Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

събота, 24 юни 2017 г.

ТРИЪГЪЛНАТА КУЛА НА КРЕПОСТТА СЕРДИКА

След 25 години лутане из безхаберието на Произвола, най-сетне, на 12 юни 2017 и Триъгълната кула на античната крепост Сердика бе върната на гражданите.

Триъгълната кула е част от укрепителната система на Сердика и е запазена в сутерена на жилищна сграда, намираща се на североизточния ъгъл на кръстовището на ул. "Екзарх Йосиф" и бул. "Княгиня Мария Луиза" (под бившия магазин "София").

Изграждането й датира от времето на император Юстиниан (527-565 г.). Тогава крепостната стена на Сердика е удебелена отвън с изцяло тухлен пояс и снабдена допълнително с триъгълната кула.

Има форма на равнобедрен триъгълник, насочен с острия си връх на север. В сегашния си вид кулата е с цокъл от каменни блокове и изцяло тухлен градеж нагоре.
Двата странични изхода осигуряват възможност за внезапно излизане на защитниците на кулата. Те имат прагове от каменни блокове.

До момента у нас не е открита друга крепостна кула с такава форма.

Освен като музейно пространство, мястото ще може да се използва и за културни прояви и дискусии. На площ от 800 квадратни метра са разположени три изложбени зали, като най-голяма част заема основата на кулата, която е била близо до Северната порта на Сердика.
Има малък подиум за камерни концерти, където ще могат да се провеждат научни и професионални срещи, конференции, чествания, представяне на книги и други.

Подсетка за забравилите - в подземието на бившия магазин "София" с барелефа на къпещата се красавица Сердика. Беше щанд за спортни стоки долу.

Сн.: Bulphoto - 2017, Архив – 1969   

петък, 16 юни 2017 г.

ШЕСТОКРИЛИЯ ПЕТОХУ...БОСТНИК СИ ТРЪГВА ОКОНЧАТЕЛНО

 
Гигантският винкел – гаечен ключ, символ на диктатурата на династия Живкови, от парка пред НДК тръгва към музея завинаги. След дълги години вицове, спорове, лъжи, псувни, нощни препикавания, ръждясване... С дълбок поклон към скулпторите Любомир Далчев и Арнолдо Цоки, следващите два символа на ботуша на Руската и СССР империя в София ЕС ще поемат по същия път... На мястото на солдата със шпагина и коня на Царь батюшка ще застанат гордо БГ титани кхан Аспарух, кхан Крум, велики личности от Стара и Нова България, мъченици за словото, вярата, достойнството ни.

Инициативен комитет по „спасяването“ на този „културен и исторически паметник“ към Съюза на художниците отново се опита да спре окончателния демонтаж с банални, лишени от реални факти аргументи. Но отговорът на Столична община този път бе категоричен:
 
90% ОТ СТОЛИЧАНИ НЕ ПРИЕМАТ СЕРИОЗНО КОМПОЗИЦИЯТА ОТ МЕТАЛ. Има и решение на българския съд за възстановяване на Меориала на 6-ти пехотен полк, съборен от комунистите заради доскорошния монунент „1300 години България“. Той ще бъде възстановен на мястото си, защото е почит към реални герои от българската история.

Това е положението, другарки и другари, кололото на историята се върти напред.

Сантиментите и забравените дни от историята – в музея. Не на културния пъп на София...

Ами в НДК-то през първата половина на следващата 2018-та ще дойдат всички ЕС политици, заедно със съветници, челяд, бюлюк командировани по служба... Щеше да се чудят Шестокрилия петоху...бостник етно-паметник на толерантността с Вторични суровини ли е или величествен силует на модерна цивилизована България в 21. век.

Момчил ПОПОВ

вторник, 13 юни 2017 г.

„ОТЧЕ НАШ“ В БАРСЕЛОНА, 2017


Барселона, Саграда Фамилия – величествената базилика по проекти на Гауди, която се строи от 1883 г. до наши дни. На една от най-новите порти е излята ОГРОМНА КНИГА от бронз с молитвата „Отче наш“ на всички езици, на които звучи.

Незнайно обаче е каталунците кого са почели – пропагандния „църковно славянски“ или българския език?

Кирилицата – великата илюзия, която изолира книжовната БГ култура от Цивилизования свят. Печален, а не празничен факт. „Върви, народе, възродени, към светли бъднини върви!“ катастрофира грозно и рухна в пропастта на безпаметието, наглостта, посредствеността. Без начетени, грамотни хора няма и „светли бъднини“.
И все пак малка утеха за излъганите ний...

 Фото: Семеен албум – GeryPo, 16 Май 2017, Барселона, Испания.

четвъртък, 25 май 2017 г.

ТРЕТИЯТ СВ.ГЕОРГИ СОФИЙСКИ, 1530

 
Третият мъченик с името Св. Георги Софийски - НАЙ-НОВИ , спокойно можем да назовем гълъб – птица Божия. Много го харесвали и друговерците: начетен, благочестив, от имотни знатни родители – Иван и Мария от София. Когато останал без баща, а това било на 25-годишната му възраст, дълго се противил и отказвал примамките за смяна на вярата. Тогава насила му нахлупили чалма. Гневен, момъкът я снел от главата си и я стъпкал в прахта. Надигнал се страшен вой, завлекли го при кадията (съдията), опитал да се защити.
Разяреният магистрат му наложил жестоко изпитание. Първо, нарязали кожата му на ленти , после една по една със свещи ги запалили... Свети Георги НАЙ-НОВИ пламнал жив така, че дори лицето му не се виждало. Следващата заповед гласяла да го обесят и да виси 3 дни, за да се разложи пред очите на хората. Така чрез физическата си смърт да отрече публично, че светите мъченици остават нетленни. Още по пътя към бесилото Свети Георги Софийски НАЙ-НОВИ издъхнал от страшните мъки. Но окачили тялото. И се случило чудото: вместо да отврати хората наоколо, от тялото на момъка се разнесло благоухание, като от мощите на светец.

Три дни висял, три дни майка му Мария се молила под нозете му. Разрешили тържествено погребение в църквата „Св.ВЛКМЧ Георги Победоносец”, старата църква още от Римско време. И там, в краката на светеца майка му Мария продължила молитвите. На 40 ден след кончината се възнесла и тя – горе, при сина си.
Обесването на Свети Георги Софийски НАЙ-НОВИ се случило на 26 май 1530 г. до пещта за мед и желязо в София.

Днес мястото на физическата гибел на Св. Георги Софийски - НАЙ-НОВИ се намира в парка на Александровска болница, след като преминете под арката за каляски и файтони с надпис 1884. Построена от Княз Александър Батенберг, първият монарх на Нова България. На това място по време на Османското владичество се е намирал Софийският гарнизон, където е и съден младият мъченик. През 2008 г. тук е издигната малква църква в памет и прослава на Св. Георги Софийски - НАЙ-НОВИ. На входа й е изписано „СЪГРАДЕНО В ЛЕТО ГОСПОДНЕ 2008-мо НА ПОЛЗУ РОДУ“... Оттогава на всеки 26 Май, когато е гибелта му през 1530 г., богослови и поклоници правят литийно шествие от тук до най-старата църква в София, ротондата „Св. Георги“ в Антична Сердика.

Големият булевард пред Военно-медицинска академия и Александровска също носи името на светеца. Скоро бях там, питах възрастен доктор да ме упъти, а той за пръв път чу от мен, че в градинката под прозорците му е изгорен български светец. Какво ли да кажа за десетките студенти, които щъкат по алеите в светлото паркче?
Дано някой знае...
 
Момчил ПОПОВ

сряда, 24 май 2017 г.

ЗАПАДНАТА ПОРТА НА СЕРДИКА, 176 г.

 
Строителният надпис за изграждането на крепостната стена е почти изцяло запазен. Открит е при Западната порта на Сердика и ясно свидетелства за времето, в което е бил положен. Първата Аврелиановата стена на Сердика от 176-180 г.:

"На добър час! Най-великите и божествени императори цезари - Марк Аврелий Антоний Август, победител на германите, победител на сарматите, баща на отечеството, велик жрец и Луций Аврелий Комод Август, победител на германите, победител на сарматите, дадоха крепостни стени на Среднополис, когато управител на провинция Тракия бе Азелий Емилиан".
Главната улица на древна Сердика, по която някога е крачел император Константин Велики По тази улица се е влизало от Източната порта на Сердика, чийто вход е в подлеза срещу бившия Партиен дом. Оттук е продължавал на югоизток към Филипополис (днешен Пловдив) един от най важните пътища в Римската империя - Via Diagonalis или Via Militaris.

Главните улици на Сердика - Decumanus Principalis и Cardo Principalis се пресичали под прав ъгъл. От вътрешната страна на крепостните стени вървял обходен път, наречен интервалум. Настилката на сердикийските улици била от каменни блокове достигащи дължина от метър и половина.

Kardo Maximus - главната улица, свързваща Южната и Северната порта на Антична Сердика. Широка 7 метра!

Археологическите останки на Западната порта на Сердика дълги години тънеха в забрава . По официални данни от 1974 г., когато над Антична Сердика бе изпружен паметникът на Ленин, а по реални архивни факти и мои детски спомени, още от Бомбардировките на София през 1944 г., когато католическата катедрала „Св.Йосиф“ е срината, а под основите и в двора й, от бомбените ями се показват безценните артефакти...  В наши дни най-сетне бяха подредени и показани за посетители. На датата 24 Май 2017 г.  
/М.П./
Над Антична Сердика е изпружен паметник на демона сифилистик Ленин. Оградите отзад и встрани са да не се "срамят" от вехториите българите и гостите на нова социалистическа България, тоест от древното й минало... София, 1973.

петък, 5 май 2017 г.

ЛЕГЕНДАТА ЗАХАРЧУК, 1923

НВ Цар Борис III Обединител: "Дайте ми още двайсетина като Захарчук и аз ще променя България"
На 10 септември 1944 г. се застрелва началникът на софийската пожарна Юрий Захарчук - руски дворянин и бивш белогвардейски офицер от армията на Врангел. Страхувал се е от репресии заради миналото си от страна на новата власт и от навлизащата в България Съветска армия."Ние сме присъствали и видели многобройни демонстрации на пожарни команди, както в Англия, така и в чужбина, но никога не сме били толкова впечатлени. Софийската пожарна команда под ръководството на г-н Захарчук е с великолепни качества и е може би най-добрата в света". Така в писмо от 14 юни 1929 г. група лондонски инженери, посетили България, изразяват възторга си от нашите огнеборци. В София те са видели как при подаване на сигнал за тревога пожарните коли тръгват напълно екипирани само след 7 секунди. "Това е безусловно всемирен рекорд!", възкликват англичаните.

