РАЗПЕТИ ПЕТЪК И “ОТРЕПКИТЕ”, 1960е (2)

Заради честните и силни думи на Dr Evgeni Paunoff  поствам за втори път след 11 години. Благодаря, четящи и мислещи братя! Иначе бях взел да се съмнявам дали не ми "хлопа дъската".

Dr Evgeni Paunoff : Прекрасно напомняне - есе от приятеля Georgi- Momchil Popov за това - как комунягите до 1990-та г. гонеха хората от църквите в България, тормозеха и унижаваха свещениците и вярващите християни. А днес децата на същите фарисеи, садукеи и неверници ни поучават отново - и ни "поздравяват" с Божиите празници...

Слагаше тамян в малката лопатка за кюмюр, палеше го с клечка кибрит и започваше да мрънка нещо под нос. И да се кръсти. Баба ми, Красивата Надка. Държеше явно всичко да е наред, като в хубавите стари времена... Въртеше тенекиеното лопате над козунака, писаните яйца, главите на трите внучета (с 1 любимо) и майките им – дъщери. А ние се кикотехме в шепа. Защото сме съвременни, защото сме деца на ново време, на друга епоха...

И тя се подсмихне, ощипе най-големия серсемин, пак се прекръсти и продължи тихичко да пее и каканиже. На черковно- славянски (сиреч старобългарски) може би „Отче наш”... Май знаеше и „Азбучна молитва” от Константин Преславски – българска ода за вярата отпреди 1000 години... Ама това го разбрах много по-късно, вече като студент. Когато баба ми Надка си беше отишла вече при Христос. Тогава разбрах и защо е въртяла лопатката за кюмюр над Великденската трапеза, а не истинското сребърно кандило, скрито дълбоко в кухненския шкаф. Ами ако дойде кварталният милиционер или някой отропан и любезен съсед да ни „поздрави” с „Христос Воскресе!”, да няма после в доклада- донос в ОФ- ето добавка от рода на „провежда религиозна пропаганда в семейството” или „гнилата интелигенция...” еди що си... И да ни изселят от София.

Въпреки че най-голямата катедрала „Александър Невски” е най-горе на нашата улица, на Великден не сме ходили там. Беше опасно. Беше фрашкано и с фуражкова, и със шлиферна милиция. Не пускаха, дори и да се престрашиш. Трябваше и пропуск „отгоре”. За да могат големците- комунисти и дипломатическия корпус да се черкуват уставно, без много- много да ги гледа простолюдието, сиреч гражданите столичани. 

В дните на Страстната седмица класните стаи се превръщаха в агит-пунктове на трезвото мислене, от които хвърчаха революционни искри, крясъци, плюнки и заплахи. Обясняваха ни настойчиво каква глупост е да ходиш на черква, а Маркс и Ленин казали, че „религията е опиум за народите”, че... Че като целуват поклонниците една и съща икона, от общите плюнки по нея плъзват страшни вируси и заразни болести... Че не може да има такава вяра, според която 12 пъти за една нощ да възкръсва умрелия ужким син Божи... Заради науката, видите ли, часовите пояси на Земното кълбо са 25 и 25 пъти за 1 денонощие Христос трябва да се качва на небето и да слиза обратно... Смешно, нали?! Дори пълна глупост! А, ученици? 

И в крайна сметка ако съвестният пионер или комсомолец се провини да отиде на църква на Великден, има хора- отговорници, доброволци, които ще го запишат, и чрез ОФ-то право при директора. И вънка от училище любимо, как хубаво си ти... Изключване!... Не беше шега, а гола, ожулена на коленете истина.

В двора на нашата църква – „Св. Параскева” на ул. „Раковска”, където баба Надка дочакваше Божествения огън, за да го донесе като свещичка в дома ни, имахме и голяма квартална „гордост”. Тук беше сниман епизод от любимия на цяла България сериал „На всеки километър”. Този, в който майор Деянов и Митко Бомбата загадъчно се хилят със свещичка в ръка, пък се и поздравяват с „Возкресе!”, че току-що са разстреляли от упор, пред очите на жена му, вражески царски генерал или полковник. За да предизвикат атентата в „Света Неделя” или покушението на генерал Луков (по историческата действителност), не помня вече. Епизодът „Великден”... 

Хилене с доволство голямо от екзекуцията на достоен генерал, а и на бивши мирни граждани, именувани в комунистическата пропаганда „упадъчни”, „отрепки от капиталистическото минало”, „зози”, „суингове”. „Зоза” на уличен гаменски жаргон означава градска кокона, фльорца, мързелана – с куха глава и жлъчни уста. „Суинг” и „Упадъчен” според същия сленг от 1950/60-е – почитатели на Запада и неговите културни ценности. „Отрепка” значи откъснато парче от нещо, най-често парцал... Нещо като моя милост нелюбезна... На такива и подобни неща се любувахме тогава. 

В Полша обаче през 2012-а  забраниха друг „любим сериал” от детството ми – „Четиримата танкисти и кучето”... Защо бе, джанъм, Ваша милосчь Паньска ?! Я какви сладури бяха Густлик, Славик, Грегорич, Шарик, шамарик?... Заради грубо деформиране на историческата действителност, заради зверството в Катинската гора, заради критата истина, заради хиляди погубени в лъжи млади души. И направиха поляците друг филм за войната, за истинските неща от живота. 

На почитателите на филмовото изкуство от ерата НРБ ще припомня, че актрисата Виолета Гиндева категорично е отказала участие в този комунистически пасквил. И е... загазила. Дълги години след това без централни роли, извън сетлините на прожекторите... Един от сценаристите на филма – Георги Марков, извървя пътя до Голгота от начало до край. Емигрира погнусен и подгонен. Зад Желязната завеса ден след ден разказваше на Света за карикатурата Балкански комунизъм. С мощното си човешко перо „заслужи” и смъртна присъда  - в Лондон през 1978 г. Достигна Божествения огън! Истински любимец на хората и истината, писателят Георги Марков вече е един от световните умове, сринали Берлинската стена. Със словото си, с вярата си, 11 години след екзекуцията му... Убит от тайните служби в разцвета силите си, на 49. 

Така вчера, на Разпети петък, в най-тъжния за християнството ден, една бивша „отрепка” - сиреч аз, я споходи мисъл. И тя е: 

На Кръста Христов безбожниците разпънаха вярата в доброто, щедростта, великодушието. Наречени народ и интелигенция български. И ги оставиха да кървят цели 70 години... Тъжно и поучително, наистина, че това им бе позволено... 

