Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

петък, 6 октомври 2017 г.

ПРЕНЕСОХА АНТИЧНАТА ГРОБНИЦА


Откритата през април т.г. антична гробница под бившето кино "Сердика" вчера бе пренесена от столичната управа на ново място. Находката от Антична Сердика бе част от Източния некропол на града, от периода трети до шести век сл. Хр. Градът на мъртвите в близост до Паметника Левски е бил подобен на този под църквата „Света София”.

По време на строежа на кино „Сердика“ през 1970-е булдозери разрушават и помитат около 400 погребения в основите му на площ от близо 650 кв. м. Сега на това място се предвижда да бъде издигнат хотел от американската верига „Хаят”.

През лятото, докато строежът беше спрян, археологът Юлиан Мешеков раазказа пред „Дарик:
"Имаше много ямни гробове, много скелети. В момента работим върху една единствена тотално размазана гробница. При изграждането на кино "Сердика" и на комплекса около него е унищожена огромна част от този източен Некропол.

Това е най-големият некропол на Сердика. Фактически това, което е останало, в една малка зона в южната част на парцела, ние го разкрихме, документирахме, проучихме. Това, което остава и е стойностното, в момента се търсят варианти за неговото експониране в някаква естествена зона близо до мястото на намирането".

Вчера, 5 октомври 2017, античната гробница от древно римския период на Сердика пое към новото си място. Скоро ще разберем къде е то.


Фотографии: Форумъ Аспиринъ АСПИРИНЪ

вторник, 19 септември 2017 г.

ХОМО ПАНЕЛИКУС Е БРАТ НА ХОМО СОВЬЕТИКУС

Моя милост Книжовна по нЕкои въпроси на Литературата, поклонените и "Светлото бъдеще", дето не се случи...

-Без ясна памет за миналото човек си остава едно впрегатно говедо – мечтата на болшевика с власт

-Най- големият грях на виделите озъбеното лице на комунизма е, че разрешихме на болните мозъци да отровят душите на младите

-Литературата не е състезание, нито пък спорт, затова не се интересувам от рейтинги и боричкания на „литературни кръгове“ на деня

-България е шарена черга, постлана в тревата на цялото Земно кълбо, на която се трудят, говорят и хапват по празници около 15 милиона души

Разговор с Евелина ГЕЧЕВА

сряда, 6 септември 2017 г.

КОМЕДИЯ дел АРЕСТ, 1966

Арест №2 на Васил Попов, баща ми – в Главно следствено у-ние на ул. „Развигор“ №1
От Георги- Момчил ПОПОВ
Междувременно Васил Прекрасни - баща ми, го арестували пак. Този път не заради писане на позиви срещу властта, а за един... театрален афиш. В края на зимата на 1966-а, на Тодоров ден. Или Конски Великден, когато в чест на идващата пролет щастливи мъже се надбятват с коне из цялата татковина. Събота, 26 февруари 1966 г. Имен и 1 ден след 35-ия рожден ден на Прекрасната Дора.
 
В мразовитата утрин бабичка в черно тръгнала за мляко. Сумрак е, тротоарът хлъзгав, стъпка по стъпчица, и до млекарницата. Завила внимателно зад ъгъла, вдигнала очи да се поогледа и... Замръзнала! На стената – голямям кръст и вместо Христос, на него разпънат остър кинжал. Прокоба!... Писнала, хвърлила алуминиевите канчета. Прекръстила се, плюла... И хукнала обратно към къщи:
  
-Борко, сине, готвят бунт! Атентат срещу другаря Живков! Днес е именният му ден! Ще го заколят!... Ще го затрият... Тичай на работа, да го предупредят!

Съвестният офицер от милицията изслушал майка си, успокоил я и на свой ред хукнал по дирите на дълга. Първо да свали от стената „позива за бунт“ с камата и кръста, сетне за кратка оперативка до централата на „Биещото сърце на партията“. И след час, вече в първите часове на работния ден - към Профсъюзния дом на културата „Георги Димитров“ на площад „Възраждане“... Кой е правил афиша? Художникът... Де го? Ей го там, в ателието.

Кино и дом на културата „Георги Димитров“, пл. „Възраждане“, бившият театър "Ренесанс" - София, 1960-е
Художникът Васил Попов и рисунки на сина му - 1960-е

И другарят Васил Попов под строг конвой отново потеглил към Главно следствено управление на МВР, до болка познатото му „учреждение“ в кв. „Лозенец“, на ул.“Развигор“ 1... И пак го питат – разпитват, а той се чуди, да се смее ли, или да плаче:

-Ама, другари, моля ви се!... Направил съм афиш за спектакъла „Лукреция Борджия“ от Виктор Юго – класика в театъра... Писана е през 1833 година и разказва за Средновековието... Драма от края на 15. век...

-А-а, така ли?! Знаем те ние, Василе!... Заканваш се на другаря Живков! Точно на имения му ден! Агитираш за бунт! Сядай и пиши.

-Изобщо не съм и помислял за агитация срещу другаря Тодор Живков... Обява за театрално представление, Виктор Юго, класика... Това е изкуство, цял колектив работихме по него. Как ще си правя шеги с труда на толкова хора?!

-„Лукреция Борджия“, а?! Театър, значи?!... Я не ни баламосвай! Пиши, не се обяснявай!
Е, този път, докато „изяснят случая“, оставили Васил зад решетките само една седмица... Не като предишния път, през 1962-ра - месец и половина в единична килия.

Вторият арест на Васил Бедни – баща ми, в началото на 1966-а, въпреки че добавя още една голяма червено– черна точка в досието на фамилията, го прави и герой от „международното положение“ на Студената война... Български юнак от митологичния епос на 20.век, който не на кон с копие, а в обувки мокасини, на миционерски сленг„хулиганки“, тръгва на бунт срещу диктатора Живков, точно на имения му ден... На щурм с четка, класика и театър срещу властта на съветите! Когато в Източна Европа се надига нова вълна на недоволство и непримиримост към феодализма, мило именуван „социализъм“... Комедия дел Арест с милиционери и артисти ... Е-хе-е, баща ми е художник!
 
Естествено, толкова важни държавни и световни дела за 9- годишен синковец като Георгий Бедни по това време и русото му 6- годишно сестиче, били горещи и опасни... В семейния архив просто били засекретени. И на децата – нито дума, нито звук... Затова ги научих лично от главния герой на Комедия дел Арест 1966, родителя ми, вече Васил Канадски Велики чак през 1992-а... На кратката среща между баща и първороден син в кафе- сладкарница „България“ в София. Празнуващи 22-годишен юбилей на пълна и безпаметна раздяла...

После намерих и оригиналния афиш на спектакъла „Лукреция Борджия“. Запазен от Прекрасната Дора и може би единствен оцелял сред другите, издрани от Народната милиция от стените на София през студения червен Тодоровден 1966-а.

Вярно с оригинала,
Георги- Момчил ПОПОВ

четвъртък, 24 август 2017 г.

ПЛОЩАД „СЛАВЕЙКОВ“, ДАН КОЛОВ, ЛЕА ИВАНОВА, 1930-е


От Драган ТЕНЕВ
Едно от най-оживените и интересни ъгълчета на София от Втората световна война, както е и днес, беше площад „Славейков”. Междувременно през тридесетте години по четирите му страни вече бяха построени всички онези големи  масивни здания, които се виждат и сега. И за щастие, по времето на бомбардировките над София през 1944 г. изгоря само неговата част откъм улица „Раковски“. Там, където по това време се намираше и известната софийска Италианска кралска гимназия, в която учех и аз. Именно по тази най-банална причина пет щастливи години от моята ранна младост някак здраво се свързаха с площад „Славейков”. Защото на практика той играеше ролята на двор на нашето училище, какъвто то нямаше. И заради това прекарвахме голямото си междучасие главно по него. Междучасието от цели тридесет минути почваше точно в десет и половина. По това време на площада беше вече доста оживено и в този час на него ежедневно се повтаряше все една и съща атракция - появяваше се Белия лъв – един нещастен шизофреник, който имаше мания да произнася речи пред публика. Той беше брат на друг прочут някога софийски луд - Черния лъв, и за разлика от него си беше избрал името Белия лъв, което самият той произнасяше с неподражаем апломб. На външен вид „лъвът” беше съвсем приличен около четиридесетгодишен, носеше се винаги чист. Не буйстваше и нищо не издаваше, че е смахнат. Но почнеше ли да държи своите пламенни речи по най-разнообразни въпроси, нещата бързо се променяха. Изясняваха се цялостно!