След три години Софийските пожарникари грабват европейския приз за бързина и дееспособност. Пак по това време нашумява визитата на американски сенатор, гостуващ на нашите депутати. На всичко, което му показали в пожарната, той отговарял: "Така е и у нас". Накрая Захарчук вдигнал капака на мотора на една от колите и го избърсал с бялата копринена кърпичка на чужденеца. Тя останала идеално чиста. "Е, това вече наистина не можем ви показа" - признал американецът.
НВ Цар Борис III приема тържествен строй на Софийските пожарникари с командир Юрий Захарчук, 1930-е

Звездата на Юрий Захарчук изгрява по време на пожара, избухнал в Народния театър на 10.2.1923 г. Той случайно се оказва там и на цветист руско-български език гръмко дава воля на възмущението си от некадърната работа на пожарникарите. Наблизо обаче се оказва столичният кмет. Впечатлен, той вика на разговор 33-годишния бивш белогвардейски офицер и след броени дни капитан Юрий Захарчук е назначен за пожарен командир на столицата. С пожарно дело той започва да се занимава още 16-годишен при имперските доброволци. Възпитаник е на Киевския юридически факултет и има редица военни отличия.

Истинска драма преживява семейство Захарчук по време на болшевишкия преврат в Русия. Той се бие в армията на Врангел и скоро секват всякакви вести от него. Жена му и 5-годишната им дъщеря гладуват, подложени на постоянен терор. Неочаквано непознат евреин им предлага да ги изведе тайно от страната. Младата жена продава всичко и се качва с детето от Крим на платноход, уж прекарващ сол през Черно море. Натъпкани в трюма с други бегълци, те преживяват страшни мигове. Захарчук пък успява да се прехвърли с войските на Врангел в Цариград и продава зарзават на количка, за да се препитава. Накрая семейството се събира в България, където качествата на киевчанина скоро намират признание.

Преди да приеме поста, Захарчук поставя условие - забрана за пожарникарите да членуват в политически организации. За кратко време той превръща мудната и демодирана софийска команда в първокласно професионално звено. Обучава конете при сигнал за тревога веднага да застават между тегличите на каруците, всеки до своето буренце с вода. Организира закупуването на първите пожарни коли от заводите "Рено" - сам работи там цял месец като монтьор, за да опознае новата техника. И винаги лично предвожда хората си, като пръв се хвърля в най-опасните места.

На 29.9.1923 г. пожар поглъща 500 къщи във Враца. Стихията взима 15 жертви и осакатява 86 души. Градът оцелява благодарение на крилатата команда на Захарчук. Спасена е и пламналата заради запалена сяра френска легация - благодарните дипломати подаряват на огнеборците вино "Божоле".

Следващата есен страшен пожар едва не убива сирачетата от дома в кв. "Надежда". Захарчук ги вади с голи ръце от огнения ад - горяща греда го събаря, но той оцелява. В пламналите тютюневи складове в Княжево пожарният командир припада и само блясъкът на каската му през гъстия дим помага да го открият.

По негова инициатива през 1931 г. към Софийската команда е създаден отряд "Бърза помощ" със санитарна линейка, подарена от БЧК. През 1937 г. на Илинден момчетата му спасяват Панчарево от разбеснялата се река Бистрица. Вълните отнасят бетонeния мост по пътя към Самоков.

Огнеборците обичат командира си до смърт - той ги облича в изискани униформи от фино сукно, украсени със сърма и златотъкани ширити. Издейства им и по-ранно пенсиониране с 600 лв. пенсия за редовия състав и до 1500 за началниците. За софиянци дефилиращият на бял кон руснак става приказен герой.

Неслучайно през 1934 г. Захарчук е поканен лично за коронацията на крал Джордж VI в Лондон, крал Леополд III му връчва ордена "Белгийска корона, а етиопският император го кани да организира противопожарна служба в Адис Абеба.

Пред Софийската пожарна команда на пресечката на улиците „Раковска“ и „Екзарх Йосиф“, 1930-е

При една от големите бомбардировки на Военна рампа пламва композиция с патрони и снаряди. Всеки миг взрив може да помете целия квартал. В стихията се хвърлят пожарникарите, начело със Захарчук и пристигналият спешно цар Борис III още там на коляно пише указ за награждаването му с орден "Св. Александър". "Дайте ми още двайсетина като Захарчук и аз ще променя България", обичал да казва царят.

Когато Червената армия наближава Дунав, Захарчук бил наясно със съдбата си. Той вече познавал "прелестите" на болшевишкия арест. Не желаел да търпи отново унижения и гаври, затова сам избрал края си.

На 9.9.1944 г. войниче тича да предупреди командира си, че към пожарната бързат комисарите на новата власт. Захарчук го праща да му купи плодове и се заключва. По-късно на следващия ден до простреляното му чело намират бележка: "20 години служих честно на България. В никакви политически работи не съм участвал. Обичам Русия и България. Поздрав на моите другари пожарникарите".

Новата власт разрешила Юрий Захарчук да бъде погребан в униформата си, обсипана с отличия. Най-много обаче той се гордеел с последния си орден "Българска признателност", връчен само на трима души.

Източник: blitz.bg, 10 септ. 2014

събота, 29 април 2017 г.

СЯНКАТА ОТ "ХАИНБОАЗ", 1947

-Документално за т.нар. Младежко бригариско движение в първите години от окупацията на България от СССР

Разказ-спомен от А.Н.
 
Годината е 1988-ма... Късно лято в края на август. Работех тъкмо срещу бившата фабрика "Победа" и бях тръгнал да направя резервация за младежкия клуб на ул. „Самоков“ в квартал Изгрев.

Движех се по улицата от автогара "Юг" към въпросния младежки клуб.
Все още заблуден, "надявайки се", че социализЪма не е това, което разбираха "другарете с червени книжки" и образование 4-ти клас.

Усетих някаква сянка да ме следва почти плътно... На около метър зад гърба ми. Тенденциозно спрях и се загледах в един двор. Но сянката също спря и тихо ме изчака да продължа. Все още не се обръщах - смятах, че някой се е припознал.

На следващата пряка, преди да сляза от бордюра, се огледах за преминаващи МПС-та. Използвах възможността да зърна и въпросната (оказа се невъображаема) сянка.
Беше възрастна женица, от онези изцяло в черно до края на забрадката си. Висока и съсухрена женица на преклонна възраст.

Почудих се, защо ме следва така, но продължих. На следващия бордюр - същото.
След като аз и "сянката" пресякохме платното, тя съвсем тихо ми проговори:

- Момче, не се притеснявай... Аз недовиждам и те ползвам за посоката, че си на път към хлебарницата... Сама съм и отивам да си купя хляб, но не виждам добре улицата.
Спрях и любезно се обърнах да помогна на възрастната жена. Погледнах я в очите и ахнах поразен.

По-красиви и дълбоко сини очи не бях виждал в живота си!

- Бабо, имаш много красиви очи! Какво им е?
- Да, чедо, и други са ми го казвали... Получих топлинен удар, когато работихме на прохода на Републиката „Хаинбоаз“... И от тогава съм сляпа...

Онемях! Заведох я до магазина за хляб. Попитах я, има ли нужда от помощ, да се прибере.

- Не, чедо, благодаря! От тук все някой ще мине в моята посока и по него, по него, ще пресека улиците и ще се прибера у дома... Броя си крачките и знам къде съм.

Тръгнах си удивен и ужасен от това, какво е получила от „Партията - майка". И как "другарете с червени книжки" са й благодарили за „младежкия жар и ентусиазъм“. С ослепяване на едно крехко невинно момиче през 1947-а, в условията на принудителен каторжнически труд...

Следващата есен стана 1989 година.
И досега си мисля, че думите-ругатня са верни: "Кога и да утепаш комуниста, все късно че е!"...
Шопска приказка.

„Много от нашите крупни строителства ще носят гордото и почтено име „Младежко строителство Г. Димитров“ 
Снимки: Фотоархив Л. Юруков, Енциклопедия „А-Я“, БАН, Сф, 1974

понеделник, 17 април 2017 г.

БОМБАРДИРОВКАТА НА ДВОРЕЦА ВРАНА, 1944


От Евгени ПАУНОВ

Дворецът "Врана" край София е подложен на целенасочена съюзническа бомбардировка на 24 март 1944 г. След въздушната атака целите два горни етажа са напълно изгорели от запалителни бомби (36 на брой!), заедно с покрива на кръглата кула-стълбище. Цветната фотография от тогава показва рота войници пред сградата, които разчистват развалините от покрива.

Царица Йоанна пише в спомените си така: "На 24 март 1944 г. през нощта с две продължителни възобновявания, паркът на двореца "Врана" бе жестоко бомбардиран с повече от петстотин запалителни заряда, от които тридесет и шест подпалиха двата горни етажи на двореца, паднаха и единадесет тежки бомби също в парка. Една от тях направи кратер с диаметър 7 метра и три дълбочина, който се напълни с вода. Пуснахме в него червени рибки и го нарекохме езерото "Чърчил"...

В Държавния архив в София са запазени телеграмата на Княз-Регента Кирил до баща му Цар Фердинанд, намиращ се по това време в семейния замък Свети Антон в Словакия:
"Ваше Величество, с прискърбие Ви съобщавам, че тази нощ дворецът Врана бе бомбардиран. Горните два етажа изгоряха. Царят, Царицата-майка и Княгинята бяха в бункера и са невредими. Картините бяхме скрили..."