Но утре все пак е Възкресение.

На карикатурите в Пропаганден албум на БНАрмия от 1960-те: 

„Едни от редовните посетители на черквата у нас сега са отрепките от старото капиталистическо общество, старите баби и сегашните зози и суинги”, худ. Кирил Майски и „Често пъти старите бабички насаждат у децата религиозни предрасъдъци и суеверия, особено когато родителите не обръщат внимание на това”. Худ.: Без подпис.

Георги-Момчил ПОПОВ,

2014

Познанието не бива да се погребва, а да се споделя

Слово за премиерата на книгата ми „СКРИТАТА СОФИЯ“ в Столична библиотека 

Георги-Момчил ПОПОВ
Бях затръгвал на абитуриентски бал. Лятото на 1976-а. Шием моден костюм, избираме риза, а баба ми Надка – болна на легло, ме вика при нея. Връчва ми със сълза на очи голям старинен сребърен пръстен. Мама превежда измъчените й думи, че го е получила от нейната баба – хаджи Стоила Кръстева от Драгалевци. Значи моя пра-пра... Сега е за мен, да нося духа на фамилията напред и нагоре. 

Защото е голям, висок и масивен, не го турих на бала – пречеше ми да си бъркам в джоба... Къде ти? После го разгледах и реших, че е Чипровска школа и е на близо век. В наши дни обаче, в новия Музей на София видях цяла витринка със сродни пръстени, бижута от Сердикийската златарска школа. Още един век история зад пръстена на баба! Продължих да ровя книги и старини, когато се запознах и с царското съкровище от крепостта Кокалянски Урвич, върнато на България през 1983г.... И там два пръстена, почти същите. От 14-и век. Ехааа – 600 години! От времето на цар Иван Шишман. Ето го.

 Любомир Перчемлиев чете откъс от "Скритата София", с книгата в ръце - писателят Румен Леонидов, издател на "Факел"

Да си стар софиянец  бе висока гордост и чест. Станал си жител на кокетна, зелена и уредена европейска столица. „Престолен град“ на българските монарси, Парламент, Патриаршия, цветът на интелигенцията – тук. Моята фамилия – също, още от 1883 година... Дори японски дипломат през 1930-те години нарича ухаещия на пролет, спокоен град „Вашингтон на Балканите“.

Не че София е любимата ми столица, но съм живял най-дълго в нея. Още като ученик познавах Прага, Варшава, Будапеща... Но като се замисля сега, първи бебешки стъпки към широкия Свят съм направил по улици, останали още от времената на Древен Рим. Да! Доста транспортни артерии в центъра на София – бул.„Мария-Луиза“, „Дондуков“, „Стамболийски“, „Цар Симеон“ са прокарани и строени от архитекти и инженери, служили на императори от Античността. Стотици години след това тротоарите им бяха настлани с каменни плочи, сечени преди 2000 години. Като този пред родния ми дом в София на улица „Дунав“ през 1957 г. И днес има запазени в отанките от крепостта Улпия Сердика в Ларгото, в някои дворчета около Централния минерален извор или по правата като стрела улица „Цар Симеон“.

 

Здравка Евтимова - световното Златно перо, вае думи искрени, силни за словото на Георги-Момчил Попов

Тъй като градът не е местен през хилядолетията и е богат с археологически старини, през 1908 г. Столичният общински съвет взима решение да бъде събрана и описана историята на София - вековен град със стил и традиции, наследени още от древните траки, жители на град Сердонополис. Заради Първата световна война „Юбилейна книга за София“ се забавя, но е отпечатена през 1928г. Преди глобалния сблъсък се е появил и първият джобен пътеводител с акцент върху минералните извори в центъра и околността. 

Следващата обобщаваща книга за София е от 1958г., а 100 години от влизането на руските войски в града през 1978г. бе отбелязано с цяла поредица ценни исторически, художествени и мемоарни книги по темата.

Оттогава майка ми купува, чете и ми подаряваше всяка книга за София. Защото съм 4-то поколение софиянец  - още през 1883г. един от родовите ми корени е забит тук, в улица зад Народния театър. Разбрах през годините, че наистина да си „стар софиянец“ е тесто Божие с малко по-надута мая. И за да го осъзная и укротя, писах, цъках с език и подредих... Така през 2007-а бях готов с първата си книга „София – европейска дестинация“. Луксозна, голяма, на BG и EN, с илюстрации бол. Изданието пътува по цял свят с рекламно-туристически цели, бе и препечатвано.

 

С проф. Вили Лилков повече от 10 години обменяме факти, архивни находки, пишем славни и горчиви страници за любимата ни Стара София

Ама като си се заел с нещотърсачество из родния си град, то те влече все по-надълбоко. И с надежда за откриване на нови чудеса през 2009 г. с милото ми Кате започнахме още по-широки пешеходни, автомобилни и други проучвания за следваща книга. Появиха се нови археологически и исторически находки, нов Музей на София  през 2015г., потулвани личности,  събития и факти от периода НъРъБъ. Там пък съм бил „око да види, ръка да пипне“ - наша милост или предците. Малко по малко качвах писанията в блога ми „Из София – вчера и днес“. 

Доста българи „по света и у нас“ го харесаха. Затова в „Скритата София“ оставих на лист почти всичко, което знам. Допълнено е с картини и фотографии стари, стари. Направих общо 45 пътешествия из миналото на града.
Защото познанието не бива да се погребва, а да се споделя. Така е то.

Горе: С дъщеря ми Гергана

Георги-Момчил ПОПОВ, 16.09.2023г.

ХУДОЖНИЦИ, „МОСКВИЧ“ И 23 ЯЙЦА В ТИГАНА НА МЪРТВЕЦА, 1966

 

„Чудото на улица Дунав“ – така децата от махалата наричахме загадъчен автомобил, завит в брезент и паркиран на паважа пред къщата на ъгъла с „Цар Симеон“. В събота следобяд стопаните го развиваха и изпод чергилото се показваше чисто нов „Москвич 403“, от тия със скоростите на волана и бежовия волан с клаксон. Първият частен автомобил на нашата улица, някъде втората половина на 1960-е...

Вадеха се кофи, маркучи, четки, парцали, щастливите автомобилисти започваха да мият до блясък и без това новото ламаринено чудо, а ние хлапетата се събирахме около тях да ахкаме, да се радваме и да мечтаем... След процедурата съветският „Москвич 403“ отново бе загръщан старателно с покривалото до миенето следващата събота. Да не се повреди нещо! Иначе много рядко ходеха с трите му скорости до някъде. Един път в годината – на море... Завист!

