Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

петък, 28 декември 2012 г.

ДЯДО МРАЗ УМРЯ, 1992


By Momchil POPOV

Приучихме щерката да ме посреща с  „Добър вечер", а не с баналното „Тати, какво ми купи?”. Тя бързо възприе - първо ми казва „Добър вечер” и чак след това тихо на ухо: "Тати, какво ми купи?". Ще стане от нея възпитано демократично дете, знам си. Детските буйства от сорта на тропане с крак и тръшкане около вратата след категоричен отговор  „Всеки ден не е Конски Великден, чеде!” ще бъдат преодолени. И то в  кратък  темпорален отрязък, докъм  средата на следващия век, когато успешно ще приключи прехода  РСО - С2 - МЕС (тоест: развито социалистическо общество - социализъм на квадрат - монополизъм  екстра светъл)...

За мили очи пред  детето тази вечер бях напъхал в джоба някаква родна баничка, пълна с течен маргарин. И тъкмо да я извадя тържествено, когато малките топли устни натикаха в ухото ми категоричен социокултурен факт: „Тати, Дядо Мраз Умря!"...

- Кой ти каза?
- Госпожата в детската градина.  
- Какви са тия глупости?!
- Не са глупости! Не са глупости! - затропа краче четиригодишната ми госпожичка. - Учителката каза, че Дядо мраз е умрял  и ще дойде Дядо Коледа.

- Какъв  е тоя канибализъм бе?! Не може ли да се пенсионира пустият му дядка, да го съкратят или нещо подобно, ами ще му режем главата?... Оня да си се връща - времето си е негово! Да си кара червената хондичка,  да си раздава подаръците с инфлационен индекс, да си формира печалби...
- Не може! Умря!

- Слушай, чеде. Ще кажеш утре на госпожата, че Дядо Мраз се е пенсионирал, а не е умрял.
Детето ревна, та се заля. Ха де...

Е, мерна ми се през главата Дед Мороз, Товаришч Мороз, Черезвичайно Ответствений Товаришч Дед Мороз, разпрах му червената мантия с парцалки от памук, сритах го през казашките ботуши (сапаги),  ама чак пък разстрел?... Да го вземат военопленник, 6е! Колко му е?!

Сражавал се е, да речем, с Дядо Коледа на Силистренската  митница... Докато чакат румънците да ги оформят, на втория ден един от елените на Дядо Мраз е ритнал калника на червената хонда и оня е изскочил с манивелата. На Снежанка отдавна  й е посинял носа от влашкия студ и не е чакала и покана да са увие на врата на младия и надежден дядо Фо..., пардон  - Дядо Коли. Вързали са му ръцете на просъветския старец, приватизирали са му подаръците и насила са му взели подписа на официален дистрибутор  пред ОДЗ-то (обединеното детско заведение) на дъщеря ми...

Ето ти - хем героично, хем фолклорно! А те - пум! И край. Викай агенция "Покой" с волгата – катафалка  да не умирисва меката мебел...

Не може то така. Я да отръскам джобовете от трохите на разни там вафли, мекици и проч и да купя довечера по -скъпо подаръче. Дано убедя детето, че е по-хубаво да живеем, отколкото обратното... Това вече е нещо - шоколадово яйце, европейско, цена 45 лева, с изненада - играчка вътре.

Светнаха му на детенцето очите, гушна ме мило като мъничка Снежанчица и седнахме да сглобяваме играчката. Пумпалче.  Стволът е клоунче, а шайбата - картонено кръгче, което трябва да се защипе от човечето. Така става хем пумпалче, хем клоунче с поличка. А поличката наредена: синъо - червено, синьо - червено, синьо - червено... Завъртяхте пумпала. Щерката запляска с ръце, а аз посочих:

- Виж какъв хубав лилав цвят се получава.

Но пумпалът спря и тя ме отсече:
- Два цвята са: червено и жълто!

- Не е жълто, а синьо... Ама я виж, чеде, като се завъртят, става приятен лилав цвят, като на ония тревички - виолетките.
- Не, не..

Не исках да разревавам пак детето. Ще трябва да му обяснявам принципите на спектралния анализ и синтез. Че като се завъртят силно основните цветове, след време изчезват. Получава се бяло. Бяло като снега и като умното време.

Момчил ПОПОВ 1992

петък, 21 декември 2012 г.

БЪДНИ ВЕЧЕР, 1840-те


Любен КАРАВЕЛОВ
Събере се всичкото семейство и радват се един другиму, опекат турта, купят мед, орехи, рошкови, сливи и сушени круши; варят хошав, сърми, фасул и ориз; налеят вино и ракия турят. Радват се старите, подскачат децата. Чакаш и не можеш да се начакаш. Иска ти се по-скоро да си похапнеш от топлата турта, иска ти се да си топнеш мед, иска ти се да си посърбаш хошавец. Ех, кога щат да се съберат! – си мислиш ти.

Но ето че иде баба и носи една паница с мед, иде татко и носи бъклица със сладко вино.
- Добър вечер, дечица, за много години! – казва татко.
- Дал ти Бог добро, тато! И тебе за много години!
- Хайде, седнете да ядем, хайде! 

Ние изведнъж насядаме и грабваме лъжиците в ръка.
- Не, дечица, почакайте малко, - казва тато. -  Трябва по-напред  да прочетем молитва и да се помолим...

Ние ставаме за молитва. Тато я прочита, после се кръсти и захваща да кади с кадилницата. Ние стоим около трапезата и се кръстим. После баба взема една тепсия и туря на нея по малко от всяко ястие, туря също и пепел от огъня и неварена леща – това било за лек. С лещата лекуат сипаничавите овце, а с пепелта изгонват таласъмите и караконджовците. Освен това баба отлива малко медец в една чинийка и го занася под иконостаса. Разчупва туртата на малки частици, натопява всяка част в меда и дава всекиму по малко. Весело върви тая вечеря! Щом се наядеме, захващаме да пеем. Трапезата не се вдига до полунощ. През нощта дохождат коледарите, тропат на вратата и пеят. Те ходят по пет-шест души наедно от къща в къща. Когато влязат вътре, изправят се до трапезата и изпяват:

„Бог се роди, Коледо,
снощи вечер, Коледо...”

