Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

петък, 19 февруари 2016 г.

РОК С БЪНДИ – 3

Бурното лято на 1968-а, танковете в Прага, конна милиция по „Раковски“ заради първия филм на „Бийтълс“ в София, обич от младите и спънки към сцената за първата рок група „Бъндараците“ 
От Симона Б.

КОГАТО КОМУНИЗМЪТ НЕ СИ ОТИВАШЕ, НО РОКЪТ НАХЛУВАШЕ 
Професор Папазова благоговейно показва стръкче изсушено цвете:
– Омайниче. Geum coccineum. Вярва се, че ако дадеш на някой тайно да пие от омайното биле, той остава завинаги запленен от любов. Пуснете експоната за разглеждане.   
Гледам го очарована, когато стига до мен. От това значи ни бяха дали Бийтълс, бяха успели да напият с омайниче целия свят. Подвам го на Бънди и той веднага го изяжда.
– Глупак ! – съскам аз. – Не ти, трябва да го дадеш на "Концертна дирекция”!
– Или направо на ЦК! Леле, като ни заобичат! Тези обаче не можеше да ги омаеш и с цяла поляна Геум.
 
Рок групата „Бъндараците“ така и не видя истинска сцена и рок концерт. Бънди е таткото на българския рок, джон ленънът на българската рок музика. Роден в една и съща година с Джон Ленън, Бънди се случва от другата страна на Берлинската стена. Имате ли идея как се пее рок, музиката на свободата, в несвободна страна? Имате ли представа как се разучават песни и се свалят текстове от радио Люксембург, което при това се заглушава? Как се създава рок банда без инструменти и уредби, като за услилватели ти служат радиоапарати?
Не, нямате.

И аз нямам, но Бънди успя да създаде първата българска рок група. С Вачо, малкия Бъндарак, Кирил Маричков и Пепи Цанков. У тях от навалица не можеше да се репетира, започнаха да свирят на тавана у Маричков. Ходехме там, защото всяка група, дори когато репетира, има нужда от публика и фенове.

По-късно, прямо чудеса!, им дадоха мазето на читалище „Алеко Константинов”. Милицията редовно разгонваше от малките прозорчета струпалите се да ги слушат. Радост и мъка... Бънди непрекъснато беше жертва на забрани и репресии. За да се пее на сцена, трябваше песните да не са от западна посока! Западът беше презрян и трябваше да го мразим, а не да се подлъгваме по упадъчната му култура.

Иван Милев /Вачо/, Кирил Маричков, Димитър Милев /Бънди/ - „Бъндараците”, първата рок група в България 

Трябваше да са наши песни, а не чужди. Или съветски, които разбира се, не бяха чужди.
За да пеят с Георги Минчев „Бяла тишина”, трябваше да острижат дългите коси.

И що за име е това Бъндараците?

Майката на Маричков искаше да ги облече в зелени елечета с фолклорни мотиви. Невъздържаният Бънадарак крещеше по Кирил, обиждаше го. А уредбата беше осигурена от Кирил. Или роднините му в чужбина. И как го виждате Бънди да се подчинява на изисквания? Да се облича в нещо различно от ризи без яки и джинси, да си подстригва кечето, да пее, каквото му кажат? И да се кръщава на нещо друго, пък било то и по аналогия бубулечка? Разделиха се. "Щурците" облякоха зелените елечета и поеха по други, по- обиколни, но по- сигурни пътища към успеха.

Кои са сцените, които видяха "Бъндараците"? 
Тези на два абитуриентски бала. На татковите синчета от Английската гимназия, които искаха на бала да им свирят нещо по така. И тази на бала на випускниците от родната им 23-та гимназия, които също ги искаха неистово /както и всички останали гиназии/ и на които не можеше да се откаже. След като цяла нощ Бъндараците им дъниха рок, накрая им платиха със събрани в една шапка стотинки. Трогателно!

Двата пролетни бала в Академията, където ченгетата в публиката бяха повече от студентите и нямаше място за желаещите, та трябваше да скачат в залите от високите прозорци.   
Участие в едно турне на Сатиричния театър, където все пак някои успяха да ги видят на живо. 
Измислената сцена на филма "Вула"– потресаваща комунистическа история, която поне им донесе малкото полско Фиатче на старо. Разбира се, ако не броим сцената на зала „Универсиада”, където Бънди не удържал на порива и след концерта се втурнал горе да прегръща Джейн Сверт. А тайният живот, скрито от властта, продължаваше да тече  в дома на "Джовани Горини".

Песента на Висоцки сякаш е написаната точно за него.
„Помнишь ли, товарищ, этот дом, нет, не забываешь ты о нём. Я скажу, что тот полжизни потерял, кто в Большом Каретном не бывал. Ещё бы...  Где твои семнадцать лет?  На Большом Каретном. А где твои семнадцать бед?  На Большом Каретном. А где твой чёрный пистолет?  На Большом Каретном. А где тебя сегодня нет?  На Большом Каретном...“  
Точно, с изключение на черния пистолет...
 
