Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

събота, 12 август 2017 г.

"БЕДУИНИ“ КРАЙ НЕСЕБЪР, 1937- 1941

Светлинни фото илюзии по световния хит на Йосиф Цанков, ориенталското танго „Керванът“

От Момчилъ ПОПОВЪ

Има цял цикъл от стари фотографически картички, специално заснети на плажовете на Несебър през 1930-е, с автори Градинаров и  Калъчев.

Леко декорирани полу-голи танцьорки играят из горещите дюни край Черно море бедуински Бели денс и Балет наедно... Облеклото им е в кабаретен стил „Фоли Бержер“ - Мата Хари, Сара Бернар, Джожефин Бейкър... Тоест, с намеци за дрехи, по-скоро без - с леки тюлове и бижута за пред отбана публика... За патриархална България по това време може да са били смутителни, но за бохемска – категорично не.

След натрапчиво и излишно мислене за хрумката над кадрите в архив „Л. Юруков“, направих и съответното откритие... Ами да, разбира се! Как не съм загрял досега?! Това са светлинни художествени илюстрации, алюзия и фото-гордост на много модна песен тогава. На българския световен хит от тия години "Керванът" на Йосиф Цанков. Порових из пресата, намерих интервю с дъщерята и внука на Йосиф Цанков – Анастасия и Велислав, и картинката около фото-версиите се проясни. Дори  придоби блясък на истинско културно наследство:

„Песента "Керванът" по текст и музика на Йосиф Цанков става световен хит. Тя е записана през 1941 г. в Холивуд по желание на чули я англичани. През същата година по Радио Лондон в часа за английските войници, които се бият в Африка, се пуска любима музика от Джоузеф Цанкоу. Това е ориенталско танго, писано преди 1937 г. Войниците обичали да си тананикат рефрена му: "Бавно керванът минава в нощния мрак/, моята мъка, тогава пея ти пак/, златният пясък в безкрая нейде мълчи/, пълни със сладка омая са мойте очи/ Аллах! Аллах!/. Петър Увалиев също твърди, че е слушал песента по Радио Лондон.
У нас, в България, четири поколения живеят и се влюбват с песните на Йосиф Цанков.“

И аз помня, че съм я слушал през 1960-е като дете, много я свиреха по ресторантите на София. Радио София също не забравяше световния хит... И днес „Керванът“ на Йосиф Цанков е класика в класиката „Танго“.
Фотографиите от 1930-е „Месемврия. Танецъ въ пустинята“ са още едно ретро-  свидетелство за прекрасната мелодия.

Още по темата:


Снимки: Фотоархив „Любомир Юруков“

събота, 29 юли 2017 г.

НЕ МЕ АРЕСТУВАХА НА БУЗЛУДЖА, 1976



Втора голяма журналистическа командировка от вестник „Ехо“, фоторепортер на Младежки туристически събор – Бузлуджа, лятото на1976. Зрял средношколец, мобилен и креативен, като му се вика напоследък, вече приет за студент... Първата голяма фото-фиеста, финансирана от туристическия вестник, бе през пролетната ваканция съ.гъ...

Цяла седмица на снимки в Мелник. Еха-а-а! Набарахме се със сродни души – абитуриенти от Художествената гимназия, София.  Дошли на пленер из скалните пирамиди... Дегустирахме всички видове мелнишко вино из възрожденските механи и винарни в пещери. Така задълбочено и отговорно, че не помня кога бяха дошли още 2-3 творци със скицници. С тях се разпознахме по моя снимка оттогава чак на изложбата ми в Университета, III курс... Мелнишкото вино в кърпа може да се носи, но мирно в глава не стои.

На Бузлуджа вече, толко нафукан и нахъсан, че си турих в раницата ванички, бъчонка и химикали за проявяване на филми... Специалните щипки и въже... Лаборатория на терен, в палатка. Като великите пътешественици из пустинята. Забелязвате ли, другарки комсомолки, младия журналист от София? Не-е?! Аре, стига бе... Преди малко ви снимах, сега ви проявявам. За класиката на БГ печат.