Когато коледарите изпеят песента, казват: „За много години! И догодина със здраве !” А ние ги гощаваме. Щом едни коледари си отидат, дохождат други и пеят същите песни. Понякога ние /децата/ отговаряме с друга песен:

„Бъдник, слуга, Коледо,
ти да кажеш, Коледо,
да ни даде здравице –
и на лозе гроздице!
Ой, Коледо, Коледо!”

Любен КАРАВЕЛОВ
Из повестта „Неда”, 1868

петък, 14 декември 2012 г.

ЖИВОТ В СТИХОВЕ

Поезията на Белчо Дончев – сила, удоволствие и... малко тъга
Осем дни преди „Края на света”, на датата 13 декември то.го. поетът Белчо Дончев даде старт на най-новата си книга „В режим на оцеляване”. Пред стари  и нови приятели се извини за скромната си дързост, като обясни, че тук, в Салона на Съюза на архитектите, е любимото му място за излагане. За първата си стихосбирка през 1990-та  се излагал пред дългата стена... Но оттогава завъртяли  столовете... И сега – за четвъртата книга, участвал в тоя ритуал откъм другия край на залата... Изглеждаше леко смутен, въпреки че поетичното му дело бе представено от Иво Инджев и Любо Перчемлиев пред микрофон и зрители, както си е ред... „Много трудно” е да се предположи, но бижуто от хартия и картон „В режим на оцеляване” е скрило тайната на живота в стихове на автора. Поет, далеч-далеч от платформата „професия рецитатор”, „нетрадиционен” - както ни титулуваха преди 89-та... Защото казва истини, и то на висок глас, по тия причини – 40 години „автор в чекмилиджето”... Шегичка! Шегичка ..., ама гола истина. Белчо Дончев го е казал по-добре на първата страница, а и на нас там:

„Издавам тези стихове по една единствена, но основателна причина. Защото съм ги написал. Вярвайте ми, в противен случай нямаше да ви досаждам. Понякога си мисля, дори с висока степен на увереност, че благодарение на тях останах относително нормален. Въпреки че самото писане на стихове е следствие от полезна за психическото здраве степен на отклонение.”
Афористично, кратко, ясно, с лека доза тъга... Но стихове силни, искрени, говорещи ти право в очите. И според прочутата фраза на Ляпчев, и „со малце кютек”... В превод, по някой и друг шамар за заспалите.
Белчо, поете, пропуснали сме да срещнем през годините... Но 8 дни преди „Края на света” все пак го сторихме. А това си е чист оптимизъм, нали? /Момчил П./

НОВ БИОЛОГИЧЕН ВИД
Белчо ДОНЧЕВ, 1983 г.

Когато някой в обществото на глупаци
със задължителния еталон не се покрива
и дразни с персоналните си знаци,
го обявяват – чужд на колектива!

И възцарява мисъл еднородна, 
в която всеки глупчо скрива
зад позата си благородна
плодът на свойта мисъл сива.

А сивотата колективна се разлива 
обгръща плътно индивид след индивид, 
изглажда ръбчета, изправя мисъл крива, 
създава нов биологичен вид.

(Алжир)

сряда, 12 декември 2012 г.

БУГАРАШ, КРАЯТ НА СВЕТА, „ТАЙНАТА КНИГА”

Телевизорът закачи на ухото ми снощи тревожна новина от Франция. Тя обаче ме стопли, защото е по световна българска следа. Последователи на богомилското учение от целия Глобус прииждали към Пик де Багараш, уверени, че това е едно от малкото места по планетата, където Краят на света няма да се състои.
Просто върхът ще се отвори като люк на огромен космически кораб точно на 21.12.2012 и хората наблизо ще бъдат спасени от представители на други цивилизации... Вместо страшна,  прекрасна приказка за последно „Лека нощ”... Интересът и напливът от поклонници е огромен, затова френските власти са блокирали оня ден достъпа до митичната планина. Сто поицаи и пожарникари са завардили пътеките към върха. За Пик де Багараш  още се вярва, че крие Свещения граал. И избавлението... Тайните към които преди няколко века са шифрирали катарите – така е прието да се казва за богомилите в Западна Европа.

Това учение се е родило в Дунавска България през 10-ти век Сл. Хр. Много харесвам остроумието, искреността, прозренията, отношението към жената, чувството за справедливост на богомилите. Историята им формално приключва с битките край Бугараш и изгорените им слова от Инквизицията. Само във Франция са останали над 100 топонима с корена „бугар”.  Разиграващата се в момента случка, от края на 2012-та, говори, че идеите на богомилите са преживели кланета, клади, векове  и са живи и днес... Дори и да се струват шашави на „Хомо предимо Плюскакис”...

Богомилите живеели в тайни общини, странейки от държавата. Висшите сред тях, наречени съвършени (избрани, посветени) били пълни въздържатели – без месо и вино на трапезата, без брак и плътски удоволствия, в постоянна борба със собственото си тяло. Защото тялото е дело на лошото начало и пречи на извисяването на Душата – частица от небесния дух ... Изключително интересно и отхвърляно векове наред (чак до наши дни!) било присъствието и на жени сред висшите богомилски духовници.