Отговорът на Цар Фердинанд: "С голяма тъга четох писмото ти за извършеното нападение над двореца Врана. Много съм щастлив, че младият Цар, майка му и сестра му са невредими, макар че се съмнявам да бяха оцелели ако една бомба беше директо паднала върху тоя бункер. Радвам се също така, че предвидливо сте изнесли и спасили картините от двореца. Тоя дворец, който аз издигнах на едно каменисто поле и който по своята красота не остъпваше и на най-изящните европейски дворци трябва да бъде твоя грижа да го възстановиш след войната. Ако даде Бог да видим живи края на тая война..."
(ЦДИА, ф. 3к, опис 8, а.е. 212, л. 23)
Дворецът и паркът "Врана" днес

= = =
Цитат от книгата на Ст. Констант: "Въпреки зашеметяващите красоти на Евксиноград, любимата резиденция на Цар Фердинанд беше двореца Врана, на 10-на километра югоизточно от София, в полето, заобиколено от планини Фердинанд започна строежът на "Врана" в самото начало на века върху необработена земя, сурово място, на което растеше много и висока коприва. След няколко години той я превърна в мечтата на ботаника.

Имаше късмет с новите си сънародници, които с любовта си към земята и растенията да ваха едни от най-добрите градинари в Европа: много от изисканите градини на френската Ривиера са дело на златните ръце на българите. Във Враня имаше няколко 'tour de force' [шедьоври], включително един ред цветни лехи с всички сортове френски рози, зад тях — всичките разновидности на френския люляк и леха, в която бяха засадени всички растения от областта Турен.

В оранжериите се отглеждаха редки цветя от цял свят. В единия парник имаше от всички китайски цветя, в друг бяха представени всички цветя в Северна Африка. Фердинанд се гордееше особено с езерото с водните лилии, където плуваше гигантската "Victoria regia" с нейните сърцевидни листа, които достигат два метра в диаметър.
Зеленчуците от огромните градини и парници бяха не само за трапезата.
Цар Фердинанд поощряваше градинарите си да подобряват външния вид на зеленчуците, както и вкуса им.

В стопанството свободно се разхождаха бизони и антилопи. Фердинанд държеше и три слона, които ходеше да види няколко пъти седмично."
Н.В. Цар Фердинанд в стопанството на Врана - с слончетата Нал и Дамянти, купени и докарани от Хамбург, 1910-11 г. 
= = =
Евгени Паунов, „Бомбардировката на двореца Врана, 1944“, София, 2017

петък, 31 март 2017 г.

ЛЪВОВЕТЕ ОТ КРЕПОСТТА СРЕДЕЦ, 14. Век

В средата на 14. век  Софийската крепост Сердика имала 27 врати, 1700 кули и 70 000 зъбци!
След 500 години пътешественикът Феликс Каниц, наричан Колумб на Балканите, в известната си панорама на София под Витоша изобразява и останки от Северната порта на средновековното укрепление. Намирала се там, където днес е най-старото трамвайно депо до Централна гара, на стотина метра от Лъвов мост над река Владайска.

Австриецът Йозеф Обербауер, който дълги години живее в града под Витоша, в началото на 20. век рисува възстановка на Крепостта Средец – Сердика пак от тази гледна точка. По сведения на археолози, изобразява цялата мощ и величие на средновековната крепост в Софийската котловина. Освен Северната порта и река Владайска, на картината се вижда и крепостна стена, която е стигала чак до завоя на реката в квартал Банишора...

Йозеф Обербауер. Възстановка на Северната стена и порта на средновековната крепост Средец – София, охраняващи и река Владайска, източник на питейна вода за града

През петте века османско владичество тази река наричали Канла (Кървава). За да се омаловажи истинския смисъл на паметното название, едно от обясненията било, че името идва от близката касапница на брега.
Всъщност легендата, оцеляла през вековете, е съхранила истината от края на 14 век. Тогава, след падането на крепостта, телата на убитите след тримесечна обсада смели защитници на Средец- София били изхвърлени във водите на реката. От това почервеняла, а белите им кости по брега дълго напомняли за героите.

В тяхна чест и памет през 1889 г. софиянци издигнали мост над Владайска река с фигури на лъвовете – защитници. Наречен и до днес Лъвов мост. Царствените символи на силата са насочили взор към четирите посоки на света.

Музей на София. Средновековно въоръжение от Средец, 9. – 14. век. Горе: Лъвов мост на река Владайска, оцветена фотография от началото на 20. век.

На същите тези бойци – лъвове е наречено стръмното витошко селце Драгалевци, днес квартал на София. Оттам е един от дълбоките ми родови корени. Към жителите на войнишкото селище Цар Иван Шишман II се обръщал с думите: „Драги лъвци, верни мои защитници на крепостта Средец!“... Оттам - Драги лъвове, Драги лъвци, Драгалефча, Драгалевци... От 14 век сл.Христа, та до днес.

В Софийското поле се сещам за още няколко стари войнишки селища – Войняговци, Чепинци, Орландовци, Локорско, Филиповци – отглеждали и обучавали соколи за битки и лов, Драз махала – от Лъвов мост до Сточна гара, охранители на мостове /дервентджии/, махала Коньовица – отглеждали бойните коне за крепостта Средец. И всичките крепости, паланки и манастири по обиколния пръстен в горите на планините около столицата, наречен днес Софийската Света гора.
Писах кратко, за да се помни...
Момчил ПОПОВ

събота, 18 март 2017 г.

КОМЕДИЯТА БАРОН ГЕОРГИ ПЕРНИШКИ, 1890-е

Из книгата „София преди 50 години“, 1947

От Георги КАНАЗИРСКИ-Верин
Всеки град си има няколко личности, които са свързани с неговото име. Можем ли да заговорим за Варна, без във въображението си да не видим снажната фигура на стария ерген Ангелсон с неговия вечно сив редингот, зиме и лете с цвете на бутониерата? Не съм срещал курортист или човек, който е бил във Варна, който да ми каже, че не познава Ангелсон. И действително да си във Варна и да не видиш Ангелсона, то е равносилно да посетиш Париж, без да зърнеш Айфеловата кула.
В един френски вестник бях чел следния пасаж:
"Видяхте ли всичко в Париж? Видяхте ли Лувъра, Трокадеро, Боа де Булон, Операта и пр.?"
На положителния отговор ви се задава последен въпрос:
- Видяхте ли брадатия стражар при Порт-Сен-Мартен?
- Не? Тогава вие не сте били в Париж" - заключава вестникът.
Така всеки град има интересни фигури. И София ги имаше по него време.

= = =
Сега нека кажем няколко думи и за най-крещящата фигура - тая на барон Георги Кракра. При всяко официално посещение в София тогавашната програма не се изменяше. Ние четяхме: "Взвод конна стража, градоначалникът на бял кон, столичният кмет, гвардейци, каляската с официалните гости, г-да министрите, каляска с официалните лица и шествието завършваше пак с конна стража."

Софиянци, обаче, знаеха, че шествието ще завърши с един последен файтон. Те го чакаха и, когато той минаваше, чуваха се викове: "Ето, ето барон Георги минава!" Малко смях. Файтонът на барон Георги, разпределител на софийското бакалско дружество, със цилиндър, редингот, българския трикольор вместо лента при отвора на редингота, и с бели ръкавици завършваше неофициално шествието. Той се пазаряваше с файтонджията и, когато цялото шествие влизаше в двореца, файтонът на барон Георги влизаше също от западната врата, но, понеже не е поканен, си излизаше от източните врати.

Барон Георги беше родом от Перник, бивш бакалин, а отсетне представител на бакалското сдружение. Кой е внушил на тоя наивен човечец, че той е потомък на деспота Кракра Пернишки? Той вярваше в това, присвои си титлата барон и беше убеден, че Фердинанд отказва да признае неговите титли от страх да не би по-късно той да предяви претенции върху българския престол. Купува си цилиндър и редингот и канен-неканен взема участие в някои тържества. Отначало полицията не обръщаше внимание на неговите лудории, а той се убеждаваше все повече и повече, че неговите наследствени права са признати. Шегобийците са жестоки, те го карат да пише писмо до руския император и да иска неговата намеса, за да му се признаят правата. Естествено, това писмо не е заминавало никога. Един ден обаче същите шегобийци му предават като отговор саморъчно писмо от императора, че той признава неговите титли и благородния му произход. Тогава в кръчмата на Мито Кебапчията на бул. Дондуков шегобийците му построяват трон, и понеже барон Георги е висок, трона поставят под една баджа [тур. 'комин', 'отвор, прозорец в тавана, капандура'], та когато става, да не си чука главата о стената, поставят му на главата корона, дават му жезъл и мантия. Той назначава свои велможи, които са около него и са му послушни. Така всяка вечер той държи наставнически речи към своите велможи и верни поданици, а Мито Кебапчията харчи ли, харчи виното си. Най-големите вдъхновители на тая комедия бяха един наш голям карикатурист и един професор.

У барона се появява желанието да посети своята бащиния т. е. Перник. Неговите велможи одобряват намерението му и устройват тоя излет. Една утрин барон Георги, опасан с турски калъч (крива сабля), с мантия и корона, която отсетне заменят с редингот и цилиндър, придружен от своите шегобийци велможи, се покачва на влака за Перник. На гара Горна Баня началникът на гарата, заинтригуван от тази оригинална група, се осведомява и, дали от наивност или от желание да усили комедията, предава по апарата в Перник за пътуването на Георги Кракра Пернишки, който отива да види бащинията си. За учудване на нашите шегобийци в Перник взели работата за сериозна и на гарата имало много народ посрещачи, а ученици и ученички били наредени на перона, за да поздравят високия гост. Това ставало в присъствието на полицията. Неколцина от придружаващите го шегобийци разбрали, че работата става дебела и че тая шега може да им причини неприятности. уплашват се и с влизащия в гарата влак, идещ от Радомир, заминават обратно за София, като оставят Кракра сам между своите поданици.

Барон Георги живее три месеца в Перник, като всеки ден бива канен в някоя кръчма или по-голямо заведение, гдето го гощават. Присъствието на барон Георги в това или онова заведение привличало клиентите и съдържателите намирали сметка да го канят и по този начин да увеличават консумацията.

След връщането си в София баронът сяда наново на трона си у Мито Кебапчията и заседанията започват наново. По едно време пред барона се явяват депутации от цяла България, за да му поднесат почитта си. В същност това са хора събрани от организаторите шегобийци и канени да играят тая роля и да се посмеят.

Една вечер жесток шегобиец подвел барона да изпие чаша рициново масло, което започнало да действува тъкмо тогава, когато той държал някаква реч.

