Познанието не бива да се погребва, а да се споделя

Слово за премиерата на книгата ми „СКРИТАТА СОФИЯ“ в Столична библиотека 

Георги-Момчил ПОПОВ
Бях затръгвал на абитуриентски бал. Лятото на 1976-а. Шием моден костюм, избираме риза, а баба ми Надка – болна на легло, ме вика при нея. Връчва ми със сълза на очи голям старинен сребърен пръстен. Мама превежда измъчените й думи, че го е получила от нейната баба – хаджи Стоила Кръстева от Драгалевци. Значи моя пра-пра... Сега е за мен, да нося духа на фамилията напред и нагоре. 

Защото е голям, висок и масивен, не го турих на бала – пречеше ми да си бъркам в джоба... Къде ти? После го разгледах и реших, че е Чипровска школа и е на близо век. В наши дни обаче, в новия Музей на София видях цяла витринка със сродни пръстени, бижута от Сердикийската златарска школа. Още един век история зад пръстена на баба! Продължих да ровя книги и старини, когато се запознах и с царското съкровище от крепостта Кокалянски Урвич, върнато на България през 1983г.... И там два пръстена, почти същите. От 14-и век. Ехааа – 600 години! От времето на цар Иван Шишман. Ето го.

 Любомир Перчемлиев чете откъс от "Скритата София", с книгата в ръце - писателят Румен Леонидов, издател на "Факел"

Да си стар софиянец  бе висока гордост и чест. Станал си жител на кокетна, зелена и уредена европейска столица. „Престолен град“ на българските монарси, Парламент, Патриаршия, цветът на интелигенцията – тук. Моята фамилия – също, още от 1883 година... Дори японски дипломат през 1930-те години нарича ухаещия на пролет, спокоен град „Вашингтон на Балканите“.

Не че София е любимата ми столица, но съм живял най-дълго в нея. Още като ученик познавах Прага, Варшава, Будапеща... Но като се замисля сега, първи бебешки стъпки към широкия Свят съм направил по улици, останали още от времената на Древен Рим. Да! Доста транспортни артерии в центъра на София – бул.„Мария-Луиза“, „Дондуков“, „Стамболийски“, „Цар Симеон“ са прокарани и строени от архитекти и инженери, служили на императори от Античността. Стотици години след това тротоарите им бяха настлани с каменни плочи, сечени преди 2000 години. Като този пред родния ми дом в София на улица „Дунав“ през 1957 г. И днес има запазени в отанките от крепостта Улпия Сердика в Ларгото, в някои дворчета около Централния минерален извор или по правата като стрела улица „Цар Симеон“.

 

Здравка Евтимова - световното Златно перо, вае думи искрени, силни за словото на Георги-Момчил Попов

Тъй като градът не е местен през хилядолетията и е богат с археологически старини, през 1908 г. Столичният общински съвет взима решение да бъде събрана и описана историята на София - вековен град със стил и традиции, наследени още от древните траки, жители на град Сердонополис. Заради Първата световна война „Юбилейна книга за София“ се забавя, но е отпечатена през 1928г. Преди глобалния сблъсък се е появил и първият джобен пътеводител с акцент върху минералните извори в центъра и околността. 

Следващата обобщаваща книга за София е от 1958г., а 100 години от влизането на руските войски в града през 1978г. бе отбелязано с цяла поредица ценни исторически, художествени и мемоарни книги по темата.

Оттогава майка ми купува, чете и ми подаряваше всяка книга за София. Защото съм 4-то поколение софиянец  - още през 1883г. един от родовите ми корени е забит тук, в улица зад Народния театър. Разбрах през годините, че наистина да си „стар софиянец“ е тесто Божие с малко по-надута мая. И за да го осъзная и укротя, писах, цъках с език и подредих... Така през 2007-а бях готов с първата си книга „София – европейска дестинация“. Луксозна, голяма, на BG и EN, с илюстрации бол. Изданието пътува по цял свят с рекламно-туристически цели, бе и препечатвано.

 

С проф. Вили Лилков повече от 10 години обменяме факти, архивни находки, пишем славни и горчиви страници за любимата ни Стара София

Ама като си се заел с нещотърсачество из родния си град, то те влече все по-надълбоко. И с надежда за откриване на нови чудеса през 2009 г. с милото ми Кате започнахме още по-широки пешеходни, автомобилни и други проучвания за следваща книга. Появиха се нови археологически и исторически находки, нов Музей на София  през 2015г., потулвани личности,  събития и факти от периода НъРъБъ. Там пък съм бил „око да види, ръка да пипне“ - наша милост или предците. Малко по малко качвах писанията в блога ми „Из София – вчера и днес“. 

Доста българи „по света и у нас“ го харесаха. Затова в „Скритата София“ оставих на лист почти всичко, което знам. Допълнено е с картини и фотографии стари, стари. Направих общо 45 пътешествия из миналото на града.
Защото познанието не бива да се погребва, а да се споделя. Така е то.

Горе: С дъщеря ми Гергана

Георги-Момчил ПОПОВ, 16.09.2023г.

НОЖИЦИ, СТИПЦА И БУРКАН С ПИЯВИЦИ, 1962

В материалния свят с дядо ми Дечо – Принца на гипса, бродихме заедно едва 5 земни години. Но на територията на Резервата за светулки, именуван улица „Дунав” в старата софийска Драз махала успяхме да оставим образ светъл, популярен и силно натрапчив.. Голям бял мъж с бомбе, папийонка (и жартиери за късите чорапи под панталона), тръгнал по Белия свят с мъдрия си, красив, рус и много млад бонбоно-носец. 

. . .
Салоните за мъжка красота в онези славни рицарски времена се наричаха бръснарници. Няма „Бобо Лайф стил”, „Мутант генезис Делукс”, „Петко Сърпрайз – отзад в безистена” или да речем „Тату рокерс Парадайз”, а просто „Бръснарски салон”. Из цяла България еднакво: влизаш, чакаш, сядаш на стола, оформят те прилично, плащаш. Толкоз.

 
За малки хубавци като мен на бръснарския трон подлагаха обърнато чекмедже, че като те друснат отгоре, да стигаш до огледалото. И свободно да даваш мъдри съвети и препоръки или да пищиш от уплах по време на разкрасяването... Днес за различните направления в мъжествеността се налага да има поне по 50 туби, спрейове, духалки и какво ли не около всеки клиент - социален експонат. В началото на 1960-е, че и до 1990-е, изисканите инструменти и аксесоари бяха доста по-скромни. Най важното бе, че около всяко работно място с голямо огледало имаше заковани в стената поне по две емайлирани табелки с препоръки: „Граждани, хининовата вода подхранва трайно косъма”, „Чистотата носи здраве на трудещите се”, „Не давайте бакшиш!”, „При пожар тел.160” и прочие.

На дълъг черен шнур за контакта в стената до всеки един от 5-те бръснарски трона в салона бе закачена голямата, бръмчаща като вършачка за слама, ръчна електрическа машина. Над половин килограм едната... На плота до мивката – малка ръчна машинка с дръжки за стискане (и скубане на косми до сълзи), 2-3 тънки ножици от странство, на кука върху шкафчето – огромен кожен каиш за точене на бръсначи. Хигиенният кът се допълваше от бръснарски сапун (нещо като сладолед, но без клечка), четка за въртене на пяна по бузи, широка четка за почистване на врата, стипца (като те порежат, да спрат кръвта), пудра за врата, кремче за бузите, голямо шише бръснарски одеколон. Свършвам, свършвам... Буркан за дезинфекция на гребена, шише хининова вода и... буркан с пиявици.

Да, с пиявици! Пълен до половината с вода, отгоре завързан с тензух или марля, да могат хищните червеи да дишат. По стъклото отвътре мърдат, пълзят или мързелуват трийсетина черни влечуги, дълги колкото малък пръст... Уф! Животинки, които се хранят с кръв. Само да им паднеш!

