На шляй воаяж до Дупница ми хвана окото интересен фронтон на къща от 1923-а. Запазена, възстановена, в еркери и ковано желязо балконче, с висок магазин в партера, на площадчето под старата часовникова кула. Оцветен релеф на овчар с малко стадо, високо над главите на хората? Наивното изкуство ме метна чак в Германия или Чехия, много ме зарадва.
После прочетох, че в Дубница (от „дъб“, а не от „дупе“) преди Девети 1944-а се събирал ежегодно голям международен събор, пазар на добитък и селскостопанска продукция. Идвали едри търговци от съседни Сърбия, Македония, чак от Солун на Бяло море. Вървял алъш вериша, Дупница била заможна и многолюдна. Къщата с овчаря сигурно е била на някой търговец на добитък. Така.
Насреща й, по първия склон на Рила, има стълбище и статуя на гневна партизанка, слизаща от гората. Да не се забравя кой командва мирна България! Фигурата е монтирана след кошмарния Девети 1944-а. Международният панаир отишъл по дяволите след опъването на телените мрежи на Желязната завеса от юг и от запад по новите граници на НРБ. И къщата на търговеца на добитък започнала да се лющи...
Дупница е родно гнездо на две големи български прими – Леа Иванова и Невена Коканова. Леа- джаз суинг бунтарката, лежала по лагери на сталинизма, Невена – нежна нимфа от киното, любимка на социалистическото общество. Е, театърът в градчето под величествената Рила носи името на Коканова. Красотата е слабост, бунтът – сила.
И за обикновена разходка си поставям цел. Иначе е скучно и се остарява бърже. Практикувам „нещотърсачество“ – любимото занимание на Пипилота Дългия Чорап. След 40 години от трудовия военен лагер тук, преодолял горчилката, спрях пак в Дупница. Грейна ми, като разбрах, че градчето всъщност е наречено на горите от дъб наоколо в далечното минало – Дубница, а не на заоблената двубуза част на гърба. Просто някой невежа е наложил простотията си топонимно. Затова се изказах пак. /М.П./