Белия лъв започваше винаги словата си със заявлението, че той е най-умният човек на света и единственият равен нему по ум в България е само министър-председателят на тогавашното българско правителство доктор Георги Кьосеиванов. Щом чуех тази негова декларация, макар и  да бях тогава шестнайсетгодишен, аз винаги почвах сериозно да се съмнявам в точността на диагнозата на психиатрите, обявили нещастника за луд. Но в този момент събраните около него зяпачи заръкопляскваха така силно, че без да искам и аз се присъединявах към техните аплодисменти. Съмненията ми се стопяваха…

През един топъл пролетен ден на 1935 г., докато се разхождах по „Славейков” след поредната реч на Бели лъв, предъвквайки баничкатн си, купена от училищния бюфет, обслужван тогава от един ужасен хитряга, зовящ се Соломон, аз видях, че срещу мене от западната страна на площада се зададоха двама яки мъже. Те не бяха много едри, нито много високи и ако нещо ме накара да спра погледа си върху тях, това бяха главно техните уши, напомнящи листа от зелка. Явно бяха дърпани и късани уши. И то не веднъж. Лицето на единия от мъжете обече ми си стори доста познато и когато двамата ме отминаха, аз изтичах напред, за да ги погледна още веднъж, но пак не можах да го разпозная или да сетя кой беше.

Двамата здравеняци завиха бавно по улица „Раковски и влязоха в тогавашната „Кафява американска сладкарница, която заемаше голямота помещение на днешния колониален магазин на ъгъла на площад „Славейков” и улица „Раковски”. В мига, в който те влязоха в сладкарницата, в главата ми просветна:

„Но това беше Дан Колов! Страшният Дан колов, който победи миналата година прочутия абесинске борец Реджи Сики на тепиха на игрището „Юнак”! Ама че съм серсем, а!”

Макар и силно развълнуван – не бях виждал дотогава  нито един световен борец така отблизо, - аз събрах всичката си смелост и се вмъкнах в сладкарницата на бай Кольо Саров, превъзходен сладкар, живял в Америка, и там се бе научил да прави великолепни американски пайове от най-различни плодове. Но освен тази професионална подробност, той си беше и много добър човек. Винаги имаше в запас по някоя харна дума за учениците от нашето училище, които редовно ходеха в неговата сладкарница през голямото междучасие, за да си хапнат от прочутия му ябълков пай, извън всичко друго и не скъп.

Влязох в „Американската“ и се поогледах.
Дан Колов и неговият спътник, който се оказа не по-малко прочутият български борец Хари Стоев, току-що бяха седнали в едно сепаре в дъното на сладкарницата и  вече си поръчваха кафе на младата келнерка, много хубавичка в  своята черна служебна рокля с бяла якичка и бяла престилчица, препасана през кръста й главно за шик.

Сьбрах всичкия си кураж, приближих до масата на двамата борци и с треперещ глас казах:
-Господин Колов, ще позволите ли да ви стисна десницата? Вие сте най- силният човек в света и това ще бъде едно от  най-големите приключения в живота ми...

Устата ми сякаш замръзна след тези думи, но Дан Колов се усмихна и аз никога няма да забравя добродушната блага усмивка, която озари лицето на този мъж с железни мускули. Той ми протегна ръка:
-Ами дай тогава да се здрависаме, щом ще ти е приятно -  рече борецът. - Само не стискай много силно, че напоследък ръката нещо ме понаболва!
   
Ръкувахме се с прочутия Дан Колов. Той се дръпна навътре в сепарето и ме тури да седна на пейчицата до него. После извика на бай Кольо Саров:
-Сара, я дай на този юнак един двоен пай, че ми се вижда нещо бая слабоватичък...
   
Така през отминалите дни на далечната 1935 г. аз прекарах около десетина минути  в компанията на онзи най-силен в света мъж и ние си поприказвахме за моето училище, за неговите схватки в Париж и Америка, за София
и за още някои дреболийки. Никога няма да забравя простотата в отношениот му с  хората и човещината на този прочут човек. Междувременно те се оказаха характерни и за всички останали истинскиголеми хора, които срещнах много години по-късно в живота си.

Но освен с Дан Колов, Белия лъв и старите липи площад „Славейков” е свързан за мене и със спомените ми за младостта на прочутата ни естрадна певица Леа Иванова.

Аз я видях на площада за първи път в живота си някъде към 1936 или І937 година. В онези дни тя не беше станала още звезда, а бе просто едно малко хлапе, което - кой знае защо - почна да се върти около нашите „италиански” компании, когато през голямото междучасие излапвахме закуските си, разхождайки се по „Славейков”.

Скоро научихме. че новата ни приятелка е избягала от къщи и на своя глава е дошла в София от Дупница. Че е решила да превземе столицата като джазова певица и изобщо, че има грандиозни намерения за бъдещето. Разбира се, всичко това за „бляскавото й бъдеще” ни изглеждаше тогава малко на шега, но тъй като по онова време и самите ние гледахме доста шеговито на живота, проектите на хубавичкото дупничанче не ни смайваха.

Не мина много време обаче и ние видяхме, че „малката” от „прованса” взе нещо да линее.
Защо? Какво се беше случило?

На въпросите ни тя само отговаряше: „Нищо особено!” и така прекъсваше всички разговори на тази тема, които явно й бяха неприятни.

Но ето че един ден, без да ща, аз забелязах с крайчеца на окото си как момичето от Дупница ни гледаше втренчено, докато поглъщахме традиционните си банички или милинки, и изведнъж разбрах - то беше гладно!

Това откритие ме смути. Аз го споделих дискретно с другарите си и ние решихме единодушно, че трябва да се заемем с прехранването на момичето от „Славейков”.

Почнахме да разделяме закуските си с него и  нещата сякаш потръгнаха, а малко след това Леа  успя да си намери някаква работа в Градското казино, като миячка на чинии или нещо подобно, и „нейната акция за превземането на София” почна...

Тя обаче никога не забрави до края на живота си нашата помощ от „старото време” и остана добра и признателна приятелка на всички нас – тринадесетте момчета от класа, които извън всичко друго се бяхме възхищавали на смелостта й да се пребори с живота.

Специално аз почувствах нейната признателност съвсем осезателно, когато много години по-късно се срещахме случайно в Стокхолм и именно благодарение на нейната доброта и приятелство успях да видя и да се докосна до много неща в столицата на Густав Адолф, до които иначе надали щях да се добера…

От дните по площад „Славейков“ в главата ми е останала песничката от филма „Бал в Савоя”, в който играеше популярната някога певица  Гита Алпар. В него тя пееше, слизайки по някаква широка вита стълба:

Недей танцува с други, Танголита.
О Танголита, ти мой си блян.
Очите ти са тъмни теменуги,
забравям аз в салона всички  други…

И така нататък, и така нататък...

Драган Тенев, из „Тристахилядна София и аз между двете световни войни”, София, 1992
На архивното фото: Площад "Славейков" през 1950-е /Фамилен архив/

събота, 12 август 2017 г.

"БЕДУИНИ“ КРАЙ НЕСЕБЪР, 1937- 1941

Светлинни фото илюзии по световния хит на Йосиф Цанков, ориенталското танго „Керванът“

От Момчилъ ПОПОВЪ

Има цял цикъл от стари фотографически картички, специално заснети на плажовете на Несебър през 1930-е, с автори Градинаров и  Калъчев.

Леко декорирани полу-голи танцьорки играят из горещите дюни край Черно море бедуински Бели денс и Балет наедно... Облеклото им е в кабаретен стил „Фоли Бержер“ - Мата Хари, Сара Бернар, Джожефин Бейкър... Тоест, с намеци за дрехи, по-скоро без - с леки тюлове и бижута за пред отбана публика... За патриархална България по това време може да са били смутителни, но за бохемска – категорично не.