Аз, Георги, въпреки крехката си възраст от „3-4 пръстчета”, вече бях запознат с почти всички тайнства и заплахи на риболова. Знаех, че тези нахални гадини от буркана живеят в плитките топли места на всички реки и водоеми в България... Ако искаш да посмучат от кръвта ти, трябва да походиш с боси крака из мокрите им ловни полета. Ако не желаеш – обут в гумени ботуши или на брега... Затова в бръснарницата на ул.”Раковска” и „Кирил и Методий” се държах доблестно и хладнокръвно. Чучнат на чекмеджето и завит с бял чаршаф като същи среновековен копиеносец, аз се сражавах с остър поглед срещу черните чудовища в стъклената клетка под табелките... Ами ако някоя пиявица пгрегризе тензуха и се юрне из общественото заведение да атакува мирните граждани?! Не ги гледай, че са по 5-6 сантиметра едната, захапват с 270 зъба! Три челюсти с по 90 зъба! Докато не изсмуче кръвчицата ти, не те пуска... Честна дума! Ако лъжа... Затова по време на сеанс гледах само в буркана със залепените отвътре червеи и въобще не ме интересуваше бръснат ли ме, подстригват ли ме или ме подсушават... Само и само да ме пуснат да си ходя. Оф!

. . .
Но когато пиявиците от бръснарския салон на ул.“Раковска“ един ден пристигнаха на гости в къщи, на ул.“Дунав“36, нещата станаха доста по-сериозни и задълбочени. Не всичките, само елитен взвод от десетина командоси в по-малък буркан. В ръцете на лечителка. Дядо ми Деспот Деспотов, Краля на гипса в Стара София, имаше високо кръвно налягане и аз Георгий, като храбър адютант бонбононосец, трябваше да присъствам на процедурите. За кураж!

Едрата лелка в бяла престилка вадеше от водата с дълга пинсета 2-3 грозни гърчещи се същества и ги пускаше в тумбеста чашка за коняк. После внимателно я задържаше с ръка на стригания мощен врат на бившия легионер, докато гладните черни гадини се залепят за кожата му. Започваха да смучат кръв с 270 зъба в устата на всяка! Три реда по 90... Б-р-р-р! После още два- три пъти така, докато всичките смукатели се увисеха около малкия мозък на страдащия. Гадините лека-полека почваха да дебелеят. След време една по една капеха преяли в кърпата около врата му. А дядо пускаше шеги и вицове към медицинското лице.

Същата лечителка, но в други сеанси прилагаше на Повелителя на кебапчетата огнени процедури със засмукване на кожата. Тоест, вендузи. Дядо ми гол до кръста по очи към облегалката на стола, като морски слон до скала на брега, а шаманката пали едни дълги малки факли от спиртника на масата. Държи пламъка под обърнатати обли чашки и ги лепи по гърба му. От вакума под потното стъкло на чашата кожата му почваше да се подува, а древната магия изсмукваше и изхвърляше болките от тялото. Когато след време чашките изпаднеха, по гърба на Краля на гипса оставаха розови кръгли петна. Героят от Мароко се чувстваше облекчен и излекуван, въпреки че така приличаше на голяма калинка. Летящото насекомо с червена черупка, вестител за скорошна сватба...

. . .
Разхлопало се бе и сърцето на стария софийски бохем. Меката шапка за разходки бе заменил със синьо френско таке. Седеше често на тераската пред входа небръснат, с балтон и чехли, умислен под мекото есенно слънце... От Трета поликлиника му пращаха млада медицинска сестричка за манипулации в къщи, да не ходи много- много и да се мори. Тя, милата, за да изглежда по- сериозна и зряла, идваше в къщи с бялата работна престилка, която смешно висеше под тежкия й полу-военен балтон. Влизаха вътре за инжекции... „Строфантин“... Моля, моля – без мен!
В тих ноемврийски ден по време на процедурата откъм стаята на старите се чуха крясъци и женски писъци...Влязох. Младата сестричка разтреперана, баба ми Надка крещи по нея, дядо Дечо опънал врат по гръб на леглото, сух, сив, бездушен... Момичето в бяла престилка заеква, плаче...

Оказа се, че лекарството „Строфантин“ трябвало да се инжектира във вените много бавно. Иначе било опасно, със смъртоносен ефект. Малката сестричка избързала и по невнимание си турила грях на душата... Веселият Дечо умрял в ръцете й... Не я съдихме, не се оплакахме – и тя бедна душа като нас.

 
Калинката, летящото червено насекомо с черни точки по черупката (в случая, червено кръстче на униформата), наистина се оказа оракул. Позна!... За близката сватба на Краля на гипса със Смъртта.

Георги-Момчил ПОПОВ
Из ръкописа на романа "Улица "Дунав", 2023

КОМИТАТА БОГАТАШ

 Пра прадядо ми Патьо МЛЪЧКОВ от Копривщица е участвал в Априлското въстание 1876-а редом с Княгината и Бенковски 

Чак в зрелите си години, пътувайки между корените и листата на родословното дърво, разбрах, че един прадядо е бунтовник, „орел юнашка птица“ от 1876 г.

Патьо Млъчков, поборникът от Априлското въстание в Копривщица, а след освобождаването му от заточение на остров Родос - жител на нова София. Предприемач, търговец, комита, но и баща на 7 деца от два брака. На майка ми баба й се именува Зора Млъчкова, дъщеря на Панчо (Патьо) Няголов Млъчков (1838 – 1911).

Наистина, много пари направил като млад с труд и търговия !... Бившето пастирче от Средна гора за няколко години в странство се превърнало в богат търговец из Мала Азия и Северна Африка. След заточението и Руско- турската война 1878 г. Патьо се заел с изгодни покупки и продажби на недвими имоти в Драз махала - района между Владайска река и булевард „Дондуков“, древния римски път Via Diagonalis.

Горе, на кръстовището с ул. „Раковски“ на квартира пък живеел Алеко Константинов, родом от Свищов, който наел за адвокат.  

Ахнах, когато прочетох и чух спомени на негови потомци, че Патьо Млъчков е плащал със злато оръжие, униформи и каквото трябва за съзаклятниците.

Но за разлика от други български богаташи не останал в сянка по време на бунта. Клел се е тайно над камата, пищова и Светото писание в църквата на Копривщица заедно с Георги Бенковски и Райна Княгиня.

На бунт за национална независимост, за живот без вериги.

Георги-Момчил ПОПОВ

НАРЕКЛИ Я ТЕОДОРКА

Ще да рече, Дар от Бога. Моята майка. Появила се на бял свят дълго след неуспешното първо чедо на баба и дядо. Шест години след кървавия комунистически атентат в „Света Неделя“ през април 1925-а... Баба Надка абортирала след акция за издирване на червен терорист - съсед, Коста Янков, един от организаторите на бесовския взрив, платен от Кремъл. Загинали стотици мирни софиянци, много скоро откачения бомбаджия бил убит в престрелка с полицията. Но семейната ни цена била огромна – загуба на неродена рожба, преместване на фамилната ни семка с 6 години напред...

На кадъра мама Теодора е по-голямото русо момиче (с майка и сестриче), някъде през лятото на 1942/43 г. в уличка зад Съдебната палата на София. Пазя нейна архивна снимка и от погребението на НВ Цар Борис Обединител през септември 1943-а, той пък отровен от болшевишки Кремъл.

На именния й Тодоровден, който много тачехме в къщи, си мисля такива неща.

Георги-Момчил ПОПОВ

ЛОВНИЯТ КОРТИК В ЕЛХОВО

Публикувах военен портрет на прадядо ми Александър Дунгаров в дните на Крайовската спогодба от 7 септември 1940г. между Царство България и Кралство Румъния. На тази дата се увенчават с успех силата, храбростта и жертвите на хиляди наши войни, сражавали се през Първата световна на Северния фронт за връщането на Добруджа в пределите на страната. Между тях като Фелдфебел знаменосец от 42 Пехотен полк, I дружина, 3 рота е и прадядо ми Александър Дим. Дунгаров. Дълги времена скрит сред стари фотографии и реликви в гардероба, но в най-нови лета осмислен като български подофицер, марширувал победно по улиците на Букурещ на 6 декември 1916г. Разбира се, след успешна военна офанзива за превземането му. Картичките от фронтовете там, а и от Пирот в днешна Сърбия, както и портрети, са запазени трепетно от дъщеря му Надка, тогава малко дете - моята родна баба. От нея – у мен, като пазител на семето и доблестта.

