Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

петък, 20 януари 2017 г.

ТУИСТ И КУПОЛИ ЗА ТАНКОВЕ, 1960-е

Трамваи, милиционери, съветски книги, нощни заведения, суингъри, оркестри, общи кухни, замръзнали стъкла, Радио Скопие, кисело зеле, селяни, диалекти, "Американски пластмаси", моди...  
Или за годините "Тошо комуниста забрани туиста"
  
От Борислав ЖДРЕБЕВ

Бар „Луна“ на ул. „Малко Търново“ в София беше със стъклен дансинг от стъклени плочки, отдолу светеха лампи. Вътре беше с предверие, характерната маса с червен плюш и чиния за кувертите. Долу свиреше малък оркестър, но нямаше нищо общо с фантасмагориите от филма „Дзифт“. Не че аз съм пиянствал там, но сме пили по малък коняк, беше безумно смешна цената - 48 ст... Късно през нощта имаше хора. Поначало нощните заведения в София не бяха много... Всички - от портиерите до сервитьорите, че и две трети от постоянното присъствие, биваха ушета /доносници на МВР/. За какво слухтяха - никой не може да каже сега. Денонощно доносите са вървели нагоре в гигантски камари...

На ъгъла, в началото на бул. „Дондуков“, дето сега има банка, беше книжарница за съветска литература, от другата страна беше сладкарница - продаваха банички, реванета, баклави, еклери, пасти, боза и лимонада в шишета с порцеланови капачки на тел. По -нататък по бул. „Дондуков“ имаше стар музикален магазин, продаваха вътре дори арфи. Гедерейските и чешките инструменти блестяха по витрините. По стълбите на уличката „Малко Търново“ съм се качвал почти през целия си живот ежедневно.

Веднъж, бяхме деца, с един Кирил, мой съученик, се връщахме надолу откъм Градската градина. Милиционерите от „Московска“ 5 се мотаеха покрай две Волги, натикани навътре преди стълбичките. Кирчо носеше детско черно пистолетче, много добра имитация, някой му го беше донесъл от чужбина. Беше ми го дал да си поиграя и аз го насочих към един от милиционерите... Онзи ни напсува грозно, издърпа пистолетчето от ръката ми и ни заши зверски шамари, ритайки ни по стръмните стълби на ул. „Малко Търново“. Избягахме, а той весело разгледа играчката и си я прибра в джоба на панталона. Кирил ми се разсърди и повече не се срещахме.

Пак по тези стълбички Пейчо Пейчев ни вкарваше в служебния вход на Младежкия театър, през 1970-те беше поставил пиеса с ученически драм-състав. Иван Балсамаджиев играеше главната роля, а ние с моя приятел Кефо трябваше да дрънкаме с китари мотив от "Жълтата подводница". На гала представлението си изпълнихме нашия номер и се върнахме зад завесите. Там си продължихме шоуто с „Хей Джо“ на Джими Хендрикс, обаче всичко се чувало в залата... Дотърча Пейчо и ни изгони през служебния вход разярен.
Изобщо все на гоненица ми вървеше по тази улица.

Имаше в махалата някакъв старец, викахме му Атлетика, щото правеше по бричове и зелен потник на балкона си гимнастики зиме и лете. Един следобед се развикахме с детска кръвожадност: "Ееее, Атлетика, Атлетика"... Атлетика се надвеси и започна да ни псува. Откъде точно аз взех, че се обадих: "Майка ми е мъжка и си има дръжка". Това вбеси стареца и след малко той излетя, както си беше - бос, по бричове и потник, и ме подгони. Леле, какво бягане падна! Минах за секунди стълбичките на „Малко Търново“, обаче Атлетика най-атлетски ме преследваше с пяна и псувни... Чак пред Народния театър се задъха и се отказа. Щях да получа разрив.

