Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

понеделник, 29 декември 2014 г.

ЗИМНИ ПЪРЗАЛКИ

 
1894. София. - Пръзалката при Орловия мостъ. Художник: Йозеф Обербауер

2014. София. - Пързалката в кв."Изгрев" - 2 станции на метрото по-нагоре.

Температурата нощес - Минус 14 градуса по Целзий.
До два часа закъсняват полетите на летище София. Налага се пистите да се почистват през около час и да се извършват процедури срещу обледеняване на всички самолети, което води до забавяния спрямо разписанието.
Поледици и обилни снеговалежи в страната. Затворени са всички пътища от Силистра за Русе, Шумен и Добрич. 30 автомобила са затънали в преспите между Монтана и Лом. Бедствено положение във всички села в община Ловеч...
Източници: VESTI.bg, NovaNews.bg, Фотоархив Л.Юруков

неделя, 21 декември 2014 г.

"БЪДНИ ВЕЧЕР" от Георги МАРКОВ

* Машинописният оригинал не е датиран, но есето е четено по радио „Дойче Веле” в периода 1974–1976 г. *  „Бъдни вечер” се публикува за първи път тази година в сп. “Християнство и култура” с любезното разрешение на г-н Любен Марков. 


Вървя по потъналата в коледни елхи и разноцветни лампи лондонска улица Оксфорд Стрийт и примигвам срещу блестящите прожектори, превърнали полумрачния зимен следобед в сияещ летен ден. Около мен, край витрините, като някаква дълга тъмна река, в която плуват човешки лица, тече тълпата. Отляво и отдясно витрините разиграват неонови игри, неизбежно придружавани от воя на високоговорителите, които бълват неспирно поп музика, сякаш се опитват да удавят всякакви човешки гласове. Човек има чувството, че тази студена и доста грозна улица в тези дни е превърната в нещо невероятно, някакво съчетание на приказност и лудост. И дори пушекът, който струи от мангалите с печени кестени, придава на общата картина витлеемска мистериозност. Зад цялата тази оргия от светлини и звуци стои съвсем прозаичната причина – купуването на коледните подаръци. Такава е целта на всеки около мен, такава е и моята цел. Пред мен възрастен гражданин вади от джоба си дълъг списък, в който вероятно фигурират всички роднини, дори ония, които човек едва ли вижда и среща от години. И аз имам такъв списък. И зная, че моето име също фигурира в нечии списъци. Защото такъв е обичаят. Вероятно измислен не от християните, а от търговците като практическо доказателството за любовта към ближния. Малцина са щастливи от подарени думи. Огромното мнозинство признава само подарени вещи. Всякакви вещи. От най-символични до най-практични. Според човека. Според чувството. А най-често според кесията. Ако нямате достатъчно пари, директорът на вашата банка ще ви даде.

Това е единственото време в годината, когато банковите директори са сантиментални. И може би единственото време, когато продавачите в магазините са груби, защото са изтощени от нестихващия напор на купувачите, от непоносимите им капризи и досадна до смърт колебливост. И все пак търговията изглежда върви добре, защото все по-често виждам претоварени с пакети ръце, които бързат към паркираната кола или към зиналата огнена уста на метрото.

На първия ден на Коледа край някаква дълга маса, събрала всички възможни и невъзможни членове на фамилията, тия пакети ще се отворят и ще започне истинска престрелка с подаръци. Всеки всекиму. Това е най-съществената част на съвременна западна Коледа. Останалото се допълва от препиването, преяждането и забавленията. А аз ще стоя като африканец в царството на ескимосите и ще си мисля за отдавна отминала Бъдни вечер, за отдавна изчезнала българска Коледа. За времето, когато на земята нямаше неонови светлини, нямаше поп музика, не се разменяха лицемерни подаръци, не се пращаха картички, нямаше телевизия и хората не се събираха за една измислена вечер, а живееха заедно цял живот.
Тогава бяха зимите на дебелия свят. Из Софийско по Коледа натрупваше такъв сняг, че понякога само комините на къщите оставаха да стърчат и когато снеговалежът спреше и настъпеше нощен „ясник”, тогава най-злият студ разтваряше ледената си уста и сковаваше реки, кладенци, чешми и хапеше всяка открита човешка плът. Селяните в Сливница, където живеехме, се радваха и на снега, и на студа. Снегът значеше берекет, студът – здраве.
Някъде под този дебел сняг в моята памет стои едно почти безплътно, призрачно утро, когато кучетата в нашия двор залаяха настървено и само след миг гръмна хор от нестройни, силни гласове:
„Бог се роди, Коледа!”