Е, точно тая химическа галимация в палатката ме спаси от арест на Бузлуджа. Строеха нещо огромно на върха, викам си, дай да допълня репортажа с бетонна романтика. Панорама на палатките долу – бива, ама скука. Я да завъртя камерата 6х6 към скелето и работниците. Така на силует, работническо ежедневие дори на афиши за конгресите на БКП правят, та аз ли?!...

Имаше долу на шосето към върха бариера, военен пост, бях поразпитал – нищо?... Аз отстрани по камъняка. Щрак, щрак и обратно в лагера.

Да бе, „нищо“!... Пионери, комсомолци, комунисти от цяла България пазарувахме на поразия марки по 1 и 2 лева дарителски с образа на Дом- паметника на БКП – летящата чиния с комин и петолъчка на връх Бузлузжа... „Дарения“ на обща стойност 14 186 000 лв., съдрани от джоба на всеки простосмъртен... Открит тържествено през 1981 г. лично от другаря Тодор Живков, на галено „Бай Тошо“...

Вече съм в химическата палатка, проявявам, плакна, суша... Те ти пред входа й лейтенант от Строителни войски в парадна униформа, с кортик  и двама войници от охраната, въоръжени.  Мене търсят,  да ме... видят! Хайде, пак ме набараха в лука...

- Имаме сведения, че сте снимали строежа! Това е секретен обект и е строго забранено... Имаме заповед  да конфискуваме филма!

- Информиран съм, другарю лейтенант! – аз любезно, с усмивка. – Качих се на високото да снимам панорама на Младежкия събор... Ето ги филмите – проявени, вече се сушат.

Военната художествена комисия внимателно разгледа негативите от мероприятието, увисени по въжето в палатката. Повториха огледа. Отворих им и фотокамерата, да се уверят, че е празна... Козируваха и си тръгнаха.

В редакцията на „Ехо“ не пожелаха  да публикуват строителната ми романтика от връх Бузлуджа. Харесваха природа, простор, свобода, а не бетонни железарии. Жалко, че преди обиска на фуражките скрих и опазих изснимания току-що филм. С език под сърцето, но с мисъл за идните поколения – жизнерадостни и дръзновени.

Искрено Ваш,
Георги- Момчил ПОПОВ

сряда, 19 юли 2017 г.

НА КАФАНА И ЧАРШИЯ В ПИРОТ

Кратко кулинарно-културно пътуване до Сърбия с елементи на шопинг

By Momchil POPOV
На Пирота града голяма тази събота бях – пазарен ден на чаршията, и по други сенки... Сега, докато галончето „Зайечарско“ светло пиво вече е наполовина от снощи, пиша безценни кулинарно-културни преживелици... Та БГ книжнината да не осиротее откъм сръбско-български гозби, мезета, наздравици, салтанати.

„Любеница сладка као прва любав“, пътешествието с файтон „Хю“ – също.

Мислех си, че пътят от София е колкото до Пловдив. А то се оказа, че ще въртим колелетата само 90 км, сиреч до Пазарджик и малце више, ама в другата посока – към Европата... С две скромни цели: 1.прочутата „плескавица“ и 2.важен културен обмен с елементи на шопинг.
Е-пътепис настройва GPS-а и първо право там – Кафана „Ладна вода“.. Щото вече е обяд и требе ручак. „Изволите!“ под един възрожденски чардак с червени завеси за сянка, страхотна бабина салата от ябълки, ряпа, моркови, бадеми и мила шега откъм моя милост „В гозбата има и гърмежи след това? От ряпата, де?“... И кимане усмивчица от сервитьора „Йесте!“...
Някаква мешана разядка от сирена, масло и прочие, докато се опекат мръвките, топъл дъхав кръгъл хляб, правен на място. Придружени с бомбички бира „Йелен“ и газирана вода „Княз Милош“ за пилота на „Хю“. И вълшебство с вилица и нож „плескавица пунена“ с кашкавал и бекон, вътре алангле, лукс и аромат... Голяма чиния пражени картофи с бело сирене и разни други угоди за екипа /като наденици на скара/ и прочие... Плескавицата е сръбският виенски шницел, пак голям колкото чиния, но без пане с яйце... Ох, увлякох се...