Богомилите  проповядвали братство, равенство, справедливост. Ненавиждали войните, убийствата, насилието. Отричали узаконеното от държава и черква социално неравенство. Подбуждали робите и крепостните селяни да не работят на господарите си, с всички сили се борели срещу Злото. Пръв духовен водач им бил поп Богомил.
Тяхната вяра, почерпана от Светото писание, прераснала във философско, социално и обществено учение, в центъра на което се явявал човекът с неговата душа и битие. По-късно учението на поп Богомил е пренесено и в Западна Европа и доразвива същината си като антифеодално, хуманистично и просветителско движение.Посветените се отдавали на общение с Бога чрез словото, събрано в тяхната „Тайна книга”, наречена още „Лъжливо евангелие”, а на простите и безписмени братя вечер край огъня разказвали легенди предимно за сътворението на света. Из Великата Рус тези легенди тръгнали още през ХІ век и сега са познати на фолклористите като „Български басни”.

„Тайната книга” не е запазена в славянски ръкопис. Открита е в архива на Инквизицията на гр. Каркасон – Франция, в препис на латински език, и  в библиотеката на Виена. В Париж е публикувана през 1691 г. Пръв с възстановяването и възвръщането на богомилската книжнина  в родината й се заема акад. Йордан Иванов, който през 1925 г. издава капиталния си труд „Богомилски книги и легенди”. Нека да надникнем замалко в „Тайната книга на богомилите”, за да получим бегла представа защо думите им са така близки до душите на обикновените хора... Хиляда години, след като са изречени за пръв път.

ИЗ „ТАЙНАТА КНИГА НА БОГОМИЛИТЕ”
....
„ 8. После попитах господа за съдния ден: “Какъв знак ще покаже твоето пришествие?” Господ ми отговори, казвайки: “Когато се навърши броят на праведните според броя на падналите венци, тогава сатаната ще се освободи от затвора си и много разгневен, ще отвори война на праведните, които ще нададат силен вик към господа. И на часа господ ще заповяда на архангела да засвири с тръба, и тръбният глас на архангела ще се чуе от небето до пъкъла.

Тогава слънцето ще се помрачи, месечината няма да праща своята светлина, звездите ще попадат, четирите ветрове ще излязат от своите източници и ще направят да се разтърси земята, морето, планините и хълмовете; небето силно ще се разлюлее, ще затъмнее слънцето и ще свети до четвъртия час. Тогава ще се покаже знакът на Сина человечески и всички свети ангели с него, и той ще постави седалището си над облаците и ще седне на престола на своето величие заедно с дванадесеттях апостоли на дванадесет седалища на неговата слава. Ще бъдат отворени книгите и той ще съди цялата вселена за вярата, която е проповядвал.
Рисунка пастел: Васил Попов
Тогава синът человечески ще проводи своите ангели да изберат неговите избраници от четирите края на света, от висините на небесата дори до краищата им; и те ще ги приведат. Тогава син божи ще прати лошите бесове да доведат при него всички народи и ще им каже: “Елате, вие, които казвате: да ядем и да пием, и ще получим съответната награда от тоя свят.” После ще бъдат доведени всички народи, които, разтреперани, ще застанат пред съдния престол.

И като бъдат разтворени книгите на живота, ще бъде открито неблагочестието на всички народи, праведниците ще бъдат похвалени за тяхното търпение, добри дела, почтеност, непоквареност и послушност спрямо ангелските заповеди; що се отнася до неправедниците, върху тях ще се излее господният гняв и те ще бъдат обзети от скърби и притеснения. Тогава син божи ще изведе своите избраници измежду грешниците и ще им рече: “Елате, благословени на моя отец, да наследите приготвеното за вас царство още от сътворението на света!”

 А на грешниците ще каже: “Махнете се от мене, проклети, идете във вечния огън, който е приготвен за дявола и за неговите ангели.” И те ще бъдат отлъчени и хвърлени в пъкъла. И по заповед на невидимия отец неверните духове ще излязат от затворите. Тогава ще се чуе моят глас и ще има едно стадо и един пастир.

А от най-долните части на земята ще излезе мрак, който е мрак на геенната огнена; тя ще затъмни вселената отдолу та до твърдта на въздуха. И господ ще бъде в твърдта дори до най-долните части на земята. И ако човек, който е на тридесет години, дигне камък и го хвърли долу, камъкът би стигнал до дъното едва след три години: толкова голяма е дълбочината на огненото езеро, гдето ще обитават грешниците.

Тогава сатаната ще бъде вързан, както и всички негови войнства, и ще бъдат хвърлени в огненото езеро...

Тогава син божи ще седне в дясно от отца и отец ще заповядва на своите ангели, както и на праведниците, които ще бъдат причислени в хора на ангелите, па ще ги облече в одежди неразрушими, ще им наложи неувяхващи венци, ще им даде неподвижни седалища, и бог ще бъде посред тях. И не ще да имат вече ни глад ни жажда, ни ще ги жари слънчев пек или друга горещина. Бог ще изтрие всички сълзи на очите им, и син божи ще царува със своя свет отец во веки веков.”

Това е пълната със заблуждения тайна [книга] на еретиците от Конкорецо, донесена от България от Назария, неин епископ.”

Още по темата /на 12.12.2012/:
http://phenomenonsofhistory.com/site/?p=17746

събота, 1 декември 2012 г.

В ЕВРОПА НИ ЧАКА ПОЛЯРЕН СТУД?

Изпратихме последния ден на ноември 2012-а с торнадо над Италия, потопи в Британия, слънце и температурни рекорди в България. Вчера в Ловеч бе измерена 22 градуса по Целзий! Въобще, последните 3 години протичат катаклизматично... Заледени реки, пристанища, самолети, пек, пожари, порои, опечена като глина почва, облаци вулканчна пепел над Стария континет... Но в БГ-новините стихиите се отбелязват като любопитни факти, а изпепеляващата суша е именувана „още един прекрасен слънчев  ден”... Но дали е така? Какво става с климата в този момент, а занапред? Ето каква картина рисуват за бъдещето на Европа сериозните учени.

Д-р Зангари, физик в Националната лаборатория Фраскати (Италия), през август 2010 г. буквално взриви информационна бомба. Според него, въз основа на сателитни снимки, гигантското океанско течение Гълфстрийм, което до голяма степен определя климата в Европа и Северна Америка, на практика е изчезнало ...