Но една есенна утрин и пред олющената дървена ограда на улица „Дунав“36 се появи такъв лъскав „Москвич 403“. Зад волана му чичо Митко, а на седалката до него прекрасно 16-годишно русо създание, кака Краси. Муза и потентност за всеки истински художник. В случая два големи броя, гонещи 40-те и един подрастващ серсемин в наше нахилено лице.
-Не му е дъщеря, а годеница... Хе-хе! С новата кола и нова жена! – така любезно поясни за колегата си татко Васко. – Отиваме за риба, да я пробваме...

И на задната седалка Георги Риболовец, в компанията на истинска русалка с премрежени мигли, минижуп и ах, ах, бедра със златен прашец!, се впуснахме в пътешествие, приключения и песни чак до прохода Петрохан. До една река за пъстърва, а вечерта на гости на дядо поп в манастирче в Стара планина. Вдъхновен от честта и удоволствието, на реката взех приза за най-добър рибар – на куката ми се закачи едра, над 30-сантиметрова планинска пъстърва. Извадих я успешно с кепчето, другите – нищо... Не кълвяло ли? Моля.

Художник Васил ПОПОВ, "Първа среща", гваш и туш, 1966

Хайде в манастира, че ни чака човекът, измръзнахме в тия мъгли. Място тихо, притулено, старо, с бумтяща печка и голяма дървена маса в магерницата – кухня и трапезарията на манастира. Игуменът млад, весел човек на техните години, с черна брада и расо, сам в светата обител. Като видя, че носим само една риба, бръкна в долап на стената и извади цяла кофа с пресен улов. Скарата във фурната замириса на печена риба, дядо поп извади манастирска ракийка, винце, ръчен селски хляб, свали китарата от пирона на стената и се почна еднаа-а... На бохемски език се именува гуляй. Хвалебствия на Бог и трапеза с мръсни вицове, пиянски песнички, гатанки, наздравици... Сатири! И все около русото сладкишке годеница се въртят шегите.

Наизвади дядо поп и луканки, суджуци, метна ги да цвърчат в жарта. Чукна и 30 яйца в огромен опушен тиган да се пържат, за всеки случай. И наново ревове с китара: „Калугер ми смига, мамо, калугер ми смии-га, белите ми кълки, мамо, иска да надига“. И други. 

Георги Риболовец на 8-9 иарс олд не пие алкохол, от жени се интересува само теоретично, репертоарът на песните не е изучавал. Седи си кротко, скучае, не смее да посегне към трапезата. Строгият бащин завет гласи: „Мезето не е храна, а глътка към глътката!“...

Бре, минаха час, два, три след залез слънце. Хайваните си пият, пеят и мезят, главите им вече пушат от напрежение духовно и физическо, а аз още не съм вечерял... Я да погледна поне какво има в тигана на печката. А, и от това са похапнали, пардон „замезили са“! Я тихичко тигана към голямата маса в съседното помещение – трапезарията на светата обител, иже именувана „магерница“, я една лъжица...

Не след дълго мисията „Москвич 403“ с риболов, русалка и пиян калугер“ прерастна в пиратския щурм - абордаж „23 яйца в тигана на мъртвеца“. 

Като разбрал, че тихо и лекичко съм излапал 30 минус техните 6-7 пържени яйца за вечеря, татко Васко изтрезнял на часа. Посред нощ, в дън гори телилейски на Западна Стара планина, жива душа чак до селото няма! Няма и кой да ти помогне. За доктор да не говорим... Понаплискаха ме с ледена вода, щото доста съм бил пребледнял, поизсушиха ме и ме туриха да спя. После не помня... Това бе и последният ми съвместен риболов с татко. Никога повече не пипнах въдица.

На снимката: Рекламна витрина на ЦУМ  в София с новия „Москвич“, 1959 г.

Георги-Момчил ПОПОВ
Из ръкописа на романа „Улица „Дунав“, 2023

НОЖИЦИ, СТИПЦА И БУРКАН С ПИЯВИЦИ, 1962

В материалния свят с дядо ми Дечо – Принца на гипса, бродихме заедно едва 5 земни години. Но на територията на Резервата за светулки, именуван улица „Дунав” в старата софийска Драз махала успяхме да оставим образ светъл, популярен и силно натрапчив.. Голям бял мъж с бомбе, папийонка (и жартиери за късите чорапи под панталона), тръгнал по Белия свят с мъдрия си, красив, рус и много млад бонбоно-носец. 

. . .
Салоните за мъжка красота в онези славни рицарски времена се наричаха бръснарници. Няма „Бобо Лайф стил”, „Мутант генезис Делукс”, „Петко Сърпрайз – отзад в безистена” или да речем „Тату рокерс Парадайз”, а просто „Бръснарски салон”. Из цяла България еднакво: влизаш, чакаш, сядаш на стола, оформят те прилично, плащаш. Толкоз.

 
За малки хубавци като мен на бръснарския трон подлагаха обърнато чекмедже, че като те друснат отгоре, да стигаш до огледалото. И свободно да даваш мъдри съвети и препоръки или да пищиш от уплах по време на разкрасяването... Днес за различните направления в мъжествеността се налага да има поне по 50 туби, спрейове, духалки и какво ли не около всеки клиент - социален експонат. В началото на 1960-е, че и до 1990-е, изисканите инструменти и аксесоари бяха доста по-скромни. Най важното бе, че около всяко работно място с голямо огледало имаше заковани в стената поне по две емайлирани табелки с препоръки: „Граждани, хининовата вода подхранва трайно косъма”, „Чистотата носи здраве на трудещите се”, „Не давайте бакшиш!”, „При пожар тел.160” и прочие.

На дълъг черен шнур за контакта в стената до всеки един от 5-те бръснарски трона в салона бе закачена голямата, бръмчаща като вършачка за слама, ръчна електрическа машина. Над половин килограм едната... На плота до мивката – малка ръчна машинка с дръжки за стискане (и скубане на косми до сълзи), 2-3 тънки ножици от странство, на кука върху шкафчето – огромен кожен каиш за точене на бръсначи. Хигиенният кът се допълваше от бръснарски сапун (нещо като сладолед, но без клечка), четка за въртене на пяна по бузи, широка четка за почистване на врата, стипца (като те порежат, да спрат кръвта), пудра за врата, кремче за бузите, голямо шише бръснарски одеколон. Свършвам, свършвам... Буркан за дезинфекция на гребена, шише хининова вода и... буркан с пиявици.