Това бяха първите селски коледари, седем или осем души, от които най-малкият беше в първо отделение, а най-големият беше войник. Те бяха от долната махала и бяха тръгнали веднага след полунощ, за да могат да обходят повече къщи. Всички бяха облечени в топли кожуси с вълнени качулки и носеха през рамо големи торби, а на рамо дълъг дрянов прът, на който нанизваха колачите. Всяка година в деня преди Бъдни вечер майка ми и жените от махалата месеха тия невероятни колачи с формата на малки венчета. Доставяха се купища орехи, плодове и дребни пари и винаги се изпитваше тъжно суеверие, ако не дойдеха много коледари. Ала те следваха просто едни след други. Майка ми излизаше на вратата с цяла тава колачи и други подаръци, изслушваше песента и после даряваше коледарите по ред. И тъкмо първата коледарска група беше сигнал и за мен да тръгвам. Отначало тази работа ме плашеше – беше студено, мрачно и из селото имаше толкова много зли кучета, но у дома, както и навред из Шопско, се смяташе, че ако не си коледар (и куче не те ухапе отзад поне два пъти), никакъв мъж няма да излезе от тебе. От друга страна, приятелите ми от училище и техните батковци никога нямаше да ми простят подобно дезертьорство. И някъде към четири и половина аз закрачвах на опашката на нашата група, нарамил някаква неимоверно голяма торба и дряновия кривак на нашия съсед дядо Рангел. После аз слушах пискливия си глас да реве пред нечия врата: „Бог се роди, Коледа!” или „Станенине господине, добри сме ти гости дошли, добри гости коледари” и т.н. Вратата се отваряше и на прага заставаше домакинята, почти винаги с голямо сито в ръка, препълнено с колачи, ябълки, орехи, бонбони. В онези времена хората бяха много щедри. Те пълнеха торбите ни, така че само след няколко къщи аз едва се движех под тежестта на торбата си, а прътът с колачите все по-заплашително се накланяше надолу.

„Влезте де, влезте вътре да се огреете” – канеха ни на повечето места и ние се намъквахме в дълги „одаи” с измазан под от пръст с неизбежната миризма на туршия и чудния дъх на прясно опечен хляб. За мен, градското момче, това беше друго царство, изпълнено с топъл полумрак и най-чиста сърдечност. Понякога ни даваха греяна ракия, а на друго място вино, докато селският поп (помня много добре) ни покани на… чаша чай.

„Отче – попита го моят приятел Стоянчо, – пие ли Господ чай?”
Отецът се засмя и каза, че Господ е създал чая, за да го пият хората, а не сам Той да си го пие.
Мисля, че най-много ни се радваха бабите, особено по-старите. Там ние целувахме пропукани, сбръчкани или костеливи ръце, които след това разрошваха косите ни и в добавка получавахме скришом по някое левче или пък „шекерче”. Захарта в ония години се смяташе из Шопско за драгоценен подарък.

След около два часа „коледуване” гласът ми пресипваше и скърцаше горе-долу като вратата на нашата барака, а бузите си и носа си не усещах повече, като че природата си ги беше взела обратно. Но нашият главатар беше заповядал категорично, че ще продължим, докато неговият прът не се запълни догоре с колачи. А той сякаш беше нарамил един от пилоните, на които военните издигаха знамето.
„Че защо са ти толкова колачи!” – протестирахме ние, по-малките и по-премръзналите. „Да се убиеш, не можеш да ги изядеш!”
„Че аз няма да ги ям!” – отвръщаше той. – Но е казано прътът да се напълни догоре, и щом е казано, така ще бъде…”

Думата „казано” имаше за мене задгробен смисъл. Много любопитствах „къде” и от „кого” е казано, но никога не посмях да запитам, за да не ме уличат в неграмотност.

С развиделяването и с нашата умора очарованието на коледарското пътешествие почти изчезваше и малко преди обед, отмалели, изтръпнали и премръзнали, но с гордото чувство за изпълнен дълг, ние се дотътряхме до домовете си. А в това време у дома, както и във всички къщи се развиваше трескава дейност.

