Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

петък, 12 февруари 2016 г.

РОК С БЪНДИ – 2

Летни бригади и стажове, песни на „забранен език“, бесове и кокошки в студентската компания на Големия Бъндарак, 1960-е 
От Симона Б.

ВЕРСАЙ НА ФИЛМЧЕ, ТРУД НА СЕЛО, 
ДЖАБАЛА, ЖИЦИ, ПРАХ
Нашата Алма матер предоставяше на специалността ни една много привлекателна привилегия. Вместо на лятна бигада ходехме на стаж да разглеждаме ландшафта на страната и архитектурните забележителности, вписани в него.
Версай, вила Боргезе, Капри s'est fini и други подобни също ги изучавахме детайлно, но по диапозитиви и филмчета. Никакъв шанс да ни заведат, да ги видим лично.
Когато завършвахме, един курс го заведоха до Прага... О, чудеса!

Задължителният труд го полагахме на базата в Равда. И не завиждайте много – от есенните бригади нямаше мърдане. Вадехме цвекло по селата като всички останали. Така че и на цвеклото сме му пели. Пътувахме с рейса на института, който никак не беше в първа младост.

На мен при пътуване ми става лошо. Лежах просната на освободената първа седалка с лице към движението, с ментов бонбон в устата и очаквах да ме залее тъмата на прилошаването.
На задната седалка хората около Бънди беснееха и огласяха родния ландшафт с хитовете на световната рок музика.

Реших, че ако ще умирам, по-добре да е сред тях. При крайно неподходящи за страдащ от пътна болест човек се преместих на друсащата задна седалка... И о-о-о, чудо! Страшната джабала от жици, песни, крясъци, жега, дим от ауспух, кламбичкане до глътване на граматиката ме излекуваха завинаги от пристъпите на гадене при пътуване.

Години по-късно понесох без проблем извивките на Route Napoleon в Алпите, стръмните криволици към Мон Сьони, поднасящата пустош на Каракалпакия край Аралско море, спускането по подобните на лунен пейзаж високи плата в Атласките планини, пресичането на Големия Западен ерг в Сахара, побъркващото друсане на каменните регове из Танезруфт в Южен Алжир... Бях повярвала, че е достатъчно да пея, за да не ми става лошо. По тази причина различни части на европейския, азиатския и африканския ландшафт чуха много от песните, научени от Бънди.

Вече го няма, за да му се извиня, но от колата изпяхме и целия /не/велик  Жо Дасен. Та даже и Франсис Кабрел. J'aimerais quand même te dire Tout ce que j'ai pu écrire...

ИГРА НА КРИЕНИЦА
Обикновено, бъдещите паркостроители пътувахме все към морето, като разглеждахме с научна цел всичко по пътя. Преодолели вече началните дисциплини, осеяни с опасно скучни изпити и преподаватели - членове на партийния актив, на стаж ни водеше ръководителят на катедрата проф. Стойчев. Беше приятен и ерудиран човек, който леко понасяше нашите изблици на хлапашка енергия. В парка Врана или в бившия царски зимен дворец в Кричим играехме на криеница, а професорът жумеше, с уговорката, че ако ни намери, ще се качим в рейса и ще продължим по пътя. Никак не му се ровеше из шубраците да ни търси и обикновено чакаше насред някоя поляна, да ни писне и да излезем.

– Ние сме зад Betula verukoza! – подсказвахме му, въпреки че наоколо нямаше кьорава бреза, а и той не знаеше нищо за латинските имена на дърветата.

Но един учебен ден в София, на Четвъртия етаж в института нахлуха строги мъже в костюми. Затвориха ни в Голямата чертожна зала. Забраниха да мърдаме оттам. Туриха някакъв да пази отпред.

Естествено, открехвахме вратата и надзъртахме.

Услужливи и възбудени ченгета-слуги изнасяха книги и документи от кабинета на проф. Стойчев...  Накрая изкараха и него, плътно обграден с костюмите от целволе.
Повече не го видяхме!
И не можахме да научим нищо. Проф. Стойчев просто изчезна...