Според учения, това е една от последиците от катастрофалния разлив на нефт в Мексиканския залив същото лято. От април до август 2010-а  след експлозия на платформата "Deepwater Horizon" на британската петролна компания BP- най-голямата авария  в световната история на петролния добив, дъното на океана бе залято от денонощно бликащи  мощни струи "черното злато".

Според д-р Зангари, чрез разчупване на граничните слоеве на топлия воден  поток, който минава и през Мексиканския залив, огромното количество нефт непрекъснато се е разширява и е обхванало огромна област, която има сериозно влияние върху цялата система на терморегулация на планетата. Сателитните данни показват ясно, че Северноатлантическият поток на Гълфстрийм започва да се разпада на около 250 км от бреговете на Северна Каролина.

Терморегулиращата система, особено където потокът на топла вода минава през по-хладните води, има много по-голям ефект -  не само в океана, но и в по-горните слоеве на атмосферата, на седем мили височина. Днес общият феномен на нормален курс на атмосферни потоци в Северо Източната част на Атлантическия океан е нарушен. Затова лятото на 2011 г. донесе невероятно високи температури в Москва (до 40 º C), суша и наводнения в Централна Европа, високи температури в много части в Азия, масивна наводнения в Китай, Пакистан и други азиатски страни.

Ако Зангари е прав, смъртта  на Гълфстрийм и извънредното му влияние ще се почувстват осезателно през следващите години в целия свят. Едва ли е случайно, че канадският парламент по спешност създаде комисия, която да определи реалната ситуация в близост до Канада. Комисията се ръководи от известния в Северна Америка учен океанограф Роналд Рабит. Канадците са направили два извода.
Първият е, предположението на д-р Джанлуиджи Зангари напълно се потвърди - движение на водата в района на бившия Гълфстрийм няма. На второ място, на около 800 мили източно от района на бившия Гълфстрийм се формират други мощни течения! Оказва се, че Гълфстрийм не е напълно спрял. Не е изключено да променя траекторията си. Въпреки това, глобалната промяна на климата не може да бъде избегната. Какво може да се очаква?

Западът отдавна усеща, че ако Гълфстрийм изчезне завинаги, средната годишна температура, например в Европа, в продължение на няколко години постепенно ще падне до 9 градуса. Което ще превърне южните Франция или Испания в подобие на Якутия. Но дори и ако Гълфстрийм не е изцяло разтворен в океана, а просто е променил посоката си и спре, климатичният финал на Северна Европа предстои.

Мнозина вярват, че ситуацията е започнала да се превръща в изключително тревожен сценарий. Ето и някои от симптомите.

Зимата през 2010-11 г.  остави  Германия под стабилна снежна покривка от около 10 сантиметра, което не е било в продължение на десетилетия. Донесе и необичайни за района студове, достигайки през нощта до минус 20 ° C. Свикнали със зимни затопляния в миналото, германците не бяха го преживявали преди.

През декември 2010 г. най-силният през последните 100 години  скреж обхвана Великобритания. Заради безпрецедения студ, отвреме - навреме бяха затваряни летища, дори и това в Лондон. Февруари 2012-а замръзна и Долното течение на река Дунав, дори прочутите канали на Венеция...

Смъртта на Гълфстрийм според някои анализатори може да доведе и до още по-страшни последствия. Появиха се прогнози, че променящият се климат в света в близко бъдеще може да убие две трети от човечеството. Дали е реалистично? Дано да грешат...

По материали от Световната мрежа

вторник, 27 ноември 2012 г.

Смехът отделял хормони, отпускал и...

Оказа се, че като се кискат госпожици и братовчедки наоколо, съм им причинявал грешки в мозъка. Или спиране за миг дейността на лявото полукълбо. Хм-м... Смутен съм научно... 

Хуморът – това е явление, предизвикано от процесите в мозъка...
Странна или парадоксална информация постъпва в разсъдъка, но лявата половина на мозъка /тази, която изчислява, разсъждава, отговоря за логиката/ не може да се справи с нея. Получава се нещо като къса верига и лявото полукълбо предава информацията, „причиняваща смущения” към дясното полукълбо. То отговаря за интуицията, художественото, поетическото съзнание. Получило тази „пратка с експлозиви”, дясното полушарие изпраща електрически разряд, неутрализирайки лявото, за да получи време и да намери индивидуално, художествено обяснение на нестандартната информация.

Това спиране за миг на дейността на лявото полукълбо, което държи под контрол постоянно и всичко, предизвиква отпускане на мозъка и прилив на ендорфин /хормона, който се отделя и по време на секс/. Колкото повече получената информация е парадоксална, колкото тя е „по- неудобна”, толкова повече изхвърляне на ендорфин „заповядва” дясното полукълбо.


В същото време обаче се включва и защитен механизъм, който намалява напрежението, създадено от „хаотичната” информация и цялото тяло получава команда да се отпусне. Белите дробове започват енергично да изтласкват въздух, следва рязко издишване и началото на смеха като физиологичен процес вече е факт. Издишването предизвиква ритмично свиване на лицевите мускули, гръдния кош и корема. След това започват да се свиват и отпускат сърдечния мускул  и други органи. Картинката се оформя като вътрешен масаж, отпускащ вътрешните органи, а понякога и... сфинктери.

И така, мозъкът не може да изпревари неочакваната, непривичната, параоксалната информация и сам се блокира. Той започва да функционира в режим на „грешка”. „Забранява” се... Този процес обаче е един от най-удивителните източници на наслаждение. Колкото повече човек се смее, толкова по-здраво е неговото здраве. Смехът забавя стареенето и намалява последствията от стреса.

Има хубава поговорка: „Мъжът харесва с очите, а жената – с ушите”. Явно оттам влизат и „грешките” на смеха. За другите органи, ендорфини и мускули вече се осведомихме.

Източник: oneoflady.com

вторник, 20 ноември 2012 г.