Александър Дим. Дунгаров, 1877 – ок.1925

И ето ти, най- ненадейно, на 2.11.2021 г. приятел от Фейсбук ми писа на лични.
Христо Христов: Здравейте, Прадядо Ви Александър Дунгаров бил ли е в охраната на цар Фердинанд? В наш фонд се пази ловен кортик с инкрустация, съдържаща и неговото име. Кортикът по информация е подарен от Фердинанд на негов охранител със същото име...
Отговорих: У дома пазя само снимките, дипломите му от училища цивилни, кратката коресподнеция с децата му от фронтовете. И като светиня - боен щик Солинген от участията му във войните. Тъй като името е специфично, а в мирно време е търгувал шаяк за армията, може и да е бил в охраната на Монарха.
Христо Христов: Ще Ви изпратим снимка на ловния кортик.
Изпратих: Ще съм ви признателен! Ако имате желание, ще ви препратя фотокопия от архива му.
Христо: Благодарим! За нас е важно да знаем повече за притежателя на кортика...
Отвърнах: Радвам се. Паметта пази нацията.
Една от реликвите у дома. 

ВОЕННА ПОЩЕНСКА КАРТА (Написано с молив, от фронта)
Подателъ: Фелдф. А. Дунгаровъ - 42 полк, I дружина, 3 рота
До: Ученика Димитръ А. Дунгаровъ, ул.”6 Септемврий” № 46, София
Да се пишат само частни работи. Картата ще бъде унищожена, ако съдържа военни новини.
Проверилъ: Поручикъ (подпис)
На гърба:
„РОДЕНЪ КРАЙ
Когато заминавашъ/ край града Бокурещъ
Недей да се отбивашъ/ Да плачешъ зарадъ менъ. 2
Роденъ край,/ Не ще та видя вече.
Роде, роде, роден край/ Оставашъ надалече. 1
Миличка/ Не ще та вида вечъ.
Мила, Мила, Миличка/ Оставашъ на далечъ.   1
Съ очите ме погледна/ Съ устата ми каза
Свободна си душице/ Люби когото щешъ.         2
Роденъ край и пр.           1
Миличка и пр.                  1
Понеже за смъртьта ми/ Причина беше ти
Защото ми утрови/ Най-сладките мечти.        2
Гробовете пресни/ На нашите братя
Още не обрасле/ Съ бурянъ, копривакъ.        2
Митко испращамъ ти тези стихове да ги научите по хубаво съ Надка и Тодорчо.“
 

Христо Христов, 8.11.2021 г.:
„Здравейте,
Информацията, която имаме записана в Инвентарната книга на музея, във връзка с този ловен кортик на Александър Дунгаров е следната: Александър Дунгаров е доверен човек от личната охрана на Фердинанд. Придружавал го е при "любовните му авантюри". След приключване на службата при него, Фердинанд го награждава с този персонален ловен кортик, с инкрустирано неговото име. Производство е на Солинген. През 1925 г. Шаляпин е на гастрол в София и около него се събрат шумни компании в заведението на Борис Христов Искров /фамилията е несигурна заради нечетливо записване в Инвентарната книга/. За да поеме една от почерпките, Александър Дунгаров плаща чрез този кортик.... През 1959 г. Борис Христов подарява кортика на писателя Йордан Гранитски, за сина му - Иван Гранитски, в момента собственик на Издателска къща  "Захари Стоянов". Тъй като родът на Йордан Гранитски е от с. Гранитово, Елховско, скоро след това го предават във фонда на новосъздадения Етнографски музей - Елхово. Така се оказва при нас. Изложен е в постоянната експозиция "Етнография" на музея.
Христо Христов, Директор на Етнографско- археологически музей – Елхово“

Върнах, 8.11.2021 г.:
„Уважаеми г-н Христов, Благодаря за находката. Смаян съм!
Дъщеря му - баба Надка, пазеше 2 комплекта (вилица и нож) с ловни сцени по дръжките от сърнешки рога - кост, от Двореца. Мислех, че са попаднали у дома след бомбардировките 1941-44 г. на Двореца и ремонта му от бригадата на дядо ми Дечо - нейния съпруг. Сега обаче, след кинжала от Елхово, се съмнявам, че може и да са личен подарък от НВ Фердинанд на прадядо Алекс? Ще ги намеря и заедно с бойния му щик от ПСВ, ще ги снимам и пратя.“
Да си призная, малко ме смути изречението: „Придружавал го е при "любовните му авантюри"? Като знам баба ми Надка с какво прусашко, дълбоко религиозно възпитание беше... А да не говорим, че ни строяваше не само като „фелдфебел знаменосец“, а цял „фелдмаршал“ на фамилия Деспотови. Съвсем в тон с годините на Първата световна прадядо Алекс е възпитавал децата си строго и справедливо. Но е възможно в компании да е бил весел бохем, както пише в спомена за ловния кортик... Ама пък изящно произведение на изкуството да го джироса като сметка в кръчма?! Не... Ще го приема като нова черта от портрета на наперения войн. Надлежно и предметно документирана.

Прадядо ми Александър ДУНГАРОВ е роден в с. Габровица, Ихтиманско през 1877г., а на 1905 г. се венчава и задомява в София. Има 3 деца. Мобилизиран, служи като Фелдфебел знаменосец на 3 рота от I дружина на 42 Пехотен полк. При включването на България в Първата световна война (1915 – 1918), 42 Пехотен полк  е сформиран в Орхание и Цариброд, от състава на 16-и пехотен ловчански и 25-и пехотен драгомански полк.
Бойците са от 3-та бригада на 1-ва пехотна софийска дивизия и участват в настъплението срещу Сърбия, войната срещу Румъния и боевете на Южния фронт. В края на войната, след сключването на Солунското примирие, може би прадядо Алекс заедно с другите оцелели е предаден в италиански плен (3.10. 1918), от който се завръща на 22 февруари 1919 година.
Първа пехотна софийска дивизия е наричана още и Желязната Софийска дивизия или Шопската дивизия.
Две- три години след ранната венчавка на дъщеря му Надка през есента на 1923 г. фелдфебелът от запаса Александър Дунгаров, по професия търговец на вълнени платове и шаяк, тупва глава на маса в гостилница в кв.“Надежда“. Преди да навърши 50... А днес вече се знае, че е бил и личен охранител на НВ Цар Фердинанд I Български. Мустакатият здравеняк за миг отлита при Бога, високо в небето над родното си село Габровица в Рила планина, по-голямата на сестра на Олимп... Да гледа отгоре как младия монарх цар Борис III управлява България, за която се е сражавал.  
Доблестта и честта на дедите са младите листа на една нация. Фамилната памет и гордост са корените на здравото общество. Това е Дървото на живота, почитано от хилядолетия.
Напролет, живот и здраве, с пра-пра чедата му ще идем до музея в град Елхово. И щерката се ошашави (като мен) от неочакваната находка. Светнаха й очите от европейски блясък и великолепие, срещани само по дворци и галерии... Да види на живо Ловния кортик, подарен на праотеца ни лично от НВ Цар Фердинанд I. Оръжието, където е гравирано името на пра-прадядо й Александър Дунгаров.

Георги-Момчил ПОПОВ

СВАТБА В „ТРИ КЛАДЕНЦИ“, 1967

 

Старият фотоалбум е като забравен да работи нощем телевизор. Погледнеш го случайно и без да си го питал, продължава да разказва...

Лили беше леля на отлетялото ми Кате. Фина, елегантна, руса хубавица, обрана в маниерите жена, преводачка от немски. С мъжа си Христо дълги години работиха в чужбина. Като млада двойка с Катето им гостувахме 2 седмици в Будапеща през 1987г. Имаха си и вносна кола, но нямаха деца. Леля Лили страдаше от тежък инсулинов диабет от мизерното си трагично детство през Втората световна война. На 5 годинки остава сираче от общо три деца, защото баща им Крум Славков е застрелян от своите на „победния Девети септември 1944 г.“

Леля Лили беше родена в бедния краен квартал Булина ливада, а сетне живаля по интернати. Из архивите в мазето са и снимките й с „вожда и учителя Г. Димитров“, който дошъл в интерната в Банкя при сираците – деца на герои... Завършила успешно Немската езикова гимназия в Ловеч, а после и Софийския университет. Мъжът й чичо Христо бе хубавец от Ючбунар (кв.Три кладенци), добър механик и шофьор. В мръсните казарми като войник бе лепнал тежък хепатит и в зряла възраст изпревари леля Лили към Отвъдното.  Живяха скромно, волно, без старини – винаги заедно.