Амбициозен, той не искал да прекрати речта си пред депутацията и свършил драматично...
Историята с барон Георги достига до знанието на двореца. "Височеството" се усъмнило дали с тия шеги не се подиграват нему и дали тия комедии не уронват неговия престиж и затова поискало да се внуши на компанията да свърши с тази неприятна комедия. Градоначалникът повикал неколцина от организаторите и строго им заповядал да престанат да коронясват барон Георги, защото "господарят" е страшно сърдит, и че той ще бъде принуден да ги арестува до един.

Дали барон Георги беше налудничав манияк или пък беше голям хитрец, който използуваше умните шегобийци, за да пие и яде всеки ден безплатно, това остана неразрешено. По това има две мнения и днес.

Георги КАНАЗИРСКИ-Верин, Из „София преди 50 години“, 1947

събота, 4 март 2017 г.

4 МАРТ – ТРУСЪТ, 1977


От Момчил ПОПОВ
Плацът на военното поделение е постлан с натрошени на дребно скали. Бели ръбести камъни с размери от кестен до кокошо яйце. Докарани са от някоя близка планина – огромната Рила зад гърба ни, меката къто кълбета прежда на хоризонта Осогово на запад или Люлин на север, между нас и София.
   
Острият камъняк е колкото селски площад , с висок пилон и знаме на макара в средата – да се строяваме и маршируваме тук, да бием крак, подковани като коне в чепици с метални цинтове... В поза мирно  да слушаме химна на Народна република България или съветски маршове, а в минутите на кратък отдих – новини и разрешена фолклорна музика. А офицерите да въвеждат ред , дисциплина и страх сред нас, провинилите се и объркани от социализма хаймани.  Бивши градски тарикати, затворници, селски идиоти, бегълци през граница, неграмотни мургави  братя, врагове на народа, смотани отличници – всичките сме въдворени за две години в трудовия лагер в Дупница, Кюстендилско. Тогава град, именуван на виден московски терорист, загинал при неясни обстоятелства в самолетна катастрофа - Станке Димитров...

Денят е петък, 4 март 1977 година, вечерта.

Освен жълти светлини в прозорците на ниските казармени бараки, от стрехите на щаба, кухнята, артелната и димитровската стая струят в бяло мощни неонови лампи. Приличат на огромни метални семки от тиква, а сноповете им са насочени към плаца. Пускат ги на физзарядката сутрин по тъмно, на вечерна проверка или празник. Ама тази вечер не е нито едно от трите... Час след храна е, около осем и половина и „строителите с пагони“ трябва да са в почивка. По устав...

Ама не са. Дошъл е големец от София, от щаба на дивизията – цял полковник! Иска да държи реч в бараката на вожда, димитровската стая.

Да живее международното положение,  другари! 

Момчетата цял ден са блъскали по социалистическите строежи наоколо, цяла седмица преди това са влачили чували с цимент, колички с вар и бетон, зидали са, мазали са, скапани са от умора... А аз, новият културно-масовик трябва да ги събирам, да им четат „конското евангелие“ посред нощите?! От проповедник лично от София...

-Хайде бе, пичове! Елате за час в димитровската стая...  Запалил съм печката, може и да си дремнете по масите тайно. Само елате! Какво ще правите в спалното? От сън спомен няма... 

-Чупката, софиянец! Дреме ми, че могат да те тикнат в ареста, ако не дойдем...

-Да де, ама утре е събота и шефът може и да ви пусне в градска отпуска. Да облажите някъде с женско месце, да топнете чушката, да ударите по някоя и друга ракийка... А? Иначе – няма!

Реториката е велика сила – събрах стотина юнаци в бараката с лозунгите и радиоуредбата. Зачакаха лектора. Отидох да докладвам в щаба. Дойде плешив черноват офицер и се почна... Нещо като репертоара на тонколоните на покрива, само че с резки движения, акценти и опулени очи. И задължителни крясъци от катедрата, разбира се...

Културно-просветният военен салон е с десетина реда дълги успоредни маси, столове, катедра с лозунги зад ораторите, а на дългата стена срещу прозорците към плаца по конец са наредени портретите на червените вождове на СССР и НРБ. Гледат строго от рамки с червено сукно... Лекцията днес е по актуални въпроси на сложната политическа обстановка между Изтока и Запада, за затягане на дисциплината в редиците на българската армия, измяната на Родината с по-ниско ефективен труд и бягства, полагаемите се наказания... Щото и нас ни водят войници, само че с кирки и лопати.

Строителите с пагони зяпат празно, блеят в блянове за палави девойки - почти девици, летят в розови облаци, изписани по таблите на стар сватбен креват. Като шепот на любима политиката им минава от едното в другото ухо ... А аз ги пазя на вратата отзад, да не се измъкне някой и да провали идилията на мероприятието...

-Земетресение! Всички вън!

Художникът, културникът, масовикът, тоест моя милост учена, крещи над задрямалата седянка. Както съм подпрян в рамката на вратата, усещам, че касата се люшва като борд на лодка. Поглеждам прозорците на салончето към плаца. Правоъгълниците се движат по хоризонтала напред-назад и заемат формата на ромбове. Четири големи ромба, които се люлеят и скърцат... А наляво, а надясно...  Ужас!

Вече и целите стени на салона се люлеят в ромбове.

Кафявите шаечни войничета са наскачали рязко. Бутат се между масите да излязат на пътеката до прозорците. Падат столове, носят се крясъци, някои прескачат масите да търсят по-пряк път за спасение към вратата... Грохотът се подсилва от подкованите в метални капси военни обувки... Суматоха...

Важният офицер от София се пльосва по очи заедно с катедрата, от която е грачил. От подиума, под лозунгите между разбишканите от мелето маси и столове, в краката на войниците. Някои го прескачат, други карат направо към спасителните прозорци. Тоя път гологлавият полковник не крещи, а пази с ръце да не му смачкат черепа...

Момчетата скачат през прозорците в зелената площ около бараката. Моя културно-просветна милост е освободила вратата за навън – така изходите са станали 5. А е и по-безопасно под открито небе... 

-Земетресение! Всички вън! – това още кънти в ушите ми.
Но не го повторих – да не стане шаш и паника. Картинката беше ясна... 

Картината беше велика! Отвън на широкия плац.

Металният  пилон на знамето, висок 10 метра, се люлееше и огъваше така, че стигаше почти до земята. Махаше като огромна чистачка на стъкло на автомобил... Ляво-дясно, ляво-дясно, ляво-дясно... През неоновите  лъчове на прожекторите... Ляво-дясно, ляво-дясно... Над бялото площадче от натрошени камъни,което метохме след пореден арест в три през нощта...

О, не! Чудо! Плацът се разтърсва от адска конвулсия... Белият му гръб се надига от щаба към празния циментов басейн. Люшват се вълни! Морски вълни от камък! От суха, разлютена природа. Не от пяната на Афродита... Дърветата в малката градинка зад басейна се гънат и шумят като при силна буря. Сякаш съскат.

Някой от групичката пред  входа на културната барака подсвирна яко. Всички бяха навън, в безопасност. Някои бяха си плюли на петите да се крият другаде. Офицерът лектор беше изчезнал като дим в нощта... Въпреки крясъците и грохота от обувки преди малко, сега беше тихо. В оцъклените светлини - очи над военното поделение.

Червена луна като при земетресение не видях. Или не съм я забелязал... Нямаше подземен тътен и свистене... Може би, в основите на Рила планина сме били далеч от епицентъра на труса от 4 март 1977-а. Само нощното небе от черно бе станало матово сиво-бяло и се бе сляло с разлюляното каменно море пред очите ми.

На другата сутрин с командира ми – шеф, бяхме пак в димитровската стая. Да огледаме щетите, да ремонтираме, да възстановим реда... Изпотрошените маси и столове – майната им, падналата и смляна катедра – нова, при дърводелците... Изкъртените прозорци и вратата – и те. Високата пернишка печка беше леко поочукана, изправихме я пак. Добре, че малко дръвца й бях сложил, та не бе тръгнал пожар. Но кюнците едва разпознахме. Така бяха омачкани от войнишките крака, че бяха тънки като вестник... Червените вождове на СССР и НРБ на портрет бяха в плачевно състояние – едни изпопадали на пода, други виснали на един пирон, трети захлупени на пода върху строгите си очи... Когато земята се разяри, международното положение отива по дяволите, другари...

Дълги-дълги години не разбрах какво точно се е случило от земетресението в Свищов на същата дата. Дълги години истината за кошмара там бе крита от хората. Оказа се, че това е бил най-силният трус в България за 20.век с магнитуд 7,6 по скалата на Рихтер, с епицентър планината Вранча в Румъния... Усетено е в цяла България.

Траело е малко повече от минута, но вертикалния удар е съборил три големи сгради в града ни на Дунава. После още няколко дни е имало вторични трусове около 4 по Рихтер и земята в Свищов е приличала на морето в Дупница... Под руините са загинали 109 души, 27 от които деца. Бог да им даде мир и покой! Коридорите на местната болница са били превърнати в морга. А градът е бил блокиран и отцепен от страната, никой да не разбере какво се е случило.

Оцъклените червени вождове от стената на политическата стая в Дупница така решили... Но разлюляното каменно море под краката на България и до днес е същото.

Момчил Попов, „4 март – Трусът, 1977“, ММXVII

вторник, 21 февруари 2017 г.

ЗИМИТЕ В СТАРА СОФИЯ, 1919


От Драган ТЕНЕВ
През детството ми като по неписано правило зимите в София бяха не само много студени, но и доста продължителни. Траеха повече от четири месеца и не рядко из софийските градини можеха да се видят снежни петна и в началото на април. А гигантската преспа на Витоша между двата Резена под Черни връх дори си оставаше целогодишно и приличаше на бяла кърпа, закачена върху ясното чело на планината. Софиянци бяха свикнали с нея толкова,че всички я смятаха като неотменен елемент от южния пейзаж на града.

ОТ НОЕМВРИ ДО АПРИЛ
Във времето, за което ви разказвам, първият сняг над София заваляваше винаги на 21 ноември. В деня на „душевадеца“ Архангел Михаил, както е указано в Черковния календар. В повечето от тези, случаи обаче това не беше истински сняг, а по-скоро някаква лапавица и софиянци я приемаха просто като напомняне, че зимата вече е дошла.
Облени от първия си зимен „душ”, шосираните улици на София изведнъж се разкалваха. Сред рядката им кал,  обрулени от вятъра, загиваха и последните кафяви листа на дърветата. А тротоарите на улиците, покрити по онова време е неравни Церовски плочи, заблестяваха мокри и студени.