Ужасени се питахме какво му се е случило и какво ли ще стоварят на главите ни за шеф. Но маса време я карахме така, без ръководител на катедра по специалността.

= = =
БЕЛЕЖКА В „СТУДЕНТСКАТА КНИЖКА“- 2
„Бънди към Симона:
– Стоиш край мен в пълен нащрек! В първата фаза говоря английски и ме оставяш да се кефя. Във втората минавам на френски и веднага вземаш мерки, защото в третата тръгвам да свалям властта...“

= = =


Поеха ни двама асистенти – Данчо Кулелиев и арх. Димов. Е, това ако не е късмет! Не стига Бъндарака, ами Даната и Димича! Следването се превърна в истинско удоволствие. Даната изглеждаше като наш връстник, в тон с професията бе подстриган на „канадска ливада“ и носеше интелигентски очила. Димича беше с опасна мавърска хубост и пееше като Карузо, ама малко се разминаваха стилово с Бънди. Цяла година го тормозех, като дописвах с фулмастер към "АРХ." на табелката с името на кабинета му едно "ОНТ", за да се получи АРХОНТ. Димича го изтриваше, аз го добавях пътьом отново. Докато той най-сетне ме разби – един ден отивайки да добавям онт-а, видях на вратата примирено да се мъдри чисто нова табелка – "Архонт Димов"...

В Равда спяхме в бунгала, които си бяха истински бараки, накацали по лек склон към малък плаж. Рай! Когато не пътувахме наоколо, правехме „плочо-пътека“ към плажа. Хранеха ни, сякаш доброволно се бяхме подложили на диетичния глад на д-р Емилова.

Наоколо гъмжеше от дворове с кокошки. Още при първото разузнаване се разбра, че мен никакви свирепи кучета- пазачи не ме лаят, а идват да се галят в краката ми и въртят опашки. Вечери наред ги чешех зад ушите с уговорката , че „ловците“ няма да убиват кокошките пред мен. Така че кокоше месо имаше в изобилие.

МОРЕ, „ЛЕЗГИНКА“, БАЛКАНТУРИСТ
От базата в Равда правехме преходи по цялото крайбрежие. Заливът Алепу беше непокътнат и див, осеян в раковини и пясъчни лилии. На Аркутино имаше някакво барче и чадъри, но пясъчни дюни и диви смокини си стояха необезпокоявани наоколо. Имахме издадени открити листове и стигахме чак до кльона. Насред който нашият принципен ректор Биолчев имаше вила! Южното черноморие дремеше не особено обезпокоявано. Но на север поразиите бяха започнали и знаехме, че тази прелест няма да остане задълго непокътната.

Шегувахме се, че на изток България граничи с „Балкантурист“. Сега на изток граничим с Русия и са погнали и последните девствени кътчета Силистар, Иракли, Карадере...

Откъдето минехме, оставяхме неизличими спомени. Бедни, почернели, дългокоси и размирни, обути с неизменните бъндаракови панталони, тесни и впити до невъзможност. Хулигани, готови за лагера „Слънчев бряг“ край Ловеч... Там такива като нас ги даваха за храна на прасетата.

Вечер по ресторантите Бънди неизменно роптаеше срещу репертоара от български и съветски песни. Само чакаше орекестърът да седне да почива, превземаше подиума и леко завалящ р-то, обявяваше:

–Сега ще ви изпея една страхотна песен на забранен език.

И докато рокът тресеше из основи поверените им заведения, разтревожени управители се втурваха да ни гонят, освен ако не ни бяха изгонили вече заради танците. Не ни оставяха поне да си приберем бутилките, които понякога трогнатата клиентела поръчваше за масата ни.

Първата рок група в България „Бъндараците“ на сцена с другарите Маркс и Ленин, 1960-е

В пристъп на дива завист, от една кръчма ни изгони... самият оркестър. Не се шегувам! Бънди отиде да преговаря с музикантите. Казал им – момчета, успахте рускините с тези „Подмосковние вечера“. Дайте да ги разсъня малко с една лезгинка!