В албумите на сем. Лиляна и Христо Белеви от София, които останаха при нас, има интересни снимки от сватбата им в Ючбунар през 1967г. Отскоро има нова, секундна, компютърно –магическа програма за оцветяване на черно-бели снимки. Дъщеря ми, внучката на баба-леля Лили ги изтипоса в цвят, та литнах директно към 1967-а.

Може би наистина цивилизациите живеят в светлина, която пътува.

 

С НАВИТИ КРАЧОЛИ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ

За учителя ни по рисуване Иван Прасков, с когото пътувахме от Женски пазар до Древен Вавилон

Първият випуск 1972 г. в специалност „Вътрешна архитектура“ бяхме приети 42-а от около 1000 кандидати – с изпит по рисуване и успеха по математика от прогимназията. Кабинетът по Рисуване и Стилознание (История на изкуството) стана наша класна стая, защото курсов ръководител ни бе Иван Прасков. С гипсови декорации по стените и тавана в тази заличка сър Прасков беше представил 32 ли, та 36 стилове от световната култура. Учехме на стативи за рисуване и табуретки, много „ергономично“... Това в старата сграда на ТДВА-София, на завоя на трамвай 2 срещу Завода за хладилници.
Много випуски познават и се възхищават на стария ни учител по рисуване, най вече на остроумието и афоризмите, с които преподаваше. Ходеше с костюм, сандали и кожена пазарска чанта, от която понякога стърчаха стръкове праз или друг зеленчук... Така де, живееше на Женски пазар и сутрин е най-евтино, дЕца. Имаше и култови фрази от рода на „Не джвакайте като малайски биволици“ за дъвчещите дъвка, „Тия индианци пак са бегАли от час“ и ни извиняваше отсъствията в дневника, а често към момчетата: „Ей, дЕца, що тЕка?... Пазета мометата, че са като рибета, а старите само хвъргат въдици да ги ловят“ и т.н. Особено точен бе по модни въпроси, що се касае до панталоните клош тогава - разказваше как ерегените в родното му село Доспей, Самоковско излизали на хорото на мегдана с навити крачоли, че да им се видят отдолу новите дълги ватени гащи – наполеонки...

През 1975-а Столична община реши да ни премести в новата сграда до Военна рампа. И класиката с гипсови декорации и стенни колонки на сър Прасков отиде по дяволите. Курсовият ме помоли да снимам кабинета като за последно – сторих го. И в неговата стаичка към кабинетчето също - сър Прасков с изящията си от гипс.
На дипломирането през 1976-а ми подари стария си фотоапарат с мехче и стъклени плаки, не му трЕбел, бил му още от студентски години... Чак в началото на 1990-е на среща на курса ни разказа, че е завършил художествена академия в Мюнхен. На приемния изпит в Германия бил толко беден, че нямал пари за моливи, а рисувал с въглен. Въобще не се надявал, че ще го вземат. Е, завършил, дори спечелил място за асистент, но било края на Втората световна около 1945-а... НРБ властите не му разрешили да остане там и заради семейството си се прибрал. Пет години вместо преподавател в Германия правил дърворезби за прехраната... После станал учител. По наше време му дадоха почетното „Народен учител“. И така цял живот с нас, учениците си – с навити или не крачоли, но на хорото на световното познание.

П.П. Новата сграда на ТДВА-София на Военна рампа от десетина години е превърната в Бежански лагер.

ПРЕЗ БОМБАРДИРОВКИТЕ 1943-44 „ОТЕЧЕСТВЕН ФРОНТ” ВЪРШИ САБОТАЖИ

Из „РАЗУЗНАВАТЕЛНО ИЗВЕСТИЕ ПО ВЪЗДУШНИТЕ НАПАДЕНИЯ, извършени на 
10 януарий т.г. над гр.София”,1944 

–Противникът хвърли бомбите си над града в една ивица с широчина от около 1.5 – 2 клм., минаваща в обща посока: шосето за с. Банкя, бул. „Кн. Клементина”, ул. „Граф Игнатиев” и шосето за игрище „Юнак”, с. Дървеница.
–Мнозина стояха по входовете на жилищата си да броят самолетите, а някои, както например загиналите в Александровската болница лекари продължиха спокойно обяда си, вярвайки, че „джентлемените” няма да посегнат на Червения кръст.

...
Бедствената ситуация в София по време на и след Голямата бомбардировка на 10 януари 1944 г. обективно, безпристрастно и документално, от „първа ръка“ е описана в  

„РАЗУЗНАВАТЕЛНО ИЗВЕСТИЕ ПО ВЪЗДУШНИТЕ НАПАДЕНИЯ, извършени на 10 януарий т.г. над гр.София”,1944 г.

І. ДНЕВНО НАПАДЕНИЕ.
 
1. ПРОТИВНИК: 1/а – Цел на операцията. Да се бомбардира чувствително българската столица без да се търсят каквито и да е военни обекти, с цел да се разколебае духът на българина и неговото правителство /по примера на Италия/.

1/д - Излитане от летищата към 9 часа. Последователно събиране на ятата над Адриатическия бряг в продължение на 45 минути.

1/е,з - Към 11.23 часа противниковото въздушно съединение прелетя над Шкодра, Качаник, северно от Скопие, Враня, Сурдолица, Сливница, Божурище и към 12.23 часа достигна София.
- В 12.23 часа противниковите бомбардировачи прелетяха над София с посока от северозапад към югоизток на 5 последователни вълни. Всяка вълна се състоеше от по 27 до 30 самолета, летящи в клин от ятни клинове. Височина на летенето 7.000 м. Бомбите бяха пуснати със слабо пикиране от 7.000 до 6.000 м. При такова бомбопускане бомбите падат с увеличена скорост и под голям наклон, при което нанасят големи поражения.
След пускането на бомбите си противниковите самолети отлетяха в югозападна посока. Точният им път при завръщането не можа да бъде установен, понеже падналите в града бомби прекъснаха всички междуградски телефонни съобщения.
Противниковите изтребители, идващи от южна Италия са се присъединили към бомбардировачите над Македония и ги следваха непосредствено.

1/и – Противникът хвърли бомбите си над града в една ивица с широчина от около 1.5 – 2 клм., минаваща в обща посока: шосето за с. Банкя, бул. „Кн. Клементина”, ул. „Граф Игнатиев” и шосето за игрище „Юнак”, с. Дървеница.

Спущането на бомбите започна югозападно от линията на шосето за с.Обеля, от където почват първите бомбени попадения, стана масово след прелитането над пл.„Св. Неделя” и приключи на линията на с.Дървеница, където при отклонението на пътя за с. Бистрица се намират последните 9 попадения.

Като югозападна граница на бомбардирания участък може да се приеме линията на Модерното предградие – Александровската болница включени, а като североизточна граница – линията на Клементинската болница изключена – бул. „Цар Освободител” вкл.

2. НАШИ ПРОТИВОДЕЙСТВИЯ. 2/а – Към 11.40 часа се получиха първите донесения от германската предупредителна служба, че към 11.20 – 11.30 часа над Шкодра са прелетели в източна посока повече от 200 противникови четиримоторни бомбардировачи и двумоторни изтребители. Веднага с пускането на това донесение бяха предупредени летищата, изтребителите, П.В. артилерия, П.В.Х. защита, пощите, железниците и щаба на войската. В 11.55 – 11.56 – 11.57 часа  се получиха последователни донесения от Качаник, Скопие и Жегра, че в 11.52 часа над същите места са прелетели около 200 противникови самолети в източна посока. В Скопие е била обявена тревога в 11.55 часа. В 1 и 5 предупредителни области – в 11.58 часа. В същото време в София бе дадена тревога със сирените. В 12.23 часа противниковите бомбардировачи прелетяха над София.
2/б – Общо взето гражданите спокойно заеха местата си в скривалищата. Не всички, обаче, изпълниха нарежданията на П.В.Х.защита да влязат в скривалищата. Мнозина стояха по входовете на жилищата си да броят самолетите, а някои, както например загиналите в Александровската болница лекари продължиха спокойно обяда си, вярвайки, че „джентлемените” няма да посегнат на червения кръст.