Л И С Т А

Бях на сватба. На зрели, улегнали хора. Открили ново щастие, събрали се... Булката от София /живяла в Канада и тук-таме по света/,  младоженецът от Южна Африка. Кумовете долетяха от Прага, а тържественият сватбен автомобил, с българин зад волана – на собствен ход от Лондон... Гостите – стари съученици от Английската гимназия в Софето, кои с покани, кои с есемес, но точно на часа. Някои от Близък Изток, други от Централна Азия, повече от Европа... Най- закъснелият кацна направо от Финландия, от горната страна на Земното кълбо. На тържеството на прятеля си, работещ на долния край на Глобуса...
Тостовете, пожеланията, смехориите – на прекрасен български език. Всички бяхме българи – и отлетелите, и вкоренените такива... Стана гениален гимназиален купон /но с булка и без чалга!/... Вечерта небето се сви, посивя, затрещя. Излезе вятър. Студът подгони и „гостите” от родината им. Като есенни листа...
На сутринта половината дървета в София бяха с голи клони.
 
 
 


понеделник, 5 ноември 2012 г.

МИНУТИ С НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ


Срещите ни с Николай Милчев все за по минута-две, максимум по 15 до 30... Я в почивка между лекциите за „магистър по литература”, я между „важни стъпки” в зрелите ни години. Или сега по „прехода”, когато той бърза към учениците си, а аз съм засилил глава-муха към поредното стъкло... Някоя „страшна” случка, някоя тайна за битие-житието, нещо се похвалим леко, но задължително виц или пикантна глума... И айде пак „по конете”, които на Балканите са си прекрасни проскубани мулета...
Скоро се кискахме в тъжна пенсионерска градинка, че той – Николай Милчев, е съвсем сигурен, че не може да рисува. Дори и линиите на проста ваза усърдно ще изкриви. И езика си да прехапе от старание, пак ще е льохаво творение. Даже и грозно... За разлика от други, които хем не могат, хем го правят, хем го показват... Съгласих се – ти си поет и това пише над главата ти... И за да дам поанта, такъв каруцарски епитет му залепих, че кученце, отливащо се наблизо, сви опашка и ме залая... Турбо-фолк! Яко! Пълен срам за книжовни люде сред разкошна есенна палитра...
Не е зле да си меря приказките. Особено пред хора като Николай Милчев. Та той е един от малкото ваятели на българското слово, които само с 30 букви и бял лист могат да нарисуват картина. И не само една – 15 книги е нарисувал приятелят ми Николай. Сложни като сюрреализъм, прости като красива музика. А музиката никога не е проста. Остава красотата и разговорът със душата... Не можел да рисува той!

ОКОТО НА БУРЯТА
Николай Милчев

Дъждът дойде от запад... С две лица,
дърветата са мокри пианисти.
Прокапа музика по белите яйца,
в които жълтият ни Бог се кръсти.

Не споменах гнездата... Ала те
отдавна бяха острови спасени.
Между вода и сухи светове
плуваха птици и летяха мрени.

Изящна вещица със дълъг нос
приличаше на ножица от огън.
А аз вървях и ставах все по-бос,
все по-прозрачен и набожен.

Невинността е с цвят на портокал,
с опашка, с нокти и ушички.
След бурята така съм оглушал,
че слагам светлината във кавички.

Докато пиша, значи съм спасен.
На римите във Коледата мека
аз имам право и на мургав тен,
и на рисувана от вълците пътека.

И ето ме - горещ и покосен,
лежа си и наум записвам:
Ще завали и в някой цветен ден
синигерът над мен ще се разлисти.

Николай МИЛЧЕВ
из "Надеждата е бебе с очила"

Още в Литернет:

вторник, 30 октомври 2012 г.

„Защо пращате чорапите в чужди страни”, 1966

Управляващ старейшина препоръчал оня ден „Младите да се възпитават в ценностите от преди прехода”. Тъй като моето съзнание е подлагано вече на такава процедура, следва вдъхновяващ, задушевен текст от този период – сияйната нощ на комунизма. С нескрит еротичен подтекст, четивото е изключително подходящо за посрещане и на Деня на моите будители, и на Нощта на зомбитата, духовете, пияните вещици и тънките офицерски перверзии -Хелоуин.

К О Н Г Р Е С
Дора Габе

Аз вече зная какво е конгрес: ще се съберат най-умните хора, ще докладват и ще решават. И татко е най-умен. Всяка вечер, щом се върне от работа, казва: „Хайде сега да ми докладваш какво си правила в детската градина днес”. Аз му отговарям: „Днес поливах дръвчето, дето го насадих. И цветето полях. И една песенчица научихме, и играчките подредих. Всичко изядох, не се мръщих.”

И мама докладва на татко: „Преместиха ме на новата машина. Сортирам чорапи.” А на мене мама казва: „От тази машина излиза всяка минута една бяла топка, плъзва се през една прозрачна тръба като бяла мишка и пада до мене. Аз я разтягам на калъп и тя става чорап. Всичко се прави много бързо. Всяка минута пада нов чорап. Додето ти си обуеш чорапите, машината дава десет чифта тънки найлонови чорапи!”

Аз питам мама: „Защо пращате чорапите в чужди страни? Не бива ли да останат у нас, всеки да си има сто чифта чорапи?” А татко отговаря: „Като ги изнасяме, срещу чорапите ни дават машини и те ни помагат да произвеждаме още повече!”

Сега вече разбирам защо леля Кина се хвали, че тази година в чест на Конгреса изпратили от тяхното ТКЗС много вагони домати в Полша. Вече не се ядосвам. И за нас останаха много домати! Нека се похвали леля Кина на Конгреса!

Само батко няма с какво да се похвали. Донесъл тройки н една двойка! Цял ден рита топка. Не учи...

