И съответно до ежедневни посещения на гроба му. Тъй като вече беше понаедряла с годините, а обичаше да ходи, тя беше решила, че мен – първородния внук, може да ме използва вместо бастун. Така че – подпирайки баба си, аз съм изкарал много повече време из алеите на гробищен парк Орландовци вместо в кварталната градинка...


Странна поетика има скръбта по съпруга. Поради безбройните войни, организирани и неорганизирани съпротиви, бомбандировки и прочие в България през 20.ти век тя е прерастнала в матриархат. И не най-възрастният мъж, а най-възрастната жена – вдовицата, и командва, и възпитава, и пренася миналото в бъдещето. И обратно...


Та един път баба Надка ме заведе на празно място сравнително недалеч от нашия фамилен гроб, подпря се на сянка под едно дърво, огледа се наоколо и тихо ми довери:


„Хубаво го запомни това място. Тука е заровено цялото народно събрание! Тука гние цвета на България! През 45-та, дни след като ги разстреляха през нощта на 1-ви февруари, доведох и майка ти. Да й покажа и на нея. И принц Кирил е тука. Всички министри... Цяла нощ копали гроба си, а накрая ги разстреляли. Няколко дни след това, като стъпвахме по земята, между буците пръст джвакаше кръв...”.


После питах и майка си – тогава е била 14-годишна.

„Да – потвърди и тя – между буците пръст бликаше кръв”.


Случката е от началото на 70-те, когато и аз съм бил около 14.


За да се уважаваш, трябва да вярваш на възрастните. Особено на фамилните вождове... Когато съм се осмелявал да се усъмня в думите им или просто да ги отдам на евентуално приказно преувеличение, съм си давал сметка, че това варварство е извършено в студ и мраз и земята върху мъчениците наистина е била скована в буци. Както и кръвта е била охладена и „спряна” долу – в Подземния свят. После времето е омекнало, пръстта е тръгнала надолу, а кръвта – свидетелство, гордост и предупреждение, е поела нагоре – обратно към Белия свят. Да разказва на бъдещето...


В началото на 90-те години д-р Петър Дертлиев ми е казвал, че всяка нова сесия на „Парламента в Белгия” дълги години (по времето на комунизма в България) е почвала с едноминутно мълчание. В памет на колегите от единствения поголовно разстрелян европейски парламент – Българския. Може би под името „белгийски” е говорел за Европейския парламент в Брюксел?

Не знам – още не съм засичал информацията, но му вярвам ...


Категорично установено е следното:

- Нюрнбергският процес осъжда на смърт 14 души от цялата Втора световна война , а „Народният съд” от 1945 г. само в България – десет пъти повече – 140 политици.


Искаш ли да скопиш една нация, първо клъцваш елита...

Това е. Вечна им памет!


Георги-Момчил Попов

Илюстрация: Калин Николов


Няма коментари:

Публикуване на коментар