ІІ. НОЩНО НАПАДЕНИЕ
 
ПРОТИВНИК: Около 100 английски бомбардировачи „Велингтон” на две вълни от по 50 самолета – вероятно един леко бомбардировъчен английски полк. Нощта бе напълно ясна и светла.
Противникът прелетя над София точно в 22 часа в посока от югоизток към запад. София бе осветена от няколко осветителни ракети, разпръскващи се на много звезди. Две- три минути след това потивникът започна бомбопускането. Засегнати бяха центърът на града, Слатина и Симеоновския редут. Височината не летенето бе от 3.500 до 7000 метра.
Дневната бомбардировка бе повредила електрическата мрежа и затова сирените не можаха да свирят. Освен това бе разкъсана и цялата телефонна мрежа на града и по такъв начин кварталните П.В.Х.З. групи нямаха връзка с щаба на П.В.Х.отбрана... Предполагаше се, че стрелбата на противовъздушната артилерия по противниковите разузнавачи, които прелетяха около 10 минути преди бомбардировачите, ще предупреди гражданството, което и в действителност стана, но за жалост много късно.

3. ЖЕРТВИ. Общо има 482 убити, 232 тежко ранени и 478 леко ранени. По всичко личи, че по-голямата част от жертвите се дължи на изненадата при нощното въздушно нападение, както и на неспазване нарежданията на П.В.защита при дневното нападение.

ІV. ЗАЩИТНА СЛУЖБА.
Общо столицата има 20 защитни групи в състав средно по 220- 230 човека или всичко 4715 души.
Кварталните П.В.Х.З. групи се състоят от по 7 ядра, от които 5 пожарни, едно санитарно и едно полицейско.

3. РАЗРАВЯНЕ НА ЗАТРУПАНИТЕ. За разравяне бяха определени пожарните ядра от всяка група в състав от 35 човека всяко, снабдени с кирки, лопати, спасителни въжета, канджи, стълби, чукове и пр. Под командата на подофицер. Тия групи бяха засилени с придадените три трудови роти. Тъй като защитните групи се попълват със защитници от кварталите, които влизат в района на съответната група, то се оказа, че в най-пострадалите райони, където имаше нужда от най-много хора за разриване и спасяване, най-голям брой защитници бяха лично пострадали и се пръснаха да спасяват семействата. Все пак тия, които останаха по местата си, работиха със себеотрицание, дори 48 часа непрекъснато, без през това време да са получили храна. Работата се затрудни извънредно много от нощната бомбардировка, която дойде тъкмо когато се вършеха спасителните работи по дневната бомбардировка, а също така и от качеството на строежите в София – много железобетонни кооперативни жилищни сгради, в които при бомбено нападение се срутват  железобетонни блокове, чието пробиване, разчупване и разчистване изисква специални съоръжения и подготвен персонал.

Именно пред тия железобетонни блокове защитниците – в по-голямата си част чиновници, адвокати, търговци и др. подобни, стояха безпомощни със своите лопати, които държаха като писалки и със своите цивилни облекла и обувки, неудобни за работа, а и особено ценни в купонни времена. Придадените трудоваци добре владееха кирката и лопатата, но и те нямаха необходимия инструмент за борба с железобетона.

Тая именно липса на специални съоражения – бормашини, компресори, багери, секачи, влекачи и пр., и обучен персонал е причината за недостатъчно ефикасното разриване на затрупаните скривалища /мазета/, при което по официални сведения бяха извадени живи хора най-късно на 16.І. т.г., тоест 6 дни след бомбардировките, а по известни странични данни би могло да се предполага, че дори към 27.І. е разрито и спасено едно няколкочленно семейство, хранило се през тия 17 дни с туршия и картофи.

V. ЕВАКУАЦИЯ
 
4.ОТРАЖЕНИЯ НА БОМБАРДИРОВКИТЕ: а/ Дневната бомбардировка на столицата бе изживяна от по-голямата част от населениет с очудващо спокойствие. Скоро, обаче, това спокойствие започна да се заменя с бързо растяща тревога, която бе породена и подсилена от следните факти:
1. Множеството от гражданите излязоха по улиците и тръгнаха да търсят своите близки. Чак тогава всички започнаха да разбират колко безогледна и жестока е била тази бомбардировка...
2. Ужасът се подсили не само от зловещата картина на рухналите здания и зеещи дупки, но и от неефикасната работа на разриващите групи. Последните бяха малобройни и с неподходящ  инструмент. Гражданите понесоха твърдо бомбите, но възможността да загинат бавно от гладна смърт, затрупани като плъхове в собствените си мазета, хвърли първото семе на паника в душите им.
3. Не по-благоприятно въздействие оказа и гледката на избухналите пожари. Липсата на вода затрудни извънредно много гасенето и не липсваха къщи, които горяха като факли, без да може да им се помогне. Вероятността за едно следващо нападение със запалителни бомби и свързаната с тази вероятнст представа за живо изгаряне бе в състояние да смути и най-силните духом.
4. Липсата на електричество, пълната тъмнина на бързо настъпилата вечер, изпочупените прозорци на болшинството от зданията и острият зимен студ  сковаха не само телата на събраните в оцелелите къщи и разговарящи при осветлението на кандилото граждани, но започнаха да смразяват и душите им.
б/ Последвалата нощна бомбардировка вече бе изживяна със страшен ужас. Мнозина, които посрещнаха спокойно дневното нападение, през нощта и те загубиха нервите си. След като заглъхнаха и последните бомби, народът започна да излиза по улиците. Появиха се и първите бегълци с бухчи и пакети на рамо, отиващи ужасени в различни посоки...
в/ На 11. І. сутринта по всички пътища, които извеждаха на вън от София можеше да се види един безкраен поток от бягащи хора с малки вързопчета или пък претоварени с багаж. Старци, мъже, жени, деца, болни хора – всичко бягаше преизпълнено от тревога, чу може да бъде настигнато из пътя от някоя нова бомбардировка. Хаосът бе голям. Той се и усили от няколко лъжливи тревоги. Имаше болни възрастни хора, някои от които носеха столчета и през всеки 100-200 метра сядаха да поемат дъх и пак да продължат. В същото време прелитаха големи луксозни коли, изпращани със злобни забележки.

ХIII.ОПАСНОСТИ, КОИТО  ЗАСТРАШАВАТ  СТОЛИЦАТА.
 
1.ТЕРОРИЗЪМ И САБОТАЖНА ДЕЙНОСТ НА ПРОТИВООТЕЧЕСТВЕНИТЕ ЕЛЕМЕНТИ, ОСТАНАЛИ В СОФИЯ.  Бомбардировките над София създадоха много благоприятни условия за проявление на противоотечествените елементи, намиращи се в нея.  В такъв смисъл бяха и дадените им предварително инструкции. Тежестта на бомбардировките, обаче, и избухналата след това паника заразиха и тези елементи и голяма част от тях побързаха също да напуснат града. Останалите в столицата не можаха да проявят никаква организирана дейност, а проявиха съществуването си само чрез няколко убийства на полицаи чрез стрелба от засада. Ръководството на „Отечествения фронт” не остана доволно от този резултат и пристъпи към ново организиране на своите сили в София, за да могат последните при една нова бомбардировка от голям размер да извършат ред саботажи и убийства, възползувани от общата суматоха и преди да са се окопитили органите на властта, с цел да разстроят или поне да компрометират държавното ръководство.

2.РАЗБОЙНИЧЕСКИ НАПАДЕНИЯ ОТ ВЪН ЧРЕЗ КОМБИНИРАНИ  ДЕЙСТВИЯ  НА ОКОЛНИТЕ  ПАРТИЗАНСКИ  ОТРЯДИ.  За да се постигне горната цел ръководството на „Отечествения фронт” реши да комбинира дейността на своите органи от вътрешността на столицата с едно действие отвън на околните партизански отряди Мургашки, Трънски и Ихтимански, които веднага след едно ново от голям мащаб въздушно нападение трябва да нахлуят в столицата и нападнат по-важните държавни учреждения. В изпълнение на тая задача отделни нелегални започнаха да се промъкват в столицата, за да разузнаят и подготвят действията на своите отряди, а преди известно време бе се вмъкнал в София и самият водач на Трънския партизански отряд – Славчо. Дейността на тия елементи се благоприятствува от това, че в София много къщи са празни, гражданите спят по различни квартири, където се чувстват по-сигурни, и полицията е затруднена много в задачата си да контролира кой на какъв адрес живее и кои са обитателите на дадена сграда...

Докладът- известие съдържа  38 машинописни страници, но не е подписан. Пази се в архива на исторически портал „АНАМНЕЗИС”.  Разузнавателни известия от други дати и градове се съхраняват в Държавен  военен  архив – В.Търново.

