Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

сряда, 30 декември 2009 г.

Така се веселеше София (преди 110 години)


Все поради липса на много развлечения в София бяха на мода танцувалните вечеринки. Освен официалните балове, организирани във Военния клуб, тогава в малкото здание на ул. Московска, гдето се помещава днес Военният музей, или в Славянска беседа от разни корпорации и дружества се даваха и тъй наречените литературно-музикално-танцувални вечеринки. Литературно-музикалната част биваше твърде къса, а танците продължаваха до сутринта.

По улиците ежедневно лепяха афиши за танцувални вечеринки или маскирани балове, организирани с чисто търговска цел. В салона на "Сан Стефано", и в тоя на "Одеса" на площад Трапезица, както и в салона "Дълбок зимник" при Орловия мост ежеседмично и през цялата зима се устройваха такива вечеринки, на които можеше да отиде всеки, стига да си заплати правото на вход, което право варираше между два и пет лева. По време на карнавалния месец маскираните балове бяха особено чести.
Танцувалните салони бяха примитивни, техните подове бяха достатъчно мръсни, но таваните и стените бяха обкичени с книжни вериги и други декорации, както и множество български трицветни книжни знаменца. Една, две, а понякога и три големи висящи петролни ламби хвърляха в помещението несигурна светлина и обилна миризма от горящия петрол. Често пъти лошо изрязаният кръгъл фитил пушеше и черни парцалчета летяха из въздуха. След една нощ танцуване, на утрото носът ни беше пълен с тия чернилки.
Около стените на салона са наредени стотици столове от най-разнообразни фасони, форми и цветове, а често между тях имаше и дървени пейки. Там са насядали танцувачи и танцувачки от всички съсловия и от четиритях краища на града: чиновници, малки търговци, бакали, касапи. Най-много клиенти и клиентки принадлежаха на квартала Юч-Бунар и бяха предимно евреи и еврейки. Тоалетите също бяха най-разнообразни. До някоя претенциозно облечена в бална рокля с малко деколте е седнала танцувачка с червена блузка и черни поли, на косите с бяло цвете, до нея синя рокля силно плисирана. Някоя е навлякла венчалната си рокля, слабо поправена, за да заприлича на бална, а до нея някоя бабичка с шамия на главата си дошла да бди за моралното държане на щерка си и да я опази от изкушение (в повечето случаи нейната бдителност оставаше безплодна!). В тая пъстра публика не липсват и няколко вакарелски сукмани, носени сигурно от невакарелчанки, но момичета, които искат да бъдат по-интересни. Между цялата тази публика имаше много почтени моми, които идваха изключително за да потанцуват, имаше обаче и много, които търсеха авантюри, особено шансонетките, които, нямайки достъп на други вечеринки, идваха на тия. Кавалерите в мнозинството си идваха преди всичко с надеждата, че ще намерят някое чувствително сърце и някое любовно премеждие. След полунощ младежите от по-добро общество, на връщане от гуляй, се отбиваха в тия вечеринки да потанцуват, преди да се върнат по домовете си.
Музиката беше духова и ужасно гръмлива. Ансамбълът не се спазваше, но все пак мелодията се разпознаваше, а тъпанът ясно отбелязваше такта.
На един ъгъл е устроен бюфетът - главният приход на танцувалното предприятие: дълга непокрита маса, на която са наредени сладкиши, локуми, буркани с бяло сладко и сладко от череши, пакетчета с фъстъци, други със семки, гевреци и др. От едно буре с изправена металическа канела се точеше непрекъснато бира в чаши със съмнителна чистота, изплаквани набързо в една кофа с мръсна вода. На масата са наредени също шишета с червена и жълта лимоната. Пред тоя импровизиран бюфет галантни кавалери водеха своите потни от танцуване дами, за да се разхладят с една бира или чаша вода с лъжица бяло сладко или локум.


Танцът започваше обезателно с българско хоро. Тогава бяха на мода следните хора: пайдушкото, свищовското, касапското и коконското. Те се играеха многократно през време на вечеринката. Валсът, полката и крайсполката се редуваха безпрограмно. Понякога в салона се намираше някоя двойка, която знаеше добре да играе ръченица. По общо желание музиката засвиряше ръченица и двойката играеше сама, а около нея се образуваше каре от зрители.
Не беше необходимо кавалерът да познава дамата или да й бъде представен, за да си позволи да я покани да танцува. Запознаването ставаше във време на танца. Не беше обаче и много обидно за кавалера, ако дамата откажеше неговата покана. Имало е все пак случаи, когато при отказ кавалерът отговаря с псувня или заплаха.
В нея епоха, когато нравите бяха по-стегнати, ние с нетърпение очаквахме момента, когато разпоредителят обяви: "Дамите канят!" Несръчно, със срамежлива усмивка, някои дами напущаха стола си и нерешително се приближаваха до предпочитания кавалер, който пък, горд от тоя успех, прегръщаше своята партньорка и се впущаше във вихъра на валса. Тази беше първата свобода и първото право, което българката беше извоювала. Изборът на кавалер от дамата даваше повод на клюки, догадки, но това е друга работа.
Но ето че разпоредителят високо предупреждава, че ще се играе кадрил и че танцувачите трябва да си уговорят дами. Настъпва едно затишие, което се използува за почистване на салона от остатъците от изядените фъстъци и семки, нахвърляни по земята от грациозните танцувачки. Двама-трима слуги се явяват с метлите си и дигат такъв прах, че въздухът става невъзможен за дишане. Той е невъзможен и тогава, когато двойките танцуват и дългите рокли заместват метлите, но сега е ужасно. Публиката протестира. Решават да се отворят някои прозорци, от които зимният студен въздух идва да ни освежи. И при тия неудобства никой не се оплакваше, всеки с нетърпение чакаше да се затворят прозорците и да започне кадрилът. След него ще се играе Лансие. Тогава много се играеше един танц, наречен "Па д'Еспан", но не след дълго той изчезна. От него останаха само думите, които танцувачите натъкмиха към танцовата мелодия и които мнозина ще си спомнят:

Свари, бабо, боб,
Свари, бабо, грах,
Свари, бабо, леща,
Да я изедем,
Докато е още гореща.

