Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

вторник, 28 април 2015 г.

ЗДРАВКА ЕВТИМОВА С НОВ РОМАН



В книжарница „Гринуич”- София, на 28 април се състоя премиерата на романа „Една и съща река”, ИК „Жанет 45”, 2015. Имаше много цветя за авторката, дълга опашка за автографи, а преди това „парченце” от новата книга чете актрисата Татяна Лолова. Сред специалните гости бе и поетът Николай Милчев, чието слово от Народната библиотека преди месец публикувам днес.
                                   

ЗА НАЙ-ЛЕСНАТА ПРОЗА…

Думите, които казах за Здравка Евтимова на награждаването й с наградата на името на Блага Димитрова.

От Николай МИЛЧЕВ
Реших да започна с визитна картичка на Здравка Евтимова. Оказа се сложна работа, защото рискувам да остана в сферата на многобройни изброявания на книги и награди и да пропусна същностното – усилията и таланта, тънките и дръзки трептения на душата, без които нищо не би било възможно.

Ще започна с традиционното:Здравка Евтимова живее в Перник и работи като преводач от английски, френски и немски език. Ще продължа с това, че разкази на Здравка Евтимова са публикувани в литературни списания и антологии в 32 страни по света. Свържете едното с другото, за да разберете, че в сферата на духа няма център и провинция. Творецът е тази необяснима вселена, която побира в себе си всичко. Независимо от посоката на движението.

В България Здравка Евтимова има издадени четири сборника с разкази и три романа. Художествената география има внушителни очертания: Сборниците с разкази „Горчиво небе”, „Госпожица Даниела” и „Невъзможно синьо” са издадени във Великобритания.
Сборникът „Някой друг”, издаден в Калифорния, САЩ, е отличен с наградата „Най-добър сборник с разкази от утвърден автор”. Различни нейни творби са издавани и отличени с награди в Тексас, САЩ, Израел, Гърция, Италия. Разказът „Рядко” е включен в антологията „Най-добра европейска проза 2015” в САЩ, а разказът „Твоят ред е” е един от десетте наградени разказа в световния конкурс за къс разказ на тема „Утопия 2005”  в град Нант, Франция. Този разказ е включен в антологията „Утопия – 2005 – Десет писатели от цял свят”.

През декември 2014 г. Здравка Евтимова  спечели наградата „Балканика” за най-добра книга от балкански писател със сборника си „Пернишки разкази”.

В България Здравка Евтимова е двукратен носител на наградата за разказ „Златен ланец” на вестник „Труд” – 2006 и 2010 година, носител на наградата „Чудомир” за хумористичен разказ на в. „Стършел”, на литературната награда за проза „Анна Каменова”, наградата „Балкани” на издателство „Балкани” за разказ от балкански писател и др. 

Здравка Евтимова и Татяна Лолова на премиерата на романа „Една и съща река” в книжарница „Гринуич”- София 
Поетът Николай Милчев 
Новият роман „Една и съща река”

Книгите на Здравка Евтимова са най-лесните книги, която съм чел от години.
Лесни, защото не се налага нищо да се доизмисля, нищо да се дописва, нищо да се възприема на вяра. В страниците има всичко. Има магия, има любов, има пропаст към любовта, има очакване, има сърца, по-големи от поляни, има живот, който пулсира във  всяка вена.

Книгите са „лесни”, защото веднага влизат  под кожата, карат те да ги търсиш още преди да прочетеш думата, карат  те да си неспокоен и да ги отпиваш на глътки. Да ги отпиваш на глътки означава да ги оставяш и да ги изчакваш. Да ги оставяш до възглавницата си и да ги изчакваш да те връхлетят след малко, да те връхлетят  пак, да ги искаш още и още, по-дълго и по-дълго.

 Ако някой си помисли, че пиша за любов, добре си е помислил. Ако трябва да измисля само една-единствена дума, то нищо друго не ми идва наум, освен любов.

Здравка Евтимова е влюбен човек. И й личи толкова много, че почти не се забелязва. Ако стоиш до Здравка, все едно стоиш до езеро. Няма как да видиш нищо, ако върху езерото не скочи скакалец, не падне листо, не проблесне лъч от сълза –  не можеш да видиш нищо, ако не разтвориш страниците. Толкова гладко езеро, а толкова дълбочина, толкова хлъзгави и мътни риби, толкова подмоли, течения и значения. И какви заглавия – „Синфония Булгарика”, до него - „Пернишки разкази”, „Стари коли и други разкази”, „Четвъртък”...