Подборка: Георги-Момчил ПОПОВ

В ПОТУРИТЕ НА ДЯДО МРАЗ

 

От ателие „Антик“ пристигна празничното ми Коледно фото за Новата 1959-а година. Маестро Попов – Литъл Ококорен, в потурите и кожуха на Дядо Мраз. София, Музей на „социалистическия реализъм“, раздел „Щастливо (безмислено, арестувано) детство“, зала новия ЦУМ или старите Централни хали. Някъде там, в „Светлото бъдеще“. 

ДЯДО КРЪСТЮ НА 125 ГОДИНИ

На пощенската картичка от 1910г. е отпечатано: „Дядо Кръстю Б. Илянов, роден през 1785 год. в с.Пордим. Преживел през 18-19- 20 столетия. Снимката е по случай 125 год. юбилей от рождението му през 1910 год.“

За библейския дядо Кръстю разказва и Любомир Буковски - краевед и колекционер, в книгата си „Плевен – среща с миналото 1877-1944“,изд.2007,2014:
"Сред интересните фотоматериали не мога да пропусна и този, свързан с пордимчанина дядо Кръстю Бешев Илянов, който е починал на 128 години през 1913 г. Когато е бил на 125 години, той заснет и по тази снимка в Германия изготвят 1000 пощенски картички, част от които са изпратени в пордимските музеи, като сувенири за посетителите."

Става яясно, че Кръстю Илянов е доживял 128-годишна възраст!
Стъпвал по земята на България, дишал въздуха й в годините на три столетия...

ПЪРВАТА „БЪРЗА ПОМОЩ“ В СОФИЯ, 1937

Столична община постъпва умно и предвидливо, като разполага медицинското заведение току до Пожарната команда, която никога не спи 

Една от мерките срещу хуманизма в съветска България е премахването на думата „милосърдие“, респективно термина „милосърдна сестра“. Светлото бъдеще на селяни и граждани няма нужда от хора с мило сърце, нито от топли грижи към болния от жени с мили сърца, облечени в бяло... Нужен е казармен ред и нямо подчинение и в здравната система, затова „болничният персонал“ получава новата квалификация „медицинска сестра“. Другарката от болницата, под чиито команди трябва да се излекуваш!... Грубости и простащини и до ден днешен, повече от 70 години след „преломната дата“. Преломна, дори погромна за патриархалното общество, морал и бит в Царство България.
Затова мило ми стана, като преди дни открих в сп.“Сердика“ от 1937г. дописка за Спешната помощ в Стара София. Оказа се, че е обявлението за създаването на първата „Бърза помощ“ в родния ми град. Разказано с думи мили, мъдри и хуманни. Оказа се, управата на Стара София е постъпила твърде умно и находчиво, като е разположило този медицински център току до Пожарната команда, която никога не спи... Противопожарната централа на улиците „Раковска“
и „Екзарх Йосиф“, на задната пресечка ул.“Г.Бенковски“, в старата ми любима Драз махала...

Списание „Сердика“, брой 10, с.31/1937
„Д-ръ Ал.Цанковъ
С П А С И Т Е Л Н А  С Т А Н Ц И Я
Санитарното отделение при Столичната община откри през м. Декемврий 1937 год. Новопостроената спасителна станция. Последната, чрез своите органи, си постави хуманната цел да дава първа медицинска помощ при всеки нещастен случай, станал на улицата, във фабрики и магазини или в някое обществено учреждение.

Големият град, какъвто е вече нашата Столица, със своето усилено движение на трамваи, моторни и товарни коли, излага ежедневно гражданина на контузии и прегазвания, като пострадалите от тях се нуждаят от незабавна медицинска помощ. Преумореният от усиления темп на работата чиновник, търговец, работник получава не рядко на самото работно място кръвоизлияния из вътрешни органи, сърдечни кризи и мозъчни инсулти. Колко ценни живота може да спаси тогава една бърза и ефикасна медицинска помощ!
Колко често стават отравяния от недоброкачествени хранителни продукти и самоотравяния за самоубийство! При всички тези случаи шансът за спасяване живота е толкова голям, колкото по-рано бъде дадена медицинска помощ, колкото по-рано отровата бъде отстранена от организма.

Здравето е благо, то е ценност с огромна стойност за индивида и обществото. Всички останали блага, без крепко здраве, нямат стойност за притежателя им. Защо са парите на богатия, когато е обречен на бърза смърт, или да води жалко физическо съществуване?
Всяка религия издига в култ грижата към нуждающия се ближен, самарянската помощ при нещастен случай. Всеки добър християнин, всеки добър гражданин помага на пострадалия, но, по понятни причини, не винаги навреме и ефикасно.

Законът за народното здраве задължава всеки лекар да дава незабавно и безвъзмездно първа помощ, при нещастен случай. И това се прави. Обаче не винаги лекарят, ако бъде навреме при пострадалия, разполага с ония медикаменти и пособия, които са необходими за даване бърза и резултатна медицинска помощ. А всеки момент закъснение се заплаща често пъти с един ценен човешки живот.

Заради това първата медицинска помощ, за да бъде бърза и ефикасна, трябва да бъде организирана.

Спасителната станция на Столичната община се намира на ул.Бенковски №30 /ъгъла на ул.Бенковски и ул.Екзарх Йосиф/, в най-близко съседство със Столичната пожарна команда. Тя е специална постройка с партер и един етаж над него. В партера, освен чакалня, има лекарски кабинет и обширна превързочна с всички удобдства за една неотложна малка операция. В превързоч-....“

На снимките: Милосърдни сестри - 1940, Столичната пожарна команда – 1938, Местоположението на първата спешна помощ в София / Архив Аспиринъ, Сп. „Сердика“, Гугъл мап/

По-нататък архивната дописка може би завършва с организацията на работа в звеното, дежурствата, автомобилите- линейки на „Спешна помощ“ от 1937г., но... следващото листче съм изгубил.
Вярно с оригинала,
Георги-Момчил ПОПОВ

ИЗХВЪРЛЯНЕ НА СНЯГ И ЛЕД В РЕКИТЕ, 1948

София преди 70 години. Изхвърляне на сняг и лед в реките - на Орлов мост и на бул. "Сливница"...
Простичко и практично, по традиция, оставена от Кмета инж. Иван Иванов, немски възпитаник.

Фото-архив Тодор Славчев

МОРУНИ – ЧУДОВИЩА, 1994

От Момчил ПОПОВ
Моруни – чудовища за последно видях в София през 1994-а, в дните преди Никулден... Първата бе закачена на кука над металните щори на рибарницата на „Граф Игнатиев“ и „Патриарха“, срещу спирката на трамвая от Семинарията. Висеше мощно и страховито с малки оцъклени очи през цялата височина на витрината – като акула титан от Атлантика...

Но наш, огромен воден дух, уловен в Дунав. Речен вид, който е 3 пъти по-стар от изчезналите динозаври. Живо божество с история от 200 милиона години! С отнета свобода, убито да го нарежат и изядат хората. Тоест – ние, „Хомо сапиенс“... Въпреки студа минувачите се спираха на тротоара да позяпат гигантската есетра - да й се възхитят, да отдадат почит на достолепието й... В мрака на падащата нощ клиентите зад стъклата на магазина изглеждаха като затворени в аквариум.

Стисках ръчичката на детето – кой знае какво е сънувало после?!

Другото дунавско чудовище - есетра висеше пак така, но пред потните стъкла на рибарницата на завоя на трамвая на „Пиротска“. Велико! Вътре на мокрия тезгях сред лед бяха наредени шайби от транжирана друга моруна... Елипси може би цели 2 педи! Главата й отрязана – колкото кофа, се бе оцъклила в пазаруващите празнуващи. А над здравеняка рибарин в гумена престилка, току върху порцелановите плочки, от син плакат на СДС се усмихваше Иван Костов...

Барелефи- фризове на огромни риби под прозорците на хотел „Шератон - Балкан“, София... Откъде ли речните чудовища са доплували в мислите на скулптори и архитекти през 1954-а, когато е строено Ларгото?!

После забраниха улова на есетри- моруни в река Дунав, категорично. Създадоха и рибарници по долното течение на Великата река. По-точно, в делтата на Черно море, откъм Румъния. Взеха да отглеждат малки рибки и да ги пускат на воля. За да опазят и съхранят биологическото чудо – едно от съществата, живо отпреди човешката цивилизация.

