РАЗПЕТИ ПЕТЪК И “ОТРЕПКИТЕ”, 1960е (2)

Заради честните и силни думи на Dr Evgeni Paunoff  поствам за втори път след 11 години. Благодаря, четящи и мислещи братя! Иначе бях взел да се съмнявам дали не ми "хлопа дъската".

Dr Evgeni Paunoff : Прекрасно напомняне - есе от приятеля Georgi- Momchil Popov за това - как комунягите до 1990-та г. гонеха хората от църквите в България, тормозеха и унижаваха свещениците и вярващите християни. А днес децата на същите фарисеи, садукеи и неверници ни поучават отново - и ни "поздравяват" с Божиите празници...

Слагаше тамян в малката лопатка за кюмюр, палеше го с клечка кибрит и започваше да мрънка нещо под нос. И да се кръсти. Баба ми, Красивата Надка. Държеше явно всичко да е наред, като в хубавите стари времена... Въртеше тенекиеното лопате над козунака, писаните яйца, главите на трите внучета (с 1 любимо) и майките им – дъщери. А ние се кикотехме в шепа. Защото сме съвременни, защото сме деца на ново време, на друга епоха...

И тя се подсмихне, ощипе най-големия серсемин, пак се прекръсти и продължи тихичко да пее и каканиже. На черковно- славянски (сиреч старобългарски) може би „Отче наш”... Май знаеше и „Азбучна молитва” от Константин Преславски – българска ода за вярата отпреди 1000 години... Ама това го разбрах много по-късно, вече като студент. Когато баба ми Надка си беше отишла вече при Христос. Тогава разбрах и защо е въртяла лопатката за кюмюр над Великденската трапеза, а не истинското сребърно кандило, скрито дълбоко в кухненския шкаф. Ами ако дойде кварталният милиционер или някой отропан и любезен съсед да ни „поздрави” с „Христос Воскресе!”, да няма после в доклада- донос в ОФ- ето добавка от рода на „провежда религиозна пропаганда в семейството” или „гнилата интелигенция...” еди що си... И да ни изселят от София.

Въпреки че най-голямата катедрала „Александър Невски” е най-горе на нашата улица, на Великден не сме ходили там. Беше опасно. Беше фрашкано и с фуражкова, и със шлиферна милиция. Не пускаха, дори и да се престрашиш. Трябваше и пропуск „отгоре”. За да могат големците- комунисти и дипломатическия корпус да се черкуват уставно, без много- много да ги гледа простолюдието, сиреч гражданите столичани. 

В дните на Страстната седмица класните стаи се превръщаха в агит-пунктове на трезвото мислене, от които хвърчаха революционни искри, крясъци, плюнки и заплахи. Обясняваха ни настойчиво каква глупост е да ходиш на черква, а Маркс и Ленин казали, че „религията е опиум за народите”, че... Че като целуват поклонниците една и съща икона, от общите плюнки по нея плъзват страшни вируси и заразни болести... Че не може да има такава вяра, според която 12 пъти за една нощ да възкръсва умрелия ужким син Божи... Заради науката, видите ли, часовите пояси на Земното кълбо са 25 и 25 пъти за 1 денонощие Христос трябва да се качва на небето и да слиза обратно... Смешно, нали?! Дори пълна глупост! А, ученици? 

И в крайна сметка ако съвестният пионер или комсомолец се провини да отиде на църква на Великден, има хора- отговорници, доброволци, които ще го запишат, и чрез ОФ-то право при директора. И вънка от училище любимо, как хубаво си ти... Изключване!... Не беше шега, а гола, ожулена на коленете истина.

В двора на нашата църква – „Св. Параскева” на ул. „Раковска”, където баба Надка дочакваше Божествения огън, за да го донесе като свещичка в дома ни, имахме и голяма квартална „гордост”. Тук беше сниман епизод от любимия на цяла България сериал „На всеки километър”. Този, в който майор Деянов и Митко Бомбата загадъчно се хилят със свещичка в ръка, пък се и поздравяват с „Возкресе!”, че току-що са разстреляли от упор, пред очите на жена му, вражески царски генерал или полковник. За да предизвикат атентата в „Света Неделя” или покушението на генерал Луков (по историческата действителност), не помня вече. Епизодът „Великден”... 

Хилене с доволство голямо от екзекуцията на достоен генерал, а и на бивши мирни граждани, именувани в комунистическата пропаганда „упадъчни”, „отрепки от капиталистическото минало”, „зози”, „суингове”. „Зоза” на уличен гаменски жаргон означава градска кокона, фльорца, мързелана – с куха глава и жлъчни уста. „Суинг” и „Упадъчен” според същия сленг от 1950/60-е – почитатели на Запада и неговите културни ценности. „Отрепка” значи откъснато парче от нещо, най-често парцал... Нещо като моя милост нелюбезна... На такива и подобни неща се любувахме тогава. 

В Полша обаче през 2012-а  забраниха друг „любим сериал” от детството ми – „Четиримата танкисти и кучето”... Защо бе, джанъм, Ваша милосчь Паньска ?! Я какви сладури бяха Густлик, Славик, Грегорич, Шарик, шамарик?... Заради грубо деформиране на историческата действителност, заради зверството в Катинската гора, заради критата истина, заради хиляди погубени в лъжи млади души. И направиха поляците друг филм за войната, за истинските неща от живота. 

На почитателите на филмовото изкуство от ерата НРБ ще припомня, че актрисата Виолета Гиндева категорично е отказала участие в този комунистически пасквил. И е... загазила. Дълги години след това без централни роли, извън сетлините на прожекторите... Един от сценаристите на филма – Георги Марков, извървя пътя до Голгота от начало до край. Емигрира погнусен и подгонен. Зад Желязната завеса ден след ден разказваше на Света за карикатурата Балкански комунизъм. С мощното си човешко перо „заслужи” и смъртна присъда  - в Лондон през 1978 г. Достигна Божествения огън! Истински любимец на хората и истината, писателят Георги Марков вече е един от световните умове, сринали Берлинската стена. Със словото си, с вярата си, 11 години след екзекуцията му... Убит от тайните служби в разцвета силите си, на 49. 

Така вчера, на Разпети петък, в най-тъжния за християнството ден, една бивша „отрепка” - сиреч аз, я споходи мисъл. И тя е: 

На Кръста Христов безбожниците разпънаха вярата в доброто, щедростта, великодушието. Наречени народ и интелигенция български. И ги оставиха да кървят цели 70 години... Тъжно и поучително, наистина, че това им бе позволено... 

Но утре все пак е Възкресение.

На карикатурите в Пропаганден албум на БНАрмия от 1960-те: 

„Едни от редовните посетители на черквата у нас сега са отрепките от старото капиталистическо общество, старите баби и сегашните зози и суинги”, худ. Кирил Майски и „Често пъти старите бабички насаждат у децата религиозни предрасъдъци и суеверия, особено когато родителите не обръщат внимание на това”. Худ.: Без подпис.

Георги-Момчил ПОПОВ,

2014

ХУДОЖНИЦИ, „МОСКВИЧ“ И 23 ЯЙЦА В ТИГАНА НА МЪРТВЕЦА, 1966

 

„Чудото на улица Дунав“ – така децата от махалата наричахме загадъчен автомобил, завит в брезент и паркиран на паважа пред къщата на ъгъла с „Цар Симеон“. В събота следобяд стопаните го развиваха и изпод чергилото се показваше чисто нов „Москвич 403“, от тия със скоростите на волана и бежовия волан с клаксон. Първият частен автомобил на нашата улица, някъде втората половина на 1960-е...

Вадеха се кофи, маркучи, четки, парцали, щастливите автомобилисти започваха да мият до блясък и без това новото ламаринено чудо, а ние хлапетата се събирахме около тях да ахкаме, да се радваме и да мечтаем... След процедурата съветският „Москвич 403“ отново бе загръщан старателно с покривалото до миенето следващата събота. Да не се повреди нещо! Иначе много рядко ходеха с трите му скорости до някъде. Един път в годината – на море... Завист!

Но една есенна утрин и пред олющената дървена ограда на улица „Дунав“36 се появи такъв лъскав „Москвич 403“. Зад волана му чичо Митко, а на седалката до него прекрасно 16-годишно русо създание, кака Краси. Муза и потентност за всеки истински художник. В случая два големи броя, гонещи 40-те и един подрастващ серсемин в наше нахилено лице.
-Не му е дъщеря, а годеница... Хе-хе! С новата кола и нова жена! – така любезно поясни за колегата си татко Васко. – Отиваме за риба, да я пробваме...

И на задната седалка Георги Риболовец, в компанията на истинска русалка с премрежени мигли, минижуп и ах, ах, бедра със златен прашец!, се впуснахме в пътешествие, приключения и песни чак до прохода Петрохан. До една река за пъстърва, а вечерта на гости на дядо поп в манастирче в Стара планина. Вдъхновен от честта и удоволствието, на реката взех приза за най-добър рибар – на куката ми се закачи едра, над 30-сантиметрова планинска пъстърва. Извадих я успешно с кепчето, другите – нищо... Не кълвяло ли? Моля.

Художник Васил ПОПОВ, "Първа среща", гваш и туш, 1966

Хайде в манастира, че ни чака човекът, измръзнахме в тия мъгли. Място тихо, притулено, старо, с бумтяща печка и голяма дървена маса в магерницата – кухня и трапезарията на манастира. Игуменът млад, весел човек на техните години, с черна брада и расо, сам в светата обител. Като видя, че носим само една риба, бръкна в долап на стената и извади цяла кофа с пресен улов. Скарата във фурната замириса на печена риба, дядо поп извади манастирска ракийка, винце, ръчен селски хляб, свали китарата от пирона на стената и се почна еднаа-а... На бохемски език се именува гуляй. Хвалебствия на Бог и трапеза с мръсни вицове, пиянски песнички, гатанки, наздравици... Сатири! И все около русото сладкишке годеница се въртят шегите.

Наизвади дядо поп и луканки, суджуци, метна ги да цвърчат в жарта. Чукна и 30 яйца в огромен опушен тиган да се пържат, за всеки случай. И наново ревове с китара: „Калугер ми смига, мамо, калугер ми смии-га, белите ми кълки, мамо, иска да надига“. И други. 