И по съседната "Будапеща" пак съм търчал животоспасяващо.
Минаваме един ден с Владо от махалата, той беше преметнал на връв китара и дрънкаше... Ама с все сила! Крачим си ние по посока към извитите стълбички, а от партера на КАТ (сега Немския институт) възпълен майор чопли слънчоглед и плюе ошлюпките през прозореца. Директно от устата на тротоара. Владо внезапно запя: „Излез, излез, Майореее, ела туук прии меен"... И онзи излезе. Като ни подгони, едва се отървахме, адски пъргав беше. Бягаме ние, той като булдог ръмжи отзад. Той също като Атлетика издъхна пред Народния, а оттогава с Владо минавахме по „Малко Търново“ към градинката зад Двореца.

Много модно, истински "джазово" място беше долу в ресторант "Опера". Там свиреше много добър оркестър. По онова време, през 1960-е, все още нямаше механична музика в "интонационната среда"... Ръководеше го бащата на мой приятел от махалата, беше оркестър от класа, типичен джаз-квинтет - саксофон, пиано, контрабас, барабан, тромпет. Свиреха и стандарти, а на джаза не се гледаше с много строг поглед - малко Гершуин, малко суинг, такива неща, повече лека забавна музика.

Навсякъде се пушеше и гъст синкав дим стигаше до пода. Жените ходеха с тупирани коси, по метър нагоре, правеха ги с каски във фризьорските салони. Как не им се изпичаха главите, не знам? Беше модата на рокли от ламе до коленете, с прибрани по бедрата поли, жените на другарите кълчеха крака с дебели прасци в бели остри обувки върху средни токчета. Мъжете си правеха едни модни тогава прически - три хоризонтални къдрици-вълнички точно над челото или вчесана гладко назад с мокро гребенче лъщяща коса.

Булевард „Дондуков“ и старите улички около него...

То там, в тази махала, всеки ден беше пълен с истории, още от стърчащите сгради, пострадали от бомбардировките. Беше като в старите италиански филми - по много семейства, натикани в стаите с обща баня и кухня, отделени със завеси... С пиянства, крясъци, вмирисани входове, плъхове... Замръзнали стъкла сутрин по олющените прозорци, закрепени с пирончета и напукан маджун... Със смесващите се миризми от супи и манджи, кисело зеле, пържени картофи и каша с прегоряло олио, греяна ракия... С песните вечер край малките чашки и киселите краставички през мъглата от лютивия дим на цигарите „Арда“ и „Слънце“... С пращящите радиоапарати и фадинга на Би Би Си... С мъничките екранчета на телевизорите „Фаворит“ и „Опера“ 1, с дуплекса на телефоните и големите по пет сантиметра хлебарки.

София беше малък град - от Централна гара до края на Борисовата градина.

Улиците ги миеха с големи макари с маркучи, по тротоарите имаше сифони, отвинтваха ги и миеха. Сградите бяха разрушени от бомбардировките, на мястото на днешното „Енерго“ имаше една струтена сграда, изтърбушена. От железобетона стърчаха ръждиви парчетии, до нея направиха баскетболното игрище на „Левски“. Зоро, един полуинвалид, трамбоваше червената настилка, а зимата я поливаше с маркуч за пързалка. До игрището цялата улица "Триядица" беше с интендантски работилници. Шиеха пагони, фуражки, шинели, военни обуща, сякаш строяхме военен комунизъм. От време навреме пускаха сирените за тренировка.

Трамваите се задъхваха претъпкани по завоите. Вътре все едно, че отваряш консерва с копърка - гледат те хиляда очи. Кондукторите, целите потни, можеха в търапаната да ти перфорират пръста...

Нямаше коли, тук таме някой ЗИМ... СОАТ още работеше, появиха се първите бюра на ТАБСО, а по кръчмите свиреха нещо като джаз. За 50 лв (сеташни 50 ст.) можеше да пиеш гроздова, лимонада в шише с порцеланова капачка, да поръчаш двойка кебапчета и две филийки. Заплатите бяха по 650 лв.