И чудовищата – водни духове, които са плували и над Софийското поле през памтивека, бяха оставени на мира. Да трупат още опит и мъдрост. Докато съществува Дунавска България.
И след това...

Румъния, езерото Кълъраш, Ферма- развъдник за млади есетри, 2011

На архивната снимка: „Рибния пазаръ. Моруна отъ 180 килограма“, Видин, 1926

Още по темата:
МОРУНИ-ГИГАНТИ НАД ГРАДСКАТА ГРАДИНА, 2014
http://izsofia.blogspot.bg/2014/05/blog-post_23.html 

"БЕДУИНИ“ КРАЙ НЕСЕБЪР, 1937- 1941

Светлинни фото илюзии по световния хит на Йосиф Цанков, ориенталското танго „Керванът“

От Момчилъ ПОПОВЪ

Има цял цикъл от стари фотографически картички, специално заснети на плажовете на Несебър през 1930-е, с автори Градинаров и  Калъчев.

Леко декорирани полу-голи танцьорки играят из горещите дюни край Черно море бедуински Бели денс и Балет наедно... Облеклото им е в кабаретен стил „Фоли Бержер“ - Мата Хари, Сара Бернар, Джожефин Бейкър... Тоест, с намеци за дрехи, по-скоро без - с леки тюлове и бижута за пред отбана публика... За патриархална България по това време може да са били смутителни, но за бохемска – категорично не.

След натрапчиво и излишно мислене за хрумката над кадрите в архив „Л. Юруков“, направих и съответното откритие... Ами да, разбира се! Как не съм загрял досега?! Това са светлинни художествени илюстрации, алюзия и фото-гордост на много модна песен тогава. На българския световен хит от тия години "Керванът" на Йосиф Цанков. Порових из пресата, намерих интервю с дъщерята и внука на Йосиф Цанков – Анастасия и Велислав, и картинката около фото-версиите се проясни. Дори  придоби блясък на истинско културно наследство:

„Песента "Керванът" по текст и музика на Йосиф Цанков става световен хит. Тя е записана през 1941 г. в Холивуд по желание на чули я англичани. През същата година по Радио Лондон в часа за английските войници, които се бият в Африка, се пуска любима музика от Джоузеф Цанкоу. Това е ориенталско танго, писано преди 1937 г. Войниците обичали да си тананикат рефрена му: "Бавно керванът минава в нощния мрак/, моята мъка, тогава пея ти пак/, златният пясък в безкрая нейде мълчи/, пълни със сладка омая са мойте очи/ Аллах! Аллах!/. Петър Увалиев също твърди, че е слушал песента по Радио Лондон.
У нас, в България, четири поколения живеят и се влюбват с песните на Йосиф Цанков.“

И аз помня, че съм я слушал през 1960-е като дете, много я свиреха по ресторантите на София. Радио София също не забравяше световния хит... И днес „Керванът“ на Йосиф Цанков е класика в класиката „Танго“.
Фотографиите от 1930-е „Месемврия. Танецъ въ пустинята“ са още едно ретро-  свидетелство за прекрасната мелодия.

Още по темата:

http://www.segabg.com/article.php?id=176473 

Снимки: Фотоархив „Любомир Юруков“

ЗИМИТЕ В СТАРА СОФИЯ, 1919

От Драган ТЕНЕВ
През детството ми като по неписано правило зимите в София бяха не само много студени, но и доста продължителни. Траеха повече от четири месеца и не рядко из софийските градини можеха да се видят снежни петна и в началото на април. А гигантската преспа на Витоша между двата Резена под Черни връх дори си оставаше целогодишно и приличаше на бяла кърпа, закачена върху ясното чело на планината. Софиянци бяха свикнали с нея толкова,че всички я смятаха като неотменен елемент от южния пейзаж на града.

ОТ НОЕМВРИ ДО АПРИЛ
Във времето, за което ви разказвам, първият сняг над София заваляваше винаги на 21 ноември. В деня на „душевадеца“ Архангел Михаил, както е указано в Черковния календар. В повечето от тези, случаи обаче това не беше истински сняг, а по-скоро някаква лапавица и софиянци я приемаха просто като напомняне, че зимата вече е дошла.
Облени от първия си зимен „душ”, шосираните улици на София изведнъж се разкалваха. Сред рядката им кал,  обрулени от вятъра, загиваха и последните кафяви листа на дърветата. А тротоарите на улиците, покрити по онова време е неравни Церовски плочи, заблестяваха мокри и студени.

Този рязък преход от златното великолепие на прочутата софийска есен към дългата зима създаваше много грижи най-вече на по-бедните софиянци, тъй като повечето от тях редовно закъсняваха да си набавят навреме дърва и въглища за отопление и тогава из София почнаха да сноват „гальотите“ - едноконни коли с огромни колела. Упътени с топливо към крайните квартали на града, където изобилието и парите не бяха чести гости.

ГАЛЬОТИ, МЛЕКАРИ, ПРЕСПИ
Истинските зимни снеговалежи в София започваха малко по-късно. Обикновено в  самото начало на декември. И ако не ме лъже паметта, падаха предимно нощем. В повечето такива случаи снегът биваше толкова обилен, че затрупваше улиците и тротоарите на града с дебела покривка, която ги правеше практически непроходими в първите часове на утринта. Ала най-ранобудните софиянци постепенно почваха да чистят снега пред своите къщи, а след това по трамвайните линии се появяваха и мотрисите със закрепени пред тях триъгълни снегочистачки от стоманена тел и макар бавно градът почваше да се раздвижва.
 
Първи сред най-ранобудните граждани и трамваите по улиците на затрупаната от сняг София се появяваха двуколките на млекарите от околните села. Те усърдно разнасяха в лепкавия мрак своите гюмове с мляко по къщите на клиентите си, а към седем часа затрептяваха искрици живот и около фурните, бакалниците, месарниците и главно около уседналите млекарски дюкяни. Оттам софиянци, вече сами отиваха да си купят не прясно, а главно кисело мляко. В моето детство, пък и доста по-късно, това мляко в София се квасеше и предаваше навсякъде в големи емайлирани легени или гледжосани гювечи. Млекарите го насипваха в съдовете на купувачите със специални, вдлъбнати по средата кръгли лопатки от лъскава неръждаема тенекия.

ОБЩИНСКИЯТ ДЪРВЕН СНЕГОРИН
Разбира се, в онези далечни години Столичната община също усърдно се мъчеше да прояви някаква дейност през зимата за почистването на улиците поне в центъра на града и най-вече на бул. „Цар Освободител“. Резултатите от тези нейни усилия обаче бяха в повечето случаи нищожни. Нямаше никакви машини. И въоръжените с лопати и дървени снегорини работници никога не успяваха да свършат нещо особено.

В такива дни първата  широка около метър и половина пъртина по тротоарите на „Царя" от Народното събрание до Орлов мост се прокарваше сутрин от общинската дъсчена „снегочистачка". С години я теглеше все едно и също охранено копие, малко по-гопямо от английско пони. Междувременно „снегочистачката“, за която ви разказвам, не представляваше нищо повече от триъгълен сандък, закрепен върху две дебели, колкото коларски шини железа.

„Водачът”, който управляваше това своеобразно чудо за борба със снега, стоеше отпред върху неговия най-остър ъгъл и с удоволствие приемаше всеки гост, който искаше да се повози, за да натежи поне малко на чудноватата му шейничка. Трябва да ви кажа, че „клиенти” не липсваха никога и дори някои хайлайфни особи смятаха „приключенията“ с чистачката по „Царя” за нещо много шик. Ала главните пътници върху този уред на общината в зимните дни все пак си оставаха най-често студентите от университета. Те се качваха на тумба върху дървения триъгълник и пееха и се смееха на воля.