След натрапчиво и излишно мислене за хрумката над кадрите в архив „Л. Юруков“, направих и съответното откритие... Ами да, разбира се! Как не съм загрял досега?! Това са светлинни художествени илюстрации, алюзия и фото-гордост на много модна песен тогава. На българския световен хит от тия години "Керванът" на Йосиф Цанков. Порових из пресата, намерих интервю с дъщерята и внука на Йосиф Цанков – Анастасия и Велислав, и картинката около фото-версиите се проясни. Дори  придоби блясък на истинско културно наследство:

„Песента "Керванът" по текст и музика на Йосиф Цанков става световен хит. Тя е записана през 1941 г. в Холивуд по желание на чули я англичани. През същата година по Радио Лондон в часа за английските войници, които се бият в Африка, се пуска любима музика от Джоузеф Цанкоу. Това е ориенталско танго, писано преди 1937 г. Войниците обичали да си тананикат рефрена му: "Бавно керванът минава в нощния мрак/, моята мъка, тогава пея ти пак/, златният пясък в безкрая нейде мълчи/, пълни със сладка омая са мойте очи/ Аллах! Аллах!/. Петър Увалиев също твърди, че е слушал песента по Радио Лондон.
У нас, в България, четири поколения живеят и се влюбват с песните на Йосиф Цанков.“

И аз помня, че съм я слушал през 1960-е като дете, много я свиреха по ресторантите на София. Радио София също не забравяше световния хит... И днес „Керванът“ на Йосиф Цанков е класика в класиката „Танго“.
Фотографиите от 1930-е „Месемврия. Танецъ въ пустинята“ са още едно ретро-  свидетелство за прекрасната мелодия.

Още по темата:


Снимки: Фотоархив „Любомир Юруков“

събота, 29 юли 2017 г.

НЕ МЕ АРЕСТУВАХА НА БУЗЛУДЖА, 1976



Втора голяма журналистическа командировка от вестник „Ехо“, фоторепортер на Младежки туристически събор – Бузлуджа, лятото на1976. Зрял средношколец, мобилен и креативен, като му се вика напоследък, вече приет за студент... Първата голяма фото-фиеста, финансирана от туристическия вестник, бе през пролетната ваканция съ.гъ...

Цяла седмица на снимки в Мелник. Еха-а-а! Набарахме се със сродни души – абитуриенти от Художествената гимназия, София.  Дошли на пленер из скалните пирамиди... Дегустирахме всички видове мелнишко вино из възрожденските механи и винарни в пещери. Така задълбочено и отговорно, че не помня кога бяха дошли още 2-3 творци със скицници. С тях се разпознахме по моя снимка оттогава чак на изложбата ми в Университета, III курс... Мелнишкото вино в кърпа може да се носи, но мирно в глава не стои.

На Бузлуджа вече, толко нафукан и нахъсан, че си турих в раницата ванички, бъчонка и химикали за проявяване на филми... Специалните щипки и въже... Лаборатория на терен, в палатка. Като великите пътешественици из пустинята. Забелязвате ли, другарки комсомолки, младия журналист от София? Не-е?! Аре, стига бе... Преди малко ви снимах, сега ви проявявам. За класиката на БГ печат.

Е, точно тая химическа галимация в палатката ме спаси от арест на Бузлуджа. Строеха нещо огромно на върха, викам си, дай да допълня репортажа с бетонна романтика. Панорама на палатките долу – бива, ама скука. Я да завъртя камерата 6х6 към скелето и работниците. Така на силует, работническо ежедневие дори на афиши за конгресите на БКП правят, та аз ли?!...

Имаше долу на шосето към върха бариера, военен пост, бях поразпитал – нищо?... Аз отстрани по камъняка. Щрак, щрак и обратно в лагера.

Да бе, „нищо“!... Пионери, комсомолци, комунисти от цяла България пазарувахме на поразия марки по 1 и 2 лева дарителски с образа на Дом- паметника на БКП – летящата чиния с комин и петолъчка на връх Бузлузжа... „Дарения“ на обща стойност 14 186 000 лв., съдрани от джоба на всеки простосмъртен... Открит тържествено през 1981 г. лично от другаря Тодор Живков, на галено „Бай Тошо“...

Вече съм в химическата палатка, проявявам, плакна, суша... Те ти пред входа й лейтенант от Строителни войски в парадна униформа, с кортик  и двама войници от охраната, въоръжени.  Мене търсят,  да ме... видят! Хайде, пак ме набараха в лука...

- Имаме сведения, че сте снимали строежа! Това е секретен обект и е строго забранено... Имаме заповед  да конфискуваме филма!

- Информиран съм, другарю лейтенант! – аз любезно, с усмивка. – Качих се на високото да снимам панорама на Младежкия събор... Ето ги филмите – проявени, вече се сушат.

Военната художествена комисия внимателно разгледа негативите от мероприятието, увисени по въжето в палатката. Повториха огледа. Отворих им и фотокамерата, да се уверят, че е празна... Козируваха и си тръгнаха.

В редакцията на „Ехо“ не пожелаха  да публикуват строителната ми романтика от връх Бузлуджа. Харесваха природа, простор, свобода, а не бетонни железарии. Жалко, че преди обиска на фуражките скрих и опазих изснимания току-що филм. С език под сърцето, но с мисъл за идните поколения – жизнерадостни и дръзновени.

Искрено Ваш,
Георги- Момчил ПОПОВ

сряда, 19 юли 2017 г.

НА КАФАНА И ЧАРШИЯ В ПИРОТ

Кратко кулинарно-културно пътуване до Сърбия с елементи на шопинг

By Momchil POPOV
На Пирота града голяма тази събота бях – пазарен ден на чаршията, и по други сенки... Сега, докато галончето „Зайечарско“ светло пиво вече е наполовина от снощи, пиша безценни кулинарно-културни преживелици... Та БГ книжнината да не осиротее откъм сръбско-български гозби, мезета, наздравици, салтанати.

„Любеница сладка као прва любав“, пътешествието с файтон „Хю“ – също.

Мислех си, че пътят от София е колкото до Пловдив. А то се оказа, че ще въртим колелетата само 90 км, сиреч до Пазарджик и малце више, ама в другата посока – към Европата... С две скромни цели: 1.прочутата „плескавица“ и 2.важен културен обмен с елементи на шопинг.
Е-пътепис настройва GPS-а и първо право там – Кафана „Ладна вода“.. Щото вече е обяд и требе ручак. „Изволите!“ под един възрожденски чардак с червени завеси за сянка, страхотна бабина салата от ябълки, ряпа, моркови, бадеми и мила шега откъм моя милост „В гозбата има и гърмежи след това? От ряпата, де?“... И кимане усмивчица от сервитьора „Йесте!“...
Някаква мешана разядка от сирена, масло и прочие, докато се опекат мръвките, топъл дъхав кръгъл хляб, правен на място. Придружени с бомбички бира „Йелен“ и газирана вода „Княз Милош“ за пилота на „Хю“. И вълшебство с вилица и нож „плескавица пунена“ с кашкавал и бекон, вътре алангле, лукс и аромат... Голяма чиния пражени картофи с бело сирене и разни други угоди за екипа /като наденици на скара/ и прочие... Плескавицата е сръбският виенски шницел, пак голям колкото чиния, но без пане с яйце... Ох, увлякох се...

На Чаршията на Пирот, това малко 40-хилядно градче в Сърбия, можеш да вървиш по тротоара и да се разшеташ, без да се спънеш и претрепеш от разбити тротоари... Като да речем, в столицата на БГ София например. Площад с формата на триъгълник, със запазени  еднокати къщи и дюкяни от времена преди 100 и више години. На върха на геометрията –зидана от варовик стара голяма чешма „Ладна вода“, останала през годините на метър под паважа. В широкото на площада с пазар-паметник с орел от 1877. Не разбрах точно за какво събитие... Пред културата българинът юнак предпочита кюфтетата... Та аз ли?!... Дори две-три занаятчийници още от Възраждането са запазени, реставрирани и работят успешно. Зад стъклото и дървените кепенци от 19. век брадвета, ковани и точени на ръка, с някои примеси от съвременни железарски инструменти в пластмасови калъфи, 21. век...