Да, с пиявици! Пълен до половината с вода, отгоре завързан с тензух или марля, да могат хищните червеи да дишат. По стъклото отвътре мърдат, пълзят или мързелуват трийсетина черни влечуги, дълги колкото малък пръст... Уф! Животинки, които се хранят с кръв. Само да им паднеш!

Аз, Георги, въпреки крехката си възраст от „3-4 пръстчета”, вече бях запознат с почти всички тайнства и заплахи на риболова. Знаех, че тези нахални гадини от буркана живеят в плитките топли места на всички реки и водоеми в България... Ако искаш да посмучат от кръвта ти, трябва да походиш с боси крака из мокрите им ловни полета. Ако не желаеш – обут в гумени ботуши или на брега... Затова в бръснарницата на ул.”Раковска” и „Кирил и Методий” се държах доблестно и хладнокръвно. Чучнат на чекмеджето и завит с бял чаршаф като същи среновековен копиеносец, аз се сражавах с остър поглед срещу черните чудовища в стъклената клетка под табелките... Ами ако някоя пиявица пгрегризе тензуха и се юрне из общественото заведение да атакува мирните граждани?! Не ги гледай, че са по 5-6 сантиметра едната, захапват с 270 зъба! Три челюсти с по 90 зъба! Докато не изсмуче кръвчицата ти, не те пуска... Честна дума! Ако лъжа... Затова по време на сеанс гледах само в буркана със залепените отвътре червеи и въобще не ме интересуваше бръснат ли ме, подстригват ли ме или ме подсушават... Само и само да ме пуснат да си ходя. Оф!

. . .
Но когато пиявиците от бръснарския салон на ул.“Раковска“ един ден пристигнаха на гости в къщи, на ул.“Дунав“36, нещата станаха доста по-сериозни и задълбочени. Не всичките, само елитен взвод от десетина командоси в по-малък буркан. В ръцете на лечителка. Дядо ми Деспот Деспотов, Краля на гипса в Стара София, имаше високо кръвно налягане и аз Георгий, като храбър адютант бонбононосец, трябваше да присъствам на процедурите. За кураж!

Едрата лелка в бяла престилка вадеше от водата с дълга пинсета 2-3 грозни гърчещи се същества и ги пускаше в тумбеста чашка за коняк. После внимателно я задържаше с ръка на стригания мощен врат на бившия легионер, докато гладните черни гадини се залепят за кожата му. Започваха да смучат кръв с 270 зъба в устата на всяка! Три реда по 90... Б-р-р-р! После още два- три пъти така, докато всичките смукатели се увисеха около малкия мозък на страдащия. Гадините лека-полека почваха да дебелеят. След време една по една капеха преяли в кърпата около врата му. А дядо пускаше шеги и вицове към медицинското лице.

Същата лечителка, но в други сеанси прилагаше на Повелителя на кебапчетата огнени процедури със засмукване на кожата. Тоест, вендузи. Дядо ми гол до кръста по очи към облегалката на стола, като морски слон до скала на брега, а шаманката пали едни дълги малки факли от спиртника на масата. Държи пламъка под обърнатати обли чашки и ги лепи по гърба му. От вакума под потното стъкло на чашата кожата му почваше да се подува, а древната магия изсмукваше и изхвърляше болките от тялото. Когато след време чашките изпаднеха, по гърба на Краля на гипса оставаха розови кръгли петна. Героят от Мароко се чувстваше облекчен и излекуван, въпреки че така приличаше на голяма калинка. Летящото насекомо с червена черупка, вестител за скорошна сватба...

. . .
Разхлопало се бе и сърцето на стария софийски бохем. Меката шапка за разходки бе заменил със синьо френско таке. Седеше често на тераската пред входа небръснат, с балтон и чехли, умислен под мекото есенно слънце... От Трета поликлиника му пращаха млада медицинска сестричка за манипулации в къщи, да не ходи много- много и да се мори. Тя, милата, за да изглежда по- сериозна и зряла, идваше в къщи с бялата работна престилка, която смешно висеше под тежкия й полу-военен балтон. Влизаха вътре за инжекции... „Строфантин“... Моля, моля – без мен!
В тих ноемврийски ден по време на процедурата откъм стаята на старите се чуха крясъци и женски писъци...Влязох. Младата сестричка разтреперана, баба ми Надка крещи по нея, дядо Дечо опънал врат по гръб на леглото, сух, сив, бездушен... Момичето в бяла престилка заеква, плаче...

Оказа се, че лекарството „Строфантин“ трябвало да се инжектира във вените много бавно. Иначе било опасно, със смъртоносен ефект. Малката сестричка избързала и по невнимание си турила грях на душата... Веселият Дечо умрял в ръцете й... Не я съдихме, не се оплакахме – и тя бедна душа като нас.

 
Калинката, летящото червено насекомо с черни точки по черупката (в случая, червено кръстче на униформата), наистина се оказа оракул. Позна!... За близката сватба на Краля на гипса със Смъртта.

Георги-Момчил ПОПОВ
Из ръкописа на романа "Улица "Дунав", 2023

НА ПЛАЖ В СТАВРОС

 Драги ми мосю Боб,
Ставрос се оказа красно егейско градче на 10-ина км от Аспровалта в посока Халкидики, окръг Тесалоники. Вече доста оживено от туристи, с хилядолетно дърво в центъра, много гръцки знамена, пристанище и плаж като в прехвалените от мутрите Малдиви. Само че на 300 км южно от София.

На влизане в пясъка по дървените скари – тротоари не ти искат такса "шезлонг, чадър и зъбобол от скъпотия", а те настаняват чорбаджийски на дървени шезлонги или нарове в егейско – средиземноморски етно кътове. Млада сервитьорка долетява на секундата да предложи кафе, бира, сокче, парфе, капучино... Може да сръбнеш само 1 кайве, но пак си добре дошъл и обслужен. Любезна табела те е предупредила, да не влачиш торби с манджи тук, защото има и къде да похапнеш. Така си плащаш разкоша. Сиреч, има го Ставрос на картата на уърлд туризма, проверих на място. Да не забаравя палмите, яхтите и безусловната чистота.