Софийски момичета, 1920-е и горе: Шейна-кормилачка, 1940-е Сн.: Фамилен архив

ХЛАПАЦИ, ПЪРЗАЛКИ, ШЕЙНИ, „ЛЮШОВЕ“
Колкото и грижи да създаваше зимата на възрастните софиянци по време на моето детство, за софийските хлапаци тя беше най-райският сезон!
В онези дни София гъмжеше от пързалки и „люшове”,  както казваха тогава на най-стръмните улици.
В квартала, където живеехме през двадесетте години, също имаше немалко великолепни места за спускане с шейни. Така например чудесна беше пързалката на ул. „Омуртаг" покрай южната каменна ограда на бившето Военно училище. Не по-лоша  от нея бе и пързалката на ул. „Султан тепе“. Тя се спущаше пък покрай оградата на пета прогимназия „Антим І”. Извън тези две пързалки на десетина минути път от нас на наше разположение имаше още и чудесните пързалки на Редута, пързалката при „Звездоброя“, т. е. при Обсерваторията в Борисовата градина, а така също и пързалката на шосето при Семинарията.

Всички тези места за пързаляне с изключение на Семинарията бяха почти безопасни за децата, защото тогава в София надали можеха да се намерят повече от триста автомобила и още толкова камиони - частни и държавни. От друга страна, зимно време по същите места файтоните пък изобщо не минаваха, тъй че малчуганите можеха спокойно да се пързалят по наклоните им за разлика от съвременните софийски хлапаци.

В моето детство повечето софиянчета имаха шейни, направени от самите тях. Те бяха общо взето примитивни, грубоватички изделия, сковани често дори от нерендосани дъски. И недотам бързи. Но по-големите момчета си правеха шейни – „кормилачки“ с крачно управление и за разлика от другите „плъзгала“ летяха по стръмните улици като вятър. Разбира се, тук-там из София можеха да се видят и някои купешки шейни, донесени от Швейцария или пък от друга европейска страна. но това бяха изключения. Такива шейни притежаваха само ”богатските деца", както казваха другарчетата им. И ние ги гледахме със завист, но това не помрачаваше веселите ни часове на пързалката.

Тъй като до ул. „Шипка“ двете най-близки пързалки бяха тези на „Омуртаг“ и „Султан тепе", аз винаги ходех там, след като си научавах уроците. От къщи ми разрешаваха да остана на улицата час или най-много час и половина, ала моя милост редовно се връщаше едва когато запалваха уличното осветление. И то се връщах непременно премръзнал. Енергичната педагогическа намеса на баща ми обаче успяваше винаги да ме сгрее порядъчно и аз редовно изяждах по два-три шамара, но това не ме впечатляваше. По мое време то си беше в реда на нещата.
След прибирането у дома по този начин мама веднага ми даваше аспирин и чай, а баба натапяше премръзналите ми крака в леген с топла солена вода за десетина минути и чак след тези здравни „процедури“ аз можех да седна да си почета спокойно или да послушам някои от плочите ни на дядовия грамофон.

ОСМОРКИ ПО ЛЕДА В БОРИСОВАТА ГРАДИНА
Дали защото баща ми беше карал кънки като малък, или просто ей така, но когато станах във второ отделение той ми подари чифт чудесни „Полар“ и сам ме заведе на пързалката в езерото до входа на Борисовата градина. Остави ме върху леда и бързо се измъкна. С кънки на крака върху плъзгавия лед, аз бях напълно безпомощен и жалък. Краката ми се кривяха, въпреки че глезените ми бяха здраво стегнати във високите обувки. И всъщност аз прекарах през този следобед „на кънки“ повече седнал върху леда, отколкото да се опитвам да се пързалям по него.
Върнах се вкъщи отчаян и разплакан, но дядо ме успокои и същата вечер го чух как наруга баща ми, задето ме е оставил сам.

На другия ден на пързалката в езерото отидохме двама с дядо и благодарение на постоянните му окуражавания аз успях този път поне да постоя прав на леда, а на другия ден стиснах зъби и се опитах да се плъзна няколко пъти. Така за около седмица нещата потръгнаха, а на втората неделя аз вече се пързалях с другите деца, макар и доста кекаво, но постепенно свикнах с кънките и скоро станах един от средните малки „асове“ на езерото. Момиченцата на моята възраст гледаха с възхищение на успехите ми и това ме караше да се старая още повече. Явно бил съм суетен от малък! В края на зимата обаче аз можех вече да правя  дори осморки – нещо, което убягваше на много мои връстници, почнали да се пързалят преди мене.

СКИ С ТРЪСТИКОВИ ЩЕКИ
Две години по-късно след кънките за Нова година този път от дядо получих чифт миниатюрни ски с тръстикови щеки, които старецът беше купил от известния спортен магазин на Марко Костурков на бул. „Дондуков“  и с това зимната ми „обмундировка“,  както обичаше да казва самият той, бе завършена. Можех вече да ходя на Витоша или на Люлин с другите момчета по пистите, където се пързаляха по-малките скиори.
Впрочем в онези ранни години на века  в София нямаше много любители на ските, но все пак аз си спомням имената на няколко от тогавашните „супермени” по снежните писти.Това бяха прочутият „Пепи Енглиш“, не по-малко известният от него „Фъц”, който беше футболист от „Левски”, и  оше неколцина други, чиито имена са изчезнали от паметта ми.

МЕЧТИ ЗА ЗИМНИ ОБУВКИ ИЛИ ГАЛОШИ
Сега, когато се обръщам назад към отминалите дни, аз виждам, че някога наистина съм бил щастливо дете. Защото в онези времена много мои съученици и съученички, които живееха по Редута, а не на „Оборище“ или ул. „Велико Търново“, щяха да се зарадват повече, ако им купеха за Нова година не кънки или ски, ами зимни обувки. Или поне галоши, за да не идват на училище с мокри крака.
Сигурно може би най-вече заради тези спомени, когато ходя днес по улиците на зимна София или на който и да е друг наш български град аз винаги гледам с радост как хубаво са обути в снега всичките ни малчугани и все ми е „на езика” да им кажа: „Абе момчета, имате ли представа колко босоноги деца имаше, когато бях малък?"
Знам - децата ще ми се изсмеят и ще ме помислят за смахнат, но не мога да им се сърдя. Днес обувките са законно право за тях. Че не само обувките, ами и зимните  клинове, анораците от непромокаем плат,   якетата с подплата и т.н.

БРАКУВАНИ ВОЕННИ БОТУШИ
В такива мигове си представям как ли би изглеждал на тези хлапаци моят съученик от отделенията Георги Войника, за когото беше върховното щастие да получи за зимата чифт бракувани ботуши от дядо Янаки - фелдфебела на картечния ескадрон в Първи конен полк, на чийто район днес между Цариградското шосе и ул. „Иван Асен“ е построен един от най-хубавите софийски квартали.

В спомените ми дядо Янаки е останал като истински добър Човек с главна буква! Той бе участвал през Първата световна война в състава на легендарната конница на генерал Колев и бе се сражавал в паметните кавалерийски битки при Кочмар и Карапелит. Старецът изглежда обичаше Георги по свой начин. Двамата никога не разменяха нито дума помежду си, но когато Войника отиваше през октомври до телената ограда на полка, там, където се помещаваше вещевият склад на дядо Янаки, фелдфебелът веднага влизаше в него и скоро се завръщаше с чифт по-запазени бракувани ботуши. Той ги подаваше през оградата. Войникът бързо ги надяваше на тънките си като изправени гевреци крака и радостен хукваше по улицата, а дядо Янаки гледаше след него и в очите му проблясваха някакви особени пламъчета, които виждам и до днес. Но какво да правим - ”Времената се менят, а с тях се променяме и ние”.

Въпреки това често си мисля - какво ли щеше да каже Георги Войника, ако можеше да види сегашните деца? Но Георги падна в Унгария и той няма да ги види никога, както няма да ги видят никога и всичките ни другари, които също спят сред твърдата гръд на унгарската пуста.

Гледай ти - откъде започнах и къде свърших! А след няколко дни е Нова година - денят на големите надежди във всеки човешки живот. Откакто свят светува този хубав празничен ден е бил очакван от малки и големи с вярата, че ще почне нещо по-хубаво от онова, което е било през отлетялата година. Да ви призная, и аз не съм изменял никога на тази вяра. И ако ме попитате сега какво най-много си пожелавам, ще ви кажа с ръка на сърцето - онази радост от летенето с шейна по  „Султантепе”, когато в София вече все по-често и по-често почваха да свирят и пеят навсякъде:

Целувам Ви ръка мадам,
но друг е моят блян, мадам,
о, не ръката ви, мадам,
а устните кармин.
И така нататък, и така нататък.

Драган Тенев, Из „Тристахилядна София и аз между двете световни войни”, СФ, 1992