Георги Риболовец на 8-9 иарс олд не пие алкохол, от жени се интересува само теоретично, репертоарът на песните не е изучавал. Седи си кротко, скучае, не смее да посегне към трапезата. Строгият бащин завет гласи: „Мезето не е храна, а глътка към глътката!“...

Бре, минаха час, два, три след залез слънце. Хайваните си пият, пеят и мезят, главите им вече пушат от напрежение духовно и физическо, а аз още не съм вечерял... Я да погледна поне какво има в тигана на печката. А, и от това са похапнали, пардон „замезили са“! Я тихичко тигана към голямата маса в съседното помещение – трапезарията на светата обител, иже именувана „магерница“, я една лъжица...

Не след дълго мисията „Москвич 403“ с риболов, русалка и пиян калугер“ прерастна в пиратския щурм - абордаж „23 яйца в тигана на мъртвеца“. 

Като разбрал, че тихо и лекичко съм излапал 30 минус техните 6-7 пържени яйца за вечеря, татко Васко изтрезнял на часа. Посред нощ, в дън гори телилейски на Западна Стара планина, жива душа чак до селото няма! Няма и кой да ти помогне. За доктор да не говорим... Понаплискаха ме с ледена вода, щото доста съм бил пребледнял, поизсушиха ме и ме туриха да спя. После не помня... Това бе и последният ми съвместен риболов с татко. Никога повече не пипнах въдица.

На снимката: Рекламна витрина на ЦУМ  в София с новия „Москвич“, 1959 г.

Георги-Момчил ПОПОВ
Из ръкописа на романа „Улица „Дунав“, 2023

С НАВИТИ КРАЧОЛИ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ

За учителя ни по рисуване Иван Прасков, с когото пътувахме от Женски пазар до Древен Вавилон

Първият випуск 1972 г. в специалност „Вътрешна архитектура“ бяхме приети 42-а от около 1000 кандидати – с изпит по рисуване и успеха по математика от прогимназията. Кабинетът по Рисуване и Стилознание (История на изкуството) стана наша класна стая, защото курсов ръководител ни бе Иван Прасков. С гипсови декорации по стените и тавана в тази заличка сър Прасков беше представил 32 ли, та 36 стилове от световната култура. Учехме на стативи за рисуване и табуретки, много „ергономично“... Това в старата сграда на ТДВА-София, на завоя на трамвай 2 срещу Завода за хладилници.
Много випуски познават и се възхищават на стария ни учител по рисуване, най вече на остроумието и афоризмите, с които преподаваше. Ходеше с костюм, сандали и кожена пазарска чанта, от която понякога стърчаха стръкове праз или друг зеленчук... Така де, живееше на Женски пазар и сутрин е най-евтино, дЕца. Имаше и култови фрази от рода на „Не джвакайте като малайски биволици“ за дъвчещите дъвка, „Тия индианци пак са бегАли от час“ и ни извиняваше отсъствията в дневника, а често към момчетата: „Ей, дЕца, що тЕка?... Пазета мометата, че са като рибета, а старите само хвъргат въдици да ги ловят“ и т.н. Особено точен бе по модни въпроси, що се касае до панталоните клош тогава - разказваше как ерегените в родното му село Доспей, Самоковско излизали на хорото на мегдана с навити крачоли, че да им се видят отдолу новите дълги ватени гащи – наполеонки...

През 1975-а Столична община реши да ни премести в новата сграда до Военна рампа. И класиката с гипсови декорации и стенни колонки на сър Прасков отиде по дяволите. Курсовият ме помоли да снимам кабинета като за последно – сторих го. И в неговата стаичка към кабинетчето също - сър Прасков с изящията си от гипс.
На дипломирането през 1976-а ми подари стария си фотоапарат с мехче и стъклени плаки, не му трЕбел, бил му още от студентски години... Чак в началото на 1990-е на среща на курса ни разказа, че е завършил художествена академия в Мюнхен. На приемния изпит в Германия бил толко беден, че нямал пари за моливи, а рисувал с въглен. Въобще не се надявал, че ще го вземат. Е, завършил, дори спечелил място за асистент, но било края на Втората световна около 1945-а... НРБ властите не му разрешили да остане там и заради семейството си се прибрал. Пет години вместо преподавател в Германия правил дърворезби за прехраната... После станал учител. По наше време му дадоха почетното „Народен учител“. И така цял живот с нас, учениците си – с навити или не крачоли, но на хорото на световното познание.

П.П. Новата сграда на ТДВА-София на Военна рампа от десетина години е превърната в Бежански лагер.

ОТЛИЧЕН ПО „МАРКСИЗЪМ – ЛЕНИНИЗЪМ“, 1981

Ретро дръзновение от напрегнатите студентски дни

От Момчил ПОПОВ
Пред дъската асистентът обяснява как се формира цената на парите в развитото социалистическо общество... На семинарно занятие по една от петте задължителни идеологически дисциплини...  Да, да, академични изпити по вяра и привързаност към идеите на комунизма по света: „История на Българската комунистическа партия”(І курс), „Политикономия на социализма”(ІІ курс), „Марксистко – ленинска философия” (ІІІ курс), „Научен комунизъм”(ІV курс). Държавен изпит: букет - конспект от назубрени постулати и аксиоми за светлите бъднини, които вече са пристигнали. Съкратено и простичко „Марксизъм – Ленинизъм“...

Да не се хваля, но на два от тези идеологически хълма се изкатерих с много напъни, издрани от тръни ръце, падащи по главата камъни, дръзновение и страховити кулинарни гърмежи... Във втори и трети курс, на дисциплините „Политикономия на социализма” и „Марксистко – ленинска философия” ...

Пописвах нещо в студентския вестник „Наука и Труд“, бях се сетил, че доскоро в казармата съм бил и художник, та ми публикуваха чат-пат и карикатури. Та седя си кротко и мирно на семинарно занятие по икономика на социализъма, на последна банка, и си карам в тетрадката едни линии. Като следи от кънки на лед... Вместо записки... На листа наистина се появява кънкьор, изключително грозен и опулен. Сбръчкан леден танцьор на една кънка, с другия крак изпънат назад в изящна поза. Протяга ръка към... Ха, русо момиченце до мен тихо се изхилва и запушва нос и уста с ръчичка. О-о, муза!   

От съседните 3-4 банки се надигат глави и на други любопитни другарки. И те да видят що чини щуракът с молива в този момент... Още музи!... Я да видим сега другия кънкьор? Да, да – не крехка балерина с къса поличка, а втори мъж с омачкани крачоли. Мъжка двойка... Фигуристът е още по-напрегнат от колегата си, щото е стъпил в кънката на леда с главата си... А босият му крак стърчи драматично срещу носа на другия... Щуротии... Да минава часът скука.

В напрегнатата  тишина русото момиченце до мен е станало червено от принудителното въздържание. Сните му очички стават все по-големи, не издържа и се взривява от смях... Какъв ти смях?! Луд кикот! Но... И останалите другарки – надничащи комсомолки, подкарват кръшни момински трели. Като тиролски йодлери... А пред дъската асистентът обяснява как се формира цената на парите в развитото социалистическо общество... Кошмар! Шок и шут...
Естествено и нормално, младият преподавател ме изгони от упражнения чак до края на семестъра. Чак тогава, преди да се явя на изпита, ме покани на лична спявка в кабинета на катедрата. С лека загадъчна усмивка ме поразпита пак за парите в Народна република България. Беше разбрал, че нищо не разбирам от сложната материя. И той самият, предполагам, е брал ядове с лъжливите диаграми и твърдения на законното държавно присвояване...

Не е като в математиката 2+2=4, не е и като във Висшата математика, чието първо ниво бях защитил в техникума. Тук е по-сложно, другарю! Сложно... Все пак бе благосклонен - не ме нарочи, че се подигравам с предмета му. И ме пусна да се явя на изпит. И той едва се сдържа да не се изхили от моите щурави драскулки...

А на изпита по „Марксистко – ленинска философия” бях разкрит и омерзен. Категорично скъсан! Двойка! Ще задаваш въпроси на русото момиченце в студентския стол ли?! Съмнения и ревизионизъм на великото учение?! От някакво цинично гражданче?...
„Защо Ленин казва, че има две истини – абсолютна и относителна? Та това е пълен абсурд! Истината е само една!“...

Те ти сега философстване!... Ела да видиш сега как се чете цяло лято за поправителен изпит!... И как цял учебник се учи наизуст! Ако ме спраскат и на поправителния, край със следването!  
Добре, че на другия млад надежден преподавател скоро му се бе родило бебе. На есен, на поправителната сесия телефонът на бюрото му звънна в изключително удобен момент. Точно кагато ме изследваше за философиите на комунизма... Аз бях започнал уверено, наизустено, вербално... Но младото мамче, съпругата зачурулика в слушалката на ухото му. Десет- петнайсет минути. Разкош...

Бебето е заспало след кърмене и сега да си побъбрим на воля... Сега?!... Скъсаният?... Дай на шеста скорост веднага, като с дребен шрифт! Упражнението „говорене като картечница“ – по темата или извън нея, не е важно. И тук не можеш да схванеш логика, принципи, взаимни връзки, перспективи – цитати, лозунги, заклинания... Просто ломотиш простотии.... Отличен 6, колега! С предишната двойка, усреднено – Добър 4... Доволен ли сте от резултата? ... О, другарю преподавател, ще се пръсна от удоволствие! Продължавам образованието си. Ще мога да следвам мечтите си. Благодаря... Моля!...

Иначе нито диплома, нито по-топла и престижна работа, нито туй, нито онуй! Ако те скъсат на някой изпит и те нарочат за откровен враг на партията, край с висшето образование. Цял живот ще се бухаш по складове, заводи, строежи...