Нямам търпение. Скоро ще дойде Конгреса! Ще докладват всички стопанства, всички заводи, всички училища. Тогава ще зная колко е богата нашата земя и колко са работливи нашите хора! Не са като батко! Мързеливите няма да докладват! И няма да се радват! Тъй им се пада!

Дора ГАБЕ
Сп.”Славейче”, кн.8, 1966

събота, 20 октомври 2012 г.

ПЕСЕН ЗА ГАНА МЪРЗЕЛАНА

След невероятния успех на „Звеноводката Елена” – друг поетичен бисер от 1950-те 

„Песен за Гана Мързелана”... Може би съм я слушал, а може би точно нея - не. Но съм стоял в захлас лично пред автора й – един от последните трубадури, пътуващи по сборове и панаири. На висока поставка към края на Женски пазар свиреше на физармоника – нещо като дървен акордеон, легнал на масичка. Да речем, пра-бабата на днешната йоника, но не с електрони, а на въздух. Вехт балтон, протрит огромен чадър против снежинките над коледния базар... Ръкавици с рязани пръсти, тъжна песен сред мириси на трушии, кебапчета, прегоряла скумрия на крак, с пластмасова виличка, сред зелени павилиони от истинско дърво, началото на 80-те.

Деца и празнуващи субекти като нас много го харесваха. Пееше така протяжно, че за минута-две можеше или да те разплаче, или да ти докара бяс и сърбежи под мишниците или зимната капа... А вместо късметчета, теглени от папагал, под старата умбрела, в сандъче на сухо продаваше песпопойки „с хубави народни песни”. По 20 стотинки едната... На първата страница най-горе бе отпечатано: „Марин Иванов Николов, народен певец, роден в с. Караш – Врачанско, живущ в София...” Вече стар, стар, като чудесата, които бе видял и чул, бивш младеж и хубавец. Все още нервни ноздри, но отпуснати пожълтели очи...

Караше дълги военни или любовни балади, но особено прочувствено изпълняваше „Марша на Будьони”. Тогава дори и пазарите за зеленчук, ватени гащи, живи кокошки и гумени цървули бяха наречени на революционери, та репертоарът трябваше да е подплатен със съответните идейно- политически акценти... Иначе: няма разрешитело – няма хляб! И така, развълнуван от металния куплет „Нашта конница помни дати черни и кобни...”, в онази далечна декемврийска вечер между снежинки и лучени кюфтета за мезе, вместо ново кило вино за компанията, си купих всичките 9 песнопойки на бай Марин. Най-първата на първата книжка, явно най-любимата от младини и съвсем авторска беше именно тази,

ПЕСЕН ЗА ГАНА МЪРЗЕЛАНА

Не ме карай мамо да се женя
за тази Гана мамо мързелана
мързелана мамо, дебелана.

Що не дойдеш мамо в Текезесето
там да видиш мамо нашите моми,
нашите моми, мамо работливи.

Аз ще взема мамо, бяла Станка
бяла Станка мамо, бригадирка,
бригадирка мамо, звеноводка
кога жъне мамо, вятър вее,
кога пее мамо, слънце грее.

Цена 20 ст.
Писмо на Мин. на Нар. Просвета и култура № 7728

 „ЗА МИР И ДРУЖБА МЕЖДУ НАРОДИТЕ ПО ЦЯЛАТА ПЛАНЕТА” се мъдреше на една от книжките джобен формат, на циклостил... Това го разбирах... Ала-бала, пунта –мара, да мине номера с печатането. Но един призив на автор- съставителя- трубадур от с. Караш, Врачанско и до днес ме изпълва със съмнения. Дали е творческо кредо или лъстив макияж:

„МЛАДЕЖИ И ДЕВОЙКИ, НЕ ПИЙТЕ СПИРТНИ ПИТИЕТА, НЕ ПУШЕТЕ ЦИГАРИ, НЕ ПОСЕЩАВАЙТЕ ЗАВЕДЕНИЯ, КЪДЕТО СЕ СЕРВИРАТ СПИРТНИ НАПИТКИ!”.

Ако наистина е бил въздържател, затова на пазара му е било студено.

Момчил ПОПОВ
Горе: Селска манифестация на работливи моми и момци от Текезесе (Трудово-кооперативно земеделско стопанство), 1950-те. Препасаните с ленти са „Ударници”, останалите – от песента...

четвъртък, 18 октомври 2012 г.

Роси е талантлива - послушайте

Младата певица Росица Делиева с първите си записи в професионално студио озвучи моя дигитална разходка около София. Благодаря й за удоволствието.
http://www.youtube.com/watch?v=l_BhKblZSuw


петък, 12 октомври 2012 г.

Рангел Вълчанов – „шведът” от Шопската долина

- Вълшебникът-разказвач от Кривина- София бе избран за Академик на БАН. Да му е честито!


Хитроумна раздумка из „Умно село – ДЕБЮТАНТЪТ”

Между Антоанета Бачурова и режисьорът Рангел Вълчанов

- Какво означава шопският корен – издържливост, инат, безстрашие пред възрастта – съдейки по десетките анекдоти с баща ти, които си разказвал, какво?...
- Виж сега... Пиша една статия, всъщност я написах де, за Кремиковци, в която, разсъждавайки по темата, между другото пускам един пасаж: Между кислорода и пушека над Шопската долина, която за кратко се нарича София...”

- Между другото какво стана с летището в Кривина, от което ти имаше едно парче?
- Ами дадохме го – да има къде да кацате, българите. Удължихме пистата. Родни парчета земя дадохме за тая цел. Не се смей! Има нещо шведско в нашия род, шопския... Шведски неща.

- Шведски в шопското? Как така?
- Виж сега, по време на кръстоносните походи шведите минават покрай нашето село. И са имали много хубави коне. Ние не сме имали такива коне... И дядо ми е подкокоросал баба ми да се завърти към тоя, шведския лагер, срещу това, да получи барем един кон. И баба ми, която е отговорна жена и обича семейството си, преспала една нощ с някой от шведските кръстоносци, и взела един кон. Оттам се корени факта, че нашия род има нещо общо с „Бергмановите”. Като произход. И сега ако се вгледаш в мене – има шопско, но има и шведско в мене, има нещо от Бергман.