В другата ковачница на "Трг Републике", тоест Чаршията в Пирот – печки железни и сръбскси метални скари на въглища, ръчно ковани, тукашна изработка. Бая се оглеждах в най-малкото барбекю – ориджинал... Ще ми пасне идеално на балкона в София! Ама на, остана за друг път...
Удивляващо е, че 2/3 от хранителни магазинчета са с натурална стока, произведена тук. В млекарната – „Качкавал Пирот“, сирене овче и краве от местни производители /соленки като нашите/, стоки със степенувани цени – за бедни и богати, страхотните мешани сметани в кутийка. Една със зелена люта чушка от туршия ми взе акъла! Назива се „Паприка у павлаци Лазар – млечни намаз“... М-м-м! Изволите, господжо!

И твърде много пазаруващи българи, подгонени от „високото качество“ на машинната храна в супер-маркетите, от скъпотията и „растежа“ на стабилността.

Чаршията в Пирот, Сърбия... На видима възраст поне 150 години. А може би и доста по-стара? За дюкяна на „Бравара“ с огромните висящи ключове около табелата, печките и оригиналните скари вече казах. „Менячница“ е да си обмениш парички, „Златара“ – ясно, за чорбаджиите, „Рибарница“ за всеки вкус... И някои по-загадъчни дюкяни като „Вожяра ШРАФКО ШОП“ – с нови моди железария и инструменти за градина, плаж, отдих, „Мушки фризерски салон ТАШКО“ – велик сантимент от детството ми, с напълно запазен интериор от миналия век, работещ, със стряскаща ножица на витрината... Добре, че беше затворен.

 
Раздел „Любеници“ на Търг Републике, точно срещу салон Ташко, е най-цветист. Вместо да крещят, продавците на цели тирове с дини са направили поетични надписи с флумастер на картон, с кегел колкото стоката – за момите, жените, живота... Освен захарно сладките хайку за момите, се срещат и други такива: „Любеницу и жену не можеш изабрати, веч само потрефи“, а под пъпешите - „Любеница от Неготина – хладна као тащино срце“...

„Винара“ на Пирот го намерих на щанд в супермаркет МАРМИЛ 2. Какво да гледам по другите стелажи? Те са за жените... Дай да прегърна нежно стъкло Дюлова, Кайсиева или Крушова ракия - за дезинфекция и дегустация, духовна, мисловна и физическа... Сториха ми се насочени към юнаци мангизлии. Затова се пресегнах и турих в кошницата кило-екзотик  „КЛЕК0ВАЦА, Яко алкохолно питье“...Може би е ракия с клякане...? До храст?! А, вярно бе, от храст „клек“ е, ей го на етикета – нашенската „трънка“, кисело-сладкото зрънце със синя кожичка... Като отворих капачката в къщи, ме лъхна аромат на сладко от сини сливи с карамфил, дето баба го криеше в бурканите отгоре на гардероба... Я да взема и 2-3 павурчета ракийка подарък за приятели „Шливовица от Таково“ и „Пелинковац – горки ликьор“...

Вълшебната ми думичка като дете беше „Моля!“, сега е „Уиски!“... В конфузно приятната ситуация днес – „Српска ракия“... Булката до мен се мръщи. Обърква се от стотарките и хилядарки динари в ръцете си... След касата, бързо навън! Прости ме, Боже, пак съгреших. Ама този път е в името на Кулинарната дипломация...

На "Трг Републике, Пиротски окръг" - сиреч Чаршията и Пазара, автентичните занаятчийски продавници и зеленчукови сергии са наблизо, без страх от конкуренция. Избираш сам и влизаш. Например от 4-5 пекарни, които крещяха мирис на прясно чак до тротоара „Ела, ме изяж!“, нас ни хареса Пекара ЖИКА. Магазинче и салон за закуски и салтанати с боза през вътрешна врата. Влязохме с щерката, въпреки диетата... Вътре ухаеше на великденска трапеза! Купихме бял и черен хляб, печен току-що, горещ. Ръчен, с миризмата само да се наситиш! Турих нос на коричката – козунак?... Не, хляб за ежедневен ручак. Явно, в тестото добавят и млекце пиротските пекари, затуй омайва като да седнеш с феи до потока... Затова се чувстваш като у дома. У дома е там, където ухае на трапезата на баба.

Зад витрините на „Месара МИНО - Куча за добрим укусом!“ турихме точка на кулинарното изследване на терен. Мога да спомена скромно, че без да знам, съм уцелил месарницата на Пирот с 4 звезди в Гугъл мап...

Много велосипеди и моторетки, повечето от времето на Соца – тоест Социалистическа федеративна република Югославия. Карат си напреко, по диагонал през платното и хич не им пука. Водачите - гости с  МПС да внимават, те са си дома! Пилот №2 на „Хю“ инжекцион трябваше зорко да бди. Едно, че е специалист по моторетки от Соца в НРБ и се захласва, второ, че е маестро фотограф с диплома. Моят приятел Боби П., с когото скитаме да щракаме „картички“ заедно още от 1974...

Днес снима с огромен огледално-рефлексен уред, така че и гаргите се зазяпват по лупите му. Моят опит сочи, че по-дискретно и удобно е фотоапаратът да се събира и крие в джоба... Най-новото ми дигитално „Канонче“ фурия /само на 4 годинки/ превърта брояча в Пирот от 10 000 на следващите 01 и нататък. Хванало ни точно на дружеско селфи на река Нишава, с алеи от павета, по- читави от тези в столицата ни София... И със спортни площадки в коритото парк, точно като тези около река Владайска през Княжево, Банишора, Лъвов мост /ама друг път/...

Възхищението може ли да се нарече дълбоко или високо? Или с простичкото прилагателно „искрено“... Пред крепостта на Момчил юнак в Пирот изпитах и трите състояния... Съвсем неочаквано за мен, със запазен каменен охранителен ров с вода, с вътрешна стена, запазени оригинални бойници от 14. век, висока и голяма като Баба вида във Видин, величествена като Царевец във Велико Търново! Сега България и Сърбия са се заели заедно да ремонтират средновековния градеж.

Пирот и на сръбски, и на български е градът с крепостта на Момчил Юнак и неговата неверна невеста. Пирот е митичното средище на велик балкански епос – този за Крали Марко, легендарния закрилник на людете от турското нашествие през Средновековието. Марко Кралевичи е син на сестрата на Момчил Войвода. Може би тук се крие загадката, че една от големите улици в София и досега се нарича „Пиротска“.

 

Темата Момчил, Вълкашин, Крали Марко е така огромна, че ще трябва да пиша отделно само по нея. Сега мога да кажа само, че в Пирот пих Момчилова вода от чешмата на крепостта му. Легендата, Балканския герой! Вълнуващо... Светената вода е по- силна от огнената, въпреки че и двете се употребяват от истински юнаци. Нека да спомена, че Момчил е бил висок около 2,10 метра и се сражавал като бойна машина от плът и кръв... Хладна вода, Момчилова вода...

„Хю“ не е „влага/ влажен“ от атгл., а е корейски „Хюндай“, фамилен, с много коне... На ГКПП „Калотина“ пътниците му имаха радостта и перипетиите на българите с англиийски маниери от пътеписа на Алеко К. „До Желюша с говежди вагони“. Обживян и писан през 1895... Днес Желюша е село с малка олющена гаричка и жълта табела за зрящите по магистралата София - Белград, съвсем близо до границата.
 
Дългото чакане на влизане и излизане от Сърбия в луксозни малки вагони от цяла Европа, пълни с шарен народ, азиатски нрави и всякакви други модни прищевки... Реч и салтанати от Франция, Балтика, Полша, Словакия, Турция, та чак до Черно море, Босфора, Солун и Адриатика... Наблъскани в няколко колони автомобили врата до врата под горещото юлско слънце. За проверка на паспорти и документи ...

„Догодина, след Брекзит, английски или френският ще е общ език на Европа?“ – в БГ файтона вяло се шегува някой. Що бе?!... В Европейския съюз официални са 23 езика, избирай на воля... Дори и да направим Западен ЕС и Източен ЕС, както е тръгнало на кестерме, все ще си говорим някак. Пък ще видим, де...
 