Константин Казански се появи много по-късно, изпя "Малък принц" на Сони и Шер, сетне духна и пееше руски песни из Франция. Неговата група "Петте хълма" дънеше яко на Международния лагер през 68-ма. После ги разкараха някъде. Стефан Воронов наистина беше много талантлив. Но и плочката със "Щастливия шейк" излезе близо 10 години след оригинала на Бил Хейли. Виж "Бабмбука" повече имаше легендарна слава, но на бамбукови крака. Там ходеха предимно звезди от артистичните среди, но от тези с партийните книжки. Бъкаше от ченгета. В събота нямаше къде да седнеш, имаше двайсетина ресторанта. Най-готино беше в „Грозд“, "Прага", "Берлин", "Варшава" и "Ариана". Ресторант "Република" (в градината срещу къщата на Вазов) си беше стара кръчма. Кафето на "Руски" и "Раковски" беше вече махнато, направиха галерия, отзад продаваха сувенирчета. После съвсем разкараха постройката.

На уличката до магазин „Явор“ беше изложен фургона с кита, а циркът беше точно на мястото на статуята на Ленин. Сега там се издига новата статуя на Чапкъна - София. Отпред, дето е подлеза, бяха перилата на последната спирка на петицата, трамвая за Княжево. Зад цирка почваше "Найчо Цанов", на мястото на Булбанк беше улица "Лом", а там се намираше бояджийската кооперация "Багра“.

Няма голяма разлика между онова и сегашното време. И никаква носталгия не може да ни мъчи... Ако намериш списък с имената на децата на другарите от ЦК и градските комитети на Партията по места, ще установиш грандиозната метаморфоза, извършена в името на комунизЪма. Те си го построиха, а народа забравиха. Имаше такъв почин, при поскъпване на цените, казваха: "За добруването на народа"... "Класата- хегемон" (работниците и селяните) още по онова време бяха забравени. Демагогията беше ужасяваща.

Но как простотията превзе всичко?

В ония времена в министерствата, в партийните ведомства, в УБО, в учрежденията властваха баяти селяни. БАЯТИ. Те си говореха на ужасяващ диалект! А който не говореше така, не беше другар и можеше да го разкарат. Повсевместно назначаваха "селски" на пазвантските и слугинските служби, гъмжеше от нискообразовани хора и даже в телевизията се говореше на ужасен диалект. Така беше модно. Виждал съм хора с по две висши образования да се мъчат да говорят по шопски в компаниите, само и само да не стоят като бели птици. Бе ти глей Батето и че загрееш. Целата телъевизизия наричаше Живков "Тато". Правешкият жаргон се конкурираше с граовски, трънски и прочие влияния. Покрай 10-ти ноември моден бе изразът "Требва бръз преход". Още по- гадно беше да слушаш хора, родени в източните краища, да се мъчат с шопския диалект. А най- мъчителна беше модата да се говори твръдо, но с руски акцент. Тия беа най-правоьернитье приятьели на режима. И до днес у нас е пълно със савьетски вазпьитаньици, бизньесмени разбира се.

Kогато Юрий Гагарин мина по жълтите плочки, (помня го, беше тих слънчев ден, хората наистина плачеха от възторг и се хвърляха към колата през шпалира), като че аха-аха да повярваме в комунизма. На следващата година в Градската градина откриха изложбата "Американски пластмаси"... От огромна цветна снимка Кенеди се усмихваше, до него беше костюма на Джон Глен, а вътре бяха изложени такива чудеса, че цялата комунистическа пропаганда хвръкна в космоса. Още се чуваха думите на бай Тошо на Осмия конгрес: "И до иляда деветстотин и осемдесета ше построиме социализъма и ше преминеме към комунизъма", а посетителите на изложбата излизаха като ударени с парцал, грабеха каталози и значки... И тогава май се свърши всичко. Идеята умря. Бай Тошо стана за кашмер, особено с тезисите, Радой пусна лафа "Няма вече ала-бала, ей го иде фестивала, кой със бели, кой със черни, на тезисите да сме верни".

За музиката лафът беше "Тошо комуниста забрани туиста". По онова време тръгнаха малките плочки винил и Битълсите разгониха окончателно мамата на комунизма. На прожекцията на "A hard days night" изпотрошиха прозорците на киното и тогава забраниха всичко. То и преди това спряха концерта на Емил Димитров в зала „България“, публиката неистово скандираше "туи-и-ст, туи-и-ст", ама Емил не излезе. Плочките влизаха през Сърбия, носеха ги сърбите, шофьори караха от Арабията френски сингълчета, но най вече децата на дипломатите внасяха заразата. По Луна парковете продаваха малки чернобели снимки на културисти, полуголи мацки и снимки от "Bravo", на количките пускаха някое италианско парче, Битълс, Енимълс и Стоунс, тук таме Бийч Бойс.