Не, не сме водили въоръжена съпротива срещу властта. Не сме писали позиви, не сме съзаклятничили, взривявали сталински паметници. Нашата съпротива беше рокът. И неподчинението. С непретенциозното си гостоприемство домът на Бънди приютяваше тълпи от хора, всеки се чувстваше добре дошъл и водеше когото си иска.

ТАЙФАТА НА БЪНДИ И ГОСТИ „ОТКЪДЕТО ТРЯБВА“
По това време вече бях безвъзвратно влюбена в настоящия си мъж и за да не се разкъсвам между желанието да бъда с него и с тайфата, просто го заведох  там и го приобщих.
Неминуемо са идвали и хора, които ни снасяха където трябва. Някои от тях просто се разпознаваха по домовете, в които живееха, известни с това, че са нагъчкани с величия от партиен и държавен калибър, по това, че безпроблемно се снабдяваха с плочи, по провокативния си ентусиазъм. Не знам защо това не ни тревожеше.

Бъндараците постоянно ги викаха да пишат обяснения в кварталното РПУ– най- често официално заради шума и самата непоносимост към съществуването ни  или за намерени при обиска "незаконни" неща– чужди списания, плочи с нелегитимна западна музика, я откъде са се взели, някой ги е забравил у дома? Вачо един път спасил от конфискация  мизерни 70 долара, част от вечно събираната непосилна сума за купуване на китари, като успял да ги пъхне в купа с прегледаните и обявени за "редовни" списания.
 
Понякога заварвах компанията да рисува. По пода на справедливо разпределени парцели, като на тротоар в Монмартър. Един път Бънди, за когото не беше останала свободна територия, рисуваше върху любимеца си боксера Джия. Веднага спасих кучето и го изкъпах.    
Вечер у Бънди всичко се превръщаше в повод за празнуване. 
Всяка загуба на Советская сборная ни докарваше до истерия. Чешкият хокеен отбор и Надя Команечи бяха издигнати в ранг само една стълбица по-нисък от този на Джон Ленън.  
Един път пак празнувахме нещо си - някакъв пореден провал на нашето или съветско ръководство... И Бънди реши, че трябва да поднесе на момичетата букет цветя. Но грандиозен, съответсващ на момента! Изчезна и се върна оскубал цветята от Ларгото пред Партийния дом насред петолъчката на София!...

Изтръпнали, зачакахме представителите на съответните органи. Защото такъв букет вървеше само в комплект с тях. Когато на вратата започна упорито да се звъни, бързо започнахме да придаваме законен и невинен вид на обитаването си –  никакви китари, шишета, магнетофони, списания, бои, четки и други интелигентски глупости. Бънди примирен отиде да отвори и видя Шеруудската гора да стои пред вратата му, като в някаква Шекспирова трагедия.   
– Нося зеленината за букета - каза между клоните някой от гостите му.
Стълбищната площадка беше непроходима от шубраци и бързо вмъкнахме гората вътре. Въпреки че в хола не остана много място за нас, Бънди имаше идея да извикаме Желяз Дончев да проведе в природосъобразна обстановка изпита по декоративна дендрология.
– Направо ни го дава разплакан, само си донасяте книжките! Направо ни праща в тухларната за дребно хулиганство.

ЛАЗЕНЕ С АНТЕНИ ПО ПОКРИВИТЕ  
Кацането на Луната предизвика предварително едноседмично лазене по покрива за монтиране на антени, способни да хванат румънска, сръбска или  каквато и да е друга телевизия, готова да го покаже.

Имаше седмица на френското кино, седмица на италианското кино. Може би защото френските и италианските комунисти ни бяха „братски”, това  беше възможно? Как една кинозала да побере всички желаещи да видят Антониони и Фелини, френската „нова вълна”, филми, които по изключение не са за войната, за колхозите или за местната свирепа и грандиозна съпротива, оказана на фашизма по мандрите в гората?

Пускаха ме през едно малко прозорче на тоалетните в Студентския дом и отивах да им отворя отвътре една тайна врата  на задния вход. А тази врата я знаехме  от една комсомолска инициатива, някакъв преглед на художествена самодейност, на който Института ни изрита – нали много искате да пеете – отивайте там да ни представите.
= = =
БЕЛЕЖКА В „СТУДЕНТСКАТА КНИЖКА“ – 3
„Не, не сме водили въоръжена съпротива срещу властта. Не сме писали позиви, не сме съзаклятничили, взривявали сталински паметници.
Нашата съпротива беше рокът. И неподчинението...“ Симона Б.

= = =  

Избрахме да изпеем песен от филма „Форт Аламо”, като им казахме, че композиторът е руснак. А Дмитрий Тьомкин си беше украинец от Кременчук, избягал след Революцията, невъзвращенец с една дума, баща на американската филмова музика, 4-5 пъти носител на „Оскар”. И досега във филмите на Тарантино звучат мотиви от песните на „Форт Аламо”. Но те откъде да знаят такива неща. Казаха само да я изпеем на български. Но другите явили се самодейци пееха такива кошмарни неща, че ние, пантите на Бънди, не издържахме и избягахме преди да ни дойде реда през тази врата, която по спешност открихме. 
Без Бънди осиротялата „сборная“ на Института сигурно се е представила плачевно, не знам да са класирани.