- Винаги съм мислела, че от Фелини имаш нещо. Така се и говори.
- Не-е-е..., не! Те, италианците, не са достигнали до нас. Стигнали са до Биримирци и до Орландовци, до нас в Кривина не са дошли.

- Значи не е вярно, че си българският Фелини?

- Не, това са клевети, глупости. Ако има нещо – то си е от Бергман.

- Нещо прекалено ни бъзикаш ти...
- Не, аз самият съм човек „подбъзикнат”, един такъв... Например чича ми, който беше голям „играорец”, демек: играеше хора... Той беше много голям чешит, много остроумен, с много афористично чувство. И като прибавиш и шопския скепсис, се раждаше един хумор, на който не можеш да му видиш края. Баща ми, също беше много... „афористично- синтетичен”... Нали разбираш – и двамата селски хора, без образование, но изглежда, че от тях ми е останало това „бъзикане” към живота. Като ме питат нещо, и аз се чудя как да отговоря по друг начин, а не по тоя по който се отговаря.... Мога и да цитирам. Баща ми като му кажеш „Добър ден!” – той отговаряше примерно така: „Беше добър. А сега за какво ви требвам?”... Все нещо да е криво...

- А родителите ти – те как възприемаха твоите филми?

- Не ги одобряваха. Например бях ги завел на премиерата на „На малкия остров”. Свършва филмът и аз питам: „Какво ще кажете?”, а татко вика: „Ми... Убаво.” Мама се намесва и казва с укор: „Убаво! Он спа през целото време, па вика: „убаво”... А той: „ Ората викат, че е убаво... Щом ората викат, значи е убаво...” Та така - той не го гледал, защото заспал човекът, уморен от работа... И си спомням, че питам мама: „Ти харесваш ли филма?” А тя: „Като одат на една страна ми аресва, ама като одат напреде ми, и ме изтаралези и аз си закрием очите – те това не мога ‘а го гледам!” ... Питам - „А друго какво ти хареса?” „Ами това, дека е – водата, морето – оно шава, шава - като живо... Това ми ареса. Убаво е.” ... „А дето умират героите?” - „Кой?”... „Дето умират, смъртта на героите, хареса ли ти?...” - „Е, матьо, да ми аресва дето умират ората?” – и се кръсти – „Мен да ми ареса ми покажи кръщене, да играят ората, па да се целиват, па да одат да играят хоро, това вече ми аресва... А това дека да ми ареса, че ше умрем... Леле, за това ли си учил?! Я си знам, че ше умрем! Ти ми кажи какво да играем, да се кръщавам – те това е убавото!”...

И всъщност аз се засрамих тогава, защото разбрах нещо – че с всичките ми познания по кинодраматургия и прочее, тези хора ми съобщават много по-велики неща. Те са си изградили микроклимат, един патриархален свят, в който по друг начин възприемат света – не с фукня, а с някакво тяхно знание.. Просто така, естествено. А аз ги занимавам с нещо, което така или иначе е неотменимо, смъртта. Въпросът е да покажеш другото – „ти ме научи да играем и да пеем, а не да умирам”... Това ми беше урокът от „На малкия остров”. Затова направих с „Лачените обувки на незнайния воин” нещо като извинение пред моите родители, пред моите тетки и стрини; като особен поклон пред това, което съм преживял като детство...

Антоанета БАЧУРОВА
Из „(Не)възможни портрети”, или 21 глави от историята на „Умно село”
Пълният текст на шеметната лакърдия:
http://vipmedia.me/docs/Kniga_Chapter_Rangel.pdf

петък, 5 октомври 2012 г.

Започнаха честванията на 100-годишнината от Балканската война

Във военноисторическия музей: На кафе с пресата от 1912-1913 година 


Националният военноисторически музей почита годишнината с изложба, озаглавена "13 март 1913. Одрин – прокоба или илюзия". Името не е избрано случайно – Одрин е "ябълка на раздора" при преговорите по време на примирието (20 ноември 1912 – 21 януари 1913 г.) и при подписването на Лондонския мирен договор (17 май 1913 г.). Заради приноса на Одринската операция във военното изкуство тя и днес се изучава във всички военни академии.

Една от задачите на изложбата е да даде визуална представа за крепостта като укрепително съоръжение. Показана е и ходовата линия, за да може посетителите да добият представа за изпитанията, лишенията и усилията на българските войски при щурма на Одрин.
Представено е въоръжението и снаряжението на българските, турските и сръбските сили. Сред изложените експонати са лични вещи на генерал-лейтенант Никола Иванов, командващ 2-ра армия, неговия началник-щаб полк. Никола Жеков, генерал-лейтенант Георги Вазов, командващ войските на Източния сектор, и неговия началник-щаб майор Иван Вълков, генерал-майор Вълко Велчев, началник на 11-а дивизия.

Акцент в изложбата са бойните знамена на полковете, участвали при щурма (10-и пехотен родопски, 12-и балкански, 23-ти пехотен шипченски, 29-и пехотен ямболски, 32-ри пехотен загорски, 54-ти и 51-ви пехотен полк), и пленени бойни знамена при Одрин на фона на архитектурния символ на града джамия "Султан Селим".

Част от изложбата прави зрителя активен участник. Той може да чете избрана литература по темата, да направи справка в малка картотека или да разглежда пощенски картички от времето. Може да посети едновремешно кафене и да прочете вестниците, чрез които софиянци са следели събитията в Одрин през 1912–1913 г. В детския кът има карта на крепостта, върху която децата могат да подредят разположението на различните военни части. В залата се прожектират и архивни кадри от Балканската война, предоставени от Българската национална филмотека.