От всички традиции, обичаи, обреди и празненства, които вековете са съхранили в живота на българите, няма нищо по-красиво, по-съдържателно и по-завладяващо от старата българска Бъдни вечер. За разлика от моите градски връстници бях щастлив да живея в семейство, където традицията се зачиташе най-строго и се предаваше задължително от поколение на поколение. По-късно никога не приемах, че имаше хора, които прекарваха Бъдни вечер на маса, а не слагаха софрата на пода. И сякаш всеки път чувах гласа на дядо ми да казва:
„Само поганците ядат на маса тази вечер!”

Едва ли някой от роднините ми беше религиозен в сериозния смисъл на думата, но традицията сама за себе си беше задължителна религия. Да правиш това, което са привили баща ти, дядо ти и прадядо ти, винаги се смяташе, че дава смисъл на живота, че човек не е случаен самотник, а продължител на много дълъг и много силен род.

За нас, децата, тази вечер имаше най-силно обаяние, защото на нея всички се събираха и целият рояк от братовчеди, братовчедки, чичови стринки, вуйчовци, вуйни и т.н. нахлуваше като шумно празнично шествие у дома, сякаш за доказателство колко сме много и колко сме силни. Изведнъж изчезваше самотата на нашия дом, глъч и врява изпълваха всички стаи, в които мъжете дълбокомислено говореха за „мъжките” работи по света, а жените разискваха минали погребения и бъдещи сватби.

Дядо ми, заедно с някои от чичовците, донасяше кош със слама, която разпиляваха равномерно в средата на голямата стая, след което баба ми разстилаше отгоре огромна шарена черга. Върху нея вече поставяха месали, които по-късно щяха да бъдат заменени с покривки. Около този голям кръг се нареждаше цялото население, като всеки сядаше било по турски, било просваше краката си назад и се подпираше на лакът. В средата се поставяше хлябът за Бъдни вечер (пълен с късмети), разбира се, върху него се забождаше и запалваше дълга свещ, после другото пространство се запълваше с тиквеник, баници, абсолютно задължителните сарми и неизбежния накрая ошав. На Бъдни вечер никой месо не ядеше. В ония години елхата беше все още европейска измислица. Но кой имаше нужда от лъскавите дрънкулки, с които по-новите поколения щяха да окичват празниците? После идваше най-силният момент, когато всички ставаха на крака и дядо ми, държейки лопата с горящ и димящ тамян, започваше молитвата.

По-късно баща ми, а след това аз, щяхме да произнасяме същата тази молитва, която иде някъде от дълбините на Средновековието и която в софийските села все още произнасят. Паметта ми пази с любов тази картина на изправени гологлави мъже, на жени, застанали в тържествено мълчание, и на деца, които се гледат учудени едно друго. Като че в този миг, когато се чуваше един-единствен глас и ни обграждаше голямата тъмна тишина на зимата, ние чувствахме, че се докосваме до оная всеобща сила, която носеше всички тайни на света. Ние се чувствахме приобщени към нещо голямо и достойно, което щеше да ни придружава цял живот. След „Амин” трябваше да се обиколи къщата, трябваше да се отиде в обора при животните, при кошерите с пчелите, при кокошките, за да се прогони всичко зло и миризмата на тамяна да обещае добра година. Едва когато лопатата с тамяна се върнеше обратно, можеше да започне вечерята. Дядо ми започваше да разчупва от голямата пита с късметите. И до ден днешен виждам огромните му напукани ръце да чупят хляба и да го подават наоколо по реда на старшинството. И същевременно се отчупваше хляб за отсъстващите и за мъртвите. Ние моментално разтваряхме подаденото ни късче, за да дирим някакъв късмет – пара, който символизираше богатство, дрянова клонка, която символизираше здраве, тресчица, която символизираше щастие в дома, и т.н. Докато се ядеше, никой не биваше да става, а всички накрая трябваше да станат заедно, за да се запази единството на рода. Имаше още куп правила и поверия за тази вечер, които времето е поизличило в паметта ми, но зная, че баба ми непрекъснато отделяше от трапезата за някакви нейни магически цели. Всичко завършваше с неизбежното комарджийство, разиграване на орехите, което хвърляше нас, децата, в луд възторг.

