Все поради липса на много развлечения в София бяха на мода танцувалните вечеринки. Освен официалните балове, организирани във Военния клуб, тогава в малкото здание на ул. Московска, гдето се помещава днес Военният музей, или в Славянска беседа от разни корпорации и дружества се даваха и тъй наречените литературно-музикално-танцувални вечеринки. Литературно-музикалната част биваше твърде къса, а танците продължаваха до сутринта.
По улиците ежедневно лепяха афиши за танцувални вечеринки или маскирани балове, организирани с чисто търговска цел. В салона на "Сан Стефано", и в тоя на "Одеса" на площад Трапезица, както и в салона "Дълбок зимник" при Орловия мост ежеседмично и през цялата зима се устройваха такива вечеринки, на които можеше да отиде всеки, стига да си заплати правото на вход, което право варираше между два и пет лева. По време на карнавалния месец маскираните балове бяха особено чести.
Танцувалните салони бяха примитивни, техните подове бяха достатъчно мръсни, но таваните и стените бяха обкичени с книжни вериги и други декорации, както и множество български трицветни книжни знаменца. Една, две, а понякога и три големи висящи петролни ламби хвърляха в помещението несигурна светлина и обилна миризма от горящия петрол. Често пъти лошо изрязаният кръгъл фитил пушеше и черни парцалчета летяха из въздуха. След една нощ танцуване, на утрото носът ни беше пълен с тия чернилки.
Около стените на салона са наредени стотици столове от най-разнообразни фасони, форми и цветове, а често между тях имаше и дървени пейки. Там са насядали танцувачи и танцувачки от всички съсловия и от четиритях краища на града: чиновници, малки търговци, бакали, касапи. Най-много клиенти и клиентки принадлежаха на квартала Юч-Бунар и бяха предимно евреи и еврейки. Тоалетите също бяха най-разнообразни. До някоя претенциозно облечена в бална рокля с малко деколте е седнала танцувачка с червена блузка и черни поли, на косите с бяло цвете, до нея синя рокля силно плисирана. Някоя е навлякла венчалната си рокля, слабо поправена, за да заприлича на бална, а до нея някоя бабичка с шамия на главата си дошла да бди за моралното държане на щерка си и да я опази от изкушение (в повечето случаи нейната бдителност оставаше безплодна!). В тая пъстра публика не липсват и няколко вакарелски сукмани, носени сигурно от невакарелчанки, но момичета, които искат да бъдат по-интересни. Между цялата тази публика имаше много почтени моми, които идваха изключително за да потанцуват, имаше обаче и много, които търсеха авантюри, особено шансонетките, които, нямайки достъп на други вечеринки, идваха на тия. Кавалерите в мнозинството си идваха преди всичко с надеждата, че ще намерят някое чувствително сърце и някое любовно премеждие. След полунощ младежите от по-добро общество, на връщане от гуляй, се отбиваха в тия вечеринки да потанцуват, преди да се върнат по домовете си.
Музиката беше духова и ужасно гръмлива. Ансамбълът не се спазваше, но все пак мелодията се разпознаваше, а тъпанът ясно отбелязваше такта.
На един ъгъл е устроен бюфетът - главният приход на танцувалното предприятие: дълга непокрита маса, на която са наредени сладкиши, локуми, буркани с бяло сладко и сладко от череши, пакетчета с фъстъци, други със семки, гевреци и др. От едно буре с изправена металическа канела се точеше непрекъснато бира в чаши със съмнителна чистота, изплаквани набързо в една кофа с мръсна вода. На масата са наредени също шишета с червена и жълта лимоната. Пред тоя импровизиран бюфет галантни кавалери водеха своите потни от танцуване дами, за да се разхладят с една бира или чаша вода с лъжица бяло сладко или локум.
Танцът започваше обезателно с българско хоро. Тогава бяха на мода следните хора: пайдушкото, свищовското, касапското и коконското. Те се играеха многократно през време на вечеринката. Валсът, полката и крайсполката се редуваха безпрограмно. Понякога в салона се намираше някоя двойка, която знаеше добре да играе ръченица. По общо желание музиката засвиряше ръченица и двойката играеше сама, а около нея се образуваше каре от зрители.
Не беше необходимо кавалерът да познава дамата или да й бъде представен, за да си позволи да я покани да танцува. Запознаването ставаше във време на танца. Не беше обаче и много обидно за кавалера, ако дамата откажеше неговата покана. Имало е все пак случаи, когато при отказ кавалерът отговаря с псувня или заплаха.
В нея епоха, когато нравите бяха по-стегнати, ние с нетърпение очаквахме момента, когато разпоредителят обяви: "Дамите канят!" Несръчно, със срамежлива усмивка, някои дами напущаха стола си и нерешително се приближаваха до предпочитания кавалер, който пък, горд от тоя успех, прегръщаше своята партньорка и се впущаше във вихъра на валса. Тази беше първата свобода и първото право, което българката беше извоювала. Изборът на кавалер от дамата даваше повод на клюки, догадки, но това е друга работа.
Но ето че разпоредителят високо предупреждава, че ще се играе кадрил и че танцувачите трябва да си уговорят дами. Настъпва едно затишие, което се използува за почистване на салона от остатъците от изядените фъстъци и семки, нахвърляни по земята от грациозните танцувачки. Двама-трима слуги се явяват с метлите си и дигат такъв прах, че въздухът става невъзможен за дишане. Той е невъзможен и тогава, когато двойките танцуват и дългите рокли заместват метлите, но сега е ужасно. Публиката протестира. Решават да се отворят някои прозорци, от които зимният студен въздух идва да ни освежи. И при тия неудобства никой не се оплакваше, всеки с нетърпение чакаше да се затворят прозорците и да започне кадрилът. След него ще се играе Лансие. Тогава много се играеше един танц, наречен "Па д'Еспан", но не след дълго той изчезна. От него останаха само думите, които танцувачите натъкмиха към танцовата мелодия и които мнозина ще си спомнят:
Свари, бабо, боб,
Свари, бабо, грах,
Свари, бабо, леща,
Да я изедем,
Докато е още гореща.
Играехме още шотиш, галоп, руска полка, но след всеки два-три валса и една полка публиката викаше: "хоро, хоро, искаме хоро." И хорото започваше.
Така се веселеше София около 1900 година.
Георги Каназирски-Верин
Из книгата «София преди 50 години», Изд."Българска книга",
Януари 1947
Няма коментари:
Публикуване на коментар