Който има очи, да гледа, който има уши – да слуша.

Момчил ПОПОВ, 
Клуб за пътешествия и изящна балканска словесност „Скарул де Бирещи 1984“, 
Пирот, 15 Юли 2017

неделя, 9 юли 2017 г.

МИСТЕРИОЗНИ ЖИТНИ КРЪГОВЕ КРАЙ СОФИЯ


На нива край с. Равно поле, близо до София, фотограф от Sofia in Details забелязва загадъчни кръгове в житните насаждения. Кадърът е от 05 Юли 2017.

Скоро след това TimeLapse Bulgaria направи видео от дрон, вдъхновено от снимката на кръговете в Софийското поле.
Подобно явление се наблюдава за първи път в България.

Из ФБ страницата на Sofia in Details

събота, 24 юни 2017 г.

ТРИЪГЪЛНАТА КУЛА НА КРЕПОСТТА СЕРДИКА

След 25 години лутане из безхаберието на Произвола, най-сетне, на 12 юни 2017 и Триъгълната кула на античната крепост Сердика бе върната на гражданите.

Триъгълната кула е част от укрепителната система на Сердика и е запазена в сутерена на жилищна сграда, намираща се на североизточния ъгъл на кръстовището на ул. "Екзарх Йосиф" и бул. "Княгиня Мария Луиза" (под бившия магазин "София").

Изграждането й датира от времето на император Юстиниан (527-565 г.). Тогава крепостната стена на Сердика е удебелена отвън с изцяло тухлен пояс и снабдена допълнително с триъгълната кула.

Има форма на равнобедрен триъгълник, насочен с острия си връх на север. В сегашния си вид кулата е с цокъл от каменни блокове и изцяло тухлен градеж нагоре.
Двата странични изхода осигуряват възможност за внезапно излизане на защитниците на кулата. Те имат прагове от каменни блокове.

До момента у нас не е открита друга крепостна кула с такава форма.

Освен като музейно пространство, мястото ще може да се използва и за културни прояви и дискусии. На площ от 800 квадратни метра са разположени три изложбени зали, като най-голяма част заема основата на кулата, която е била близо до Северната порта на Сердика.
Има малък подиум за камерни концерти, където ще могат да се провеждат научни и професионални срещи, конференции, чествания, представяне на книги и други.

Подсетка за забравилите - в подземието на бившия магазин "София" с барелефа на къпещата се красавица Сердика. Беше щанд за спортни стоки долу.

Сн.: Bulphoto - 2017, Архив – 1969   

петък, 16 юни 2017 г.

ШЕСТОКРИЛИЯ ПЕТОХУ...БОСТНИК СИ ТРЪГВА ОКОНЧАТЕЛНО


Гигантският винкел – гаечен ключ, символ на диктатурата на династия Живкови, от парка пред НДК тръгва към музея завинаги. След дълги години вицове, спорове, лъжи, псувни, нощни препикавания, ръждясване... С дълбок поклон към скулпторите Любомир Далчев и Арнолдо Цоки, следващите два символа на ботуша на Руската и СССР империя в София ЕС ще поемат по същия път... На мястото на солдата със шпагина и коня на Царь батюшка ще застанат гордо БГ титани кхан Аспарух, кхан Крум, велики личности от Стара и Нова България, мъченици за словото, вярата, достойнството ни.

Инициативен комитет по „спасяването“ на този „културен и исторически паметник“ към Съюза на художниците отново се опита да спре окончателния демонтаж с банални, лишени от реални факти аргументи. Но отговорът на Столична община този път бе категоричен:
 
90% ОТ СТОЛИЧАНИ НЕ ПРИЕМАТ СЕРИОЗНО КОМПОЗИЦИЯТА ОТ МЕТАЛ. Има и решение на българския съд за възстановяване на Меориала на 6-ти пехотен полк, съборен от комунистите заради доскорошния монунент „1300 години България“. Той ще бъде възстановен на мястото си, защото е почит към реални герои от българската история.

Това е положението, другарки и другари, кололото на историята се върти напред.

Сантиментите и забравените дни от историята – в музея. Не на културния пъп на София...

Ами в НДК-то през първата половина на следващата 2018-та ще дойдат всички ЕС политици, заедно със съветници, челяд, бюлюк командировани по служба... Щеше да се чудят Шестокрилия петоху...бостник етно-паметник на толерантността с Вторични суровини ли е или величествен силует на модерна цивилизована България в 21. век.

На снимката: Началото на демонтажа 03 Юли 2017, НДК, София

Момчил ПОПОВ

вторник, 13 юни 2017 г.

„ОТЧЕ НАШ“ В БАРСЕЛОНА, 2017


Барселона, Саграда Фамилия – величествената базилика по проекти на Гауди, която се строи от 1883 г. до наши дни. На една от най-новите порти е излята ОГРОМНА КНИГА от бронз с молитвата „Отче наш“ на всички езици, на които звучи.

Незнайно обаче е каталунците кого са почели – пропагандния „църковно славянски“ или българския език?

Кирилицата – великата илюзия, която изолира книжовната БГ култура от Цивилизования свят. Печален, а не празничен факт. „Върви, народе, възродени, към светли бъднини върви!“ катастрофира грозно и рухна в пропастта на безпаметието, наглостта, посредствеността. Без начетени, грамотни хора няма и „светли бъднини“.
И все пак малка утеха за излъганите ний...

 Фото: Семеен албум – GeryPo, 16 Май 2017, Барселона, Испания.

четвъртък, 25 май 2017 г.

ТРЕТИЯТ СВ.ГЕОРГИ СОФИЙСКИ, 1530

 
Третият мъченик с името Св. Георги Софийски - НАЙ-НОВИ , спокойно можем да назовем гълъб – птица Божия. Много го харесвали и друговерците: начетен, благочестив, от имотни знатни родители – Иван и Мария от София. Когато останал без баща, а това било на 25-годишната му възраст, дълго се противил и отказвал примамките за смяна на вярата. Тогава насила му нахлупили чалма. Гневен, момъкът я снел от главата си и я стъпкал в прахта. Надигнал се страшен вой, завлекли го при кадията (съдията), опитал да се защити.
Разяреният магистрат му наложил жестоко изпитание. Първо, нарязали кожата му на ленти , после една по една със свещи ги запалили... Свети Георги НАЙ-НОВИ пламнал жив така, че дори лицето му не се виждало. Следващата заповед гласяла да го обесят и да виси 3 дни, за да се разложи пред очите на хората. Така чрез физическата си смърт да отрече публично, че светите мъченици остават нетленни. Още по пътя към бесилото Свети Георги Софийски НАЙ-НОВИ издъхнал от страшните мъки. Но окачили тялото. И се случило чудото: вместо да отврати хората наоколо, от тялото на момъка се разнесло благоухание, като от мощите на светец.

Три дни висял, три дни майка му Мария се молила под нозете му. Разрешили тържествено погребение в църквата „Св.ВЛКМЧ Георги Победоносец”, старата църква още от Римско време. И там, в краката на светеца майка му Мария продължила молитвите. На 40 ден след кончината се възнесла и тя – горе, при сина си.
Обесването на Свети Георги Софийски НАЙ-НОВИ се случило на 26 май 1530 г. до пещта за мед и желязо в София.

Днес мястото на физическата гибел на Св. Георги Софийски - НАЙ-НОВИ се намира в парка на Александровска болница, след като преминете под арката за каляски и файтони с надпис 1884. Построена от Княз Александър Батенберг, първият монарх на Нова България. На това място по време на Османското владичество се е намирал Софийският гарнизон, където е и съден младият мъченик. През 2008 г. тук е издигната малква църква в памет и прослава на Св. Георги Софийски - НАЙ-НОВИ. На входа й е изписано „СЪГРАДЕНО В ЛЕТО ГОСПОДНЕ 2008-мо НА ПОЛЗУ РОДУ“... Оттогава на всеки 26 Май, когато е гибелта му през 1530 г., богослови и поклоници правят литийно шествие от тук до най-старата църква в София, ротондата „Св. Георги“ в Антична Сердика.