Източник: VESTI.bg
Горе: Илюстрация от онези дни във френския „Льо Пети Журнал”. Озаглавена е „Любопитен български обичай”... Цар Фердинанд І крачи върху пленени бойни знамена…

понеделник, 1 октомври 2012 г.

"КОПРИНЕНАТА МЕГ" - в Библиотеката на Конгреса на САЩ


Някой друг влюбен, не аз, представил моята „Копринена Мег” в Библиотеката  на Конгреса на САЩ. В най-голямата на Земното кълбо, с хиляди служители- жреци на свободното слово, на Капитолийския хълм, в съвременния Вавилон - Вашингтон... Това се случило в края на първото десетилетие на ХХІ век.

Хората там, които цял живот четат и пишат (като мен), решили, че разказът за едно гордо и красиво момиче от България е достоен да заеме мястото си сред най-добрите литературни творби на световната култура. И то на тудния български език, в оригинал, все още непревеждана книга по света... За което искрено им благодаря!

Казано с метафора, жреците от литературна Капитолия признали на автора на българския роман, че е възкачил духовния връх Олимп... Драскал по скалите, падал, ставал, ревал, задушавал се, ругал, ама стигнал. А може би е стъпил и на самата Чомолунгма- днес светът е много по-широк от разбиранията за него във времената на древната Александрийска библиотека... Казано на спортен сленг, през пролетта на 2012-та Момчил Попов е получил от Вашингтон олимпийски медал за книга (виртуален, не „в брой” като на мускулните артисти). 


А с думите на момче от софийската Драз махала (каквото съм) случката звучи така: „Не съм ги ручал жабетата напразно!”... Жабетата съсе камичетата... Сърбането на попарите на комунистическата цензура (с абонамент „до живот”), волската търпимост на околните  към откровената глупост, лъжа и наглост, умишлената забрава на „неудобните”, на „специфичната” морална хигиена в родното ми райско кътче на Балканите...

Затова, като минете пред огледало, спрете се и го заплюйте – за късмет. После ясно и звънко му кажете (като мен): „Браво! Браво! Умник и хубавец!”... Дори и околните да мислят точно обратното.

               
Рисунки: Из презентацията на стратегическия план на Library of Congress, 2011-2016

Собственоръчно,

Момчил ПОПОВ
Страницата на „Копринената Мег” в литературна Капитолия:
http://openlibrary.org/books/OL912311M/Koprinenata_Meg

сряда, 26 септември 2012 г.

ЯНА ЯЗОВА: „ДА СТАНА ПЕПЕЛ – ЦЯЛА ИЗГОРЯХ”

26 септември- Европейски ден на езиците 


Текст: Марио Николов 
Преди няколко дни, по време на пресконференцията за предстоящото честване, попитах проф. Фай: „В последните два стиха на „Ще бъда!..”, поетесата пише: ...Затуй, че устоях и че не паднах, / Ще ме обича целият народ!” Смятате ли, че Яна Язова и нейното изкуство получиха тази обич?
Отговорът й беше лаконичен: „Тази жена ще влезе в редиците на световната литература! Проектът, който започваме в Лом, е насочен към младото поколение - искаме младите да разберат и да съхранят това огромно културно наследство...”

Яна Язова е родена като Люба Тодорова Ганчева на 23 май 1912 г. в Лом. Произхожда от семейство на интелектуалци - баща й Тодор Ганчев е доктор на философските науки, завършил в Цюрих, Швейцария. По бащина линия тя е потомка на болярски род от Велико Търново, който след завладяването на града от турците се заселва в Сухиндол.
Майка й - Радка Бешикташлиева, е потомка на един от известните български търговци в Цариград - Стойчо Бешикташлиев, който е роден в Калофер. Неговият баща - Христо Стоев, пък е вуйчо на Христо Ботев и съратник на Васил Левски. Неин родственик е и извастният български етнограф, библиограф, краевед и книжовник акад. Никола Начов.

През 1930 г. Яна завършва гимназия в София, а пет години по-късно и „Славянска филология” в Софийския университет. През 1938 г. специализира в Сорбоната в Париж.

Според Петър Величков, който е сред най-задълбочените изследователи на живота и творчеството й, още като гимназистка, тя дава на големия български литератор проф. Александър Балабанов (1879-1955) своя тетрадка със стихове и той измисля псевдонима й „Яна Язова”. Тяхната по-нататъшна връзка става повод да наричат младата поетеса „единствената правописна грешка на проф. Балабанов”.

Из „Отговор”
...Не мисля кой сега самотно мене чака.
Не мисля, че ридаеш от любов и страх.
Аз зная само туй, че аз безшумно плаках.
Че за да стана пепел - цяла изгорях.

Писателката публикува стихове, разкази, статии, пътни бележки в периодичния и литературния печат: във вестниците „Литературен глас”, „Литературен преглед”, „Развигор”, „Вестник на жената”, „Дневник”, „Мир”, „Зора”; в списанията „Светулка”, „Другарче”, „Вяра и живот” и др. Тя е участва в Дружеството на детските писатели, Дружеството на жените писателки и на Българския ПЕН-клуб. Умира в самота и при неизяснени досега обстоятелства.
Писателката е авторка на романите „Ана Дюлгерова” (1936), „Капитан” (1940), „Александър Македонски” (2002), трилогията „Балкани”: „Левски” (1987), „Бенковски” (1988), „Шипка” (1989) и „Соленият остров” (роман в две части за деветосептемврийския преврат и народния съд): „Голямо и малко” и „Война” (2003)...

Дебютната й стихосбирка „Язове” е отпечатана през 1931 г. и е последвана от „Бунт” (1934) и „Кръстове” (1934). През 1940 г. излиза и драмата в три действия „Последният езичник”, а драмата в стихове „Силян Щърка” - чак през 2004 г.

Марио НИКОЛОВ, 15 Септември 2012г.
Горе: „Портрет на Яна Язова”, Художник Людмила Поптошева, 
подарен от авторката на град Лом