По радиото пускаха само Лилито и Гюрга Пинджурова, през останалото време дънеха хорови песни за Партията и съветски военни маршове. Чак през 1967 бате Асен пусна I`m a Loser - все едно, че падна бомба. Следващото парче на английски беше на новата 1969-та година, пуснаха Hey Jude. Година и половина по-късно пуснаха фалшименто плочи, Естрадна палитра и т.н.т. През всичките тези години народа слушаше сръбското радио, Радио Скопие, Метронома, Радио Кувейт и пр. Най-готино беше предаването "Попалбум" по скопското радио в петък от три часа. След това в 5 и 10 си пускаш Метроном и се кефиш.

В махалата имаше един Сталин, свиреше на акордеон, крачейки с панталони "сорок пять" (45 сантиметра клош), даже накланяше едното рамо, суингираше демек. Като дойде Антон Югов, Сталин се прекръсти на Сашо и смени гащите. Антон Югов беше голем натегач. По улиците вечер се разхождаха отрядници с дълги шлифери и такета, с червени ленти на ръкавите. В махалата другарката Карачорова обикаляше по апартаментите, да види дали няма някой свободен квадратен метър и да настани наши квартиранти. Антон Югов лично звънеше по заводите в неделя, хората се чанчеха от бач. В завод "Георги Кирков" оксижените светеха денонощно с карбиден виолетов блясък. Правеха котли и куполи на танкове.

Като дойде бай Тошо, хлябът беше по 1,50.  По едно време щеше да има война и ни учеха да лягаме под прозореца при ядрен взрив, увити в бели чаршафи. Сигурно за да умрем заклани от счупените стъкла. Ние си направихме сто кила сухари, увивахме ги във вестник "Работническо дело", ядохме ги два месеца. Тъкмо свикнахме със сухарите и свърши лука. Абе нямаше една глава лук! На ул.“Сердика“ пуснаха по кило лук на семейство... Цели семейства се правеха, че не се познават, за да си купят повече от ценната стока. Всички си траеха, кварталният също ни знаеше, но и той си траеше. Лук е това - храна за народа...

Цирк, другарки и другари!

Борислав Ждребев, „Туист и куполи за танкове, 1960-е“, София, 2017

вторник, 10 януари 2017 г.

ЖЪЛТОТО КУФАРЧЕ, 1944

Разказ за страшните дни на Бомбардировките над София, най-тежката от които на 10 Януари 1944 г.

От Павел ВЕЖИНОВ

Има неща, които бързо и леко забравяме, макар да не са ни били никак приятни. То е като законната ни жена да се обърне към нас с думичката „говедо“ или пък приятелят ни да похарчи за бира и раци парите, които сме му изпратили, за да погаси някаква полица. Разбира се, много по-трудно се забравя, ако намерим законната си жена в прегръдките на същия този приятел или пък ни нарече говедо началникът на службата, но и тези неща в края на краищата се забравят.

Има обаче неща, които никога не се забравят.

Лично аз никога няма да забравя воя на сирените нощем – страшният пресипнал вой, който сякаш предизвестяваше не за идването на неприятелски самолети, а за страшния съд. Жестоки нощи! Тежки безумни нощи! В първия миг човек все още не иска да повярва, все още се надява, че така му се е сторило или че е чул сирената на някой минаващ автомобил. Напразни надежди! Сирената продължава настойчиво и тъпо да вие така, сякаш самата тя и хората при нея са обхванати от безпределен ужас. Изведнъж от невиделицата идва гъсто и лепкаво отчаяние и човек си мисли: „Животът е нещо гадно и безмислено! Няма да мръдна от леглото! Нека бомбите ме пометат, нека се свърши тая свинщина!“ Така си мисли, но в същото време всичко това, което наричаме с глупавите думи душа и плът почват неудържимо да треперят. Човек става от затопленото легло и отчаян и зъзнещ се завира в най-дълбокото скривалище, което се намира наблизо, завира се в самото му дъно и се спотайва като плъх с мънички, стъклени, ужасени очички.