Играехме още шотиш, галоп, руска полка, но след всеки два-три валса и една полка публиката викаше: "хоро, хоро, искаме хоро." И хорото започваше.
Така се веселеше София около 1900 година.

Георги Каназирски-Верин

Из книгата «София преди 50 години», Изд."Българска книга",
Януари 1947

четвъртък, 24 декември 2009 г.

Румънската кървава Коледа, 1989



През декември 89-та идилията на мирната революция срещу комунизма в Източна Европа грубо бе съдрана след като Румъния внезапно бе завладяна от анархия и кръвопролития.

На 22 декември комунистическият лидер на Румъния Николае Чаушеску е свален от власт с жестока революция и бяга от столицата Букурещ. Три дни по-късно той и съпругата му Елена са екзекутирани чрез разстрел. Така последното масово въстание срещу комунистическата власт в Източна Европа приключва с физическа разправа над диктатора.


След еуфорията от победата на „Солидарност” чрез свободни избори в Полша и Нежната революция в Прага Румънската революция е последна и най-кървава в целия регион... Кулминацията й е на самата Коледа, когато е извършена екзекуцията.


Два дни по-късно репортаж и снимки от съдебния процес и изпълнението бяха показани по телевизията в Румъния и в целия свят. Дълги години след Румънската кървава Коледа все още съществуват конспиративни теории и догадки, че много от ключовите събития през тези дни са били управлявани от враговете на демокрацията. Че Румънската революция не е въстание на всички угнетени от комунизма, а по-скоро е държавен преврат.


За 24 години лидерство на комунистическата партия, от които 21 като президент на Румъния, Николае Чаушеску създава в родината си царство на страха. С помощта на тайната полиция „Секуритате” брутално пресича какъвто и да било опит за оопозиционно мислене или действия и създава най-голямата мрежа от шпиони и доносници в Източна Европа.


Букурещ, 1986 г. – билборд, величаещ Чаушеску, „Геният от Карпатите”


Чаушеску умело използва политиката си на независимост от Москва в рамките на комунистическия блок, за да укрепи позииите си и у дома, и в чужбина. Той е добре приет и в Белия дом, и в Бъкингамския дворец, и в столицата на милиарден Китай Пекин. Чаушеску беше майстор на игрите извън и между световните сили по време на Студената война. Но когато го хвана „перестройката” на Горбачов и една по една страните от Варшавския договор започнаха да заявяват желанието си за свобода, неговият свят се разпадна.

Големият му провал дойде като резултат от насилието на диктатора срещу обществените вълнения през декември 1989 г., породени от недостиг на храна. Вълната на негодувание започна с демонстрации в западния град Тимишоара, в защита от репресиите срещу свещеника – етнически унгарец Ласло Тьокеш. Лозунгите в масовия протест от „Искаме хляб!” скоро се превърнаха в „Долу Чаушеску!”.

В този момент Чаушеску е далеч – на посещение в Иран, но когато разбира за това явно предизвикателство към властта, изпада в дива ярост. Отговорът му е контраатака срещу демонстрантите, които според него участват в режисиран и от руснаците, и от американците заговор. След заплахи срещу армията и генералите, които са игнорирали заповедите му да се стреля по протестиращите, лично нарежда на строените войници стрелба по демонстрантите в Тимишоара... Но вместо да потуши народните вълнения, из Румъния и по света тръгват слухове, че на 17 декември в Тимишоара са избити стотици мирни граждани... Вълната от протести се разпространява из цялата страна, стига и до Букурещ.

На 21 декември 1989 г. заблудите и маниакалната самовлюбеност на Чаушеску го извеждат на централния площад в Букурещ да държи реч в подкрепа на управлението си. Събитието се предава на живо по телевизията и се превръща в катастрофа за диктатора – разярените хилядни тълпи прекъсват речта на Чаушеску с люти подигравки и ругатни. Започват улични битки. Диктатора защитават все още верните му части от армията, отряди и картечни гнезда по покривите от тайната полиция „Секуритате”.

Въстаналите румънци в опит да се опазят от картечния огън

на „Секуритате”, Букурещ - декември 1989 г.


На фона на кървавите битки по улиците на 22 декември разярените маси от хора щурмуват и канцеларията на Чаушеску. „Геният от Карпатите” бяга с хеликоптер, но бързо е заловен извън града. Следва закрит военен съдебен процес. Николае и Елена са обвинени и осъдени за поръчителството на 60 000 убийства... На връх Коледа са разстреляни „като кучета”. Чак когато снимките с надупчените им от куршуми тела биват показани по телевизията, уличните протести стихват. В следващите дни на политическата сцена се появява малко известният дотогава Йон Илиеску.

Тъмното наследство на Чаушеску и „Секуритате” се оказа толкова силно, че дълги години хвърляше сянката на страх и недоверие към усилията за демокрация на хората в Румъния.



Убитите по време на Румънската кървава Коледа наброяват 1104 души, като 162 от тях по време на протеста, довел до свалянето на Николае Чаушеску (16-22 декември 1989 година).



Уилям Хорсли, Би Би Си

Снимки: Дойче веле, Глобален музей – Вашингтон, Би Би Си, Уикипедия

Още по темата:

„ДРАКУЛА И ЕЛЕКТРИКАТА"

http://liternet.bg/publish22/m_popov/eros/drakula.htm

понеделник, 14 декември 2009 г.