Големият булевард пред Военно-медицинска академия и Александровска също носи името на светеца. Скоро бях там, питах възрастен доктор да ме упъти, а той за пръв път чу от мен, че в градинката под прозорците му е изгорен български светец. Какво ли да кажа за десетките студенти, които щъкат по алеите в светлото паркче?
Дано някой знае...
 
Момчил ПОПОВ

сряда, 24 май 2017 г.

ЗАПАДНАТА ПОРТА НА СЕРДИКА, 176 г.

 
Строителният надпис за изграждането на крепостната стена е почти изцяло запазен. Открит е при Западната порта на Сердика и ясно свидетелства за времето, в което е бил положен. Първата Аврелиановата стена на Сердика от 176-180 г.:

"На добър час! Най-великите и божествени императори цезари - Марк Аврелий Антоний Август, победител на германите, победител на сарматите, баща на отечеството, велик жрец и Луций Аврелий Комод Август, победител на германите, победител на сарматите, дадоха крепостни стени на Среднополис, когато управител на провинция Тракия бе Азелий Емилиан".
Главната улица на древна Сердика, по която някога е крачел император Константин Велики По тази улица се е влизало от Източната порта на Сердика, чийто вход е в подлеза срещу бившия Партиен дом. Оттук е продължавал на югоизток към Филипополис (днешен Пловдив) един от най важните пътища в Римската империя - Via Diagonalis или Via Militaris.

Главните улици на Сердика - Decumanus Principalis и Cardo Principalis се пресичали под прав ъгъл. От вътрешната страна на крепостните стени вървял обходен път, наречен интервалум. Настилката на сердикийските улици била от каменни блокове достигащи дължина от метър и половина.

Kardo Maximus - главната улица, свързваща Южната и Северната порта на Антична Сердика. Широка 7 метра!

Археологическите останки на Западната порта на Сердика дълги години тънеха в забрава . По официални данни от 1974 г., когато над Антична Сердика бе изпружен паметникът на Ленин, а по реални архивни факти и мои детски спомени, още от Бомбардировките на София през 1944 г., когато католическата катедрала „Св.Йосиф“ е срината, а под основите и в двора й, от бомбените ями се показват безценните артефакти...  В наши дни най-сетне бяха подредени и показани за посетители. На датата 24 Май 2017 г.  
/М.П./
Над Антична Сердика е изпружен паметник на демона сифилистик Ленин. Оградите отзад и встрани са да не се "срамят" от вехториите българите и гостите на нова социалистическа България, тоест от древното й минало... София, 1973.

петък, 5 май 2017 г.

ЛЕГЕНДАТА ЗАХАРЧУК, 1923

НВ Цар Борис III Обединител: "Дайте ми още двайсетина като Захарчук и аз ще променя България"
На 10 септември 1944 г. се застрелва началникът на софийската пожарна Юрий Захарчук - руски дворянин и бивш белогвардейски офицер от армията на Врангел. Страхувал се е от репресии заради миналото си от страна на новата власт и от навлизащата в България Съветска армия."Ние сме присъствали и видели многобройни демонстрации на пожарни команди, както в Англия, така и в чужбина, но никога не сме били толкова впечатлени. Софийската пожарна команда под ръководството на г-н Захарчук е с великолепни качества и е може би най-добрата в света". Така в писмо от 14 юни 1929 г. група лондонски инженери, посетили България, изразяват възторга си от нашите огнеборци. В София те са видели как при подаване на сигнал за тревога пожарните коли тръгват напълно екипирани само след 7 секунди. "Това е безусловно всемирен рекорд!", възкликват англичаните.

След три години Софийските пожарникари грабват европейския приз за бързина и дееспособност. Пак по това време нашумява визитата на американски сенатор, гостуващ на нашите депутати. На всичко, което му показали в пожарната, той отговарял: "Така е и у нас". Накрая Захарчук вдигнал капака на мотора на една от колите и го избърсал с бялата копринена кърпичка на чужденеца. Тя останала идеално чиста. "Е, това вече наистина не можем ви показа" - признал американецът.
НВ Цар Борис III приема тържествен строй на Софийските пожарникари с командир Юрий Захарчук, 1930-е

Звездата на Юрий Захарчук изгрява по време на пожара, избухнал в Народния театър на 10.2.1923 г. Той случайно се оказва там и на цветист руско-български език гръмко дава воля на възмущението си от некадърната работа на пожарникарите. Наблизо обаче се оказва столичният кмет. Впечатлен, той вика на разговор 33-годишния бивш белогвардейски офицер и след броени дни капитан Юрий Захарчук е назначен за пожарен командир на столицата. С пожарно дело той започва да се занимава още 16-годишен при имперските доброволци. Възпитаник е на Киевския юридически факултет и има редица военни отличия.

Истинска драма преживява семейство Захарчук по време на болшевишкия преврат в Русия. Той се бие в армията на Врангел и скоро секват всякакви вести от него. Жена му и 5-годишната им дъщеря гладуват, подложени на постоянен терор. Неочаквано непознат евреин им предлага да ги изведе тайно от страната. Младата жена продава всичко и се качва с детето от Крим на платноход, уж прекарващ сол през Черно море. Натъпкани в трюма с други бегълци, те преживяват страшни мигове. Захарчук пък успява да се прехвърли с войските на Врангел в Цариград и продава зарзават на количка, за да се препитава. Накрая семейството се събира в България, където качествата на киевчанина скоро намират признание.

Преди да приеме поста, Захарчук поставя условие - забрана за пожарникарите да членуват в политически организации. За кратко време той превръща мудната и демодирана софийска команда в първокласно професионално звено. Обучава конете при сигнал за тревога веднага да застават между тегличите на каруците, всеки до своето буренце с вода. Организира закупуването на първите пожарни коли от заводите "Рено" - сам работи там цял месец като монтьор, за да опознае новата техника. И винаги лично предвожда хората си, като пръв се хвърля в най-опасните места.

На 29.9.1923 г. пожар поглъща 500 къщи във Враца. Стихията взима 15 жертви и осакатява 86 души. Градът оцелява благодарение на крилатата команда на Захарчук. Спасена е и пламналата заради запалена сяра френска легация - благодарните дипломати подаряват на огнеборците вино "Божоле".

Следващата есен страшен пожар едва не убива сирачетата от дома в кв. "Надежда". Захарчук ги вади с голи ръце от огнения ад - горяща греда го събаря, но той оцелява. В пламналите тютюневи складове в Княжево пожарният командир припада и само блясъкът на каската му през гъстия дим помага да го открият.

По негова инициатива през 1931 г. към Софийската команда е създаден отряд "Бърза помощ" със санитарна линейка, подарена от БЧК. През 1937 г. на Илинден момчетата му спасяват Панчарево от разбеснялата се река Бистрица. Вълните отнасят бетонeния мост по пътя към Самоков.

Огнеборците обичат командира си до смърт - той ги облича в изискани униформи от фино сукно, украсени със сърма и златотъкани ширити. Издейства им и по-ранно пенсиониране с 600 лв. пенсия за редовия състав и до 1500 за началниците. За софиянци дефилиращият на бял кон руснак става приказен герой.

Неслучайно през 1934 г. Захарчук е поканен лично за коронацията на крал Джордж VI в Лондон, крал Леополд III му връчва ордена "Белгийска корона, а етиопският император го кани да организира противопожарна служба в Адис Абеба.

Пред Софийската пожарна команда на пресечката на улиците „Раковска“ и „Екзарх Йосиф“, 1930-е

При една от големите бомбардировки на Военна рампа пламва композиция с патрони и снаряди. Всеки миг взрив може да помете целия квартал. В стихията се хвърлят пожарникарите, начело със Захарчук и пристигналият спешно цар Борис III още там на коляно пише указ за награждаването му с орден "Св. Александър". "Дайте ми още двайсетина като Захарчук и аз ще променя България", обичал да казва царят.

Когато Червената армия наближава Дунав, Захарчук бил наясно със съдбата си. Той вече познавал "прелестите" на болшевишкия арест. Не желаел да търпи отново унижения и гаври, затова сам избрал края си.