За да подсилят тропическия колорит, между пролягващите курортисти минават двама- трима чернокожи, продаващи много нужни джунджурии. Кремове против изгаряне, бълхи или комари, самобръсначки, четки за зъби, електронни биялки за мухи (не знаех, че има), малки транзистори, стерео колонки и проч. Всичко накичено по тях, с тихо включени ритми. Реклама на мястото на продажба, ъф коорс... Предполагам, абисинци, както са ги наричали преди век у нас... Толко черни, че чак бият на син металик. Верно!... А през гишето на шарения крачещ павилион– стряскащо ухилени блестящи бели зъби.  

Сред чадърите слушах и типичен говор от Банско... Пардон, крясъци от отропана, надиплена и накъдрена в синьо баба по малкото й палаво внуче. Докато майка му се бори с вълните. И реплика към него: "Да слушаш, че видиш ли тая църната? Че те тури у торбата и че те земе!". Отнасяше се за едра чернокожа жена от Африка с тънка шарена туника, пак оттам. Арфо Афродитата макс носеше фризьорския си салон в раница заедно с голяма рекламна табела на екзо-прически. Прамайката от горещия континент предлагаше да ти оплете плитки, докато мързелуваш под тръстиковия си чадър. За жалост, нямаше какво да й предложа... А имах и туй горещо желание.

Текст и фото: ГМ Попов

 

НАРЕКЛИ Я ТЕОДОРКА

Ще да рече, Дар от Бога. Моята майка. Появила се на бял свят дълго след неуспешното първо чедо на баба и дядо. Шест години след кървавия комунистически атентат в „Света Неделя“ през април 1925-а... Баба Надка абортирала след акция за издирване на червен терорист - съсед, Коста Янков, един от организаторите на бесовския взрив, платен от Кремъл. Загинали стотици мирни софиянци, много скоро откачения бомбаджия бил убит в престрелка с полицията. Но семейната ни цена била огромна – загуба на неродена рожба, преместване на фамилната ни семка с 6 години напред...

На кадъра мама Теодора е по-голямото русо момиче (с майка и сестриче), някъде през лятото на 1942/43 г. в уличка зад Съдебната палата на София. Пазя нейна архивна снимка и от погребението на НВ Цар Борис Обединител през септември 1943-а, той пък отровен от болшевишки Кремъл.

На именния й Тодоровден, който много тачехме в къщи, си мисля такива неща.

Георги-Момчил ПОПОВ

СВАТБА В „ТРИ КЛАДЕНЦИ“, 1967

 

Старият фотоалбум е като забравен да работи нощем телевизор. Погледнеш го случайно и без да си го питал, продължава да разказва...

Лили беше леля на отлетялото ми Кате. Фина, елегантна, руса хубавица, обрана в маниерите жена, преводачка от немски. С мъжа си Христо дълги години работиха в чужбина. Като млада двойка с Катето им гостувахме 2 седмици в Будапеща през 1987г. Имаха си и вносна кола, но нямаха деца. Леля Лили страдаше от тежък инсулинов диабет от мизерното си трагично детство през Втората световна война. На 5 годинки остава сираче от общо три деца, защото баща им Крум Славков е застрелян от своите на „победния Девети септември 1944 г.“

Леля Лили беше родена в бедния краен квартал Булина ливада, а сетне живаля по интернати. Из архивите в мазето са и снимките й с „вожда и учителя Г. Димитров“, който дошъл в интерната в Банкя при сираците – деца на герои... Завършила успешно Немската езикова гимназия в Ловеч, а после и Софийския университет. Мъжът й чичо Христо бе хубавец от Ючбунар (кв.Три кладенци), добър механик и шофьор. В мръсните казарми като войник бе лепнал тежък хепатит и в зряла възраст изпревари леля Лили към Отвъдното.  Живяха скромно, волно, без старини – винаги заедно.

В албумите на сем. Лиляна и Христо Белеви от София, които останаха при нас, има интересни снимки от сватбата им в Ючбунар през 1967г. Отскоро има нова, секундна, компютърно –магическа програма за оцветяване на черно-бели снимки. Дъщеря ми, внучката на баба-леля Лили ги изтипоса в цвят, та литнах директно към 1967-а.

Може би наистина цивилизациите живеят в светлина, която пътува.

 

ИЗМИШЛЬОТИНАТА С КАМБАНИТЕ НА КОМУНИЗМА

Капището „Камбаните“ на червената принцеса Людмила от династия Правешки Хан над София бе фрашкано с народ вчера следобяд. До алеята между боровете имаше и назидателен надпис „Не влизайте в тревата“, а все пак е на Витоша. Но гордата табела, че през 2010-а международния детски копмплекс е възстановен успешно от „Булгарстрой“, направо ме потресе...

Греша ли, но още през 2000г. Парламентът на РБ със закон постанови, че комунистическият режим в България е престъпен?! Защо ли отидох, да се ядосвам? А какво ли обясняват родителите на доволните от разходката деца?! Коя е остроносата жена на огромния барелеф?!

При бистри глави това изчанчено чудо може да се превърне успешно в

МЕМОРИАЛ НА ЗАЩИТНИЦИТЕ  АВИАТОРИ И ЗАГИНАЛИТЕ ПРИ БОМБАРДИРОВКИТЕ НАД СОФИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА. 

Горе на високото може да се монтира истинският запазен от ония години български военен самолет LAZ - 7, който сега е сбутан в храсталаците около кръговото на "площад" "Авиация" на 4-и км в София. Паното с Людмила долу спокойно да отиде в бъдещ музей на комунизма. На негово място да има ново, изобразяващо въздушната битка на кап. Списаревски на 20.12.1943г. – висш пилотаж, изучаван във всички военни академии по света.

Такъв мемориал все още няма в столицата на РБ, а е факт съвсем исторически достоверен. За разлика от измишльоните с камбаните на комунизма.