Светлото бъдеще и градината с мушмули

РАЗКОШЪТ ОТ МИЗЕРИЯ В ТРИТЕ „ДРУГАРСКИ” ЗИМИ – ЛУКАНОВАТА (1990), ВИДЕНОВАТА (1996) И ПРЕДСТОЯЩАТА СТАНИШЕВА (2009)

Постер от 1990, отразяващ Лукановата зима


През ден ни го обещаваха - на нас, синовете на Великия пленум. И на щерките на Април' 56-та също. Случайно станеше ли дума за днес или сега, потупването по рамото беше: "Млад си още, не бързай!".Ако повториш въпроса, късо те подсичат: "Трай и зрей!". Трети път не се питаше, за-що-то-о...

И ние си стояхме - кои на слънце, кои на сянка, да си чакаме. Нали ни е обещано. Ако не е съвсем светло, то поне някакво. Може и с облачета да е тук - таме, ама бъдеще.

Точно преди да изгрее, ни обясниха патетично, че има малка грешка. То няма да е нито светло, нито някакво, а сладко като мушмула. От оня лаф бе, електорате, за гнилия капитализъм... Гнил, ама сладък.

Аха, ясно!

Aприл, 2009-та - първите „плодни пъпки” на Станишевата зима („Светлото бъдеще”)


Пълният текст:

http://www.popovart-sofia.eu/svetlo_budeshte.html


сряда, 9 декември 2009 г.

Смотан комсомолец

Циганката, която ме хвалеше в периода „Скромността краси човека”, почина миналата зима. Потъгувах, изслушах една-две „Буба Мари” в нейна памет и я забравих. Над имиджа й отдавна бе надвиснала сянката на конфликта на интереси. Оказа се, че с години ме е лъгала, пропускайки втората, пояснителна част на поговорката „Скромността краси човека”. А именно и единствено „човека на робския труд”…Каква бе изненадата ми, когато в тих следобяд на вратата ми с гръм и трясък се появи госпожица-спортен модел. Млада халосия, къпана преди излизане, с естествено черен косъм, цвят „Дива слива”. Бате, вика, аз съм внучката на хвалачката. Списъкът й с клиенти е у мене. Ама с твоя случай се забавих, че се изпързалях да ти чета всичко в Нета. Ставаш за вербални манипулации! Дай да седнем сега на компа, че да те отворя на някои номера от Пи-ара… И съвсем непринудено гостенката ми нагази в клавиатурата …

Новата пи-арка проучва електрониката ми
Взех да се дърпам, но мургавата принцеса ме сряза: че ти сам се нарече „Красиво неизвестен”. Тази методика вече е остаряла и е отхвърлена от съвременната наука. Карам магистратура в НБУ и ще ме слушаш, без да ме прекъсваш. Ще пишем кратко, на английски и в чужбина. И приключвай вече с тия педерастери от „Другарските целувки”! Екзотиката не е само в тропическите острови и кокосови полички! Тя е и по улиците на София…Ето, избрах, сега ще презентираме това – и забоде маникюр в тромпетите (колажът горе). А призна ли си, че тия неща вече са публикувани в световна виртуална галерия?...Не?!...Смотан комсомолец! Веднага пускай линка!
Уважаеми читатели- приятели, цялата галерия с колажи на Момчил Попов
веднага може да посетите на адрес:
Доволна от първата изява на новия си клиент, красивата пи-арка в цвят „Дива слива” ме завлече на кароаке. Да купонясваме за студентски празник и световна слава с гърчави шотчета и дрезгави куплети.
М.П.

сряда, 2 декември 2009 г.

Тодор Цонев – единственият в Съветската империя

Eдинcтвeн художник от cоциaлиcтичecкия лaгep, оcмeлил ce дa кapикaтуpи пpeдcтaвитeли нa комуниcтичecкaтa въpхушкa, Tодоp Цонeв e apecтувaн от Дъpжaвнa cигуpноcт и пpeкapвa 68 дeнонощия в килиитe нa "Рaзвитоp" 1 (16.03 -22.05.1979 г.) Нa 12.1.1990 г. в Cофия бe откpитa знaмeнaтeлнaтa му изложбa c "apecтувaнитe" кapикaтуpи - "Лeтопиc нa aвтоpитapизмa".

www.book.store.bg

Колективно ръководство, 1976
Пленуми,1983
В демократична България, - Шшшшшт!....1987


Брак по сметка, 1990

Историческата орисия на България,1992

В Деня на народните будители - 1 ноември - в Дома на хумора и сатирата ще бъде открита изложба от сатирични рисунки на големия български художник, скулптор, илюстратор и карикатурист Тодор Цонев.
Изложбата представя дарената от автора колекция от 96 карикатури на тема "Бай Ганю" и отбелязва 110-годишнината от издаването на едноименния роман на Алеко Константинов. Проявата е част от програмата на организираните от Община Габрово празненства за честване на Деня на будителите и 170 години новобългарско образование. С делата и творчеството си Тодор Цонев се подрежда до своите кумири - будителите на българската нация Ботев, Левски, Алеко Константинов, Илия Бешков.
Чрез таланта на голям рисувач и със забележително остроумие художникът представя еволюцията в съвременни условия на популярния герой на Алеко Константинов. Бай Ганю се модернизира, но остава верен на природата си, подвластна единствено на "келепира".

31.10.2005
www.obektiv.info
При всички власти...,1996

Проект за паметник на жертвите от комунизма, 1997



Коалиция, 2004

Изложба по повод 5 години от смъртта на карикатуриста Тодор Цонев е подредена до края на ноември в Художествената галерия в Балчик. С интерес посетителите разглеждат шест от арестуваните през 1979 г. карикатури - “Конгрес XXV”, “Съсипване на капиталистите”, “На риболов за сирени“, “Ламар- поет”, “Метаморфоза на пълното сближаване” и “Тренировка за … опашка”. В горният десен ъгъл на всяка от тях със зелено мастило се вижда номер, поставен от Държавна сигурност. Искрен смях предизвикват шаржовете на известни личности като Дамян Дамянов, Кеворк Кеворкян, Андрей Гуляшки, Евтим Евтимов, Йордан Радичков, Андрей Пантев, Светлин Русев, Георги Парцалев, Дора Габе. В изложбата са включени общо 103 политически карикатури, автопортрети, шаржове, акварели, годишници на вестник “Сатира”.
Творбите са малка част от няколкото дарения, които Цонев прави приживе на художествената галерия в Балчик.