На архивното фото: Устремно и ентусиазирано с моя побратим Иван пред един от комунистическите фетиши – „ЗА ДОСТОЙНА СРЕЩА НА XIII КОНГРЕС НА БКП“

Момчил Попов, „Отличен по „Марксизъм-Ленинизъм“, 1981, MMXVIII

БОЙ ЗА NIVEA НА ЕВИНИЯ ПЛАЖ, 1970-е

На фона на пълната скръб в родните магазини, евините плажове се превръщаха в центрове за шопинг на лъскави стоки от соцлагера

От Диана ПЪРВАНОВА

По времето на социализма беше много модно дамите да събират тен чисто голи на морето. Тъкмо за това почти нямаше курорт по нашето Черноморие без т.нар. евин плаж, предназначен само за представителките на нежния пол.

Просто се отделяше един участък от пясъчната ивица, който се ограждаше с висок дървен стобор. Не само да спира всеки любопитен поглед, ами и птичка да не може да прехвръкне през него. Там жените свободно хвърляха банските и с часове се припичаха под ласкавите слънчеви лъчи. Но освен заради този кеф, те идваха тук и за богатия пазар на вносни стоки. На фона на пълната скръб в родните магазини, евините плажове се превръщаха в центрове за шопинг на лъскави стоки от соцлагера. Търговките бяха най-често полякини и чехкини. Първите носеха парфюми „Бич може”, страшно харесвани у нас. Както и елегантни дълги поли на волани с различни цветове. Чехкините пък мъкнеха тежки дисаги със стока – като се почне от класическите кремове „Нивеа”, мине се през дефицитните джапанки и фланелки, и се стигне до пластмасови шнолки, бельо, шарени чантички за гримове, слънчеви очила.

Луди мелета от голи жени ставаха при пазарлъците за цените и покупките, имаше и скубане на коси, и щипане. Никога няма да забравя един такъв бой. Майка ми ме поведе за ръчичка – а аз не по-голяма от 8 години, гледах с панически ужас как се блъскат голите жени. „Пани, дайте ми нивеата..”, пищеше една млада жена, протягайки ръце към единствената останала синя кутийка. А друга ръчкаше чехкинята и повтаряше: „Мате кецки, мате кецки…?”  Това лято тези не толкова изискани платнени обувки бяха повече от хит, въпрос на престиж за младежите в България. Но СИВ беше решил – кецове да произвежда само Чехословакия. Та чехкинята измъкна от сака си някакви тъмносини кецове, но две други голи дами на средна възраст се хвърлиха стръвно върху тях. Стана луд скандал, примесен с юмруци и яростни викове.

Вестникарски реклами от 1930-40-е, когато NIVEA се е продавала свободно в България

Аз се прилепих за оградата и треперех. Някой задумка по нея отвън, чу се мъжки глас: „Спрете, бе луди женоря, ще вляза и ще ви разтърва!”. Това доведе до нов мощен масов писък, полетяха сутиени и гащета. Явно дежурният милиционер на плажа се беше уплашил да не пострада някой от свадата. Една жена отчаяно ровеше в пясъка – в суматохата си беше загубила златната обица. Но никой не й помогна да я търси. Чешките търговки бързо прибраха опразнените си от стока сакове и дим да ги няма, само с милиция им трябваше да си имат работа. А аз стисках здраво една сива фланелка, купена от чехкините. Както се плациках в морето миналия ден видях да плува банкнота от 20 тогавашни лева, очевидно паднала от нечий джоб. Мама ми додаде нещо отгоре и аз доволно си тръгнах от евиния плаж с чуждестранната покупка. Повече никога не стъпих на такова място.

Диана Първанова, „Бой за „Нивеа” и „Бич може” на плажа през соца“, retro.bg

8000 ТОНА ПАВЕТА ?!

44-то Заседание на СОС, 23 ноември 2017 

Попитахме с Marta Georgieva и Гражданска инициатива За обществен и релсов транспорт къде се намира количеството от 12 000 тона паваж, който е премахнат от улиците на територията на Столична община за периода 2007 – 2017 г.

Получихме отговор за наличности от 4000 тона павета - тоест общината не знае къде са останалите 8 000 тона павета. По 3 кг павето, това са 2.6 милиона павета. Цената на едно паве в чужбина е около 1 евро - тоест тази липса е равностойна на липсата на 5 милиона лева.

В отговор, кмета на София пое публично ангажимента да възложи цялостен одит на Софинвест за стопанисването на паважа за този период и лично да предаде сигнал до прокуратурата, ако се потвърдят липсите.

Из Фейсбук страниците на
Иво Божков (Yvo Bojkov) и Marta Georgieva
Общински съветници

ХОМО ПАНЕЛИКУС Е БРАТ НА ХОМО СОВЬЕТИКУС

Моя милост Книжовна по нЕкои въпроси на Литературата, поклонените и "Светлото бъдеще", дето не се случи...

-Без ясна памет за миналото човек си остава едно впрегатно говедо – мечтата на болшевика с власт

-Най- големият грях на виделите озъбеното лице на комунизма е, че разрешихме на болните мозъци да отровят душите на младите

-Литературата не е състезание, нито пък спорт, затова не се интересувам от рейтинги и боричкания на „литературни кръгове“ на деня

-България е шарена черга, постлана в тревата на цялото Земно кълбо, на която се трудят, говорят и хапват по празници около 15 милиона души

Разговор с Евелина ГЕЧЕВА

ТУИСТ И КУПОЛИ ЗА ТАНКОВЕ, 1960-е

Трамваи, милиционери, съветски книги, нощни заведения, суингъри, оркестри, общи кухни, замръзнали стъкла, Радио Скопие, кисело зеле, селяни, диалекти, "Американски пластмаси", моди...  
Или за годините "Тошо комуниста забрани туиста"

  
От Борислав ЖДРЕБЕВ

Бар „Луна“ на ул. „Малко Търново“ в София беше със стъклен дансинг от стъклени плочки, отдолу светеха лампи. Вътре беше с предверие, характерната маса с червен плюш и чиния за кувертите. Долу свиреше малък оркестър, но нямаше нищо общо с фантасмагориите от филма „Дзифт“. Не че аз съм пиянствал там, но сме пили по малък коняк, беше безумно смешна цената - 48 ст... Късно през нощта имаше хора. Поначало нощните заведения в София не бяха много... Всички - от портиерите до сервитьорите, че и две трети от постоянното присъствие, биваха ушета /доносници на МВР/. За какво слухтяха - никой не може да каже сега. Денонощно доносите са вървели нагоре в гигантски камари...

На ъгъла, в началото на бул. „Дондуков“, дето сега има банка, беше книжарница за съветска литература, от другата страна беше сладкарница - продаваха банички, реванета, баклави, еклери, пасти, боза и лимонада в шишета с порцеланови капачки на тел. По -нататък по бул. „Дондуков“ имаше стар музикален магазин, продаваха вътре дори арфи. Гедерейските и чешките инструменти блестяха по витрините. По стълбите на уличката „Малко Търново“ съм се качвал почти през целия си живот ежедневно.

Веднъж, бяхме деца, с един Кирил, мой съученик, се връщахме надолу откъм Градската градина. Милиционерите от „Московска“ 5 се мотаеха покрай две Волги, натикани навътре преди стълбичките. Кирчо носеше детско черно пистолетче, много добра имитация, някой му го беше донесъл от чужбина. Беше ми го дал да си поиграя и аз го насочих към един от милиционерите... Онзи ни напсува грозно, издърпа пистолетчето от ръката ми и ни заши зверски шамари, ритайки ни по стръмните стълби на ул. „Малко Търново“. Избягахме, а той весело разгледа играчката и си я прибра в джоба на панталона. Кирил ми се разсърди и повече не се срещахме.

Пак по тези стълбички Пейчо Пейчев ни вкарваше в служебния вход на Младежкия театър, през 1970-те беше поставил пиеса с ученически драм-състав. Иван Балсамаджиев играеше главната роля, а ние с моя приятел Кефо трябваше да дрънкаме с китари мотив от "Жълтата подводница". На гала представлението си изпълнихме нашия номер и се върнахме зад завесите. Там си продължихме шоуто с „Хей Джо“ на Джими Хендрикс, обаче всичко се чувало в залата... Дотърча Пейчо и ни изгони през служебния вход разярен.
Изобщо все на гоненица ми вървеше по тази улица.

Имаше в махалата някакъв старец, викахме му Атлетика, щото правеше по бричове и зелен потник на балкона си гимнастики зиме и лете. Един следобед се развикахме с детска кръвожадност: "Ееее, Атлетика, Атлетика"... Атлетика се надвеси и започна да ни псува. Откъде точно аз взех, че се обадих: "Майка ми е мъжка и си има дръжка". Това вбеси стареца и след малко той излетя, както си беше - бос, по бричове и потник, и ме подгони. Леле, какво бягане падна! Минах за секунди стълбичките на „Малко Търново“, обаче Атлетика най-атлетски ме преследваше с пяна и псувни... Чак пред Народния театър се задъха и се отказа. Щях да получа разрив.

И по съседната "Будапеща" пак съм търчал животоспасяващо.
Минаваме един ден с Владо от махалата, той беше преметнал на връв китара и дрънкаше... Ама с все сила! Крачим си ние по посока към извитите стълбички, а от партера на КАТ (сега Немския институт) възпълен майор чопли слънчоглед и плюе ошлюпките през прозореца. Директно от устата на тротоара. Владо внезапно запя: „Излез, излез, Майореее, ела туук прии меен"... И онзи излезе. Като ни подгони, едва се отървахме, адски пъргав беше. Бягаме ние, той като булдог ръмжи отзад. Той също като Атлетика издъхна пред Народния, а оттогава с Владо минавахме по „Малко Търново“ към градинката зад Двореца.

Много модно, истински "джазово" място беше долу в ресторант "Опера". Там свиреше много добър оркестър. По онова време, през 1960-е, все още нямаше механична музика в "интонационната среда"... Ръководеше го бащата на мой приятел от махалата, беше оркестър от класа, типичен джаз-квинтет - саксофон, пиано, контрабас, барабан, тромпет. Свиреха и стандарти, а на джаза не се гледаше с много строг поглед - малко Гершуин, малко суинг, такива неща, повече лека забавна музика.