На Чаршията на Пирот, това малко 40-хилядно градче в Сърбия, можеш да вървиш по тротоара и да се разшеташ, без да се спънеш и претрепеш от разбити тротоари... Като да речем, в столицата на БГ София например. Площад с формата на триъгълник, със запазени  еднокати къщи и дюкяни от времена преди 100 и више години. На върха на геометрията –зидана от варовик стара голяма чешма „Ладна вода“, останала през годините на метър под паважа. В широкото на площада с пазар-паметник с орел от 1877. Не разбрах точно за какво събитие... Пред културата българинът юнак предпочита кюфтетата... Та аз ли?!... Дори две-три занаятчийници още от Възраждането са запазени, реставрирани и работят успешно. Зад стъклото и дървените кепенци от 19. век брадвета, ковани и точени на ръка, с някои примеси от съвременни железарски инструменти в пластмасови калъфи, 21. век...

В другата ковачница на "Трг Републике", тоест Чаршията в Пирот – печки железни и сръбскси метални скари на въглища, ръчно ковани, тукашна изработка. Бая се оглеждах в най-малкото барбекю – ориджинал... Ще ми пасне идеално на балкона в София! Ама на, остана за друг път...
Удивляващо е, че 2/3 от хранителни магазинчета са с натурална стока, произведена тук. В млекарната – „Качкавал Пирот“, сирене овче и краве от местни производители /соленки като нашите/, стоки със степенувани цени – за бедни и богати, страхотните мешани сметани в кутийка. Една със зелена люта чушка от туршия ми взе акъла! Назива се „Паприка у павлаци Лазар – млечни намаз“... М-м-м! Изволите, господжо!

И твърде много пазаруващи българи, подгонени от „високото качество“ на машинната храна в супер-маркетите, от скъпотията и „растежа“ на стабилността.

Чаршията в Пирот, Сърбия... На видима възраст поне 150 години. А може би и доста по-стара? За дюкяна на „Бравара“ с огромните висящи ключове около табелата, печките и оригиналните скари вече казах. „Менячница“ е да си обмениш парички, „Златара“ – ясно, за чорбаджиите, „Рибарница“ за всеки вкус... И някои по-загадъчни дюкяни като „Вожяра ШРАФКО ШОП“ – с нови моди железария и инструменти за градина, плаж, отдих, „Мушки фризерски салон ТАШКО“ – велик сантимент от детството ми, с напълно запазен интериор от миналия век, работещ, със стряскаща ножица на витрината... Добре, че беше затворен.

 
Раздел „Любеници“ на Търг Републике, точно срещу салон Ташко, е най-цветист. Вместо да крещят, продавците на цели тирове с дини са направили поетични надписи с флумастер на картон, с кегел колкото стоката – за момите, жените, живота... Освен захарно сладките хайку за момите, се срещат и други такива: „Любеницу и жену не можеш изабрати, веч само потрефи“, а под пъпешите - „Любеница от Неготина – хладна као тащино срце“...

„Винара“ на Пирот го намерих на щанд в супермаркет МАРМИЛ 2. Какво да гледам по другите стелажи? Те са за жените... Дай да прегърна нежно стъкло Дюлова, Кайсиева или Крушова ракия - за дезинфекция и дегустация, духовна, мисловна и физическа... Сториха ми се насочени към юнаци мангизлии. Затова се пресегнах и турих в кошницата кило-екзотик  „КЛЕК0ВАЦА, Яко алкохолно питье“...Може би е ракия с клякане...? До храст?! А, вярно бе, от храст „клек“ е, ей го на етикета – нашенската „трънка“, кисело-сладкото зрънце със синя кожичка... Като отворих капачката в къщи, ме лъхна аромат на сладко от сини сливи с карамфил, дето баба го криеше в бурканите отгоре на гардероба... Я да взема и 2-3 павурчета ракийка подарък за приятели „Шливовица от Таково“ и „Пелинковац – горки ликьор“...