25.10.2009
www.bulphoto.com
"Царският" занаят е мръсен, но винаги доходен...,2004


Световната банка...,1995

Виж цялата галерия
http://www.snimka.bg/?album%3Baid=11220%3Bold=1

вторник, 24 ноември 2009 г.

„Нежният” ноември – Прага, 1989

Мирна демонстрация – бдение, 17 ноември 1989, Прага
Вацлав Хавел говори пред милионен митинг - 20 ноември 1989, Прага. След четири дни комунистите са принудени да предадат властта – „Нежната революция” в бивша Чехословакия побеждава.

Чехословакия иска Хавел за президент – 12 декември 1989.

 

ХАВЕЛ: ЛИЧНОСТ – ЕПОХА

Из посланията към Вацлав Хавел за 20-годишнината от „Нежната революция”, 
ноември 2009:
"Надявам се, че ще съумеете да запазите тази душевна дързост, която продължава да бъде от фундаментално значение за човечеството".
Тибетският духовен лидер Далай лама

"Вашият дух и Вашият кураж вдъхновиха света. Вие допринесохте за разпространението на свободата в цяла Европа".
Американският президент Барак Обама

"Бих искал мирът да продължава да тържествува в Европа и всичко на този континент да се развива по нежен път, като този отпреди 20 години, вместо по пътя на кръвопролитията".
Последният съветски лидер Михаил Горбачов


ВАЦЛАВ ХАВЕЛ: 
«Културният упадък ме ужасява повече от икономическия»

Не е вярно, че в политиката успяват само безчувствените циници, фукльовците, нахалниците и грубияните. Действително всички тях политиката ги привлича, но в крайна сметка тежест имат единствено почтеността и възпитанието.

Признавам, че културният упадък ме ужасява повече от икономическия. Той повече се вижда и по някакъв начин „физически” тормози човека. Много повече би ми пречило, ако, да речем, кръчмата, в която ходя, е оплюта и с мен се държат просташки, отколкото ако не мога да я посещавам всеки ден и да си поръчвам най-скъпите ястия.

Никой не може да ме убеди, че медицинската сестра ще започне да се отнася по-добре към пациента, едва когато е по-добре заплатена. Че единствено по-скъпото жилище може да бъде по-уютно. Че само богатият търговец може да бъде учтив, и че единствено преуспяващият фермер може да се отнася човешки към добитъка.

Хавел–пивовар, 1975

Светът никога няма да бъде рай, където всеки ще обича другия, всички ще са пожертвователни и добри, земята ще процъфтява, и всичко наоколо ще е красиво и хармонично – за голямо удовлетворение на Господ. Човечеството има най-лош опит именно с утопистите, които обещаваха подобни неща.

Злото ще съществува винаги, човешката мъка – също. Политическата арена постоянно ще привлича безотговорни авантюристи, честолюбиви люде и мошеници. Дори унищожаването на планетата няма да престане току-така. Нито аз, нито който и да било друг ще спечели тази война един път завинаги. Най-многото тук-там да бъде спечелена някоя отделна битка. Дори и това не е сигурно.

И все пак ми се струва, че има смисъл усилията ни да не спират. Тази война е водена столетия наред и да се надяваме, че ще продължи да се води още векове. Тя трябва да бъде водена заради принципа. Просто защото трябва, защото това е правилно. Или ако щете, защото Господ го желае. Това е вечна, никога несвършваща война.

Из „Летни размишления”, 1992
Снимки: htpp://www.old.radio.cz

вторник, 17 ноември 2009 г.

Светецът, застрелян в Софийския затвор, 1952

ЕВГЕНИ БОСИЛКОВ - ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ КАТОЛИЧЕСКИ СВЕТЕЦ, ЖЕРТВА НА КОМУНИЗМА

Винкенти Босилков е роден на 16 септември 1900 г. в село Белене. Формира се последователно в семинариите в село Ореш и в Русе. Продължава образованието си при отците пасионисти в Белгия и Холандия. Влиза в ордена и приема монашеското име Евгени. Завръща се в България през 1924 г. и е ръкоположен за свещеник. След това специализира в Папския източен институт в Рим.
През 1946 г. Светият Престол назначава отец Евгени за апостолически администратор на Никополската епархия. През 1947 г. папа Пий XII. назначава Евгени Босилков за епископ на Никополската епархия. Епископ Евгени Босилков е арестуван на 16 юли 1952 г., като е обвинен за участие в нелегална католическа организация и шпионаж.
Подложен на нечовешки мъчения. Присъдата е прочетена на 3 октомври: епископ Босилков е осъден на смърт и конфискация на имуществото му. Смъртната присъда е изпълнена на 11 ноември 1952 г.
На 15 март 1998 г. папа Йоан Павел II. официално го провъзгласява за блажен в римската базилика "Свети Петър". Празникът на блажения Евгени Босилков е на 13 ноември.