Навсякъде се пушеше и гъст синкав дим стигаше до пода. Жените ходеха с тупирани коси, по метър нагоре, правеха ги с каски във фризьорските салони. Как не им се изпичаха главите, не знам? Беше модата на рокли от ламе до коленете, с прибрани по бедрата поли, жените на другарите кълчеха крака с дебели прасци в бели остри обувки върху средни токчета. Мъжете си правеха едни модни тогава прически - три хоризонтални къдрици-вълнички точно над челото или вчесана гладко назад с мокро гребенче лъщяща коса.

Булевард „Дондуков“ и старите улички около него...

То там, в тази махала, всеки ден беше пълен с истории, още от стърчащите сгради, пострадали от бомбардировките. Беше като в старите италиански филми - по много семейства, натикани в стаите с обща баня и кухня, отделени със завеси... С пиянства, крясъци, вмирисани входове, плъхове... Замръзнали стъкла сутрин по олющените прозорци, закрепени с пирончета и напукан маджун... Със смесващите се миризми от супи и манджи, кисело зеле, пържени картофи и каша с прегоряло олио, греяна ракия... С песните вечер край малките чашки и киселите краставички през мъглата от лютивия дим на цигарите „Арда“ и „Слънце“... С пращящите радиоапарати и фадинга на Би Би Си... С мъничките екранчета на телевизорите „Фаворит“ и „Опера“ 1, с дуплекса на телефоните и големите по пет сантиметра хлебарки.

София беше малък град - от Централна гара до края на Борисовата градина.

Улиците ги миеха с големи макари с маркучи, по тротоарите имаше сифони, отвинтваха ги и миеха. Сградите бяха разрушени от бомбардировките, на мястото на днешното „Енерго“ имаше една струтена сграда, изтърбушена. От железобетона стърчаха ръждиви парчетии, до нея направиха баскетболното игрище на „Левски“. Зоро, един полуинвалид, трамбоваше червената настилка, а зимата я поливаше с маркуч за пързалка. До игрището цялата улица "Триядица" беше с интендантски работилници. Шиеха пагони, фуражки, шинели, военни обуща, сякаш строяхме военен комунизъм. От време навреме пускаха сирените за тренировка.

Трамваите се задъхваха претъпкани по завоите. Вътре все едно, че отваряш консерва с копърка - гледат те хиляда очи. Кондукторите, целите потни, можеха в търапаната да ти перфорират пръста...

Нямаше коли, тук таме някой ЗИМ... СОАТ още работеше, появиха се първите бюра на ТАБСО, а по кръчмите свиреха нещо като джаз. За 50 лв (сеташни 50 ст.) можеше да пиеш гроздова, лимонада в шише с порцеланова капачка, да поръчаш двойка кебапчета и две филийки. Заплатите бяха по 650 лв.

Константин Казански се появи много по-късно, изпя "Малък принц" на Сони и Шер, сетне духна и пееше руски песни из Франция. Неговата група "Петте хълма" дънеше яко на Международния лагер през 68-ма. После ги разкараха някъде. Стефан Воронов наистина беше много талантлив. Но и плочката със "Щастливия шейк" излезе близо 10 години след оригинала на Бил Хейли. Виж "Бабмбука" повече имаше легендарна слава, но на бамбукови крака. Там ходеха предимно звезди от артистичните среди, но от тези с партийните книжки. Бъкаше от ченгета. В събота нямаше къде да седнеш, имаше двайсетина ресторанта. Най-готино беше в „Грозд“, "Прага", "Берлин", "Варшава" и "Ариана". Ресторант "Република" (в градината срещу къщата на Вазов) си беше стара кръчма. Кафето на "Руски" и "Раковски" беше вече махнато, направиха галерия, отзад продаваха сувенирчета. После съвсем разкараха постройката.

На уличката до магазин „Явор“ беше изложен фургона с кита, а циркът беше точно на мястото на статуята на Ленин. Сега там се издига новата статуя на Чапкъна - София. Отпред, дето е подлеза, бяха перилата на последната спирка на петицата, трамвая за Княжево. Зад цирка почваше "Найчо Цанов", на мястото на Булбанк беше улица "Лом", а там се намираше бояджийската кооперация "Багра“.

Няма голяма разлика между онова и сегашното време. И никаква носталгия не може да ни мъчи... Ако намериш списък с имената на децата на другарите от ЦК и градските комитети на Партията по места, ще установиш грандиозната метаморфоза, извършена в името на комунизЪма. Те си го построиха, а народа забравиха. Имаше такъв почин, при поскъпване на цените, казваха: "За добруването на народа"... "Класата- хегемон" (работниците и селяните) още по онова време бяха забравени. Демагогията беше ужасяваща.

Но как простотията превзе всичко?

В ония времена в министерствата, в партийните ведомства, в УБО, в учрежденията властваха баяти селяни. БАЯТИ. Те си говореха на ужасяващ диалект! А който не говореше така, не беше другар и можеше да го разкарат. Повсевместно назначаваха "селски" на пазвантските и слугинските служби, гъмжеше от нискообразовани хора и даже в телевизията се говореше на ужасен диалект. Така беше модно. Виждал съм хора с по две висши образования да се мъчат да говорят по шопски в компаниите, само и само да не стоят като бели птици. Бе ти глей Батето и че загрееш. Целата телъевизизия наричаше Живков "Тато". Правешкият жаргон се конкурираше с граовски, трънски и прочие влияния. Покрай 10-ти ноември моден бе изразът "Требва бръз преход". Още по- гадно беше да слушаш хора, родени в източните краища, да се мъчат с шопския диалект. А най- мъчителна беше модата да се говори твръдо, но с руски акцент. Тия беа най-правоьернитье приятьели на режима. И до днес у нас е пълно със савьетски вазпьитаньици, бизньесмени разбира се.

Kогато Юрий Гагарин мина по жълтите плочки, (помня го, беше тих слънчев ден, хората наистина плачеха от възторг и се хвърляха към колата през шпалира), като че аха-аха да повярваме в комунизма. На следващата година в Градската градина откриха изложбата "Американски пластмаси"... От огромна цветна снимка Кенеди се усмихваше, до него беше костюма на Джон Глен, а вътре бяха изложени такива чудеса, че цялата комунистическа пропаганда хвръкна в космоса. Още се чуваха думите на бай Тошо на Осмия конгрес: "И до иляда деветстотин и осемдесета ше построиме социализъма и ше преминеме към комунизъма", а посетителите на изложбата излизаха като ударени с парцал, грабеха каталози и значки... И тогава май се свърши всичко. Идеята умря. Бай Тошо стана за кашмер, особено с тезисите, Радой пусна лафа "Няма вече ала-бала, ей го иде фестивала, кой със бели, кой със черни, на тезисите да сме верни".

За музиката лафът беше "Тошо комуниста забрани туиста". По онова време тръгнаха малките плочки винил и Битълсите разгониха окончателно мамата на комунизма. На прожекцията на "A hard days night" изпотрошиха прозорците на киното и тогава забраниха всичко. То и преди това спряха концерта на Емил Димитров в зала „България“, публиката неистово скандираше "туи-и-ст, туи-и-ст", ама Емил не излезе. Плочките влизаха през Сърбия, носеха ги сърбите, шофьори караха от Арабията френски сингълчета, но най вече децата на дипломатите внасяха заразата. По Луна парковете продаваха малки чернобели снимки на културисти, полуголи мацки и снимки от "Bravo", на количките пускаха някое италианско парче, Битълс, Енимълс и Стоунс, тук таме Бийч Бойс.

По радиото пускаха само Лилито и Гюрга Пинджурова, през останалото време дънеха хорови песни за Партията и съветски военни маршове. Чак през 1967 бате Асен пусна I`m a Loser - все едно, че падна бомба. Следващото парче на английски беше на новата 1969-та година, пуснаха Hey Jude. Година и половина по-късно пуснаха фалшименто плочи, Естрадна палитра и т.н.т. През всичките тези години народа слушаше сръбското радио, Радио Скопие, Метронома, Радио Кувейт и пр. Най-готино беше предаването "Попалбум" по скопското радио в петък от три часа. След това в 5 и 10 си пускаш Метроном и се кефиш.

В махалата имаше един Сталин, свиреше на акордеон, крачейки с панталони "сорок пять" (45 сантиметра клош), даже накланяше едното рамо, суингираше демек. Като дойде Антон Югов, Сталин се прекръсти на Сашо и смени гащите. Антон Югов беше голем натегач. По улиците вечер се разхождаха отрядници с дълги шлифери и такета, с червени ленти на ръкавите. В махалата другарката Карачорова обикаляше по апартаментите, да види дали няма някой свободен квадратен метър и да настани наши квартиранти. Антон Югов лично звънеше по заводите в неделя, хората се чанчеха от бач. В завод "Георги Кирков" оксижените светеха денонощно с карбиден виолетов блясък. Правеха котли и куполи на танкове.

Като дойде бай Тошо, хлябът беше по 1,50.  По едно време щеше да има война и ни учеха да лягаме под прозореца при ядрен взрив, увити в бели чаршафи. Сигурно за да умрем заклани от счупените стъкла. Ние си направихме сто кила сухари, увивахме ги във вестник "Работническо дело", ядохме ги два месеца. Тъкмо свикнахме със сухарите и свърши лука. Абе нямаше една глава лук! На ул.“Сердика“ пуснаха по кило лук на семейство... Цели семейства се правеха, че не се познават, за да си купят повече от ценната стока. Всички си траеха, кварталният също ни знаеше, но и той си траеше. Лук е това - храна за народа...

Цирк, другарки и другари!

Борислав Ждребев, „Туист и куполи за танкове, 1960-е“, София, 2017

ТАЙНИТЕ НА УЛИЦА „ЧАСОВНИКОВА“

Улица „Малко Търново“, със стълбите и парапета... Един изтляващ сантимент на оредяващите ден по ден кореняци софиянци. Някога – най-краткият път от северо-източните махали на Стара София към Градската градина, от трамвая на „Дондуков“ към неделната пешеходна разходка из центъра. Някога... Когато гражданите на столицата обичаха града си, преди да го напуснат на хиляди километри, подгонени от духовната мизерия днес.