Искате ли още да ви припомня?
На самия мене не ми е приятно, но...

Ето! Минават десет минути в тишина, която къса нервите, после изведнъж всички чуват слабо, почти нежничко далечно бръмчене на самолет. Цяло щастие е, че в мрака на избата хората не могат да видят своите отчаяни, молещи, без сълзи плачещи очи. „Дано тоя път ни заминат, - мислят те. – Дано пък тоя път да имаме мъничко щастие! Дано, дано, дано!“ И наиистина, артилерията  още се спотайва и самолетите сякаш се колебаят, бръмченето им ту се усилва, ту отслабва. Ужасното бръмчение! Не напомня ли то за бръмченето на зъболекарското свределче, което сякаш вместо зъба дълбае сърцето и все повече и повече се приближава към настръхналия от болезнено очакване нерв...

Стига!
Но да ви припомня още малко!

Да ви припомня ли свиренето на бомбите и краткия миг преди тая очаквана смърт, когато сте си помислили „моя мъничка“ за момичето, скрито като вас в някоя друга градска изба? Да ви припомня ли как сте се скитали по горящите улици на града, как сте се лутали като мъничко, нищожно, самотно животинче?

Въпреки всичко, сега съм щастлив, че през тези страшни дни останах в града. През тези дни научих повече отколкото през целия си минал живот, научих да познавам себе си и другите. През тези дни от хората изпадна всичко чуждо и фалшиво, което през мирните времена грижливо са били налепили по себе си и те останаха пред погледа ми безсрамно голи и достъпни за виждане. Съвсем ясно се видяха пороците и добродетелите, паднаха маските, откриха се истинските лица – за смайване на другите и самите нас. Всеки можеше да провери за себе си или за когото и да е друг колко мъжество има в него или колко подлост и егоизъм. От хилядите случки ще ви разкажа една съвсем не най-значителната...

Срещу моята врата бе апартаментът на едно средно младо семейство на столичен търговец. Мъжът бе висок, учтив господин, с приятни обноски и изглед на достойнство в фигурата и маниерите. Жената бе буквално красива. Имаше хубава коса, нежна усмивка, имаше фигура, която леко зашеметяваше всеки човек с средна устойчивост на това, което кой знае защо наричат женски прелести. Може би не е излишно да спомена, че мъжът носеше на ревера си викторията с дъбовите желъди и че когато немците сринаха Ковънтри той дойде в стаята ми с бутилка мараскен – да се почерпим за победата. Казах му, че имам язва и не пия. Той знаеше, че нямам язва и си отиде с злобно бляскане в очите. Но това не е толкова важно в случая.

По-важно е, че съпрузите бяха много влюбени един в друг и десетки пъти ги бях виждал да се движат по улиците под ръка, но тясно прилепени един в друг и вечно заети в някакви нежни разговори. Цялата кооперация твърдеше единодушно, че са най-щастливата двойка, която са виждали. Всички казваха, че са много влюбени един в друг. В края на краищата мислех го и аз, макар да не ми бе никак приятно. Никога не можех да свикна с мисълта, че са способни на каквото и да е свястно човешко чувство хора с хакен кройцери и виктории по реверите.

Когато започнаха бомбардировките на София, господин търговецът бе страшно възмутен. Той, забравил разбира се Ковънтри, бъбреше нещо за варварство и беззащитни жени. Защо не заминеше за провинцията както повечето негови колеги? Навярно го задържаха важни сделки, пък и навярно не се надяваше, че бомбардировките ще засегнат и центъра. Той стана малко по-възбуден и вечер разказваше басни на съкооператорите за засилената въздушна отбрана на Столицата.

Случи се така, че през едно нощно нападение бях дежурен по противовъздушна отбрана. Бе ми интересно да гледам как още с първите звуци на сирените по тротоарите почнаха да прибягват граждани с обезумели очи, натоварени с лек багаж. Налагаше се впечатлението, като че ли бяха очаквали тревогата на страж зад вратите на къщите. Скоро блъсканицата пред скривалището стана така страшна, че напразно се мъчех да въдворя някакъв ред. Мъжете тъпчеха жените, жените минаваха през децата – всички се стремеха с животинска упоритост час по-скоро да се вмъкнат в скривалището. Борбата с лакти, дори борбата с ритници бяха от най-законните средства за борба. Скоро тълпата се намъкна навътре и към входа останаха само закъснелите.