Папа Йоан Павел II

ПАСТОР БОСИЛКОВ БИЛ УБИТ, ЗАЩОТО НЕ ИСКАЛ ДА ВЛЕЗЕ В ОФ
РУСЕ, 1998-02-06
Иво ЖЕЙНОВ


Първият български католически светец ще бъде русенският епископ Евгени Босилков. На 11 ноември 1952 г. той е застрелян в тила в подземията на софийския затвор. Заедно с него са умъртвени Камен Йончев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков. Телата са заровени в обща яма, която умишлено е заличена, за да не се знае къде е гробът им.
Евгени Босилков е убит, защото отказва да присъедини Католическата църква към Отечествения фронт. Висши служители от Дирекцията по вероизповеданията започват през 1952 активно да предлагат на Евгени Босилков да влезе в ОФ. По това време отговарящ за вероизповеданията в правителството е Карло Луканов, католик по майка. Епископ Босилков е канен на официални обеди в Дирекцията по вероизповеданията. Колегиално с него говорят владиците Филарет Ловчански и Йоан, преминали на страната на ДС, сочат документите в архива на МВР. Приятелски внушения за влизане в ОФ му прави и заместникът на Светия синод. От страна на Руската патриаршия в България пристига епископ Николай Крутицки, но въпреки всички увещания Евгени Босилков отказва Католическата църква да се влее в редиците на Отечествения фронт. На 5 юни 1952 епископ Евгени Босилков е поканен на последен обяд с Карло Луканов и Цола Драгойчева. На 16 юли той е арестуван. В следствените арести Босилков става свидетел на убийството на Фортунат Бакалски.
Методите на инквизициите в ДС са известни. Арестувани са повече от 100 души. Фабрикуват се доказателства и се стига до момента, в който майка свидетелства срещу сина си. Католическите свещеници и миряни са обвинени в шпионаж. Факт е, че те са поддържали неразрешени от правителството връзки с Ватикана. Като веществени доказателства за подривната дейност на католиците са показани радиостанции, карти на гранични селища и пътища, оръжие, и т. н. Процесът срещу католиците в България не е единствен. Такива съдебни фарсове се разиграват през същия период в Чехия, Унгария, Румъния и Албания. До 1975 епископ Босилков се води като безследно изчезнал. Едва през тази година българската държава съобщава на Ватикана, че католическият епископ е бил убит.

ЕПИСКОП ЕВГЕНИ БОСИЛКОВ ОПРАВДАН СЛЕД 47 ГОДИНИ
СОФИЯ, 1999-05-11
Вестник „Демокрация”


Върховният касационен съд отмени по реда на надзора смъртната присъда на епископ Евгени Босилков, издадена през 1952. В скалъпен процес преди 47 години монсеньор Босилков заедно с още четирима католически свещеници бе осъден на смърт с типично комунистическото обвинение, че бил агент на чуждо разузнаване. Присъдата бе атакувана с необяснимо дълго закъснение от бившия главен прокурор Иван Татарчев. Върховният съд посочва в решението, че присъдата на Евгени Босилков е не само необоснована, но е била издадена в нарушение и на процесуалния, и на материалния закон. Миналата година епископ Босилков бе обявен за блажен от Римо-католическата църква.

РЕЛИКВИ НА МОНСЕНЬОР ЕВГЕНИ БОСИЛКОВ ОБИКОЛИХА ЮЖНА АМЕРИКА
РУСЕ, ПЛОВДИВ, 2000-11-13


Реликвариум с част от кървавата риза на блажения монсеньор Евгени Босилков обиколи цяла Южна Америка. Континентът с най-много католици се поклони пред първия български католически светец.
На 18 ноември католическата църква и Конгрегацията на пасионистите ще честват в Белене, родното място на Евгени Босилков, 100-годишнината от неговото рождение.
Кървавата риза на епископ Босилков е пазена 35 години от неговата племенница сестра Габриеле. Заедно с други негови вещи тя я е получила от администрацията на Софийския затвор след изпълнението на смъртната му присъда. След падането на тоталитарния режим сестра Габриеле е предала ризата на Генералното настоятелство на пасионистите в Рим. Във Ватикана пасионистите имат хранилище, в което ревниво пазят своите материални тайни. Достъп до хранилището имат само малък кръг определени лица. Там се пази и кървавата риза на блажения Евгени Босилков – мъченик за вярата.

2005-2009, БОСИЛКОВ – СВЕТЕЦЪТ ОТ БЕЛЕНЕ, В РУБРИКАТА „ЛЮБОПИТНО” НА САЙТА НА ОБЩИНА БЕЛЕНЕ...

понеделник, 9 ноември 2009 г.

Дмитрий Врубел и „Целувките в София”


Дмитрий Врубел реставрира прочутото си пано на Берлинската стена „Целувката между Брежнев и Хонекер”, 1990 – 2009 (На фланелката му пише „Врубел е глупак”)


Една от „Целувките в София”, сътворена от български художници преди 55 години и пипната от мен специално за руския колега, 1954 – 2009

Пред списание „Артхроника” Дмитрий Врубел разказва странната и изпълнена със случайности история на „Братската целувка” на Берлинската стена.
През есента на 1989-та негова позната му показала изрезка от сп. „Пари Матч” с фотография, на която „двама генерални секретари се целуваха”, с думите : ”Ето това ми нарисувай!”. Тогава Брежнев вече бил отречен, а главен герой бил Горбачов. Но Дмитрий Врубел все пак прерисувал старателно фотографията на милиметрова хартия. Рисунката обаче видял приятелят му Пригов и възторжено казал: „Представи си, Дима, как това ще стои на самата Берлинска стена!”. После пък се оказало, че приятелят му има приятел в Берлин – Ал.Бродовски, който се запалил от идеята да покаже работите на Врубел в Германия. Някой му казал, че в момента руското изкуство е на мода и той решил да вложи последните си пари в изложбата на Дмитрий. Но си поговорили и после забравили...
През есента на 1990 на екскурзия до Дрезден през Берлин Дмитрий се сетил за своя ценител тук и решил да звънне на Бродовски. Оказало се, че той живее на улица до самата стена, която вече цялата се изписва от художници...Врубел вече бил готов да застане с бои до стената, когато се оказало, че разрешение за такава работа може да даде само сенатът на Берлин.


„Господи! Помогни ми да оцелея сред тази смъртоносна любов!”