От Момчил ПОПОВ
Има една малка, загадъчна уличка в сърцето на София, по която никога не минават автомобили. Дълга е само 60 метра, изписана е с графити, парапет в средата и стълби между високи кооперации. Тъжна, умълчана пешеходна зона от жълтите павета на ул. „Московска“ зад  Двореца надолу към бул.“Дондуков“. Днес е наречена улица „Малко Търново“.
Крие ли тайни уличката между сенките, под спряното от високите покриви слънце?

= = =
МАХАЛАТА С ЧАСОВНИКА И „САХАТ СОКАГИ“
Във впечатленията си от София през 1879 г. пътешественикът Феликс Каниц пише: „Не далече от двореца стои часовникът-кула, с висока снага, сега пожарна кула“. Подобна на запазените във Враца и Трявна, но по-красива /защото е в моя роден град/ каменната кула с четири циферблата се намирала точно на пресечката на улиците „Московска“ и „Малко Търново“ днес. Не се знае точно кога е издигната, но предположенията са за началните години от Османското владичество у нас. Около градския часовник имало и двайсетина къщи, наречени Часовниковата махала. В документ от градския съдебен регистър кулата е спомената още през 1709 година – Сахат куле, от арабски: Кулата с часовника.

Майстор Панчоте Налбант от съседната махала Синджирли през 1844 г. идва да поправи механизма на градския часовник. Пожар в паянтовите къщи в основата на кулата е прескочил нагоре и е повредил деликатната машина. Друг българин – Герчо Сахатчи, кани майстор Панчоте за тънката работа. Приписката /а и други исторически извори/ говорят, че с подръжката и ремонта на градския часовник са се занимавали български майстори.
Великолепният Йозеф Обербауер рисува часовниковата кула на средновековна и възрожденска София през 1880 г. На картината си личат и уличките около нея, в т.ч. и „Сахат сокаги“ – наклонената към Баня Баши улица „Часовникова“.

Йозеф Обербауер, Часовниковата кула в София, 1880

След пореден пожар и протести на часовникарския еснаф, че градският измерител на времето пречи на търговията им, Сахат куле е съборена от общината през 1882 г. Гражданята да не гледат часовника на кулата безплатно, а да влизат в дюкяните и да си купуват стайни, стенни и джобни за лично ползване... Балканска му работа...

БАР „ЛУНА“ – ЛЮБИМО КЪТЧЕ НА ЦАР БОРИС III
Жителите на Престолна София помнеха дълго как Монархът, НВ Цар Борис III – Обединител се е разхождал спокойно, без охрана, и из града, и из Царство България... В компанията само на адютант, шофьор или приятели. Приятно е да се чуе това и е съвсем достоверно – потвръждава го в спомени дъщеря му Княгиня Мария Луиза. Освен на представления в Музикалния и Народния театър, на концерти в новата зала България“, Негово Величество се отбивал понякога късно вечер да побъбри с приятели в съседния на Двореца „Бар Луна“.
Входът на „Бар Луна“ се намираше точно на средната площадка между нивата на ул. „Малко Търново“. А долу, в приземните помещения на кооперацията срещу Младежкия театър е бил локалът на Царя. Работи чак до началото на 1970-е, но тъй като не съм по нощния живот, а и пионерче тогава, не съм го посещавал. Историята знам от майка си.

Разчистване на мястото за строеж на Партийния дом, 1948 - точно на мястото, където е била Сахат махала

КОШМАРЪТ НА „ВРАЖДЕБНАТА МЛАДЕЖ“ ПРИ КОМУНИЗМА
Дотук добре. Но сега трябва да насоча вниманието към обикновена железна врата срещу входа на бар „Луна“. Тя е на гърба на Младежкия театър, пак на ул.“Малко Търново“ и вече малко хора знаят какво зловещо място е скрила. Това е входът към подземията и килиите на обвеяната с мрачна слава „Московска“ 5. Това е едно от местата в София, пред които трябва да има паметен знак за трагиичните издевателства и терор по време на комунизма в България. В тези подземия са прибирани и изтезавани буйни, непокорни младежи, не пожелали да се подчинят на безумните болшевишки табута. А някои от тях и изпращани по концлагерите на смъртта.

Първи писмени свидетелства за ужасите на „Московска“ 5 се появиха през 1990 г. в документалния сборник „Българския ГУЛАГ - СВИДЕТЕЛИ“. РАЗКАЗВА БОЖИДАР ПЕТРОВ, ТОГАВА 16-ГОДИШЕН:

"...През периода 1959-1960 г. имах нещастието да бъда закарван от органите на МВР в Столично управление на ул. „Московска"№5 седем пъти. Причините бяха, че съм носел тесни панталони, слушал съм западна музика, танцували сме американски танци и т. н. Ето какво се случи първия път, когато една съботна вечер танцувахме в клуба на ул. „Гочо Гопин". Към 20 часа в клуба влязоха много цивилни и униформени от МВР и накараха повечето от нас, момчетата, да си свалим панталоните, без да сваляме обувките си. Аз и неколцина младежи не се подчинихме.

Тогава ни натовариха на една закрита кола, която стоеше пред клуба, и след малко ни свалиха на ул. „Московска" 5. Влязохме в чакалнята и след малко започнаха да ни викат един по един. Дойде и моят ред и аз се озовах в мебелирана стая, в която имаше двама униформени висши офицери. „Сваляй бързо панталоните бе, копеле" - извика единият, дойде до мен и ме удари по лицето. „Чакайте, не ме бийте, нищо не съм направил - извиках аз. - Панталоните са ми нови и са си мои". „Я го карай долу тоя" - каза другият офицер, изведоха ме навън, викнаха един старшина и той ме поведе по стълбите, които водят към бул. „Дондуков". Отляво имаше нощен бар, а срещу него отдясно една врата, в която влязохме.

По много стълби, виещи се надолу, стигнахме до друга врата, а след нея - до едно голямо помещение с дървен под и десетина килии около него. Отвориха една и ме блъснаха вътре. Тя беше малка и в нея нямаше нищо. Светеше слаба светлина. Тишината беше угнетяваща. Часът бе около 22. Напрягах се да чуя някакъв звук, но нищо не се чуваше. Сигурно след час чух шум от отварящи се врати. Разбрах, че не съм сам.

Мина доста време, сигурно вече беше след полунощ, когато се чуха много стъпки по дървения под и после някакъв глас започна силно да вика: „Всички да си свалят горните дрехи, да си навият ръкавите, да си свалят обувките и чорапите и да навият панталоните до колената. Готови ли сте!" После изщрака ключ: „Излизай", каза някой. Изкараха и други. „Лягай, дигай краката." Страшни писъци огласяха тъмнината. „Не викай, твойта мама, брой до 50." Нещо плющеше. Писъци и ругатни. „Вържи го, неговата мамица." „Дай стола." Това продължаваше повече от час, докато дойде и моят ред. Накараха ме да легна близо до вратата, "която водеше до подземието. Легнах н вдигнах краката по команда. Над мен се беше изправил цивилен мъж със синя риза, вратовръзка и навити ръкави. „Ще броиш до 50 на глас и ако не викаш силно, ще се спасиш и ще те пуснем." Започна се. Близо до мен биеха друга жертва. Един дълъг гумен бич свистеше и нанасяше удари по ходилата - болките аз си ги зная. Преброих до 50..."
Край на цитата!

Вратичката на ул.“Малко Търново“ към подземията на „Московска“5

За 9-те килии под жълтите павета се чу и през 2011 г. Тогава ръководството на Централния държавен архив, който днес заема сградата на „Московска“ 5, бе решило да ги превърне в Музей на тоталитаризма. Дойдоха оцелели хора от репресиите по Пражка пролет – 1968, разказаха пред журналисти. Толкоз! Идеята за чиста памет пак умря... Тайната си остана скрита за новите млади зад железната врата на ул. „Малко Търново“...
 
РОК ЗА „МОСКОВСКА“ 5
Любителите на западна музика в много тайни доноси и доклади на МВР са наричани пренебрежително „упадъчни елементи“, „враждебна младеж“, „зози“, „суингове“, „буги буги“, „битолси“, „хипари“, „рокаджии“. Един от тях е рок легендата Георги Минчев, познат на широката публика с хитовете си „Бяла тишина“, „Блажени години“, „Сам на бара“ и други. Но в една по-малко известна своя песен - „Музикантска съдба“, Георги Минчев разказва следното:

„...Музикантската съдба обаче не е за всеки! / И наистина така е – не по дискотеки, /а в мазето на “Московска” 5 най-добре /човек можеше истината сам да прозре.
Там по силата на някакви неписани закони,/ ни водеха понеже носим тесни панталони,/ но и не това беше големият ни грях, /а че не бяхме като тях.

Ние нито ще забравим, нито ще простим! /Дори компромис да направим – /кого да съжалим? /Някой, който продължава да си мисли, че властта /с кръв се взима, с кръв се дава… /И който с пяна на уста слуша сега песента ни...“

Нито ще забравим, нито ще простим!... Младите случайно и да чуят тази песен, ще се чудят, за какво по дяволите, става дума... Горкият бате Гошо! Той отдавна е на небето, както и много негови приятели с арестувани от комунистите младини... Каквото било – било. Забравете...
Има данни, че и преди комунистическия преврат на 09.09.1944 подземията на “Московска” 5 са се използвали за разправа с противниците на властта.

ПРАИСТОРИЧЕСКО СЕЛИЩЕ ПОД ЖЪЛТИТЕ ПАВЕТА
Най-древната тайна обаче на улица „Часовникова“ от Средновековна София е позната само на археолозите и добре информираните ценители на нашия космополитен град. При подготовка за павирането на пл. „Княз Ал.Батенберг“ с жълти павета през 1905 г. точно между Двореца и Партийния дом /днес Народно събрание/ са открити останки от праисторическо селище. На възраст 4 500 години! Точно в началото на 60-метровата уличка „Малко Търново“ в самото сърце на София. Хора и голямо селище от каменно-медната епоха, от тия по учебниците с кожите и кремъчните брадви... Преди 45 столетия!

И тези пра-заселници на нашия град са вървели по същата улица „Часовникова“ към Жежкио бунар, тоест Централния минерален извор, който е на 250-300 метра по-долу. Да се понатопят в горещите му минерални води – 47,6 по Целзий, да поразкиснат морни от лов и битки мишци и стави, да се порадват на щедрото слънце над Балканите...