При някои от нашите съседи тази същата вечер предлагаше цели театрални представления. Те отиваха в градината, където се спираха пред всяко безплодно дърво и се водеше класическият диалог. Един от мъжете замахваше с голямата брадва и викаше: „Сега ще те отсека!”. Друг го питаше: „Че защо ще го отсечеш?”. „Ами оти не ражда” – отговаряше първият. „Чекай! – викаше вторият. Тая година ще роди!”

С годините щях да видя, че из цяла България имаше такова невероятно разнообразие на коледни обичаи, което само народ с дълъг живот и огромна фантазия би могъл да създаде. Всичко беше такава чудна смесица от суеверни символи, чрез които традицията на миналото се заставяше да гадае живота в бъдещето. През тези вечери нашият живот някак загубваше своята делнична реалност и започваше да плува всред свят на приказност и фантазия, където всяка вещ, всеки образ съдържаше благословия, заклинание или проклятие.

Когато гледам назад, струва ми се, че през тази вечер, докато гореше „бъдникът”, всички – и възрастни, и млади – ставаха деца и може би в това връщане назад, в това откъсване от суровата действителност на живота и заменянето, макар и за една-единствена вечер с фантастичния свят на децата човек обновяваше мисълта си и чувството си.

А плътното обкръжение на близките, техните лица, усмивки, погледи, думи, сякаш преутвърждаваха, че ние не бяхме сами, че бяхме част от голямо и дълголетно дърво, което имаше своя Бог, своя традиция и свои плодове.

Георги Марков, „Бъдни вечер”, радио „Дойче Веле”, 1974–1976

четвъртък, 11 декември 2014 г.

НУЖЕН ЛИ БЕШЕ ГРЕХЪТ И КОЙ Е ВИНОВЕН?

* Мога да поискам милост и да дарявам такава. Мога да вярвам в Бога и човека. Мога да се надявам. Мога да преобразя света. Мога да възкръсна за нов живот и така отново и отново... * Коледни размисли на един филантроп 

Архиепископ Христо ПИСАРОВ
Седя си доволно на дивана вкъщи и гледам с умиление как моята дъщеря подрежда коледната елха. Ентусиазмът й е толкова голям, че си мисля дали като дете съм преживявал с такава радост тези празници. И въобще, дали тези празници не са само за децата? Знам, че тя по детински вярва в Дядо Коледа, знам, че вярва на моите разкази за раждането на Иисус Христос и е твърдо убедена в грижата на Небесния Отец, Който пази нейните любими майка и татко, баба и дядо и, разбира се, любимата й братовчедка, които с нетърпение очаква да види на празничната семейна вечер.

Радостта в очите й ме кара с благородна завист да погледна в себе си и да намеря тази истинска искра, която да ми дава сили в днешно време да мога да преживея радостта от предстоящите коледни празници, но не като родител и съпруг, не като свещеник или проповедник, а като дете. Защото самият Иисус казва: „Истина ви казвам; ако се не обърнете и не станете като децата, няма да влезнете в Царството небесно.” Чудя се какво ли в мен може да бъде детското и единственото за което се сещам, което наистина ни прави да бъдем като децата е непринуденият въпрос-защо? Защо, татко….?

И в мен започват да бликват потоци от размисли за смисъла на човешката история, за Божието провидение, за смисъла на радостта и човешкото страдание, за войните, за противоречивия характер на човека и…..вече не мога и да се спра. Гледам светлото личице на дъщеря ми се сещам колко труд са положили хиляди радетели и мъченици за вяра и свобода, за да може днес моето дете да празнува в мир и любов празника на раждането на Спасителя. Сещам се и за вопъла на Никос Казандзакис, който имаше дързостта и смелостта да се обърне към Господа и да попита защо този благ Бог, за когото говори християнството, иска кръвта на децата си. Сърцето ми се свива. Защо покрай раждането на Иисус Христос трябваше да умрат 14 хиляди младенци и колко още за името му?