Този рязък преход от златното великолепие на прочутата софийска есен към дългата зима създаваше много грижи най-вече на по-бедните софиянци, тъй като повечето от тях редовно закъсняваха да си набавят навреме дърва и въглища за отопление и тогава из София почнаха да сноват „гальотите“ - едноконни коли с огромни колела. Упътени с топливо към крайните квартали на града, където изобилието и парите не бяха чести гости.

ГАЛЬОТИ, МЛЕКАРИ, ПРЕСПИ
Истинските зимни снеговалежи в София започваха малко по-късно. Обикновено в  самото начало на декември. И ако не ме лъже паметта, падаха предимно нощем. В повечето такива случаи снегът биваше толкова обилен, че затрупваше улиците и тротоарите на града с дебела покривка, която ги правеше практически непроходими в първите часове на утринта. Ала най-ранобудните софиянци постепенно почваха да чистят снега пред своите къщи, а след това по трамвайните линии се появяваха и мотрисите със закрепени пред тях триъгълни снегочистачки от стоманена тел и макар бавно градът почваше да се раздвижва.
 
Първи сред най-ранобудните граждани и трамваите по улиците на затрупаната от сняг София се появяваха двуколките на млекарите от околните села. Те усърдно разнасяха в лепкавия мрак своите гюмове с мляко по къщите на клиентите си, а към седем часа затрептяваха искрици живот и около фурните, бакалниците, месарниците и главно около уседналите млекарски дюкяни. Оттам софиянци, вече сами отиваха да си купят не прясно, а главно кисело мляко. В моето детство, пък и доста по-късно, това мляко в София се квасеше и предаваше навсякъде в големи емайлирани легени или гледжосани гювечи. Млекарите го насипваха в съдовете на купувачите със специални, вдлъбнати по средата кръгли лопатки от лъскава неръждаема тенекия.

ОБЩИНСКИЯТ ДЪРВЕН СНЕГОРИН
Разбира се, в онези далечни години Столичната община също усърдно се мъчеше да прояви някаква дейност през зимата за почистването на улиците поне в центъра на града и най-вече на бул. „Цар Освободител“. Резултатите от тези нейни усилия обаче бяха в повечето случаи нищожни. Нямаше никакви машини. И въоръжените с лопати и дървени снегорини работници никога не успяваха да свършат нещо особено.

В такива дни първата  широка около метър и половина пъртина по тротоарите на „Царя" от Народното събрание до Орлов мост се прокарваше сутрин от общинската дъсчена „снегочистачка". С години я теглеше все едно и също охранено копие, малко по-гопямо от английско пони. Междувременно „снегочистачката“, за която ви разказвам, не представляваше нищо повече от триъгълен сандък, закрепен върху две дебели, колкото коларски шини железа.

„Водачът”, който управляваше това своеобразно чудо за борба със снега, стоеше отпред върху неговия най-остър ъгъл и с удоволствие приемаше всеки гост, който искаше да се повози, за да натежи поне малко на чудноватата му шейничка. Трябва да ви кажа, че „клиенти” не липсваха никога и дори някои хайлайфни особи смятаха „приключенията“ с чистачката по „Царя” за нещо много шик. Ала главните пътници върху този уред на общината в зимните дни все пак си оставаха най-често студентите от университета. Те се качваха на тумба върху дървения триъгълник и пееха и се смееха на воля.

Софийски момичета, 1920-е и горе: Шейна-кормилачка, 1940-е Сн.: Фамилен архив

ХЛАПАЦИ, ПЪРЗАЛКИ, ШЕЙНИ, „ЛЮШОВЕ“
Колкото и грижи да създаваше зимата на възрастните софиянци по време на моето детство, за софийските хлапаци тя беше най-райският сезон!
В онези дни София гъмжеше от пързалки и „люшове”,  както казваха тогава на най-стръмните улици.
В квартала, където живеехме през двадесетте години, също имаше немалко великолепни места за спускане с шейни. Така например чудесна беше пързалката на ул. „Омуртаг" покрай южната каменна ограда на бившето Военно училище. Не по-лоша  от нея бе и пързалката на ул. „Султан тепе“. Тя се спущаше пък покрай оградата на пета прогимназия „Антим І”. Извън тези две пързалки на десетина минути път от нас на наше разположение имаше още и чудесните пързалки на Редута, пързалката при „Звездоброя“, т. е. при Обсерваторията в Борисовата градина, а така също и пързалката на шосето при Семинарията.

Всички тези места за пързаляне с изключение на Семинарията бяха почти безопасни за децата, защото тогава в София надали можеха да се намерят повече от триста автомобила и още толкова камиони - частни и държавни. От друга страна, зимно време по същите места файтоните пък изобщо не минаваха, тъй че малчуганите можеха спокойно да се пързалят по наклоните им за разлика от съвременните софийски хлапаци.

В моето детство повечето софиянчета имаха шейни, направени от самите тях. Те бяха общо взето примитивни, грубоватички изделия, сковани често дори от нерендосани дъски. И недотам бързи. Но по-големите момчета си правеха шейни – „кормилачки“ с крачно управление и за разлика от другите „плъзгала“ летяха по стръмните улици като вятър. Разбира се, тук-там из София можеха да се видят и някои купешки шейни, донесени от Швейцария или пък от друга европейска страна. но това бяха изключения. Такива шейни притежаваха само ”богатските деца", както казваха другарчетата им. И ние ги гледахме със завист, но това не помрачаваше веселите ни часове на пързалката.

Тъй като до ул. „Шипка“ двете най-близки пързалки бяха тези на „Омуртаг“ и „Султан тепе", аз винаги ходех там, след като си научавах уроците. От къщи ми разрешаваха да остана на улицата час или най-много час и половина, ала моя милост редовно се връщаше едва когато запалваха уличното осветление. И то се връщах непременно премръзнал. Енергичната педагогическа намеса на баща ми обаче успяваше винаги да ме сгрее порядъчно и аз редовно изяждах по два-три шамара, но това не ме впечатляваше. По мое време то си беше в реда на нещата.
След прибирането у дома по този начин мама веднага ми даваше аспирин и чай, а баба натапяше премръзналите ми крака в леген с топла солена вода за десетина минути и чак след тези здравни „процедури“ аз можех да седна да си почета спокойно или да послушам някои от плочите ни на дядовия грамофон.

ОСМОРКИ ПО ЛЕДА В БОРИСОВАТА ГРАДИНА
Дали защото баща ми беше карал кънки като малък, или просто ей така, но когато станах във второ отделение той ми подари чифт чудесни „Полар“ и сам ме заведе на пързалката в езерото до входа на Борисовата градина. Остави ме върху леда и бързо се измъкна. С кънки на крака върху плъзгавия лед, аз бях напълно безпомощен и жалък. Краката ми се кривяха, въпреки че глезените ми бяха здраво стегнати във високите обувки. И всъщност аз прекарах през този следобед „на кънки“ повече седнал върху леда, отколкото да се опитвам да се пързалям по него.
Върнах се вкъщи отчаян и разплакан, но дядо ме успокои и същата вечер го чух как наруга баща ми, задето ме е оставил сам.

На другия ден на пързалката в езерото отидохме двама с дядо и благодарение на постоянните му окуражавания аз успях този път поне да постоя прав на леда, а на другия ден стиснах зъби и се опитах да се плъзна няколко пъти. Така за около седмица нещата потръгнаха, а на втората неделя аз вече се пързалях с другите деца, макар и доста кекаво, но постепенно свикнах с кънките и скоро станах един от средните малки „асове“ на езерото. Момиченцата на моята възраст гледаха с възхищение на успехите ми и това ме караше да се старая още повече. Явно бил съм суетен от малък! В края на зимата обаче аз можех вече да правя  дори осморки – нещо, което убягваше на много мои връстници, почнали да се пързалят преди мене.

СКИ С ТРЪСТИКОВИ ЩЕКИ
Две години по-късно след кънките за Нова година този път от дядо получих чифт миниатюрни ски с тръстикови щеки, които старецът беше купил от известния спортен магазин на Марко Костурков на бул. „Дондуков“  и с това зимната ми „обмундировка“,  както обичаше да казва самият той, бе завършена. Можех вече да ходя на Витоша или на Люлин с другите момчета по пистите, където се пързаляха по-малките скиори.
Впрочем в онези ранни години на века  в София нямаше много любители на ските, но все пак аз си спомням имената на няколко от тогавашните „супермени” по снежните писти.Това бяха прочутият „Пепи Енглиш“, не по-малко известният от него „Фъц”, който беше футболист от „Левски”, и  оше неколцина други, чиито имена са изчезнали от паметта ми.

МЕЧТИ ЗА ЗИМНИ ОБУВКИ ИЛИ ГАЛОШИ
Сега, когато се обръщам назад към отминалите дни, аз виждам, че някога наистина съм бил щастливо дете. Защото в онези времена много мои съученици и съученички, които живееха по Редута, а не на „Оборище“ или ул. „Велико Търново“, щяха да се зарадват повече, ако им купеха за Нова година не кънки или ски, ами зимни обувки. Или поне галоши, за да не идват на училище с мокри крака.
Сигурно може би най-вече заради тези спомени, когато ходя днес по улиците на зимна София или на който и да е друг наш български град аз винаги гледам с радост как хубаво са обути в снега всичките ни малчугани и все ми е „на езика” да им кажа: „Абе момчета, имате ли представа колко босоноги деца имаше, когато бях малък?"
Знам - децата ще ми се изсмеят и ще ме помислят за смахнат, но не мога да им се сърдя. Днес обувките са законно право за тях. Че не само обувките, ами и зимните  клинове, анораците от непромокаем плат,   якетата с подплата и т.н.

БРАКУВАНИ ВОЕННИ БОТУШИ
В такива мигове си представям как ли би изглеждал на тези хлапаци моят съученик от отделенията Георги Войника, за когото беше върховното щастие да получи за зимата чифт бракувани ботуши от дядо Янаки - фелдфебела на картечния ескадрон в Първи конен полк, на чийто район днес между Цариградското шосе и ул. „Иван Асен“ е построен един от най-хубавите софийски квартали.