= = =
Улица „Малко Търново“, със стълбите и парапета... Един изтляващ сантимент на оредяващите ден по ден кореняци софиянци. Някога – най-краткият път от северо-източните махали на Стара София към Градската градина, от трамвая на „Дондуков“ към неделната пешеходна разходка из центъра. Някога... Когато гражданите на столицата обичаха града си, преди да го напуснат на хиляди километри, подгонени от духовната мизерия днес.

Още по темата:
1959, София: „Накараха момчетата да си свалим панталоните”
http://izsofia.blogspot.bg/2009/10/1959.html 

ДЕВЕТ КИЛИИ ПОД ЖЪЛТИТЕ ПАВЕТА, 1968
http://izsofia.blogspot.bg/2011/09/blog-post_28.html 

Момчил ПОПОВ, „Тайните на улица „Часовникова“, MMXVI

ДЪРВОТО НА ФИЛОСОФА

Квартал Изток. Притчите на майстор Алекс върху стара джанка, ударена от гръм

В митовете на много народи съществува култ към Дървото на живота. Вековен зелен гигант, който олицетворява връзката на хората от Реалния с Подземния и Небесните светове. Жив, мощен символ на енергиите, които текат от недрата на Планетата – корените, през стеблото към клоните и листата – безкрайната Вселена. И обратно... Древните жители на Стария континент, вкл. и ние българите, избирали дъб-гигант. И на всяка определена дата от звездния календар, важна за битието,  се събирали под короната му да се молят и празнуват. Като под купола на зален храм... Някои прегръщали ствола му да получат сила, да влязат в естествена космическа пътека. Енергиен лъч по Дървото на живота...

А когато дървото умре? По- скромното... Какво се получава от него?... Отива в печката за огрев. Или за други битови нужди... А когато дървото е дочакало столетната мъдрост, не е дъб, а дива балканска джанка? Ударена от гръм небесен, осукана и жилава като жилите наминьор ?!  Забита дълбоко на лично място в голям град като София?
Дървеният исполин, дето е труден за рязане от обикновени триони, трябва да попадне пред очите на поет, майстор на линията, мъдрец... Каквото се случило през 2014-а в кв. Изток, два жилищни блока надолу от спирка "Плиска", в локалното покрай Цариградско шосе. Тогава от мъртвия ствол се родило Дървото на философа. Под изящното длето и светлите чувства на създателя му Алексей Алексиев - Алекс.

 

Мастрото не е художник по професия, но не е и самодеец, както го наричат. Не е и обикновен човек. Инженер-химик, но ваятел по душа и мъдрец- философ. През времената, когато булевардът от Орловия мост нагоре се е именувал „Ленин“, Алексей на 4 пъти кандидатства в Художествената академия – София. Не е „избран“ в паркетните среди... Завършва инженерство, но цял живот се занимава и с ваяне на дърво. Изкуството с длето, именувано дърворезба... На лято 1994 г. създава 14 подобни символа на духа и красотата в София. Без поръчка, без поклони на чиновници, безплатно, на добра воля. С прекършени от Времето дървета... Всичко е потрошено от новите варвари.

Докато преди две години тук, в кв. Изток създава Дървото на философа. Така си го нарекох аз от ония дни, когато ходих втори път да го видя. Алексей твърди в интервютата, че всичко тук е правил без план, без скици, както му „хрумне“... Но мене ми се струва, че столетното дърво му е подсказало да разкаже за живота въобще. За Подземния свят, за демоните, за хитреците, за муфтаджиите от Балканите, за изтерзаните, за Светлите хора, загледани в Изгрева на слънцето. За тъмните и светлите страни на Човека, за страховете и Вярата му...

Една сложна композиция от дърво, сравнима с драматизма на Дюрер или Огюст Роден... Не пресилвам нещата. Вижте тази „Божествена Балканска комедия“ от Алексей Алексиев, пък преценете сами.

Внимателно гледах и фотографирах в детайли. За две години под студ и пек дървесината е почнала да се нацепва и вехне... Трябват няколко кутии импрегниращ разтвор, безир, лак, Бог знае какво... Това е била и единствената молба на майстор Алекс към община „Изгрев“ през 2014-а.

Тъжно е да изглеждаш като напукана джанка от Балканите. Защото преди Дърво на философа, то е било Дърво на живота в София.

Текст и снимки: Момчил ПОПОВ

"СПОМЕН ЗА ЩЕКАТА" И ЧЕРВЕНИЯТ ШАЛТЕР

Сюблимният момент с „Червения шалтер“ на сцената в Южния парк - 04.06.2016

Дами и Господа,
На 16-я рок- блус -фестивал "Цвете за Гошо" 4 и 5 юни то. го. , на сцената в Южния парк - София се състоя ретро електричен гаф. Прекрасната зелена рок-щуротия за пръв път се излъчваше онлайн по цял свят. Г-н Васко Кръпката забиваше яко "Спомен за Щеката" по стихове на Георги Минчев, публиката се кефеше на първото изпълнение на старите блусари. Аз пък тъгувах над фразата от песента, прозвучала току-що:

„Беше някъде, струва ми се, около 60-та. Вече ходихме на танци в Университета.
Една нощ, обаче, по средата на купона, нахълта милиция - спряха микрофона.
Отведоха Щеката нанякъде под стража, но в Белене ли? В Ловеч ли? Не мога да ви кажа.“...

„Подуене блус бенд“+ Развигор Попов започна второ парче, когато микрофонът пропука, писна и срути звук и картина тотал дизайн. Точно както в „добрите стари“ комунистически времена... „Повредата не е във вашия телевизор“! Който е на мощно стерео в къщи /като мен/, да му се издънят ушите, че слуша такава „гнила, упадъчна“ музика и да си вземе едно на ум. Поздрав от красивия ТВ спътник с Големи уши, юни 2016-еста... Ха-ха!

Сцената потъна в мътно червена светлина, Васко Кръпката вдигна ръце, прекъснаха предаването за реклами. Минута за мислене и назидание на „упадъчните елементи“ по света и у нас... За „зозите“, „суинговете“, „битолсите“, „хипарите“, „рокаджиите“ – оцелели въпреки омразата, възпитали в Свобода обаче и деца, и внуци...  Да си спомним арестуваните  младини!

Жалка история, но вече дигитално-милиционерска. Като джипките, хайките и конната милиция на рок-концертите през 1980-е в „Парка на свободата“... Дето ни лашкаха фуражки и шлиферни служители на БКП-реда между Летния театър и Маймунарника. Ега ни стреснат и ни дойде акъла съсе Правата червена линия в него. И днес великата история на Щеката, разказана от Георги Минчев и Васко Кръпката, никак, ама никак не се хареса на „озвучителите“ на фест „Цвете за Гошо“ – 2016... Защо ли?

Момчил ПОПОВ, MMXVI

РОК С БЪНДИ – 4

„Хората на Бънди“ по Света /и у нас/ с песните на „забранен език“, поколението с "арестувана младост" и падането на Берлинската стена, с „Бъндараците“ на големия концерт в София, 1991

От Симона Б.

БЯЛА СЛАТИНА, КРЕМИКОВЦИ, ПУСТИНИТЕ, ВЕНЕЦИЯ...
Когато се дипломирахме, още една соц измислица се стовари върху съдбите ни – централното разпределение.
Сега не ви звучи никак. Но тогава беше присъда за изпращане на заточение в най-забутаните части на социалистическия лагер. Такива, каквито по никакъв начин не биха могли да си намерят доброволци за работа там. Всички от тайфата се втурнаха да се спасяват, да търсят роднини и познати, да се женят, да забременяват, да се разболяват...

Мен ме разпределиха в Градския съвет на Бяла Слатина. В това кътче злачно и потайно всички бяха или по чудо още живи участници в „работническо- селски“ бунтове и преврати от 1923 и 1944 година, или  по-скромните –  просто техни потомци. Дипломата ми замина, без дори да си ми я показали или връчили, за да я заключат в някой сейф на Окръжния съвет във Враца. А аз унило се затътрих към този борчески край подир нея.
Друга опера е по какъв фантастичен начин бях помилвана и освободена от дъържавно заточение само след няколко месеца...

Имаше изискване в общинските съвети тогава, по всяко време на денонощието да има дежурен човек на оперативния телефон... За спешна връзка с партията! В обедната почивка бях на пост до слушалката. Борческа Враца зазвъня, вдигнах и хукнах към ръководството... Влетях по спешност в кабинета на кмета. И-и...
И го заварих да чука фигурантката на общината на дивана си.

Другарката в живота, жената на човечеца беше рускиня – от тези с двете плитки, качени като корона на главата. Чакаше го нещо страшно отвсякъде! И кметът беше готов да ме прати не само обратно в София, че дори на Луната, само и само да не съм в Бяла Слатина... Още същия ден ми издаде заповед за освобождаване от разпределение! Измисли като мотив, че градският съвет е гласувал средствата за благоустрояване за три години напред за асфалтиране, защото то било по-приоритетно, и нямало да имат нужда от мен като специалист. Което си беше свята истина! Въобще не им трябвах, нито те на мен...

Толкова се вълнувах, че докато търчах на стоп до Враца да си взема дипломата, паднах и си счупих ръката. Но щом се докопах до документа,  разказах на де кого намерих из окръжния град за краката във формата на Ve –победната поза „Виктория“ на фигурантката в Бяла Слатина...

„ТЕ ДА СИ СТРОЯТ СОЦИАЛИЗМА, НИЕ ЩЕ ИМ ПЕЕМ“
Бънди побърза да запише второ висше в Художествената академия, за да избегне подобна незавидна съдба. 
Продължавах да го навестявам. Все по-спорадично. Те с Вачо бяха пълни сираци и животът им никога не е бил лесен. Веднъж ги заварих да се карат много разгорещени. Цанили се да оформят и изрисуват първомайската украса на Кремиковци, а после ги досрамяло да си вземат парите. Споряха дали да ги... Не ги...

Бънди се самоунищожаваше пред очите ми – с алкохол и много цигари. Беше тягостно, нямаше го нон-шаланса на отминалите години, животът ставаше все по-труден, сложен и страшен.