Не познавам друг съвременен български белетрист, който може да събере в едно хоризонт и мравка, светкавица и магаре, любовна  магия и бъчва, късен влак и такси, което долита в последния момент.

Завиждам на тези, на които предстои да четат прозата на Здравка Евтимова. Те дори не подозират колко много ще плачат, колко много ще се смеят и колко много ще искат театърът да не свършва.

Искам да питам Здравка  как успява да направи така, че едно толкова българско писане да звучи толкова универсално на толкова много езици. Питам я къде е границата на думите и значенията и защо книгите ѝ тежат еднакво в ръцете на читателите и у дома, и в Европа, и отвъд океана. Не очаквам лесен отговор, защото азбуките отразяват опит и съзнание, а опитът и съзнанието са универсални главно с това, че принадлежат само на един хълм и на всички хълмове, само на един град и на всички градове, само на едни очи и на всички погледи.

Сякаш всичко в книгите ѝ е вдянато в една игла. Конецът е видим и ярък, и същевременно вълшебен и тайнствен. Разказите се качват един върху друг, носят се на гърбовете си, пренасят се през стърнища, тръни и бодили, за да се разпръснат единни и всякакви. Това са книги за кръстопътя и за всички посоки едновременно.

Завиждам на дома на Здравка Евтимова, на нейните паници и чинии, на нейните маси и столове, на нейните легла и абажури. Толкова много гладни хора може да нахрани само добър домакин. Толкова много уморени нозе могат да приседнат на столове, изплетени от паяжини и направени от дрян. Толкова много сънища за уморените очи могат да носят само легла от думи и образи, от превъплъщения и подсъзнание, родени в талантлива къща.

Не крия, че съм особено пристрастен към една книга на Здравка Евтимова – „Пернишки разкази”. Ако бях малко дете и тази книга беше от гланцова хартия, цял ден бих си изрязвал изречения. Бих си изрязал „Кларинет” и бих оставил вятъра да свири в него. Бих си изрязал „Пръстен”  и бих оставил болката да го носи, бих си изрязал „Глог” и бих го оставил да издраска цялата ми кожа, бих си изрязал „Моливи” и бих рисувал с тях и смърт, и рождение.

И защото не съм дете или поне не ми личи на пръв поглед, аз мога само да чета книгите на Здравка Евтимова,  да ги оплаквам и да им се радвам.
Сигурен съм, че ще бъдем много.

Николай  МИЛЧЕВ,

Народна библиотека „Св.св. Кирил и Методий”, София, 25.03.2015

неделя, 12 април 2015 г.

МЕТРОСТАНЦИЯ "ЛЕТИЩЕ СОФИЯ"

 
Вторият работен ден на най-новия лъч на Софийското метро - Лазаровден. Новият прозорец на София към света - Терминал 2 на летище "София". Или както се пошегува приятел "Терминал 2 в 1" - метро и летище на 20 метра изход от вход. Пешеходно, на железни релси, на криле в аероплан. От града под Витоша до цялото земно кълбо. Въздушната врата на България към света... 
По БНТ-то бях споделил и идеята си /2012/, че Източната врата на София трябва да говори за дълбоката ни връзка с Древна Тракия... Та там, да видя на място. Наистина, разкошотия!
Само с тази конструкция на Орфей, поразен от чумата през 18. век, май са ме разбрали твърде... как да го кажа, разкрепостено... Ама какво ти разбират от изкуство, от красота или да речем хармония хората без власт?!
Орфей, Аполон, Сатанаил, Нерон над горящия Рим - карай, важен е оборотът... И клиентелата. Касата е сърцето на съвременния свят! А хора много, забързани, замечтани, само до панорамата през стъклата и обратно, като мен, с багажи на колелца, без да се обръщат, угрижени, щастливи... Така. И пак така.
 Панорама на софийското поле и Стара планина.
 
 На хоризонта от юг - Витоша. Позната и винаги загадъчна.
 
03 Април 2015