 

С НАВИТИ КРАЧОЛИ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ

За учителя ни по рисуване Иван Прасков, с когото пътувахме от Женски пазар до Древен Вавилон

Първият випуск 1972 г. в специалност „Вътрешна архитектура“ бяхме приети 42-а от около 1000 кандидати – с изпит по рисуване и успеха по математика от прогимназията. Кабинетът по Рисуване и Стилознание (История на изкуството) стана наша класна стая, защото курсов ръководител ни бе Иван Прасков. С гипсови декорации по стените и тавана в тази заличка сър Прасков беше представил 32 ли, та 36 стилове от световната култура. Учехме на стативи за рисуване и табуретки, много „ергономично“... Това в старата сграда на ТДВА-София, на завоя на трамвай 2 срещу Завода за хладилници.
Много випуски познават и се възхищават на стария ни учител по рисуване, най вече на остроумието и афоризмите, с които преподаваше. Ходеше с костюм, сандали и кожена пазарска чанта, от която понякога стърчаха стръкове праз или друг зеленчук... Така де, живееше на Женски пазар и сутрин е най-евтино, дЕца. Имаше и култови фрази от рода на „Не джвакайте като малайски биволици“ за дъвчещите дъвка, „Тия индианци пак са бегАли от час“ и ни извиняваше отсъствията в дневника, а често към момчетата: „Ей, дЕца, що тЕка?... Пазета мометата, че са като рибета, а старите само хвъргат въдици да ги ловят“ и т.н. Особено точен бе по модни въпроси, що се касае до панталоните клош тогава - разказваше как ерегените в родното му село Доспей, Самоковско излизали на хорото на мегдана с навити крачоли, че да им се видят отдолу новите дълги ватени гащи – наполеонки...

През 1975-а Столична община реши да ни премести в новата сграда до Военна рампа. И класиката с гипсови декорации и стенни колонки на сър Прасков отиде по дяволите. Курсовият ме помоли да снимам кабинета като за последно – сторих го. И в неговата стаичка към кабинетчето също - сър Прасков с изящията си от гипс.
На дипломирането през 1976-а ми подари стария си фотоапарат с мехче и стъклени плаки, не му трЕбел, бил му още от студентски години... Чак в началото на 1990-е на среща на курса ни разказа, че е завършил художествена академия в Мюнхен. На приемния изпит в Германия бил толко беден, че нямал пари за моливи, а рисувал с въглен. Въобще не се надявал, че ще го вземат. Е, завършил, дори спечелил място за асистент, но било края на Втората световна около 1945-а... НРБ властите не му разрешили да остане там и заради семейството си се прибрал. Пет години вместо преподавател в Германия правил дърворезби за прехраната... После станал учител. По наше време му дадоха почетното „Народен учител“. И така цял живот с нас, учениците си – с навити или не крачоли, но на хорото на световното познание.

П.П. Новата сграда на ТДВА-София на Военна рампа от десетина години е превърната в Бежански лагер.

ВАГОН С ЦИМЕНТ СРЕЩУ ДОМАШЕН ОТПУСК, 1976

Новобранец - хамалин в комунистическия трудов лагер в  Дупница

От Момчил ПОПОВ
Още първата нощ след клетвата на стадион „Марек“ в Дупница картинката на екстериора рязко се смени. Като в диаскоп – щрак копчето, край на пансиона за благородни комсомолки край ТЕЦ „Бобов дол“... Тухлени бараки, стъпили направо на земята, само плаца поръсен с натрошен камък, градинка с басейн, който за 2 години го пълниха само веднъж, щаб, две столови, лафка, баня, лечебница – сиво, ниско, схлупено, зимата на печки с дърва и въглища... Някъде около 20 декара площ, която в мокро време се превръщаше в кална пързалка от хилядите стъпки върху нея. Точно същата или подобна конфузност, както при ходенето по паркетите на Цвингера, Сан Суси или Царския дворец в София, които бях посещавал до неотдавна. А стъпиш накриво, а си се хлъзнал...

Особено около бараката – тоалетна, която бе изградена ергономично и пестеливо за общо ползване. Трийсет дупки в циментовия под над обща яма, преградени една от друга с 80-сантиметрови стенички… Лют мирис на хлор за дезинфекция и вече ядени и отпратени долу стомашни пълнежи… Някои пъшкания, гърмежи, шеги, подвиквания през клетките, хумор… Някоя гръмка сексуална закана… Смях и радост човешка! Витална картина от поне десетина в момента, а сутрин и късна вечер 30 облекчаващи се войнишки кепета… Архитектура с ясна стратегическа насоченост: любезна комуникация между клечащите и гарантирана сигурност срещу посегателства върху личността. Всичко да е ясно още при първи поглед от дежурния. Силно и с груби краски като в истинска баталистична творба. На голямо платно, с маслени бои, с една-две чучурки за вода на стената.

Труд за Родината обаче, ела да видиш.. По шестобалната система  - десет! 

Строеж на завод „Тих труд“ в южния край Дупница /тогава град Станке Димитров/, Октомврий 1976-а след Христа, два-три месеца преди пусковия срок. Картина, епична, но не батална, а отчайващо мащабна, в стил „Соц-реализъм“. Сив, озъбен от железа и винкели панел на 3-4 етажа, с дълги тесни прозорци като амбразури, някъде 100- 120 метра дълга сграда в най-първия наклон на Рила до шосето за Гърция. Огромен срязал планината изкоп и около него 250- 300 души строители: войници, роби-мравки, които сноват нагоре-надолу по дъски върху пръстта с колички с тухли, вар, бетон, чували с цимент, лопати, офицери, тръби, старшини, цивилни майстори, волнонаемни... Вавилон! Не – строежът на Хеопсовата пирамида край Дупница. Чудо за сетивата от историческите ленти и анимационния филм „Астерикс и Обеликс в Древен Египет“ заедно...

Шаш... Какви ти латински измишльотини?! Люти балкански псувни само от гледката.
Там ме призова Родината в първия ден след клетвата... От „Ура! Строй се! Преброй се!“ с уклончива успеваемост ме хвърлиха направо на обекта - по 14 часа хамалогия на ден. Край на строежа - Нова година, закъснели сме, другари бойци! Затова обед и вечеря тук, кой където седне, в канче на коляното, като на война, в окопите... Половин час почивка... Край на работното време – 22 часа вечерта... Действай!...

Взех да посвиквам с „напрегнатия трудов делник“ на строител на съвременна социалистическа България. От 8 до 22 часа мятах лопатите, тичах с количките, стоварях и пренасях каквото пристигне с камион за новия завод „Тих труд“, спирах се да пуша с колегите...

-Момент, да пушиш тютюн ли?! Цигарки?! Че ти го раздаваше въздържател в техникума, дори трезвеник?!
-Беше тя тая! След две седмици на Хеопсовата пирамида в Дупница, като видях Дявола в очите, пропуших! Я оцелея, я не...