Тъжно си спомняхме как само се изхитряхме да се събирахме на тумби ту тук, ту там, да слушаме музика, да пеем, да си говорим. 
– Те да строят социализма, ние ще им пеем! – обещаваше Бънди в стила на Лафонтен.
– Да не са го построили вече, без да разберем? Отдавна се напъват?
– Ще им секне ентусиазма от нас, те тази музика не я одобряват.
– Ти на това отношение „неодобряване“ ли му викаш?
– Тях ще ги питаме ние. Я дай Go, Johny! Go, Johnny, go, go Go, Johnny, go, go Johnny B. Goode...

Невероятните звуци и ритъм на Чък Бери ни заливаха, ние политахме, животът беше прекрасен все пак! Сега е сериозно, трябваше да го овладеем този живот, да го оползотворим, да свършим нещо голямо, което да остане.

= = =
БЕЛЕЖКА В „СТУДЕНТСКАТА КНИЖКА“ – 4
„Безумната мечта от младостта, ей така да се вея с хипита по Света!... Трябваше да ни позволят да го видим и изживеем, докато бяхме млади, докато го искахме. За нас вече беше късно.“ Симона Б.
= = = 

Димитър Милев – Лорд Бънди, на големия концерт „Рок носталгия”, София, 1991 

„ХОРАТА НА БЪНДИ“ ПО СВЕТА
Запилях се с мъжа ми по пустините. Оставих след себе си площади, градини, резиденции, цели нови градове. Бънди успя да се самоунищожи, но това, което остави, е безценно и несъизмеримо с нищо материално.
  
Години наред из различни краища на света срещах хора, с които се разпознавахме като част от "хората на Бънди". Името му беше знак, парола за тайно братство, по-силно от кръвното. Като масонска ложа някаква– щом си бил там, ясно от кои си. От нашите.

В един оазис на Западния ерг посред нощ пристигнаха група френски хлапетии, върнати от „Бидон 5“ поради неспазени изисквания в оборудването. Тръгнали с един раздрънкан „Ситроен Ами“ към Танезруфт, страната на жаждата!
Вдигнаха бивака и извадиха китарите.

В осветения от огъня кръг на сахарското неформално братство взе да обикаля една коварна бутилка... И аз уж я пропусках... Но по едно време се оказах край китаристите... Ревях с цяло гърло.
Какво мислите, че пееха французите?... Раз-би-ра се, всички песни бяха от времето на Бъндарака. Tutti frutti A whop bop a lu a  whop bam bam!  Което някога ние пеехме като Тури  фури... Литъл Ричард второ поколение под палмите.

Мъжът ми ме забрави до една крайпътна чешма около Флоренция. Докато седях там и чаках заплесът да установи, че на седалката до него жена липсва, и да се върне, пристигнаха холандски момчета с едно бусче.

Извадиха една шапка и китари, запяха да съберат малко пари. И какво да пеят? Ами песните, дето ги знам от Бънди... Присъединих се, викнах заедно с тях разтапящите думи на любимите Кinks: Lazing on a sunny afternoon... Ah, save me, save me, save me from this squeeze!
Момчетата отиваха във Венеция и предложиха да тръгна с тях. Опа-а!
Безумната мечта от младостта, ей така да се вея с хипита по света!

Обаче-е-е... Вече не ми се щеше да обикалям света с некъпани китаристи, да спя на плочника на Сан Марко, с най-забележителния в света растер според професорите ми, и да ме ядат комарите, само за да накажа един разсеян мъж.

Трябваше да ни позволят да го видим и изживеем, докато бяхме млади, докато го искахме. За нас вече беше късно. Но и за тях биеше камбаната.

РОК НОСТАЛГИЯ
Дълго отлаганата и жадувана революция неизбежно се стовари на главите им. Със същите забранявани песни!
Изпяхме им ги с пълна сила по улиците и площадите! С нас бяха и порасналите ни деца, които им написаха нови, специално за случая.
 
През 1991-ва  седях на тревата на препълнения стадион сред хиляди пощуряли от радост хора и слушах концерта "РОК НОСТАЛГИЯ".
Част от поколението с "арестувана младост" беше на сцената. Останалите – наоколо по тревата.

Бяха дошли от различни краища на света, кой където го бяха заварили събитията, за да изпеят свободно „забранените песни“.

На сцената Вачо с жълата фланелка  с надпис ROCK AND ROLL изглеждаше направо щастлив. До него Бънди страшно слаб, вдигаше двата пръста с нашия знак. 
Бяхме чакали четвърт век, за да чуем "Can't buy my love" на сцена.
 
"Това са песни от средата на 60-те години. Тогава, за да ги пееш, трябваше много да обичаш рок и да нямаш никакъв, ама никакъв инстинкт за самосъхранение", обявиха от сцената.
Когато запяха "Sunny afternoon", вече открито плачех, та се тресях. Исках да отида при тях. Да ги прегърна, да плача, да се смея, да им кажа: "Момчета, оцеляхме, дочакахме! Не можаха да купят любовта ни." 
Беше невъзможно. Страшно много хора имаха същата идея.
Симона Б. „Рок с Бънди 4“, София, MMXVI  
/Край/
 
Бъндараците - Can't buy my love (1991)
https://www.youtube.com/watch?v=_bibXdlFnoQ&index=2&list=PLB5wUpas_W9QPcNGJZbsSThiYnC6PTG6e

РОК С БЪНДИ – 3

Бурното лято на 1968-а, танковете в Прага, конна милиция по „Раковски“ заради първия филм на „Бийтълс“ в София, обич от младите и спънки към сцената за първата рок група „Бъндараците“ 

От Симона Б.

КОГАТО КОМУНИЗМЪТ НЕ СИ ОТИВАШЕ, НО РОКЪТ НАХЛУВАШЕ 
Професор Папазова благоговейно показва стръкче изсушено цвете:
– Омайниче. Geum coccineum. Вярва се, че ако дадеш на някой тайно да пие от омайното биле, той остава завинаги запленен от любов. Пуснете експоната за разглеждане.   
Гледам го очарована, когато стига до мен. От това значи ни бяха дали Бийтълс, бяха успели да напият с омайниче целия свят. Подвам го на Бънди и той веднага го изяжда.
– Глупак ! – съскам аз. – Не ти, трябва да го дадеш на "Концертна дирекция”!
– Или направо на ЦК! Леле, като ни заобичат! Тези обаче не можеше да ги омаеш и с цяла поляна Геум.
 
Рок групата „Бъндараците“ така и не видя истинска сцена и рок концерт. Бънди е таткото на българския рок, джон ленънът на българската рок музика. Роден в една и съща година с Джон Ленън, Бънди се случва от другата страна на Берлинската стена. Имате ли идея как се пее рок, музиката на свободата, в несвободна страна? Имате ли представа как се разучават песни и се свалят текстове от радио Люксембург, което при това се заглушава? Как се създава рок банда без инструменти и уредби, като за услилватели ти служат радиоапарати?
Не, нямате.

И аз нямам, но Бънди успя да създаде първата българска рок група. С Вачо, малкия Бъндарак, Кирил Маричков и Пепи Цанков. У тях от навалица не можеше да се репетира, започнаха да свирят на тавана у Маричков. Ходехме там, защото всяка група, дори когато репетира, има нужда от публика и фенове.

По-късно, прямо чудеса!, им дадоха мазето на читалище „Алеко Константинов”. Милицията редовно разгонваше от малките прозорчета струпалите се да ги слушат. Радост и мъка... Бънди непрекъснато беше жертва на забрани и репресии. За да се пее на сцена, трябваше песните да не са от западна посока! Западът беше презрян и трябваше да го мразим, а не да се подлъгваме по упадъчната му култура.

Иван Милев /Вачо/, Кирил Маричков, Димитър Милев /Бънди/ - „Бъндараците”, първата рок група в България 

Трябваше да са наши песни, а не чужди. Или съветски, които разбира се, не бяха чужди.
За да пеят с Георги Минчев „Бяла тишина”, трябваше да острижат дългите коси.

И що за име е това Бъндараците?

Майката на Маричков искаше да ги облече в зелени елечета с фолклорни мотиви. Невъздържаният Бънадарак крещеше по Кирил, обиждаше го. А уредбата беше осигурена от Кирил. Или роднините му в чужбина. И как го виждате Бънди да се подчинява на изисквания? Да се облича в нещо различно от ризи без яки и джинси, да си подстригва кечето, да пее, каквото му кажат? И да се кръщава на нещо друго, пък било то и по аналогия бубулечка? Разделиха се. "Щурците" облякоха зелените елечета и поеха по други, по- обиколни, но по- сигурни пътища към успеха.

Кои са сцените, които видяха "Бъндараците"? 
Тези на два абитуриентски бала. На татковите синчета от Английската гимназия, които искаха на бала да им свирят нещо по така. И тази на бала на випускниците от родната им 23-та гимназия, които също ги искаха неистово /както и всички останали гиназии/ и на които не можеше да се откаже. След като цяла нощ Бъндараците им дъниха рок, накрая им платиха със събрани в една шапка стотинки. Трогателно!

Двата пролетни бала в Академията, където ченгетата в публиката бяха повече от студентите и нямаше място за желаещите, та трябваше да скачат в залите от високите прозорци.   
Участие в едно турне на Сатиричния театър, където все пак някои успяха да ги видят на живо. 
Измислената сцена на филма "Вула"– потресаваща комунистическа история, която поне им донесе малкото полско Фиатче на старо. Разбира се, ако не броим сцената на зала „Универсиада”, където Бънди не удържал на порива и след концерта се втурнал горе да прегръща Джейн Сверт. А тайният живот, скрито от властта, продължаваше да тече  в дома на "Джовани Горини".

Песента на Висоцки сякаш е написаната точно за него.
„Помнишь ли, товарищ, этот дом, нет, не забываешь ты о нём. Я скажу, что тот полжизни потерял, кто в Большом Каретном не бывал. Ещё бы...  Где твои семнадцать лет?  На Большом Каретном. А где твои семнадцать бед?  На Большом Каретном. А где твой чёрный пистолет?  На Большом Каретном. А где тебя сегодня нет?  На Большом Каретном...“  
Точно, с изключение на черния пистолет...
 