На 9.9.1944 г. войниче тича да предупреди командира си, че към пожарната бързат комисарите на новата власт. Захарчук го праща да му купи плодове и се заключва. По-късно на следващия ден до простреляното му чело намират бележка: "20 години служих честно на България. В никакви политически работи не съм участвал. Обичам Русия и България. Поздрав на моите другари пожарникарите".

Новата власт разрешила Юрий Захарчук да бъде погребан в униформата си, обсипана с отличия. Най-много обаче той се гордеел с последния си орден "Българска признателност", връчен само на трима души.

Източник: blitz.bg, 10 септ. 2014

събота, 29 април 2017 г.

СЯНКАТА ОТ "ХАИНБОАЗ", 1947

-Документално за т.нар. Младежко бригариско движение в първите години от окупацията на България от СССР

Разказ-спомен от А.Н.
 
Годината е 1988-ма... Късно лято в края на август. Работех тъкмо срещу бившата фабрика "Победа" и бях тръгнал да направя резервация за младежкия клуб на ул. „Самоков“ в квартал Изгрев.

Движех се по улицата от автогара "Юг" към въпросния младежки клуб.
Все още заблуден, "надявайки се", че социализЪма не е това, което разбираха "другарете с червени книжки" и образование 4-ти клас.

Усетих някаква сянка да ме следва почти плътно... На около метър зад гърба ми. Тенденциозно спрях и се загледах в един двор. Но сянката също спря и тихо ме изчака да продължа. Все още не се обръщах - смятах, че някой се е припознал.

На следващата пряка, преди да сляза от бордюра, се огледах за преминаващи МПС-та. Използвах възможността да зърна и въпросната (оказа се невъображаема) сянка.
Беше възрастна женица, от онези изцяло в черно до края на забрадката си. Висока и съсухрена женица на преклонна възраст.

Почудих се, защо ме следва така, но продължих. На следващия бордюр - същото.
След като аз и "сянката" пресякохме платното, тя съвсем тихо ми проговори:

- Момче, не се притеснявай... Аз недовиждам и те ползвам за посоката, че си на път към хлебарницата... Сама съм и отивам да си купя хляб, но не виждам добре улицата.
Спрях и любезно се обърнах да помогна на възрастната жена. Погледнах я в очите и ахнах поразен.

По-красиви и дълбоко сини очи не бях виждал в живота си!

- Бабо, имаш много красиви очи! Какво им е?
- Да, чедо, и други са ми го казвали... Получих топлинен удар, когато работихме на прохода на Републиката „Хаинбоаз“... И от тогава съм сляпа...

Онемях! Заведох я до магазина за хляб. Попитах я, има ли нужда от помощ, да се прибере.

- Не, чедо, благодаря! От тук все някой ще мине в моята посока и по него, по него, ще пресека улиците и ще се прибера у дома... Броя си крачките и знам къде съм.

Тръгнах си удивен и ужасен от това, какво е получила от „Партията - майка". И как "другарете с червени книжки" са й благодарили за „младежкия жар и ентусиазъм“. С ослепяване на едно крехко невинно момиче през 1947-а, в условията на принудителен каторжнически труд...

Следващата есен стана 1989 година.
И досега си мисля, че думите-ругатня са верни: "Кога и да утепаш комуниста, все късно че е!"...
Шопска приказка.

„Много от нашите крупни строителства ще носят гордото и почтено име „Младежко строителство Г. Димитров“ 
Снимки: Фотоархив Л. Юруков, Енциклопедия „А-Я“, БАН, Сф, 1974

понеделник, 17 април 2017 г.

БОМБАРДИРОВКАТА НА ДВОРЕЦА ВРАНА, 1944


От Евгени ПАУНОВ

Дворецът "Врана" край София е подложен на целенасочена съюзническа бомбардировка на 24 март 1944 г. След въздушната атака целите два горни етажа са напълно изгорели от запалителни бомби (36 на брой!), заедно с покрива на кръглата кула-стълбище. Цветната фотография от тогава показва рота войници пред сградата, които разчистват развалините от покрива.

Царица Йоанна пише в спомените си така: "На 24 март 1944 г. през нощта с две продължителни възобновявания, паркът на двореца "Врана" бе жестоко бомбардиран с повече от петстотин запалителни заряда, от които тридесет и шест подпалиха двата горни етажи на двореца, паднаха и единадесет тежки бомби също в парка. Една от тях направи кратер с диаметър 7 метра и три дълбочина, който се напълни с вода. Пуснахме в него червени рибки и го нарекохме езерото "Чърчил"...

В Държавния архив в София са запазени телеграмата на Княз-Регента Кирил до баща му Цар Фердинанд, намиращ се по това време в семейния замък Свети Антон в Словакия:
"Ваше Величество, с прискърбие Ви съобщавам, че тази нощ дворецът Врана бе бомбардиран. Горните два етажа изгоряха. Царят, Царицата-майка и Княгинята бяха в бункера и са невредими. Картините бяхме скрили..."

Отговорът на Цар Фердинанд: "С голяма тъга четох писмото ти за извършеното нападение над двореца Врана. Много съм щастлив, че младият Цар, майка му и сестра му са невредими, макар че се съмнявам да бяха оцелели ако една бомба беше директо паднала върху тоя бункер. Радвам се също така, че предвидливо сте изнесли и спасили картините от двореца. Тоя дворец, който аз издигнах на едно каменисто поле и който по своята красота не остъпваше и на най-изящните европейски дворци трябва да бъде твоя грижа да го възстановиш след войната. Ако даде Бог да видим живи края на тая война..."
(ЦДИА, ф. 3к, опис 8, а.е. 212, л. 23)
Дворецът и паркът "Врана" днес

= = =
Цитат от книгата на Ст. Констант: "Въпреки зашеметяващите красоти на Евксиноград, любимата резиденция на Цар Фердинанд беше двореца Врана, на 10-на километра югоизточно от София, в полето, заобиколено от планини Фердинанд започна строежът на "Врана" в самото начало на века върху необработена земя, сурово място, на което растеше много и висока коприва. След няколко години той я превърна в мечтата на ботаника.

Имаше късмет с новите си сънародници, които с любовта си към земята и растенията да ваха едни от най-добрите градинари в Европа: много от изисканите градини на френската Ривиера са дело на златните ръце на българите. Във Враня имаше няколко 'tour de force' [шедьоври], включително един ред цветни лехи с всички сортове френски рози, зад тях — всичките разновидности на френския люляк и леха, в която бяха засадени всички растения от областта Турен.

В оранжериите се отглеждаха редки цветя от цял свят. В единия парник имаше от всички китайски цветя, в друг бяха представени всички цветя в Северна Африка. Фердинанд се гордееше особено с езерото с водните лилии, където плуваше гигантската "Victoria regia" с нейните сърцевидни листа, които достигат два метра в диаметър.
Зеленчуците от огромните градини и парници бяха не само за трапезата.
Цар Фердинанд поощряваше градинарите си да подобряват външния вид на зеленчуците, както и вкуса им.

В стопанството свободно се разхождаха бизони и антилопи. Фердинанд държеше и три слона, които ходеше да види няколко пъти седмично."
Н.В. Цар Фердинанд в стопанството на Врана - с слончетата Нал и Дамянти, купени и докарани от Хамбург, 1910-11 г. 
= = =
Евгени Паунов, „Бомбардировката на двореца Врана, 1944“, София, 2017

петък, 31 март 2017 г.

ЛЪВОВЕТЕ ОТ КРЕПОСТТА СРЕДЕЦ, 14. Век

В средата на 14. век  Софийската крепост Сердика имала 27 врати, 1700 кули и 70 000 зъбци!
След 500 години пътешественикът Феликс Каниц, наричан Колумб на Балканите, в известната си панорама на София под Витоша изобразява и останки от Северната порта на средновековното укрепление. Намирала се там, където днес е най-старото трамвайно депо до Централна гара, на стотина метра от Лъвов мост над река Владайска.

Австриецът Йозеф Обербауер, който дълги години живее в града под Витоша, в началото на 20. век рисува възстановка на Крепостта Средец – Сердика пак от тази гледна точка. По сведения на археолози, изобразява цялата мощ и величие на средновековната крепост в Софийската котловина. Освен Северната порта и река Владайска, на картината се вижда и крепостна стена, която е стигала чак до завоя на реката в квартал Банишора...