Защо Господи, обикна толкова света, та изпрати единородния си син, когото убихме безжалостно? Въобще възможно ли е вечността да стане съпричастна на човешката история, да се принизи до трагикомизма на човешкото битие? Дали, Господи, тези въпроси към вярата могат да разкрият радостта от тайната на твоята славна победа над егоизма, жестокостта, братоубийството, ненавистта? Мога да изреждам дълго, но не мога цяла вечност, защото Ти си вечността и все пак- защо Господи е нужно да те познаваме в тленността, да ставаме съпричастни на смъртта, нужен ли беше грехът и кой е виновен за това? Знам, ще кажат, че всичко това се осмисля в Неговото възкресение, което се възвести за целия свят. Но дали, Господи, целият свят знае за Теб, дали всяка част от всемира очаква Твоето тържество, дали наистина в тази велика нощ на Твоето славно Рождество цялата вселена е научила за Теб. Ами ако на този свят, в който ние проповядваме, има и други паралелни на него светове, с друга нужда, с друга логика?

Знам, ще ми кажат някои: та нали затова обявихме Твоя Бог за Универсум, за да бъде Бог на всички! А защо тогава трябва да го познаваме с вяра и надежда? Та това е толкова сложно, за някой неясно или неприемливо, че няма как да не се питам отново и отново защо?

-Защо?!
-Моля? - сепнах се аз и усетих как дъщеря ми ме държеше за ръката и настойчиво ме питаше нещо.
-Защо, татко, не ми отговаряш?! Не ме ли чуваш? Колко пъти те питам, тате, дали искаш да ми помогнеш да поставим това ангелче на високия клон на елхата?

Понадигнах се засрамен от това, че не бях проявил участие в нейната енергична работа около украсяването на стаята. Взех коледната играчка и я поставих на мястото, където тя пожела.
-Тате, искаш ли….?

И отново, без да искам, сякаш някакъв вътрешен глас ме облада, с топлина се изпълни цялото ми сърце и аз започнах с тих шепот наум да изговарям: Искам! Искам като децата! Искам да се чувствам невинен! Искам да бъда невинен! Искам да не умират деца! Искам човекът да познае същината на любовта, да забрави за религиозните войни и кръстоносните походи. Да се стопят ледените сърца на религиозните фанатици и човекоубийци. Искам хладният ум на технократи, бюрократи, неправедници и спекуланти да бъде облъхнат от топлината на Светия Дух. Искам да няма смърт. Искам всички хора да се спасят, да станат наследници на Царството Небесно. Искам…

-Татко, какво си се замислил? Не ме ли чуваш? Можеш ли да ме повдигнеш? Искам да закача звездата на върха на елхата. Моля те.
Взех я в ръцете си, повдигнах я и прошепнах тихичко зад вратлето й: мога, мила моя, разбира се че мога. И в този миг душата ми, като че ли в участие с ангелски хор, започна да пее, но някак си не на мястото където се намирах . Мога, разбира се, че мога да помогна на този, който е в нужда. Мога да поискам милост и да дарявам такава. Мога да вярвам в Бога и човека. Мога да се надявам. Мога да преобразя света. Мога да възкръсна за нов живот и така отново и отново. Мога да посветя живота си на доброто. Да бъда състрадателен. Да се възпитавам в култура на поведение, чрез която да бъда проводник на извечната Светлина. Мога да бъда по-красив и да дарявам и другите с красота. Мога да бъда нежен. Мога да бъда миротворец, пророк, свещеник, творец. Мога да стана син Божи. И всичко това да мога да правя, и планини да премествам, любов нямам ли, нищо не съм!

„Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.

Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати”
Целия този текст, написан от апостол Павел, прошепнах неволно зад гърба на дъщеря ми. Тя се обърна към мен, прегърна ме силно и рече:
-Татко, нали от всички Бог най-много обича света?
-Да, тате. Бог е любов и затова на Неговото рождество ангелите възпяваха тайнството на обичта Му, чрез която се яви Син Божи в света., като пееха: „Слава във висините Богу, на земята мир, между човеците благоволение.”

-А това само на Коледа ли става, тате?
-Аз мисля, мило мое дете, че Бог обича постоянно света, но всеки човек трябва да започне отвсякъде. Затова празнуваме Коледа, за да имаме възможност да станем по-добри.

-Не може ли тогава по-често да празнуваме Коледа, тате?
-Може, но трябва да знаем, че идва и Великден!

Из ФБ- страницата на Архиепископ Христо ПИСАРОВ, "Вселенска църква на Христос", 9 декември 2014
На снимката: Отец Христо със съпругата си, 14 Юни 2014 г., София