И неочаквано за самия него Сенатът дал разрешение... Дмитрий си признава, че в този момент страшно се изплашил. Никога преди това не бил работил на открити пространства, не бил рисувал с фасадни бои, а на всичко отгоре диво го дразнели кулите по стената, но които още стояли граничари...
С граничарите бързо намерил общ език и дори ходел при тях за вода. Работата му още не била завършена, но вече се виждало кой именно се целува. И движеннието в този участък започнало да се забавя, хората се спирали да гледат, а във вестник „Немски комунист” излязла статия, където за пръв път нарекли работата на Дмитрий Врубел „Братската целувка”.
Започнали да возят войници с камиони да погледат стенописа, а Мик Джагър дори поискал разрешение от Дима да се снима на фона на картината. След месец до това място се появила сергия, на която се продавали картички, фланелки и календари с паното на Врубел. Авторът си купил фланелка, а на мама и децата изпратил картички... И „само” след пет години разбрал как са го подхлъзнали: „Колко пари можех да изкарам от правата на тази картина!”...


Тържествата в Берлин започнаха през пролетта с ревю на модна колекция с мотиви от графити на Стената

Следващите 20 години от живота на Дмитрий Врубел са доста пъстри и готови за цял роман. От пълно отричане в родината до световна слава.
Някой друг път пак ще ви разкажа, а днес, защото е празникът 9 ноември - накратко:
Самостоятелни изложби Дмитрий Врубел е правил по цял свят – в галерии в Германия, Полша, САЩ, Великобритания. Негови творби се пазят в Берлинската национална галерия, в музеи и колекции на Варшава, Дюселдорф, Рим. Картината му „Пионер”( „Момче”) поставя абсолютен рекорд по скок на цена на аукциона „Сотби” – 16,5 пъти над обявената първоначална...
Но най-важното от последните 10 години е щастливият му брак с Виктория Тимофеева. Млада и красива колежка, тя му помага да се изправи на крака след тежки проблеми с алкохола, а днес му е и съавтор.
Дмитрий напоследък се изявява като публицист и блогър.
Това, което ще видите, е малка част от най-новите им творби, публикувани в „Бележник на художника” на адрес: http://artvrubel.livejournal.com/16327.html


„Господ винаги ме надиграва”


„ В последно време често мисля за това, че на моето погребение няма да дойде никой”



„Постоянно се чувствам някак си неловко”


„Когато ме питат: „Как върви?”, широко се усмихвам и отговарям: „Отлично!”


Дмитрий и Виктория

ПРАЗНИЧЕН АДРЕС ДО ДМИТРИЙ ВРУБЕЛ

Уважаеми Дима,
Днес – 9 ноември 2009 г., когато може би още си в Берлин на тържествата за 20-годишнината от падането на комунизма в Европа, ти изпращам постер с една от „другарските целувки” в София. Правени са от български скулптори през 1954 г. – 25 години преди фотографията от „Пари Матч”, 36 години преди знаменитата ти „Целувка” на Берлинската стена и вече 55 години красят столицата със странното си „мъжко” сияние.
Ако проявиш интерес и ги нарисуваш (втората е с отправка на същия блог вдясно), ще покажеш, че България не по волята си е била комунистически сателит.
Сега пъхам писмото в човката на пощенския гълъб, закачвам му сърчице на крачето и пускам птицата в жицата на интернет

С ПОЖЕЛАНИЯ ЗА ДЪЛЪГ ЖИВОТ И ТВОРЧЕСКИ УСПЕХИ!

Георги-Момчил ПОПОВ,
София, 9 ноември 2009 г.

Източници:
http://www.artchronika.ru/item.asp?id=30
http://www.ogoniok.com/archive/2000/4672/45-46-49/
http://www.snob.ru/chronicle/entry/3946

понеделник, 2 ноември 2009 г.

„Дишай, човече” или Така започна в България ,1987


Рових, ама малко, но ще ги намеря и покажа – двата броя на списание „Турист”, заради които Държавна сигурност закри през 1988-ма изданието. Посветени на геноцида с хлор в Русе, с фотогалерия, именувана „Дишай, човече”. Тъй като съм пряк свидетел на тези събития, искам да кажа на организаторите на изложбата в Русе, че беше точно така. И второ: че ако е имало дисидентско движение в България в края на 80-те, това са точно случките от Обществения комитет за екологична защита на Русе, които преминаха и в София.
И така: не 10 ноември 1989 г., когато от Москва катурнаха Т. Живков, а “демонстрацията на майките с количките” в Русе
постави началото на края на комунизма в България.

ЗЛОВЕЩО ТЪРЖЕСТВО С ПРИПАДАЩИ ОТ ХЛОР ДЕЦА
Автор : Общество.нет
29 September 2009

Изложба, посветена на русенските екопротести в периода 1987 – 1991-а година, бе открита на 28 септември в залата на център „Европа Директно” - Русе. Организаторите са избрали символично именно тази дата, тъй като преди 22 години на този ден е проведен първият екопротест в крайдунавския град.

Както е известно, Европейският съюз отбелязва 20 години от падането на Берлинската стена и началото на промените в Източна Европа. Във всички държави се подготвят различни събития за отбелязване на годишнината, при това не само от новите страни – членки на ЕС, а и от старите демокрации. Русенската реплика е изложбата подготвена от „Европа директно”. Според екипа на центъра тези събития са малко познати в страната, а голяма част от поколението на 90-те изобщо не знаят за този проблем.

„Без да имаме претенции да сме изчерпателни, сме събрали архивни материали и статии от тогавашната преса, които дават различни гледни точки на русенския проблем. В 10 табла сме разказали за онова време. Опитахме да покажем някои ключови моменти от живота с хлора в Русе. По-скоро показваме, припомняме и се надяваме да провокираме дискусия за паметта, промяната и начина, по който живеем”, казаха още организаторите.
Историята припомня, че на 28 септември 1987 година в 14 часа в центъра на Русе, най-големият български крайдунавски град, се е състоял първият открит протест срещу тоталитарната власт.
През 1978 г. ръководителите на двете братски комунистически държави България и Румъния, Тодор Живков и Николае Чаушеску, подписват спогодба за “сътрудничество в строителството на голям химически комбинат и за коопериране в неговото производство”. В Русе е построен Комбинат за тежко машиностроене, а в Гюргево - Завод за хлор и хлорни продукти и резервоари за хлор, реализиращ мегаломанската идея на Елена Чаушеску да създаде покрай Дунава “долината на голямата химия”. Заводът за хлор влиза в пълна експлоатация през 1984 г. Съоръженията и технологията за производство са съветски, а 80% от продукцията се изнася за СССР. Цялата инсталация е в много лошо състояние, експлоатирана 10 – 12 пъти над възможния капацитет.


