ЖИВОТ В СТИХОВЕ

Поезията на Белчо Дончев – сила, удоволствие и... малко тъга

Осем дни преди „Края на света”, на датата 13 декември то.го. поетът Белчо Дончев даде старт на най-новата си книга „В режим на оцеляване”. Пред стари  и нови приятели се извини за скромната си дързост, като обясни, че тук, в Салона на Съюза на архитектите, е любимото му място за излагане. За първата си стихосбирка през 1990-та  се излагал пред дългата стена... Но оттогава завъртяли  столовете... И сега – за четвъртата книга, участвал в тоя ритуал откъм другия край на залата... Изглеждаше леко смутен, въпреки че поетичното му дело бе представено от Иво Инджев и Любо Перчемлиев пред микрофон и зрители, както си е ред... „Много трудно” е да се предположи, но бижуто от хартия и картон „В режим на оцеляване” е скрило тайната на живота в стихове на автора. Поет, далеч-далеч от платформата „професия рецитатор”, „нетрадиционен” - както ни титулуваха преди 89-та... Защото казва истини, и то на висок глас, по тия причини – 40 години „автор в чекмилиджето”... Шегичка! Шегичка ..., ама гола истина. Белчо Дончев го е казал по-добре на първата страница, а и на нас там:

„Издавам тези стихове по една единствена, но основателна причина. Защото съм ги написал. Вярвайте ми, в противен случай нямаше да ви досаждам. Понякога си мисля, дори с висока степен на увереност, че благодарение на тях останах относително нормален. Въпреки че самото писане на стихове е следствие от полезна за психическото здраве степен на отклонение.”

Афористично, кратко, ясно, с лека доза тъга... Но стихове силни, искрени, говорещи ти право в очите. И според прочутата фраза на Ляпчев, и „со малце кютек”... В превод, по някой и друг шамар за заспалите.
Белчо, поете, пропуснали сме да срещнем през годините... Но 8 дни преди „Края на света” все пак го сторихме. А това си е чист оптимизъм, нали? /Момчил П./

НОВ БИОЛОГИЧЕН ВИД
Белчо ДОНЧЕВ, 1983 г.

Когато някой в обществото на глупаци
със задължителния еталон не се покрива
и дразни с персоналните си знаци,
го обявяват – чужд на колектива!

И възцарява мисъл еднородна, 
в която всеки глупчо скрива
зад позата си благородна
плодът на свойта мисъл сива.

А сивотата колективна се разлива 
обгръща плътно индивид след индивид, 
изглажда ръбчета, изправя мисъл крива, 
създава нов биологичен вид.

(Алжир)