И подкара Come back in USSR...

Едва не му строшиха китарата!

...И просто се налагаше да бъде отмъстен...
Отвърнахме на удара по много артистичен начин. На следващата вечер отидохме с Фрий, хапнахме кротко нещо евтино и поискахме книгата за оплаквания и похвали, имаше такива книги. За да напишем похвала:

"Очаровани от приятната вечер, прекарана с вашия прекрасен оркестър! Особено впечатлени от безупречния английски, на който изпълниха песните на Литъл Ричард, Бийтълс, Бий Джийс!
Подпис: студентки английска филология в СДУ".

Да се оправят, както могат... Според лозунгите им, клиентът винаги имал право.

„ВСИЧКИ НА ПАЛУБАТА!“

От всички само аз не можех да пия. Оставах си свежа като репичка и сутрин ме ползваха за детайлизиране на събитията. Бънди ми нареждаше:

– Стоиш край мен в пълен нащрек! В първата фаза говоря английски и ме оставяш да се кефя. Във втората минавам на френски и веднага вземаш мерки, защото в третата тръгвам да свалям властта.

Следях фазите, но нищо чудно някъде да сме свалили поне местната власт.

В Евксиноград прекарахме седмица. Спяхме в някакви пристройки, които сигурно са били някога помещения за прислугата. Предупредиха ни строго да не вдигаме шум и да се държим на висотата на мястото, на което се намираме. Сегашната висота имаха предвид.

Пазейки тишина, вечер безумно скучаехме. Започнахме да ровим по шкафове, килери и чекмеджета. Навсякъде беше пълно с красиви и изящни неща – огледала, сервизи, прибори – всички имаха разни корони, а покривките за храненене и салфетките бяха истинска малка прелест. И без друго бяхме вече забелязали, че спим в чаршафи, фино избродирани в гербове и корони. Царски неща, забутани и забравени по ъглите.

Вечерта преди да си тръгнем, си направихме угощение на маса, заредена наистина по царски. Видях, че ще се запиват и отидох да си легна като една коронована особа - в бродираното спално бельо.

Но бях събудена още... по първи петли!
Поради обявен „Аврал!“ – извънредна тревога към целия екипаж: „Всички на палубата!“. За справяне с внезапни природни бедствия или коварни вражески атаки...

Сънена се блъснах във вратата. И понеже по това време имаше забрана да се говори по друг начин, освен с цитати от Мечо Пух, тъкмо се канех да кажа, че е невъзможно да съм напълняла през нощта, най- вероятно вратата е отслабнала... Когато видях погрома.
Погром след цунами! В кротката барака на дворец Евксиноград край Варна...
Бъркотия, навсякъде счупени стъкла, включително голямото кристално огледало!

Но основното, което трябваше да се почиства, бе милата ни Фрий.

Посред нощ Бънди поискал да рисува. И за да не секне вдъхновението му, и поради липса на платно, тя му предоставила тялото си. Съжалявам, Яхнаджиев, но Бънди е преди теб! Фрий беше изрисувана с плакатни бои по един забележителен начин, но се чешеше без никакво уважение към историческите фрески по тялото си.

Преобладаваха мнения, че творбата не трябва да бъде унищожена, преди да бъде показана на по-широка публика. Фрий също много искаше да бъде показана, но вече се лющеше и пукаше. Остъргахме я с царските ножове и я забърсахме с подръчни разтворители – водка и вода.

Даната и Димича дойдоха и огледаха бойното поле:
– Дали сте жертви в бойна сила и техника. Всичко да се изчисти! До блясък!

В двореца в Балчик бдяха над нас грижливо, като надзиратели към лагерници. Имаше обаче и хора, способни да проявят търпимост към младостта ни... Стремяха се да опазят бясната студентска тайфа да не я докопа властта.

Симона Б. „Рок с Бънди 2“, София, MMXVI  
/Следва/

Няма коментари:

Публикуване на коментар