Йозеф Обербауер. Възстановка на Северната стена и порта на средновековната крепост Средец – София, охраняващи и река Владайска, източник на питейна вода за града

През петте века османско владичество тази река наричали Канла (Кървава). За да се омаловажи истинския смисъл на паметното название, едно от обясненията било, че името идва от близката касапница на брега.
Всъщност легендата, оцеляла през вековете, е съхранила истината от края на 14 век. Тогава, след падането на крепостта, телата на убитите след тримесечна обсада смели защитници на Средец- София били изхвърлени във водите на реката. От това почервеняла, а белите им кости по брега дълго напомняли за героите.

В тяхна чест и памет през 1889 г. софиянци издигнали мост над Владайска река с фигури на лъвовете – защитници. Наречен и до днес Лъвов мост. Царствените символи на силата са насочили взор към четирите посоки на света.

Музей на София. Средновековно въоръжение от Средец, 9. – 14. век. Горе: Лъвов мост на река Владайска, оцветена фотография от началото на 20. век.

На същите тези бойци – лъвове е наречено стръмното витошко селце Драгалевци, днес квартал на София. Оттам е един от дълбоките ми родови корени. Към жителите на войнишкото селище Цар Иван Шишман II се обръщал с думите: „Драги лъвци, верни мои защитници на крепостта Средец!“... Оттам - Драги лъвове, Драги лъвци, Драгалефча, Драгалевци... От 14 век сл.Христа, та до днес.

В Софийското поле се сещам за още няколко стари войнишки селища – Войняговци, Чепинци, Орландовци, Локорско, Филиповци – отглеждали и обучавали соколи за битки и лов, Драз махала – от Лъвов мост до Сточна гара, охранители на мостове /дервентджии/, махала Коньовица – отглеждали бойните коне за крепостта Средец. И всичките крепости, паланки и манастири по обиколния пръстен в горите на планините около столицата, наречен днес Софийската Света гора.
Писах кратко, за да се помни...
Момчил ПОПОВ

събота, 18 март 2017 г.

КОМЕДИЯТА БАРОН ГЕОРГИ ПЕРНИШКИ, 1890-е

Из книгата „София преди 50 години“, 1947

От Георги КАНАЗИРСКИ-Верин
Всеки град си има няколко личности, които са свързани с неговото име. Можем ли да заговорим за Варна, без във въображението си да не видим снажната фигура на стария ерген Ангелсон с неговия вечно сив редингот, зиме и лете с цвете на бутониерата? Не съм срещал курортист или човек, който е бил във Варна, който да ми каже, че не познава Ангелсон. И действително да си във Варна и да не видиш Ангелсона, то е равносилно да посетиш Париж, без да зърнеш Айфеловата кула.
В един френски вестник бях чел следния пасаж:
"Видяхте ли всичко в Париж? Видяхте ли Лувъра, Трокадеро, Боа де Булон, Операта и пр.?"
На положителния отговор ви се задава последен въпрос:
- Видяхте ли брадатия стражар при Порт-Сен-Мартен?
- Не? Тогава вие не сте били в Париж" - заключава вестникът.
Така всеки град има интересни фигури. И София ги имаше по него време.

= = =
Сега нека кажем няколко думи и за най-крещящата фигура - тая на барон Георги Кракра. При всяко официално посещение в София тогавашната програма не се изменяше. Ние четяхме: "Взвод конна стража, градоначалникът на бял кон, столичният кмет, гвардейци, каляската с официалните гости, г-да министрите, каляска с официалните лица и шествието завършваше пак с конна стража."

Софиянци, обаче, знаеха, че шествието ще завърши с един последен файтон. Те го чакаха и, когато той минаваше, чуваха се викове: "Ето, ето барон Георги минава!" Малко смях. Файтонът на барон Георги, разпределител на софийското бакалско дружество, със цилиндър, редингот, българския трикольор вместо лента при отвора на редингота, и с бели ръкавици завършваше неофициално шествието. Той се пазаряваше с файтонджията и, когато цялото шествие влизаше в двореца, файтонът на барон Георги влизаше също от западната врата, но, понеже не е поканен, си излизаше от източните врати.

Барон Георги беше родом от Перник, бивш бакалин, а отсетне представител на бакалското сдружение. Кой е внушил на тоя наивен човечец, че той е потомък на деспота Кракра Пернишки? Той вярваше в това, присвои си титлата барон и беше убеден, че Фердинанд отказва да признае неговите титли от страх да не би по-късно той да предяви претенции върху българския престол. Купува си цилиндър и редингот и канен-неканен взема участие в някои тържества. Отначало полицията не обръщаше внимание на неговите лудории, а той се убеждаваше все повече и повече, че неговите наследствени права са признати. Шегобийците са жестоки, те го карат да пише писмо до руския император и да иска неговата намеса, за да му се признаят правата. Естествено, това писмо не е заминавало никога. Един ден обаче същите шегобийци му предават като отговор саморъчно писмо от императора, че той признава неговите титли и благородния му произход. Тогава в кръчмата на Мито Кебапчията на бул. Дондуков шегобийците му построяват трон, и понеже барон Георги е висок, трона поставят под една баджа [тур. 'комин', 'отвор, прозорец в тавана, капандура'], та когато става, да не си чука главата о стената, поставят му на главата корона, дават му жезъл и мантия. Той назначава свои велможи, които са около него и са му послушни. Така всяка вечер той държи наставнически речи към своите велможи и верни поданици, а Мито Кебапчията харчи ли, харчи виното си. Най-големите вдъхновители на тая комедия бяха един наш голям карикатурист и един професор.

У барона се появява желанието да посети своята бащиния т. е. Перник. Неговите велможи одобряват намерението му и устройват тоя излет. Една утрин барон Георги, опасан с турски калъч (крива сабля), с мантия и корона, която отсетне заменят с редингот и цилиндър, придружен от своите шегобийци велможи, се покачва на влака за Перник. На гара Горна Баня началникът на гарата, заинтригуван от тази оригинална група, се осведомява и, дали от наивност или от желание да усили комедията, предава по апарата в Перник за пътуването на Георги Кракра Пернишки, който отива да види бащинията си. За учудване на нашите шегобийци в Перник взели работата за сериозна и на гарата имало много народ посрещачи, а ученици и ученички били наредени на перона, за да поздравят високия гост. Това ставало в присъствието на полицията. Неколцина от придружаващите го шегобийци разбрали, че работата става дебела и че тая шега може да им причини неприятности. уплашват се и с влизащия в гарата влак, идещ от Радомир, заминават обратно за София, като оставят Кракра сам между своите поданици.

Барон Георги живее три месеца в Перник, като всеки ден бива канен в някоя кръчма или по-голямо заведение, гдето го гощават. Присъствието на барон Георги в това или онова заведение привличало клиентите и съдържателите намирали сметка да го канят и по този начин да увеличават консумацията.

След връщането си в София баронът сяда наново на трона си у Мито Кебапчията и заседанията започват наново. По едно време пред барона се явяват депутации от цяла България, за да му поднесат почитта си. В същност това са хора събрани от организаторите шегобийци и канени да играят тая роля и да се посмеят.

Една вечер жесток шегобиец подвел барона да изпие чаша рициново масло, което започнало да действува тъкмо тогава, когато той държал някаква реч.

Амбициозен, той не искал да прекрати речта си пред депутацията и свършил драматично...
Историята с барон Георги достига до знанието на двореца. "Височеството" се усъмнило дали с тия шеги не се подиграват нему и дали тия комедии не уронват неговия престиж и затова поискало да се внуши на компанията да свърши с тази неприятна комедия. Градоначалникът повикал неколцина от организаторите и строго им заповядал да престанат да коронясват барон Георги, защото "господарят" е страшно сърдит, и че той ще бъде принуден да ги арестува до един.

Дали барон Георги беше налудничав манияк или пък беше голям хитрец, който използуваше умните шегобийци, за да пие и яде всеки ден безплатно, това остана неразрешено. По това има две мнения и днес.

Георги КАНАЗИРСКИ-Верин, Из „София преди 50 години“, 1947