Моят съсед по квартира бе от закъснелите. Той дойде заедно с жена си – и двамата бледи като мъртъвци, и двамата запъхтени. Едва се прислониха в коридора, и жената запита:

-Къде е жълтото куфарче?
-Кое?
-Жълтото! С парите и ценностите!

Вместо отговор се чу задавено възклицание:
-Ах, свиньо!
Тази дума бе изхвръкнала неудържимо от устата на младата съпруга на търговеца.

-Мълчи!
-Къде го забрави?
- Ами че на масичката...
-Ах, мизерник, мизерник! – говореше в страстна злоба младата жена. – Как можа? Как можа да го сториш? Нямаш ли ум?

-Ама защо се толкова плашиш? – попита глухо мъжът. – Никой няма да го открадне.
В мрака се чу задавен женски плач.
-Няма да го открадне! Ами ако го открадне? Тогава? Тогава какво ще прави, за това мислиш ли? Ами ако падне бомба в къщата?
Мъжът мълчеше.

-Върви да го донесеш! – каза остро жената и нещо почти като свирене излезе от носа й.
-Но, Вяра...
-Върви! – изпищя тя. – Върви, не чу ли? Върви, върви!

Гласът й стана истеричен и от странните шумове, които долитаха, можеше да се сетиш, че бие с крак цимента на подземието. Но един от невидимите в мрака каза гневно:
-Хей, човешки изроди – излезте да се разправяте вънка. Не могат от вас да се чуят самолетите.
-Добре, ще отида! – каза най-после мъжът. – Ще ги донеса, но ще натъпча в устата ти твоите мръсни скъпоценности.

Не помислих дори да го задържам, макар да бях дочул вече бръмченето на самолетите, които наближаваха към нашия квартал... Изведнъж изригна и ураганът на противосамолетната артилерия. В скривалището се чуха сподавени стонове, сякаш хората преживяваха последните си минути. Хвърляха ли вече бомби? Все още не можех да различа. Видях само как във въздуха високо над къщите висяха зловещо светящите лампиони. От блясъка на тези изкуствени слънца бе станало така светло, че хората в скрвалището закриха очите си с ръце. На светлината видях как търговецът се вмъкна в къщата ни и изчезна. Половин минута по-късно се чу зловещото свирене на аеропланната бомба. Залегнах бързо и страшният трясък една не ме оглуши. Е, нищо! И тоя път бяхме останали живи.

Погледнах отново и при светлината на пожарите видях, че нашата кооперация бе останала почти без предната си фасада. Купища развалини, пламъци, облаци от прах имаше на мястото на хубавата сива кооперация. Заедно с къщата – това бе първата ми мисъл – бе загинал и търговецът, моят съсед с викторията на ревера си. За пръв път в живота си не чувствах жал за човек, загинал почти пред очите ми.

Някой дишаше тежко до мене. Погледнах – бе неговата жена. Бе както винаги хубава – и грозна в същото време с своите подивели очи и с отчаяното си лице. Нещо като сълзи имаше на страните й, сълзи, които сякаш се бяха вледенили.

-Не се плашете, - казах аз неволно. – Още нищо не се знае...

Но тя сякаш не ме чу. Тя все още гледаше към срутената кооперация . може би натам, гдето преди няколко минути бе домът й.
-Апартамента ни! – избъбра тя внезапно, сякаш с дъха си – куфарчето...

Погледнах я ужасен.

-Куфарчето, - повтори тя с мъртъв глас.
Да, тя навярно нито за момент не бе помислила за мъжа си.

Тая история може да се види някому твърде груба, може да се види някому измислена. Само онези, които са били в града през страшните дни на бомбардировките, знаят, че са се случвали много по-жестоки неща. Събрани всичките – какъв страшен документ са те за едно общество и за една епоха!

Павел ВЕЖИНОВ, „Жълтото куфарче“, разказ, сп. „Сердика“, 1945