Румънският комбинат отравя въздуха с хлор, хлороводород, тетрахлорметин, епихлорхидрин и редица други компоненти. Най-опасно е през пролетта и есента, когато падат мъгли - получава се химична реакция с водата и над града се спускат вече не газообразни, а течни киселини. Хлорът е жълто-зелен газ с остра задушлива миризма, силно отровен и вдишването му в по-големи количества предизвиква възпаление на дихателните пътища и накрая смърт. През Първата световна война хлорът е използван като бойна отрова, с която са поразени около 15 хил. души.
Първите обгазявания над Русе са регистрирани още през август – септември 1981 г. През следващите години ситуацията в цифри накратко е следната: 1982 г. – 26 големи хлорни отравяния на въздуха, които надхвърлят 3 пъти пределно допустимата концентрация (ПДК); 1983 г. – 33 с 5 пъти над ПДК; 1984 г. – 56 с 9,2 пъти над ПДК; 1985 г. – 50 с 6 пъти над ПДК; 1986 г. – 63 с 6,24 пъти ПДК. Най-голям брой обгазявания са регистрирани през 1987 – 128 с 8,5 пъти над ПДК. По данни на Министерството на здравеопазването в дните с обгазяване броят на лицата потърсили медицинска помощ е два пъти по-голям от дните, в които концентрациите на хлора и минералните киселини са в рамките на пределно-допустимите концентрации. По това време около 20 000 граждани напускат града.
Тази утежняваща се екологична обстановка силно тревожи русенци, предмет е на постоянни обсъждания проявявани чрез единични и масови недоволства. Комунистическото правителство е наложило категорична забрана на медиите да публикуват информация за хлорните обгазявания, обстоятелство, което създава у местните жители чувство на обреченост и отчаяние. Кореспондентите на БТА, националното радио и централния печат редовно изпращат в дописките си конкретни данни на обгазяванията, добросъвестно събират сведения за замърсеността на въздуха и съобщават за протестите на русенци. Но в името на румъно-българската дружба темата остава „табу”.


Инициатори и организатори на първите в социалистическа България граждански протести са шест жени, специалисти по изграждане и поддържане на зелената система на Русе: Цонка Букурова, Вяра Георгиева, Дора Бобева, Стефка Монова, Евгения Желева и Албена Велкова. През последните две години на шестгодишен геноцид на Русе, те обмислят възможности проблемът да бъде огласен. Така постепенно се сформира неформална група на роднински, приятелски и професионален принцип, от хора свързани на основата на взаимно доверие, симпатия и допадане по характер, начин на мислене и сходна ценностна система. Постепенно се сформира ядро от служители в Паркстрой, Драгажен флот, Изчислителния център, Проектанска организация и Машпроект, наречени по-късно от Гриша Филипов, народен представител от Русе, “лентяите на града”.
Поводът да се подаде сигнал за демонстрация е провеждането на традиционния тогава ритуал по приемане на 10-годишните ученици в пионерската организация. На 23 септември 1987 г. на площада са строени стотици ученици, над града се стеле хлорна мъгла, медицински екипи оказват първа помощ на припадащи деца, но никой не смее да отмени зловещото тържество.
Напрежението в града ескалира. На 28 септември 1987 г. озеленителките от “Паркстрой” организират първия открит протест срещу комунистическия режим. Два месеца по-късно следва втора демонстрация. На 9 декември 1987 г. русенските творци откриват изложба - участват 41 творби – графика, живопис, рисунки и скулптура на 13 млади художници, посетена от хиляди граждани. И на 10 февруари 1988 г. се състои най-масовият протест - “демонстрацията на майките с количките”. Екип на киностуция “Екран” заснема уникални кадри от демонстрациите и създава документалния филм “Дишай”. Създава се Движение за самозащита на Русе. Това е първото опозиционно екологично движение в България и отправя открит граждански протест, който набира скорост. В него се включва и интелигенцията на града в лицето на художниците. Протестът на русенци се превърна в обществено значим факт, в пример на смелост и гражданска позиция, на инакомислене – изразено в действията им чрез организиране на демонстрациите. Тъкмо тези протести стават катализатора, те са повода, съществуващите вече в столицата групи да се обединят, да се активират, да придобият смелост и да пристъпят към създаването на дисиденска организация.
На 8 март 1988 г. в София е учреден Обществен комитет за екологична защита на Русе. В Дома на киното в столицата се събират учени, писатели, художници, журналисти, общественици и гледат потресаващите кадри на документалния филма “Дишай”. Следва светкавична реакция на комунистическия режим – филмът е забранен, участниците в събранието са разпитвани и поставени под оперативен контрол от Държавна сигурност, а Софийският съд отказва да регистрира Комитета. Гражданското съзряване на българското общество е реакцията на българската интелигенция, която демонстрира вече способността си да подкрепи протеста на русенци, видя опита им и две години по-късно стана водач и организатор на политическите промени в страната. Отприщената в Русе енергия на тлеелото недоволство доведе до граждански натиск към комунистическо-партийните структури, ускори процеса на демократизация и радикална промяна на механизма на политическата власт в България и от 10 ноември 1989 г. 45-годишното управление на Българската комунистическа партия е история, припомниха още организаторите.
Изложбата ще остане в Русе две седмици, след което ще отпътува за Амстердам.

Източник: Общество.нет
Фотографии:
http://popovart-sofia.eu/fotogalerii.html

събота, 24 октомври 2009 г.

Музеят на Чау-Живков – ремикс, 2009


Таткото на България като арестант – 1990 г. и паметникът Му в Правец – 2009 г.