В спомените ми дядо Янаки е останал като истински добър Човек с главна буква! Той бе участвал през Първата световна война в състава на легендарната конница на генерал Колев и бе се сражавал в паметните кавалерийски битки при Кочмар и Карапелит. Старецът изглежда обичаше Георги по свой начин. Двамата никога не разменяха нито дума помежду си, но когато Войника отиваше през октомври до телената ограда на полка, там, където се помещаваше вещевият склад на дядо Янаки, фелдфебелът веднага влизаше в него и скоро се завръщаше с чифт по-запазени бракувани ботуши. Той ги подаваше през оградата. Войникът бързо ги надяваше на тънките си като изправени гевреци крака и радостен хукваше по улицата, а дядо Янаки гледаше след него и в очите му проблясваха някакви особени пламъчета, които виждам и до днес. Но какво да правим - ”Времената се менят, а с тях се променяме и ние”.

Въпреки това често си мисля - какво ли щеше да каже Георги Войника, ако можеше да види сегашните деца? Но Георги падна в Унгария и той няма да ги види никога, както няма да ги видят никога и всичките ни другари, които също спят сред твърдата гръд на унгарската пуста.

Гледай ти - откъде започнах и къде свърших! А след няколко дни е Нова година - денят на големите надежди във всеки човешки живот. Откакто свят светува този хубав празничен ден е бил очакван от малки и големи с вярата, че ще почне нещо по-хубаво от онова, което е било през отлетялата година. Да ви призная, и аз не съм изменял никога на тази вяра. И ако ме попитате сега какво най-много си пожелавам, ще ви кажа с ръка на сърцето - онази радост от летенето с шейна по  „Султантепе”, когато в София вече все по-често и по-често почваха да свирят и пеят навсякъде:

Целувам Ви ръка мадам,
но друг е моят блян, мадам,
о, не ръката ви, мадам,
а устните кармин.
И така нататък, и така нататък.

Драган Тенев, Из „Тристахилядна София и аз между двете световни войни”, СФ, 1992

събота, 11 февруари 2017 г.

СОФИЙСКИЯТ МИ КОРЕН


Салон „Славянска фотография”, София, 1915 г.
Пред обектива са Пра-пра баба ми Надежда Кръстева Хаджийка от с. Драгалевци – с трите си внучета: Надежда, Димитър и Тодор. Вуйчо Тошко е по-голямото „момиче“ вдясно, на 9 г. През 1930-е живее и работи в Полша и Германия като машинен инженер, а през 1945 г. се установява в Аржентина. В студиото е намръщен, защото са го навлякли в женски дрехи по някаква странна традиция. Баба Надка - на 7 г., е другото момиче с чадърчето, а Димитър - на 5 г., е с калпачето на столчето. Първият учебен ден личи по тетрадките в ръцете на учениците. Значи е 1 Септемврий 1915...

Баба ми Надка / по мъж Деспотова/е родена на ул. "6 септември", зад дома на поета Иван Вазов, през 1907 г. Завършила Втора девическа прогимназия на ул."Гурко", срещу църквата „Седмочисленици” - Черната джамия, а по късно и Търговската гимназия в София. Малката Надка е майка на майка ми.
На това фото отсъства пра-баба ми Марийка Кръстева – Дунгарова майката на децата. Тя пък е родена през 1883 г. в още по-старата ни къща, където е сега Английската легация на бул. „Левски“, при Перловска река. Затова обичам да казвам, че съм жител на София от.... 1883 г.

Това обаче е леко скромно. Още по-старата ни фамилна къща, на нейните родители - на Баба Хаджийка и Дядо Кръстьо, от стари-стари времена е била в с.Драгалевци...

Скоро, тоест – вече попрезрял, направих ново фамилно откритие... Нещо като снимката на дедо Дечо на хижа "Алеко", ама около 8 до 9 пъти по-старо. Сиреч, на към-то, около 600 години. Бре?!

Когато тръгвах на абитуриентски бал, баба ми Надка, вече на легло и без говор - 1976, накара мама Дора да бръкне в гардероба й, за да ме дари. Беше /и е/ пръстен от сребро. Мислех, че е чипровска школа, стар, фамилен... През сълзи ни даде да разберем, че това е много-много стар фамилен тотем. Благодарих, почистих го от патината, отидох на бал. Имаше и една сребърна гривна, която стана годежен пръстен на жена ми през 1986.

Миналата година чета за тракийско злато около София и рудниците на река Палакария. Гледам и за крепостта Урвич, на която ходя от 40 години. В раздела "Забравеното съкровище" виждам находка, изнесена от НРБ през 1983г, купена на търг в Лондон от ингилизин и дарена обратно на Археологическия музей в София! Златното съкровище от Урвич, датирано от... 14. век Сл. Христа...! Там долу вляво на снимката – „брат“ на моя пръстен? Бре!

Обяснението... Коренът на баба Надка е от с. Драгалевци, което е от т.нар. Цар Ясенов път - обиколния защитен пръстен между селища на бойци, крепости и манастирчета от Софийската Света гора. Изследователят Георги Тахов тълкува името на Драгалевци като "Драги, лъвци!", изречени от Цар Иван Шишман към защитниците на Средец. Сиреч „Драги, лъвове!“, защитници на крепостта Средец... Много, ама съвсем вероятно този пръстен е дарен на някой лъв от моите Пра-пра-деди и е попаднал на моите греховни пръсти...

Това е Софийският ми корен – буйстваме тук поне от 14. век като защитници на крепостта Средец... Корави шопи, "Драги Лъвци" от Драгалефча, днес квартал Драгалевци на София... Чрез моя нескромна милост – чак до началото на 21.век, пак в София, един от малцината оцелели през 4-те фази на комунизъма в БГ стари софиянци... 

Да, на тази измъчена земя все още ме държат малки, но велики неща.
Погледът на старците от Горе...
Старинният пръстен от Драгалевци...
Фамилното кадро на Пра-пра баба Хаджийка и внуци в Ателието на прочутия фотограф и възрожденски революционер Тома С. Хитров /1840-1906/ - авторът  на портретите на Васил Левски, Христо Ботев, Странджата и повечето ни комити хъшове от Влашко, Белград и Нова България.

Ето го и пръстенът от Драгалевци - на фукливо мое ретро фото от 1978 година.
Георги-Момчил

петък, 20 януари 2017 г.

ТУИСТ И КУПОЛИ ЗА ТАНКОВЕ, 1960-е

Трамваи, милиционери, съветски книги, нощни заведения, суингъри, оркестри, общи кухни, замръзнали стъкла, Радио Скопие, кисело зеле, селяни, диалекти, "Американски пластмаси", моди...  
Или за годините "Тошо комуниста забрани туиста"
  
От Борислав ЖДРЕБЕВ

Бар „Луна“ на ул. „Малко Търново“ в София беше със стъклен дансинг от стъклени плочки, отдолу светеха лампи. Вътре беше с предверие, характерната маса с червен плюш и чиния за кувертите. Долу свиреше малък оркестър, но нямаше нищо общо с фантасмагориите от филма „Дзифт“. Не че аз съм пиянствал там, но сме пили по малък коняк, беше безумно смешна цената - 48 ст... Късно през нощта имаше хора. Поначало нощните заведения в София не бяха много... Всички - от портиерите до сервитьорите, че и две трети от постоянното присъствие, биваха ушета /доносници на МВР/. За какво слухтяха - никой не може да каже сега. Денонощно доносите са вървели нагоре в гигантски камари...

На ъгъла, в началото на бул. „Дондуков“, дето сега има банка, беше книжарница за съветска литература, от другата страна беше сладкарница - продаваха банички, реванета, баклави, еклери, пасти, боза и лимонада в шишета с порцеланови капачки на тел. По -нататък по бул. „Дондуков“ имаше стар музикален магазин, продаваха вътре дори арфи. Гедерейските и чешките инструменти блестяха по витрините. По стълбите на уличката „Малко Търново“ съм се качвал почти през целия си живот ежедневно.

Веднъж, бяхме деца, с един Кирил, мой съученик, се връщахме надолу откъм Градската градина. Милиционерите от „Московска“ 5 се мотаеха покрай две Волги, натикани навътре преди стълбичките. Кирчо носеше детско черно пистолетче, много добра имитация, някой му го беше донесъл от чужбина. Беше ми го дал да си поиграя и аз го насочих към един от милиционерите... Онзи ни напсува грозно, издърпа пистолетчето от ръката ми и ни заши зверски шамари, ритайки ни по стръмните стълби на ул. „Малко Търново“. Избягахме, а той весело разгледа играчката и си я прибра в джоба на панталона. Кирил ми се разсърди и повече не се срещахме.

Пак по тези стълбички Пейчо Пейчев ни вкарваше в служебния вход на Младежкия театър, през 1970-те беше поставил пиеса с ученически драм-състав. Иван Балсамаджиев играеше главната роля, а ние с моя приятел Кефо трябваше да дрънкаме с китари мотив от "Жълтата подводница". На гала представлението си изпълнихме нашия номер и се върнахме зад завесите. Там си продължихме шоуто с „Хей Джо“ на Джими Хендрикс, обаче всичко се чувало в залата... Дотърча Пейчо и ни изгони през служебния вход разярен.
Изобщо все на гоненица ми вървеше по тази улица.

Имаше в махалата някакъв старец, викахме му Атлетика, щото правеше по бричове и зелен потник на балкона си гимнастики зиме и лете. Един следобед се развикахме с детска кръвожадност: "Ееее, Атлетика, Атлетика"... Атлетика се надвеси и започна да ни псува. Откъде точно аз взех, че се обадих: "Майка ми е мъжка и си има дръжка". Това вбеси стареца и след малко той излетя, както си беше - бос, по бричове и потник, и ме подгони. Леле, какво бягане падна! Минах за секунди стълбичките на „Малко Търново“, обаче Атлетика най-атлетски ме преследваше с пяна и псувни... Чак пред Народния театър се задъха и се отказа. Щях да получа разрив.