= = =
След кратко прослушване при старшина Мечков имах честта да бъда включен в ударна група за стоварване на два вагона цимент. Тая нощ, на бетоновия възел на Химико-фармацевтичния завод, дето също строим... В началото на града Дупница /тогава Станке Димитров/, току до река Джерман, където се влива в Струма... Два вагона по 28 тона, нищо работа, юнаци! До полунощ ще сте готови, няма страшно... Сутринта трябва да освободим вагоните. Иначе – глоба! А за вас, момчета, 3 дена отпуска допълнително за Нова година? А? Навити ли сте? 

Старшина Мечков - началникът на Бетоновия възел, е огромен и благ, говори меко, не крещи... Как де не му повярваш?! А и сигурно ме е гледал как се разхождам из обекта с торба 50 кг цимент на гърба... Затова ми се е доверил... Идва да ни вземе в края на работното време около пет след обед, а не през нощта в десет... Добре де, как да устоиш на изкушението?!

Е, пратиха ме да стоварям с бивши пандизчии 2 вагона с цимент. Едричък съм бил, та затова с батковците от кол и въже... От вагона на камиона. От вагона на камиона... Цимент, цимент, цимент... Старшинката ни даде някакви брезентови пелерини, да не се прашим, но и те не помагат. Всяка една торба трябва да се наведеш, да вдигнеш и да я метнеш на гърба. Какви ти четири прешлена дископапатия на гръбнака?! От падането като малък в Музикалната школа... Какъв ти мрак и пепел във вагона?! Каква ти куртка на въшкарника от шаяк? Че тя, насецана с камък на прах, дере като шмиргел жилите на ръцете! Вдигаш, обръщаш торбата на рамо, клатиш се от вагона до камиона... И пак обратно. Под светлината на една неонова лампа на стълб в Химическия комбинат...

Дори жилите на врата те болят, черепът ти омеква като локум... Ужас! Сам си дереш кожата, ходиш като тежко пиян... Добре, че старите каторжници взеха да ми се подиграват, да се кискат, по някое време да ме бутнат на купа с чувалите да падна... Че да пропусна курс и да си почина малко... Пет ли, шест ли души и 56 тона цимент...
Успяхме до полунощ! Стоварихме тая мерзост на съвременната мисъл – планина от камък на прах. В торби по 50 килограма...

Седим на камиона, пушим, ето ти го старшина Мечков иде към нас. Мрак под звездите...Там в неговата барака на Бетоновия възел прозорчето му е светело досега. И още свети.
-Браво, момчета! Браво на вас! Яки българи сте...

Бандюгите се кискат доволни, че са похвалени:
-Само тоя – учения, откъде го намери?! Глътна си езика от зор... Едвам диша вече... Ще мре... Хе-хе-хе...
-А-а, така ли? Нищо му няма- ще се научи! Нали така, момче?

Мълча. Тракам бетонирани клепачи на очите. Мигам в знак на съгласие... Що ли ми се върти из главата, че 12-годишен пък лежах цял месец в болница от задушаване. От възпаление на лявата трахея... Забравил съм... Карай! Нали дишам още?! Годен за военна служба си, боецо! Дерзай!...

Старшина Мечков ме тупа окуражително по гърба. Вдига облаче цинмент от мен:
-Я се засрами, столичанче... Хе-хе-хе... Каква голяма униформа носиш... А, момчета?! Хе-хе-хе... Аз имам едно цигане на Бетоновия възел – тежи 40 кг с мокри дрехи. Ама само жили! Носи 50 кг торба по купа с баластра до горе! А като се хване на бас, за две ракии или кутия вафли, качва на гръб 3 торби с цимент заедно! Чуваш ли, 150 килограма! Хе-хе-хе...

Кимам, че съм чул. Мисля си, че малкото човече е силно като мравка. Тя носи 10 пъти товар над собственото си тегло. Възможно е да е някакъв хибрид. Да. А „големият човек“, а аз?! Мърша, парцал, сопол, както казва щурмовакът Робев. Пфу!

-Юнаци, така и така сте загряли, ами да го пипнете и това вагонче с негасена вар? За още 2-3 часа...  А? Още по 2 дни отпуска от старшина Мечков за Нова година!... В кревата на булката и в механата цели 5 дни за празниците...

Негасена вар! В хартиени чувалчета... Още 28 тона!...

Чуха се бодряшки псувни за майките на булките и новата сделка стана. Аз леко изписуках във въпрос за някакви прахоуловители на устата... Добрият шеф отиде до бараката си и донесе някакви медицински наморници като за грип. Килна капата и се прибра в светлата си стаичка на строежа...

Значи, такъв зор беше с тия нови 28 тона негасена вар след цимента, че към 3 часа сутринта се проснах да умирам... Нищо не ме интересува! Не искам в болница! Писнало ми е вече... Мятайте ме направо в реката, на кучетата, в гробищата... Не мога повече! Всичко боли...
Бабанките ме пожалиха и ме оставиха да се свестявам.

В тая нощ на ударен труд, на военна мисия под прикритие „Хамалин в Дупница“, хич и не съм се сетил да сваля ръчния си часовник – купен лично от Дрезден, механичен, с кожена каишка, с няколко рубинчета из чаркалака. Така го бях насецал с циментов прах и вар, че тази нощ той умря. Аз обаче оцелях...  По воля Божия и Добро от каторжници – „бандити“.

= = =
Военната ми мисия „Хамалин под прикритие“ наистина се увенча в 5-дневен разкошен дошашен отпуск. За Новата 1977-а. Тогава Коледа не се толерираше за празнуване – Рождество Христово и разните му там баяния и молитви са вредни идейни заблуди и религиозни уклони в новото ни атеистично Отечество! Нова година, пет минути преди 12 часа реч по теливизора от диктатора, съответно глупости на диалект, заекване, простоти с лозунги, фойерверки и любимото му Дунавско хоро... Нова година – нов късмет!

Имаше обаче някои леки досадни усложнения преди да тръгна към Дунав 36 повече от три месеца, след като съм го напуснал. Бяха откраднали от сушилното помещение на спалното цялата ми парадна униформа. Зелени шинел, костюм, риза, вратовръзка, фуражка – заедно със закачалката! Ходих при артелчика, каза „Няма!“. Изпаднах в тиха меланхолия. На една пейка на плаца след вечерна проверка... Спира се Сухия Али, старата служба, майсторът ми от строежа, дето е лежал за убийство в затвора Бойчиновци.