Наскоро откритата изложба за Т. Живков в Правец ме вдъхнови за малък експеримент: текст отпреди двайсет години, илюстриран със снимки от днес.

„МУЗЕЯТ НА ЧАУШЕСКУ”, БУКУРЕЩ, 1989 + СНИМКИ ОТ ИЗЛОЖБАТА В ПРАВЕЦ - 2009

Тръгне ли на път, човек обикновено е весел, замислен, нетърпелив, нервен, сприхав, бъбрив или прочие. Но в изключително редки случаи му се случва да пристъпва вкаменен от почуда, с изхвръкнали от орбитите очи.
В такова състояние изпаднах през май '89-а, когато попълвах най-важния пропуск в познанията си за Румъния - отдела за съвременна история на Националния музей. Това бе официалното название на експозицията. Но екскурзоводът, спирайки пред стъпалата и колонадата на довоенната централна поща, ни предупреди: "Сега ще видите музея на Чаушеску. Много ви моля да не изказвате мнението си на глас. Гледайте, пък после ще приказваме."


Залата с драгоценния Му лик

Още във фоайето на Националния музей, току срещу вратата от триметров стенопис ни се усмихваше Другаря. На фон на небе той благосклонно бе посочил кристален свод-арка, която го поставяше в своеобразен ореол. Всяка стъклена плочка от нея бе отлята с герба на страната, която е посетил великият Николае. А за още по-голяма нагледност от двете страни на арката като цветя бяха избуяли китки от национални знамена. Съответно цялата композиция - преградена с червено въженце.
След като си закупихме входни билети, някои от нас любезно и твърдо бяха върнати на гардероба да оставят фотоапаратите. А зоркият милиционер, оглеждащ всеки от глава до пети, сподели нещо с колегите си от горните етажи, натискайки комутатора на личната си радиостанция. Сиво масивно стълбище ни отведе на четвъртия етаж, където спряхме пред желязна решетка с още един милиционер. Там изчакахме да се съберем и чак тогава вратата към света на розовите очила тихо ни пропусна.
Изпаднахме в такава пищна еуфория от нарцисизъм, че забравих и да записвам, и да броя залите, през които минавахме. От горе до долу стените на първата, неголяма зала бяха окичени с документални фотоси от дългогодишните външнополитически контакти на президента. Много му се радвах, изтупан като лорд до английската кралица. В средата на пространството в няколко стъклени витрини бяха изложени политическите трудове на Гения на Карпатите в преводни варианти на доста езици. Малката стеничка до вратата пък бе използвана за модерно електрическо табло с картата на света. На кратки интервали от Букурещ по въздушна линия започваше да трепка и се разливаше радиално по континентите политическата мисъл на Чаушеску. Момичето, което светна таблото, тихо ни придружи до следващата зала, където с един от нашите се мушнаха зад някаква завеса да разменят набързо леи за тоалетен сапун...


Диалог със съпругата Му от порцеланови чинии

Географията на Социалистическа република Румъния бе представена тук чрез... подаръците на Елена и Николае от различните региони. "Музей на кича" - така скромничко мога да определя шарената помпозност от портрети на президента и президентшата. Усмихнати върху огромни порцеланови вази, на размисъл сред природата и боите на големи маслени картини, Чаушеску държи реч от огромен стенен килим, а около него като в старинна християнска икона изтъкани по-малки моментчета от житие-битието му на общественик. Другарят прави утринната си разходка из дърворезба, пътува към бъдещето върху челото на макет-локомотив, говори със съпругата си от два съседни килима на стената, приема цветя от трудов колектив върху капака на инкрустиран сандък. Но експонатът, пред който се изкуших да поканя още един от нашите да споделим заедно радостта от видяното, бе макетът на Триумфалната арка, строена през 1922 г. и заради която Букурещ го наричат Малкия Париж. Но вместо познатите военни сцени от Първата световна война тук умелата ръка на скулптора бе изваяла барелефчета от живота и делата на Другаря! И най-отгоре, естествено - драгоценният му лик.


Кама и оригинална чаша, подарени от Леонид Брежнев , за да е спокоен съня Му

Държавническите похождения по света на великата двойка бяха показани в сума ти зали, обединени по континенти. Благосклонно президентът бе показал на народа си даровете от многобройните правителствени посещения зад граница. Сами за себе си много ценни предмети от азиатско, африканско, северно изкуство, но събрани в едно - отново кич. Тук гигантоманията на международния ловджия бе представена най-добре в подаръка от Зимбабве - отрязана и препарирана слонска глава с бивни, уши и хобот до тавана.


Седло за камила, подарено от либийския Му колега Муамар Кадафи, за да ходи удобно на работа по време на 35-годишното си управление

Но последната зала бе върхът на изживяването. В нея се пазеха почетните тоги на академик-инженер-доктор хонорис кауза Николае Чаушеску. Всяка една - в стъклена витрина с локално осветление, а до нея и почетната грамота от съответния университет. Преброих шестнайсет, може и да бяха повече. В тази зала научих, че и Елена е академичка. Малко съм знаел! А във витрините в средата на залата бяха наредени ордените и медалите на президента на Румъния, между които и високи български.
Като излязохме пак навън, погледнах отново сградата на Националния музей. Пресмятайки на око, установих, че една четвърт от него е отредена за драгоценните ликове на Елена и Николае. И това ако не е "величие на духа", здраве му кажи!

Текст: Момчил Попов, „Музеят на Чаушеску” – из книгата „Ерос и Потури”, Сф 1996, Вн 2008
http://liternet.bg/publish22/m_popov/eros/muzeiat.htm

Снимки: Фрог Нюз, Интернет


Електрическият казан за ракия на Тодор Живков за поддържане на работническо – селски тонус

Още по темата:
http://frognews.bg/news_16179/Lichniiat_kazan_za_rakiia_i_oshte_250_podaraka_na_Tato_izlagat_v_Pravets/