И по съседната "Будапеща" пак съм търчал животоспасяващо.
Минаваме един ден с Владо от махалата, той беше преметнал на връв китара и дрънкаше... Ама с все сила! Крачим си ние по посока към извитите стълбички, а от партера на КАТ (сега Немския институт) възпълен майор чопли слънчоглед и плюе ошлюпките през прозореца. Директно от устата на тротоара. Владо внезапно запя: „Излез, излез, Майореее, ела туук прии меен"... И онзи излезе. Като ни подгони, едва се отървахме, адски пъргав беше. Бягаме ние, той като булдог ръмжи отзад. Той също като Атлетика издъхна пред Народния, а оттогава с Владо минавахме по „Малко Търново“ към градинката зад Двореца.

Много модно, истински "джазово" място беше долу в ресторант "Опера". Там свиреше много добър оркестър. По онова време, през 1960-е, все още нямаше механична музика в "интонационната среда"... Ръководеше го бащата на мой приятел от махалата, беше оркестър от класа, типичен джаз-квинтет - саксофон, пиано, контрабас, барабан, тромпет. Свиреха и стандарти, а на джаза не се гледаше с много строг поглед - малко Гершуин, малко суинг, такива неща, повече лека забавна музика.

Навсякъде се пушеше и гъст синкав дим стигаше до пода. Жените ходеха с тупирани коси, по метър нагоре, правеха ги с каски във фризьорските салони. Как не им се изпичаха главите, не знам? Беше модата на рокли от ламе до коленете, с прибрани по бедрата поли, жените на другарите кълчеха крака с дебели прасци в бели остри обувки върху средни токчета. Мъжете си правеха едни модни тогава прически - три хоризонтални къдрици-вълнички точно над челото или вчесана гладко назад с мокро гребенче лъщяща коса.

Булевард „Дондуков“ и старите улички около него...

То там, в тази махала, всеки ден беше пълен с истории, още от стърчащите сгради, пострадали от бомбардировките. Беше като в старите италиански филми - по много семейства, натикани в стаите с обща баня и кухня, отделени със завеси... С пиянства, крясъци, вмирисани входове, плъхове... Замръзнали стъкла сутрин по олющените прозорци, закрепени с пирончета и напукан маджун... Със смесващите се миризми от супи и манджи, кисело зеле, пържени картофи и каша с прегоряло олио, греяна ракия... С песните вечер край малките чашки и киселите краставички през мъглата от лютивия дим на цигарите „Арда“ и „Слънце“... С пращящите радиоапарати и фадинга на Би Би Си... С мъничките екранчета на телевизорите „Фаворит“ и „Опера“ 1, с дуплекса на телефоните и големите по пет сантиметра хлебарки.

София беше малък град - от Централна гара до края на Борисовата градина.

Улиците ги миеха с големи макари с маркучи, по тротоарите имаше сифони, отвинтваха ги и миеха. Сградите бяха разрушени от бомбардировките, на мястото на днешното „Енерго“ имаше една струтена сграда, изтърбушена. От железобетона стърчаха ръждиви парчетии, до нея направиха баскетболното игрище на „Левски“. Зоро, един полуинвалид, трамбоваше червената настилка, а зимата я поливаше с маркуч за пързалка. До игрището цялата улица "Триядица" беше с интендантски работилници. Шиеха пагони, фуражки, шинели, военни обуща, сякаш строяхме военен комунизъм. От време навреме пускаха сирените за тренировка.

Трамваите се задъхваха претъпкани по завоите. Вътре все едно, че отваряш консерва с копърка - гледат те хиляда очи. Кондукторите, целите потни, можеха в търапаната да ти перфорират пръста...

Нямаше коли, тук таме някой ЗИМ... СОАТ още работеше, появиха се първите бюра на ТАБСО, а по кръчмите свиреха нещо като джаз. За 50 лв (сеташни 50 ст.) можеше да пиеш гроздова, лимонада в шише с порцеланова капачка, да поръчаш двойка кебапчета и две филийки. Заплатите бяха по 650 лв.

Константин Казански се появи много по-късно, изпя "Малък принц" на Сони и Шер, сетне духна и пееше руски песни из Франция. Неговата група "Петте хълма" дънеше яко на Международния лагер през 68-ма. После ги разкараха някъде. Стефан Воронов наистина беше много талантлив. Но и плочката със "Щастливия шейк" излезе близо 10 години след оригинала на Бил Хейли. Виж "Бабмбука" повече имаше легендарна слава, но на бамбукови крака. Там ходеха предимно звезди от артистичните среди, но от тези с партийните книжки. Бъкаше от ченгета. В събота нямаше къде да седнеш, имаше двайсетина ресторанта. Най-готино беше в „Грозд“, "Прага", "Берлин", "Варшава" и "Ариана". Ресторант "Република" (в градината срещу къщата на Вазов) си беше стара кръчма. Кафето на "Руски" и "Раковски" беше вече махнато, направиха галерия, отзад продаваха сувенирчета. После съвсем разкараха постройката.

На уличката до магазин „Явор“ беше изложен фургона с кита, а циркът беше точно на мястото на статуята на Ленин. Сега там се издига новата статуя на Чапкъна - София. Отпред, дето е подлеза, бяха перилата на последната спирка на петицата, трамвая за Княжево. Зад цирка почваше "Найчо Цанов", на мястото на Булбанк беше улица "Лом", а там се намираше бояджийската кооперация "Багра“.

Няма голяма разлика между онова и сегашното време. И никаква носталгия не може да ни мъчи... Ако намериш списък с имената на децата на другарите от ЦК и градските комитети на Партията по места, ще установиш грандиозната метаморфоза, извършена в името на комунизЪма. Те си го построиха, а народа забравиха. Имаше такъв почин, при поскъпване на цените, казваха: "За добруването на народа"... "Класата- хегемон" (работниците и селяните) още по онова време бяха забравени. Демагогията беше ужасяваща.

Но как простотията превзе всичко?

В ония времена в министерствата, в партийните ведомства, в УБО, в учрежденията властваха баяти селяни. БАЯТИ. Те си говореха на ужасяващ диалект! А който не говореше така, не беше другар и можеше да го разкарат. Повсевместно назначаваха "селски" на пазвантските и слугинските служби, гъмжеше от нискообразовани хора и даже в телевизията се говореше на ужасен диалект. Така беше модно. Виждал съм хора с по две висши образования да се мъчат да говорят по шопски в компаниите, само и само да не стоят като бели птици. Бе ти глей Батето и че загрееш. Целата телъевизизия наричаше Живков "Тато". Правешкият жаргон се конкурираше с граовски, трънски и прочие влияния. Покрай 10-ти ноември моден бе изразът "Требва бръз преход". Още по- гадно беше да слушаш хора, родени в източните краища, да се мъчат с шопския диалект. А най- мъчителна беше модата да се говори твръдо, но с руски акцент. Тия беа най-правоьернитье приятьели на режима. И до днес у нас е пълно със савьетски вазпьитаньици, бизньесмени разбира се.

Kогато Юрий Гагарин мина по жълтите плочки, (помня го, беше тих слънчев ден, хората наистина плачеха от възторг и се хвърляха към колата през шпалира), като че аха-аха да повярваме в комунизма. На следващата година в Градската градина откриха изложбата "Американски пластмаси"... От огромна цветна снимка Кенеди се усмихваше, до него беше костюма на Джон Глен, а вътре бяха изложени такива чудеса, че цялата комунистическа пропаганда хвръкна в космоса. Още се чуваха думите на бай Тошо на Осмия конгрес: "И до иляда деветстотин и осемдесета ше построиме социализъма и ше преминеме към комунизъма", а посетителите на изложбата излизаха като ударени с парцал, грабеха каталози и значки... И тогава май се свърши всичко. Идеята умря. Бай Тошо стана за кашмер, особено с тезисите, Радой пусна лафа "Няма вече ала-бала, ей го иде фестивала, кой със бели, кой със черни, на тезисите да сме верни".

За музиката лафът беше "Тошо комуниста забрани туиста". По онова време тръгнаха малките плочки винил и Битълсите разгониха окончателно мамата на комунизма. На прожекцията на "A hard days night" изпотрошиха прозорците на киното и тогава забраниха всичко. То и преди това спряха концерта на Емил Димитров в зала „България“, публиката неистово скандираше "туи-и-ст, туи-и-ст", ама Емил не излезе. Плочките влизаха през Сърбия, носеха ги сърбите, шофьори караха от Арабията френски сингълчета, но най вече децата на дипломатите внасяха заразата. По Луна парковете продаваха малки чернобели снимки на културисти, полуголи мацки и снимки от "Bravo", на количките пускаха някое италианско парче, Битълс, Енимълс и Стоунс, тук таме Бийч Бойс.

По радиото пускаха само Лилито и Гюрга Пинджурова, през останалото време дънеха хорови песни за Партията и съветски военни маршове. Чак през 1967 бате Асен пусна I`m a Loser - все едно, че падна бомба. Следващото парче на английски беше на новата 1969-та година, пуснаха Hey Jude. Година и половина по-късно пуснаха фалшименто плочи, Естрадна палитра и т.н.т. През всичките тези години народа слушаше сръбското радио, Радио Скопие, Метронома, Радио Кувейт и пр. Най-готино беше предаването "Попалбум" по скопското радио в петък от три часа. След това в 5 и 10 си пускаш Метроном и се кефиш.

В махалата имаше един Сталин, свиреше на акордеон, крачейки с панталони "сорок пять" (45 сантиметра клош), даже накланяше едното рамо, суингираше демек. Като дойде Антон Югов, Сталин се прекръсти на Сашо и смени гащите. Антон Югов беше голем натегач. По улиците вечер се разхождаха отрядници с дълги шлифери и такета, с червени ленти на ръкавите. В махалата другарката Карачорова обикаляше по апартаментите, да види дали няма някой свободен квадратен метър и да настани наши квартиранти. Антон Югов лично звънеше по заводите в неделя, хората се чанчеха от бач. В завод "Георги Кирков" оксижените светеха денонощно с карбиден виолетов блясък. Правеха котли и куполи на танкове.

Като дойде бай Тошо, хлябът беше по 1,50.  По едно време щеше да има война и ни учеха да лягаме под прозореца при ядрен взрив, увити в бели чаршафи. Сигурно за да умрем заклани от счупените стъкла. Ние си направихме сто кила сухари, увивахме ги във вестник "Работническо дело", ядохме ги два месеца. Тъкмо свикнахме със сухарите и свърши лука. Абе нямаше една глава лук! На ул.“Сердика“ пуснаха по кило лук на семейство... Цели семейства се правеха, че не се познават, за да си купят повече от ценната стока. Всички си траеха, кварталният също ни знаеше, но и той си траеше. Лук е това - храна за народа...