Какво – що, новобранка?... А-а, не се ядосвай... Хе-хе-хе... Чакай ме в 12 през нощта пред барака еди коя си. Там има един едър като тебе, той може да те е обрал. Ще си приберем дрехите, ще си идеш в къщи... Велика военна мъдрост №1: „В казармата нищо не се губи, само сменя притежателя си“. Оказа се, че Али е много по-добър и бърз с плоска пружина и безопасна игла, отколкото с мистрия... И на сутринта рано ми подписаха билета за отпуска... София!

Спазих съветите на старите кучета. Вместо на Централна, се измъкнах от вагона на предишната гара, Захарна фабрика. Да не ме арестуват „неопрятен“ комендантските патрули в столицата... Ами... Крачолите на панталона едва сгигат до края на зелените чорапи, шинелът и куртката стискат толкова, че не мога да се наведа... Ластикът на униформената вратовръзка държи скъсаното копче на ризата, 2-3 номера по-тясна. От голото на шията стърчат циментови къдрави косми... Фуражката, ако направя по-рязко движение, се пързаля от темето според гравитацията в момента... И върху целия клошарски фешън - червена петолъчка метална на гордото чело... Военопленник, не боец... Бустанско плашило... Карай бе... „Строим за родината!“ 

И леко-леко, с тролея до Сточна гара, после с прибежки по тротоара, по-близо до оградите, се бухнах в двора на родната къща на ул. Дунав 36! Отечество любезно, как хубаво си ти!
Майка ми, Прекрасната Дора, защото вече ме беше виждала на строежа в Дупница в още по-гротесков вид, не изпищя на вратата, а бързо ме прибра вътре. Намери старото алуминиево корито, стопли вода и с тъп нож в ръката се зае да ме стърже от цимент и пепел в кухнята. И в ушите бях циментиран!... Като се измиеш сутрин със студена вода върху циментовия прах, и неусетно културните пластове се трупат...  Много ядове бра и с врата ми – транспортно строителната платформа на социализма... Магерешка талига за „врагове на народа“...
Стърже мърсотиите от каторгата по мен, усмихва се и плаче.

Момчил ПОПОВ, „Вагон с цимент срещу домашен отпуск“, откъс от романа „Дунав 36“, MMXIX

КОЛЕДАРИ И КОЛЕДАРКИ В 32 СТАИ, 1984

В списание джобен формат за културния живот при социализма в столицата имах рубрика „Излети“ в началото на 1980-е. Именувано бе „Една седмица в София“ - 32 странички с всички програми на театри, кина, концерти, изложби, конгреси, някоя рецензия, задължителни похвали, рекламки, тото... Много хора още го помнят... Покрай пътуванията ми за вестник „Ехо“ драсвах и по 30-ина реда за комшиите по редакция. Бях го позабравил, но се оказа, че на тавана сме запазили цяла педя от сладките книжлета. 
Още стават за четене, а и чертаят интересни щрихи от живота ни тогава.

НОВОГОДИШНАТА НОЩ

Вече хукнахме по магазините за новогодишните подаръци, кожусите отдавна са минали през химическо чистене, а да не говорим за празничните базари, развяли пушеци и миризми над главите ни. Иде Нова година. Както се досещате вече, следващите редове ще се опитат да ви напътят към някои от хижите край София, в които, ако ви работи късметът, ще имате възможност да дочакате сурвакането на 1 януари 1985 г.

ВИТОША е планината на столичани, затова нека обърнем очи към нея:
„АЛЕКО“ - всички я знаем къде е,  но най-новото за нея е, че преди месец-два бе завършен ремонтът й, което ще рече, че е намален капацитетът за сметка на удобствата. Стопанисва се от тур. дружество „Чавдар“ - МК „Л. Брежнев“ - Кремиковци, тел. 65-10-40.

„КАМЕН ДЕЛ“ - застроена източно от Боянския водопад. Двуетажна сграда с капацитет 47 места в стаи с по 3, 5, 6 и повече легла. Тур. дружество „Витоша", тел. 56-28-01.

„ЕСПЕРАНТО“ - изходен пункт Копитото, в местността Керанова ливада. Типично планинарско кътче с 20 легла в 2 общи спални помещения. Стопанин - дружество „Черни връх“, тел. 87-76-14.

„ТИНТЯВА“ - моторно возило не стига до нея. Голяма, триетажна, с ресторант 60 места. Може да събере 98 коледари и коледарки в 32 стаи. Съседка с удобна ски-писта. Тур. дружество „Алеко“, тел. 88-09-35.

„МОМИНА СКАЛА“ - изходни пунктове за нея са Златни мостове — 40 мин., горна лифтова станция Княжево - 40 мин, Княжево и Владая - 2 часа. Разполага с 40 места в стаи с по 2, 4, 6 и 12 легла. Справка в тур. дружество „Витоша“ на същия телефон.

„ПЛАНИНЕЦ“ - 40 мин пеш от Златни мостове в западните склонове на Витоша, в смесена иглолистна и брезова гора. 65 души се побират под покрива й, а столовата е със 100 места. В дружество „Урвич“ на тел. 31-61-02 ще ви отговорят дали ще ви приемат за новогодишната нощ.

„КУМАТА“ - след половингодишни митарства ремонтът й най-сетне бе завършен. Сега разполага с 34 легла, като удобствата й са увеличени. Справка - на познатия телефон на дружество „Черни връх“.

„ЕДЕЛВАЙС“ - разположена сред зелена борова гора на половината път от х. „Острица“ и х. „Кумата“. Може да предостави подслон на 54 души в стаи с по 4, 5, 8 и повече легла. На тел. 44-19-83 в едноименното й дружество ще отговорят на въпроса ви.

„ОСТРИЦА“ - на час и десет минути от Златин мостове по посока Перник. 40 легла за спане и около 50 в столовата с кухня. Стопаните й са в Перник на тел. 71-52/223 — тур. дружество „Здравец“ при МК „Ленин“.

„СЕЛИМИЦА“ - от Перник се взима автобус за с. Кладница, а пътят пеша до хижата е около час. Разполага със 70 места. В дружество „Кракра Пернишки“ - на тел. 35-40 чрез 076 ще ви кажат кое-що. За Витоша - толкоз. Другото са ведомствени почивни домове ханчета, ресторанти, хотели и проч. Което ви предложих, се стопанисва от БТС, а неговото бюро „Пирин“ на бул. „Стамболийски“ 30 (тел. 87-64-35) ще ви отговори къде по другите планини можете да посрещнете Новата 1985 година.

Георги- Момчил ПОПОВ, сп. „Една седмица в София“, бр.51, 17-23.XII.1984г.