Не, не сме водили въоръжена съпротива срещу властта. Не сме писали позиви, не сме съзаклятничили, взривявали сталински паметници. Нашата съпротива беше рокът. И неподчинението. С непретенциозното си гостоприемство домът на Бънди приютяваше тълпи от хора, всеки се чувстваше добре дошъл и водеше когото си иска.

ТАЙФАТА НА БЪНДИ И ГОСТИ „ОТКЪДЕТО ТРЯБВА“
По това време вече бях безвъзвратно влюбена в настоящия си мъж и за да не се разкъсвам между желанието да бъда с него и с тайфата, просто го заведох  там и го приобщих.
Неминуемо са идвали и хора, които ни снасяха където трябва. Някои от тях просто се разпознаваха по домовете, в които живееха, известни с това, че са нагъчкани с величия от партиен и държавен калибър, по това, че безпроблемно се снабдяваха с плочи, по провокативния си ентусиазъм. Не знам защо това не ни тревожеше.

Бъндараците постоянно ги викаха да пишат обяснения в кварталното РПУ– най- често официално заради шума и самата непоносимост към съществуването ни  или за намерени при обиска "незаконни" неща– чужди списания, плочи с нелегитимна западна музика, я откъде са се взели, някой ги е забравил у дома? Вачо един път спасил от конфискация  мизерни 70 долара, част от вечно събираната непосилна сума за купуване на китари, като успял да ги пъхне в купа с прегледаните и обявени за "редовни" списания.
 
Понякога заварвах компанията да рисува. По пода на справедливо разпределени парцели, като на тротоар в Монмартър. Един път Бънди, за когото не беше останала свободна територия, рисуваше върху любимеца си боксера Джия. Веднага спасих кучето и го изкъпах.    
Вечер у Бънди всичко се превръщаше в повод за празнуване. 
Всяка загуба на Советская сборная ни докарваше до истерия. Чешкият хокеен отбор и Надя Команечи бяха издигнати в ранг само една стълбица по-нисък от този на Джон Ленън.  
Един път пак празнувахме нещо си - някакъв пореден провал на нашето или съветско ръководство... И Бънди реши, че трябва да поднесе на момичетата букет цветя. Но грандиозен, съответсващ на момента! Изчезна и се върна оскубал цветята от Ларгото пред Партийния дом насред петолъчката на София!...

Изтръпнали, зачакахме представителите на съответните органи. Защото такъв букет вървеше само в комплект с тях. Когато на вратата започна упорито да се звъни, бързо започнахме да придаваме законен и невинен вид на обитаването си –  никакви китари, шишета, магнетофони, списания, бои, четки и други интелигентски глупости. Бънди примирен отиде да отвори и видя Шеруудската гора да стои пред вратата му, като в някаква Шекспирова трагедия.   
– Нося зеленината за букета - каза между клоните някой от гостите му.
Стълбищната площадка беше непроходима от шубраци и бързо вмъкнахме гората вътре. Въпреки че в хола не остана много място за нас, Бънди имаше идея да извикаме Желяз Дончев да проведе в природосъобразна обстановка изпита по декоративна дендрология.
– Направо ни го дава разплакан, само си донасяте книжките! Направо ни праща в тухларната за дребно хулиганство.

ЛАЗЕНЕ С АНТЕНИ ПО ПОКРИВИТЕ  
Кацането на Луната предизвика предварително едноседмично лазене по покрива за монтиране на антени, способни да хванат румънска, сръбска или  каквато и да е друга телевизия, готова да го покаже.

Имаше седмица на френското кино, седмица на италианското кино. Може би защото френските и италианските комунисти ни бяха „братски”, това  беше възможно? Как една кинозала да побере всички желаещи да видят Антониони и Фелини, френската „нова вълна”, филми, които по изключение не са за войната, за колхозите или за местната свирепа и грандиозна съпротива, оказана на фашизма по мандрите в гората?

Пускаха ме през едно малко прозорче на тоалетните в Студентския дом и отивах да им отворя отвътре една тайна врата  на задния вход. А тази врата я знаехме  от една комсомолска инициатива, някакъв преглед на художествена самодейност, на който Института ни изрита – нали много искате да пеете – отивайте там да ни представите.
= = =
БЕЛЕЖКА В „СТУДЕНТСКАТА КНИЖКА“ – 3
„Не, не сме водили въоръжена съпротива срещу властта. Не сме писали позиви, не сме съзаклятничили, взривявали сталински паметници.
Нашата съпротива беше рокът. И неподчинението...“ Симона Б.
= = =  
Избрахме да изпеем песен от филма „Форт Аламо”, като им казахме, че композиторът е руснак. А Дмитрий Тьомкин си беше украинец от Кременчук, избягал след Революцията, невъзвращенец с една дума, баща на американската филмова музика, 4-5 пъти носител на „Оскар”. И досега във филмите на Тарантино звучат мотиви от песните на „Форт Аламо”. Но те откъде да знаят такива неща. Казаха само да я изпеем на български. Но другите явили се самодейци пееха такива кошмарни неща, че ние, пантите на Бънди, не издържахме и избягахме преди да ни дойде реда през тази врата, която по спешност открихме. 
Без Бънди осиротялата „сборная“ на Института сигурно се е представила плачевно, не знам да са класирани.

„БИЙТЪЛС“ В БЪЛГАРИЯ!   
Звучи невероятно, но имаше прожекция на „Hard day’s night” в БИАД. Само с пропуски и без превод. Бийтълс в България!

Целият народ искаше да отиде и да ги види, да ги чуе. „Раковски” беше преградена от двете страни с конна милиция, по- пазена и от храма на Великден... И ние да не сме там? Невъзможно!
Всички можехме да рисуваме, та един гениален фалшификатор ли няма да излъчим? Трябваше ни само един истински пропуск за модел и такова количество произведохме! Не помня кой изработи от обикновена гума Кохинор печата за пропуските, а то и кой ли можеше много да ги огледа в тъмницата и страхотната блъсканица.

Беше зима и когато се озовах в салона, бях останала без палто – просто то изпадна някъде при провирането през кордоните. Но в тълпата се загубих с двамата англофони , които  трябваше плътно да стоят до мен и да ми превеждат. То и без друго почти нищо не се чуваше – просто крещях истерично с останалите. После ми възстановиха няколко реплики.
  
Но когато руските танкове нахлуха в Прага, опряха до мен. Всички си купихме броя на L’Umanite, органа на френската компартия, свободно разпространяван у нас. Снимката с танковете по пражките улици беше огромна – на цялата първа страница, а френските комунисти бяха потресени и разкаяни. Всички им се чудехме на акъла – живеят в свободен свят, могат да са информирани  отвсякъде и били дълбоко „заблудени” досега. А ние зад Желязната завеса знаехме всичко. 

ЗАПАЛЕНИ РИЗИ В „КАЙЛЪКА“ 
Една световно неизвестна английска рок група – Round and about, гостува в България с два концерта, в Плевен и в София. Не можех да рискувам и бях още на първия концерт в Плевен. Невероятно и невиждано – целият град, непобрал се в Летния театър, се беше изкатерил по скалите на Кайлъка над него.

Момчетата дадоха здрава жица и стана взривоопасно. След няколко песни милицията се опита да ги подбере от сцената „в интерес на безоопасността на хората”. Публиката освирепя, не иска да си тръгва, изключиха тока и всички запалиха ризите си, размахваха ги като горящи факли, изпочупиха седалките...

Няколко дни седях опушена и опърлена – свидно ми беше да се изкъпя и да сваля следите от първия си рок концерт на живо.

На концерта в София вече знаеха какво да очакват и бяха взели всички възможни съответни мерки. След няколко песни прекратиха концерта „поради крайно неподходяща обстановка” и всичката публика, заедно с неуспялата да влезе тълпа зад оградата се изля в шествие от Летния театър до сегашния Шератон, като викаше мощно по пътя ROCK FOREVER и даже  LONG LIFE FOR QUENTIN. Последното може да се вземе и като опит за държавен преврат. По-късно научих, че групата била самодейна, към лондонските пощи. И гостувала у нас по покана на Профсъюза на българските пощи, който бил в приятелски взаимоотношения със сродния британски профсъюз. Някой ще да е пострадал яко за този гаф.
      
Невероятни вълнения имахме при референдума през 1971 година, който промени Конституцията и вкара в него прословутия ЧЛЕН ПЪРВИ. Този член узаконяваше БКП като единствена упражняваща ръководна сила в обществото и държавата. Тревожни разговори – как да направим така, че да се зачитат гласовете ни, те броят ли изобщо бюлетините, като  резултатът е предварително готов?
Дали сега не се гласува така безотговорно, поради останали рудиментирали внушения от миналото, че това е без значение?

РОК В НОЩНИЯ ВЛАК
През един уикенд десетина  души отидохме с Вачо на излет някъде по Осъма. На мястото му викаха Сътни бунар, беше диво и железният мост срещу Деветашката пещера, тогава строго пазен военен обект, още не беше откраднат и продаден за скрап. Плувахме, пяхме, пекохме се и привечер по сумрак слепешката и тичешком се хвърлихме в някакъв влак на селската гара, за който ни бяха казали, че е последен.

Този влак нямаше отделни купета, а дървени седалки в общия салон на вагона, с уморени, дремещи хора по тях. Вачо извади китарата, запяхме.

Че като се разсъниха ония ми ти хора, като се струпаха върху нас, ще се задушим. Тази знаете ли я? А тази? А може ли още един път тази? Някакъв кондуктор се мярна и избяга ужасен, по пътеката между седалките размятаха крака и завихриха рок.
Настана нощ. И месец може да е изгрял, кой ти гледа времето и какво става навън. Накрая се оказахме в Троян, защото влакът беше дотам. Не стига че го бяхме  взели в обратната посока, ами и бяхме го избутали с песен до крайната гара. Сигурна съм, че този случай е останал в аналите на българските железници.     
Животът си вървеше, ние май вече пораствахме, а комунизмът нямаше никакво намерение да си отива.
Симона Б. „Рок с Бънди 3“, София, MMXVI  
/Следва/