Цирк, другарки и другари!

Борислав Ждребев, „Туист и куполи за танкове, 1960-е“, София, 2017

вторник, 10 януари 2017 г.

ЖЪЛТОТО КУФАРЧЕ, 1944

Разказ за страшните дни на Бомбардировките над София, най-тежката от които на 10 Януари 1944 г.

От Павел ВЕЖИНОВ

Има неща, които бързо и леко забравяме, макар да не са ни били никак приятни. То е като законната ни жена да се обърне към нас с думичката „говедо“ или пък приятелят ни да похарчи за бира и раци парите, които сме му изпратили, за да погаси някаква полица. Разбира се, много по-трудно се забравя, ако намерим законната си жена в прегръдките на същия този приятел или пък ни нарече говедо началникът на службата, но и тези неща в края на краищата се забравят.

Има обаче неща, които никога не се забравят.

Лично аз никога няма да забравя воя на сирените нощем – страшният пресипнал вой, който сякаш предизвестяваше не за идването на неприятелски самолети, а за страшния съд. Жестоки нощи! Тежки безумни нощи! В първия миг човек все още не иска да повярва, все още се надява, че така му се е сторило или че е чул сирената на някой минаващ автомобил. Напразни надежди! Сирената продължава настойчиво и тъпо да вие така, сякаш самата тя и хората при нея са обхванати от безпределен ужас. Изведнъж от невиделицата идва гъсто и лепкаво отчаяние и човек си мисли: „Животът е нещо гадно и безмислено! Няма да мръдна от леглото! Нека бомбите ме пометат, нека се свърши тая свинщина!“ Така си мисли, но в същото време всичко това, което наричаме с глупавите думи душа и плът почват неудържимо да треперят. Човек става от затопленото легло и отчаян и зъзнещ се завира в най-дълбокото скривалище, което се намира наблизо, завира се в самото му дъно и се спотайва като плъх с мънички, стъклени, ужасени очички.

Искате ли още да ви припомня?
На самия мене не ми е приятно, но...

Ето! Минават десет минути в тишина, която къса нервите, после изведнъж всички чуват слабо, почти нежничко далечно бръмчене на самолет. Цяло щастие е, че в мрака на избата хората не могат да видят своите отчаяни, молещи, без сълзи плачещи очи. „Дано тоя път ни заминат, - мислят те. – Дано пък тоя път да имаме мъничко щастие! Дано, дано, дано!“ И наиистина, артилерията  още се спотайва и самолетите сякаш се колебаят, бръмченето им ту се усилва, ту отслабва. Ужасното бръмчение! Не напомня ли то за бръмченето на зъболекарското свределче, което сякаш вместо зъба дълбае сърцето и все повече и повече се приближава към настръхналия от болезнено очакване нерв...

Стига!
Но да ви припомня още малко!

Да ви припомня ли свиренето на бомбите и краткия миг преди тая очаквана смърт, когато сте си помислили „моя мъничка“ за момичето, скрито като вас в някоя друга градска изба? Да ви припомня ли как сте се скитали по горящите улици на града, как сте се лутали като мъничко, нищожно, самотно животинче?

Въпреки всичко, сега съм щастлив, че през тези страшни дни останах в града. През тези дни научих повече отколкото през целия си минал живот, научих да познавам себе си и другите. През тези дни от хората изпадна всичко чуждо и фалшиво, което през мирните времена грижливо са били налепили по себе си и те останаха пред погледа ми безсрамно голи и достъпни за виждане. Съвсем ясно се видяха пороците и добродетелите, паднаха маските, откриха се истинските лица – за смайване на другите и самите нас. Всеки можеше да провери за себе си или за когото и да е друг колко мъжество има в него или колко подлост и егоизъм. От хилядите случки ще ви разкажа една съвсем не най-значителната...

Срещу моята врата бе апартаментът на едно средно младо семейство на столичен търговец. Мъжът бе висок, учтив господин, с приятни обноски и изглед на достойнство в фигурата и маниерите. Жената бе буквално красива. Имаше хубава коса, нежна усмивка, имаше фигура, която леко зашеметяваше всеки човек с средна устойчивост на това, което кой знае защо наричат женски прелести. Може би не е излишно да спомена, че мъжът носеше на ревера си викторията с дъбовите желъди и че когато немците сринаха Ковънтри той дойде в стаята ми с бутилка мараскен – да се почерпим за победата. Казах му, че имам язва и не пия. Той знаеше, че нямам язва и си отиде с злобно бляскане в очите. Но това не е толкова важно в случая.

По-важно е, че съпрузите бяха много влюбени един в друг и десетки пъти ги бях виждал да се движат по улиците под ръка, но тясно прилепени един в друг и вечно заети в някакви нежни разговори. Цялата кооперация твърдеше единодушно, че са най-щастливата двойка, която са виждали. Всички казваха, че са много влюбени един в друг. В края на краищата мислех го и аз, макар да не ми бе никак приятно. Никога не можех да свикна с мисълта, че са способни на каквото и да е свястно човешко чувство хора с хакен кройцери и виктории по реверите.

Когато започнаха бомбардировките на София, господин търговецът бе страшно възмутен. Той, забравил разбира се Ковънтри, бъбреше нещо за варварство и беззащитни жени. Защо не заминеше за провинцията както повечето негови колеги? Навярно го задържаха важни сделки, пък и навярно не се надяваше, че бомбардировките ще засегнат и центъра. Той стана малко по-възбуден и вечер разказваше басни на съкооператорите за засилената въздушна отбрана на Столицата.

Случи се така, че през едно нощно нападение бях дежурен по противовъздушна отбрана. Бе ми интересно да гледам как още с първите звуци на сирените по тротоарите почнаха да прибягват граждани с обезумели очи, натоварени с лек багаж. Налагаше се впечатлението, като че ли бяха очаквали тревогата на страж зад вратите на къщите. Скоро блъсканицата пред скривалището стана така страшна, че напразно се мъчех да въдворя някакъв ред. Мъжете тъпчеха жените, жените минаваха през децата – всички се стремеха с животинска упоритост час по-скоро да се вмъкнат в скривалището. Борбата с лакти, дори борбата с ритници бяха от най-законните средства за борба. Скоро тълпата се намъкна навътре и към входа останаха само закъснелите.

Моят съсед по квартира бе от закъснелите. Той дойде заедно с жена си – и двамата бледи като мъртъвци, и двамата запъхтени. Едва се прислониха в коридора, и жената запита:

-Къде е жълтото куфарче?
-Кое?
-Жълтото! С парите и ценностите!

Вместо отговор се чу задавено възклицание:
-Ах, свиньо!
Тази дума бе изхвръкнала неудържимо от устата на младата съпруга на търговеца.

-Мълчи!
-Къде го забрави?
- Ами че на масичката...
-Ах, мизерник, мизерник! – говореше в страстна злоба младата жена. – Как можа? Как можа да го сториш? Нямаш ли ум?

-Ама защо се толкова плашиш? – попита глухо мъжът. – Никой няма да го открадне.
В мрака се чу задавен женски плач.
-Няма да го открадне! Ами ако го открадне? Тогава? Тогава какво ще прави, за това мислиш ли? Ами ако падне бомба в къщата?
Мъжът мълчеше.

-Върви да го донесеш! – каза остро жената и нещо почти като свирене излезе от носа й.
-Но, Вяра...
-Върви! – изпищя тя. – Върви, не чу ли? Върви, върви!

Гласът й стана истеричен и от странните шумове, които долитаха, можеше да се сетиш, че бие с крак цимента на подземието. Но един от невидимите в мрака каза гневно:
-Хей, човешки изроди – излезте да се разправяте вънка. Не могат от вас да се чуят самолетите.
-Добре, ще отида! – каза най-после мъжът. – Ще ги донеса, но ще натъпча в устата ти твоите мръсни скъпоценности.

Не помислих дори да го задържам, макар да бях дочул вече бръмченето на самолетите, които наближаваха към нашия квартал... Изведнъж изригна и ураганът на противосамолетната артилерия. В скривалището се чуха сподавени стонове, сякаш хората преживяваха последните си минути. Хвърляха ли вече бомби? Все още не можех да различа. Видях само как във въздуха високо над къщите висяха зловещо светящите лампиони. От блясъка на тези изкуствени слънца бе станало така светло, че хората в скрвалището закриха очите си с ръце. На светлината видях как търговецът се вмъкна в къщата ни и изчезна. Половин минута по-късно се чу зловещото свирене на аеропланната бомба. Залегнах бързо и страшният трясък една не ме оглуши. Е, нищо! И тоя път бяхме останали живи.

Погледнах отново и при светлината на пожарите видях, че нашата кооперация бе останала почти без предната си фасада. Купища развалини, пламъци, облаци от прах имаше на мястото на хубавата сива кооперация. Заедно с къщата – това бе първата ми мисъл – бе загинал и търговецът, моят съсед с викторията на ревера си. За пръв път в живота си не чувствах жал за човек, загинал почти пред очите ми.

Някой дишаше тежко до мене. Погледнах – бе неговата жена. Бе както винаги хубава – и грозна в същото време с своите подивели очи и с отчаяното си лице. Нещо като сълзи имаше на страните й, сълзи, които сякаш се бяха вледенили.

-Не се плашете, - казах аз неволно. – Още нищо не се знае...

Но тя сякаш не ме чу. Тя все още гледаше към срутената кооперация . може би натам, гдето преди няколко минути бе домът й.
-Апартамента ни! – избъбра тя внезапно, сякаш с дъха си – куфарчето...

Погледнах я ужасен.

-Куфарчето, - повтори тя с мъртъв глас.
Да, тя навярно нито за момент не бе помислила за мъжа си.

Тая история може да се види някому твърде груба, може да се види някому измислена. Само онези, които са били в града през страшните дни на бомбардировките, знаят, че са се случвали много по-жестоки неща. Събрани всичките – какъв страшен документ са те за едно общество и за една епоха!

Павел ВЕЖИНОВ, „Жълтото куфарче“, разказ, сп. „Сердика“, 1945