„БИЙТЪЛС“ В БЪЛГАРИЯ!   
Звучи невероятно, но имаше прожекция на „Hard day’s night” в БИАД. Само с пропуски и без превод. Бийтълс в България!

Целият народ искаше да отиде и да ги види, да ги чуе. „Раковски” беше преградена от двете страни с конна милиция, по- пазена и от храма на Великден... И ние да не сме там? Невъзможно!
Всички можехме да рисуваме, та един гениален фалшификатор ли няма да излъчим? Трябваше ни само един истински пропуск за модел и такова количество произведохме! Не помня кой изработи от обикновена гума Кохинор печата за пропуските, а то и кой ли можеше много да ги огледа в тъмницата и страхотната блъсканица.

Беше зима и когато се озовах в салона, бях останала без палто – просто то изпадна някъде при провирането през кордоните. Но в тълпата се загубих с двамата англофони , които  трябваше плътно да стоят до мен и да ми превеждат. То и без друго почти нищо не се чуваше – просто крещях истерично с останалите. После ми възстановиха няколко реплики.
  
Но когато руските танкове нахлуха в Прага, опряха до мен. Всички си купихме броя на L’Umanite, органа на френската компартия, свободно разпространяван у нас. Снимката с танковете по пражките улици беше огромна – на цялата първа страница, а френските комунисти бяха потресени и разкаяни. Всички им се чудехме на акъла – живеят в свободен свят, могат да са информирани  отвсякъде и били дълбоко „заблудени” досега. А ние зад Желязната завеса знаехме всичко. 

ЗАПАЛЕНИ РИЗИ В „КАЙЛЪКА“ 
Една световно неизвестна английска рок група – Round and about, гостува в България с два концерта, в Плевен и в София. Не можех да рискувам и бях още на първия концерт в Плевен. Невероятно и невиждано – целият град, непобрал се в Летния театър, се беше изкатерил по скалите на Кайлъка над него.

Момчетата дадоха здрава жица и стана взривоопасно. След няколко песни милицията се опита да ги подбере от сцената „в интерес на безоопасността на хората”. Публиката освирепя, не иска да си тръгва, изключиха тока и всички запалиха ризите си, размахваха ги като горящи факли, изпочупиха седалките...

Няколко дни седях опушена и опърлена – свидно ми беше да се изкъпя и да сваля следите от първия си рок концерт на живо.

На концерта в София вече знаеха какво да очакват и бяха взели всички възможни съответни мерки. След няколко песни прекратиха концерта „поради крайно неподходяща обстановка” и всичката публика, заедно с неуспялата да влезе тълпа зад оградата се изля в шествие от Летния театър до сегашния Шератон, като викаше мощно по пътя ROCK FOREVER и даже  LONG LIFE FOR QUENTIN. Последното може да се вземе и като опит за държавен преврат. По-късно научих, че групата била самодейна, към лондонските пощи. И гостувала у нас по покана на Профсъюза на българските пощи, който бил в приятелски взаимоотношения със сродния британски профсъюз. Някой ще да е пострадал яко за този гаф.
      
Невероятни вълнения имахме при референдума през 1971 година, който промени Конституцията и вкара в него прословутия ЧЛЕН ПЪРВИ. Този член узаконяваше БКП като единствена упражняваща ръководна сила в обществото и държавата. Тревожни разговори – как да направим така, че да се зачитат гласовете ни, те броят ли изобщо бюлетините, като  резултатът е предварително готов?
Дали сега не се гласува така безотговорно, поради останали рудиментирали внушения от миналото, че това е без значение?

РОК В НОЩНИЯ ВЛАК
През един уикенд десетина  души отидохме с Вачо на излет някъде по Осъма. На мястото му викаха Сътни бунар, беше диво и железният мост срещу Деветашката пещера, тогава строго пазен военен обект, още не беше откраднат и продаден за скрап. Плувахме, пяхме, пекохме се и привечер по сумрак слепешката и тичешком се хвърлихме в някакъв влак на селската гара, за който ни бяха казали, че е последен.

Този влак нямаше отделни купета, а дървени седалки в общия салон на вагона, с уморени, дремещи хора по тях. Вачо извади китарата, запяхме.

Че като се разсъниха ония ми ти хора, като се струпаха върху нас, ще се задушим. Тази знаете ли я? А тази? А може ли още един път тази? Някакъв кондуктор се мярна и избяга ужасен, по пътеката между седалките размятаха крака и завихриха рок.
Настана нощ. И месец може да е изгрял, кой ти гледа времето и какво става навън. Накрая се оказахме в Троян, защото влакът беше дотам. Не стига че го бяхме  взели в обратната посока, ами и бяхме го избутали с песен до крайната гара. Сигурна съм, че този случай е останал в аналите на българските железници.     
Животът си вървеше, ние май вече пораствахме, а комунизмът нямаше никакво намерение да си отива.
Симона Б. „Рок с Бънди 3“, София, MMXVI  
/Следва/

Няма коментари:

Публикуване на коментар