Вълшебната ми думичка като дете беше „Моля!“, сега е „Уиски!“... В конфузно приятната ситуация днес – „Српска ракия“... Булката до мен се мръщи. Обърква се от стотарките и хилядарки динари в ръцете си... След касата, бързо навън! Прости ме, Боже, пак съгреших. Ама този път е в името на Кулинарната дипломация...

На "Трг Републике, Пиротски окръг" - сиреч Чаршията и Пазара, автентичните занаятчийски продавници и зеленчукови сергии са наблизо, без страх от конкуренция. Избираш сам и влизаш. Например от 4-5 пекарни, които крещяха мирис на прясно чак до тротоара „Ела, ме изяж!“, нас ни хареса Пекара ЖИКА. Магазинче и салон за закуски и салтанати с боза през вътрешна врата. Влязохме с щерката, въпреки диетата... Вътре ухаеше на великденска трапеза! Купихме бял и черен хляб, печен току-що, горещ. Ръчен, с миризмата само да се наситиш! Турих нос на коричката – козунак?... Не, хляб за ежедневен ручак. Явно, в тестото добавят и млекце пиротските пекари, затуй омайва като да седнеш с феи до потока... Затова се чувстваш като у дома. У дома е там, където ухае на трапезата на баба.

Зад витрините на „Месара МИНО - Куча за добрим укусом!“ турихме точка на кулинарното изследване на терен. Мога да спомена скромно, че без да знам, съм уцелил месарницата на Пирот с 4 звезди в Гугъл мап...

Много велосипеди и моторетки, повечето от времето на Соца – тоест Социалистическа федеративна република Югославия. Карат си напреко, по диагонал през платното и хич не им пука. Водачите - гости с  МПС да внимават, те са си дома! Пилот №2 на „Хю“ инжекцион трябваше зорко да бди. Едно, че е специалист по моторетки от Соца в НРБ и се захласва, второ, че е маестро фотограф с диплома. Моят приятел Боби П., с когото скитаме да щракаме „картички“ заедно още от 1974...

Днес снима с огромен огледално-рефлексен уред, така че и гаргите се зазяпват по лупите му. Моят опит сочи, че по-дискретно и удобно е фотоапаратът да се събира и крие в джоба... Най-новото ми дигитално „Канонче“ фурия /само на 4 годинки/ превърта брояча в Пирот от 10 000 на следващите 01 и нататък. Хванало ни точно на дружеско селфи на река Нишава, с алеи от павета, по- читави от тези в столицата ни София... И със спортни площадки в коритото парк, точно като тези около река Владайска през Княжево, Банишора, Лъвов мост /ама друг път/...

Възхищението може ли да се нарече дълбоко или високо? Или с простичкото прилагателно „искрено“... Пред крепостта на Момчил юнак в Пирот изпитах и трите състояния... Съвсем неочаквано за мен, със запазен каменен охранителен ров с вода, с вътрешна стена, запазени оригинални бойници от 14. век, висока и голяма като Баба вида във Видин, величествена като Царевец във Велико Търново! Сега България и Сърбия са се заели заедно да ремонтират средновековния градеж.

Пирот и на сръбски, и на български е градът с крепостта на Момчил Юнак и неговата неверна невеста. Пирот е митичното средище на велик балкански епос – този за Крали Марко, легендарния закрилник на людете от турското нашествие през Средновековието. Марко Кралевичи е син на сестрата на Момчил Войвода. Може би тук се крие загадката, че една от големите улици в София и досега се нарича „Пиротска“.

 

Темата Момчил, Вълкашин, Крали Марко е така огромна, че ще трябва да пиша отделно само по нея. Сега мога да кажа само, че в Пирот пих Момчилова вода от чешмата на крепостта му. Легендата, Балканския герой! Вълнуващо... Светената вода е по- силна от огнената, въпреки че и двете се употребяват от истински юнаци. Нека да спомена, че Момчил е бил висок около 2,10 метра и се сражавал като бойна машина от плът и кръв... Хладна вода, Момчилова вода...

„Хю“ не е „влага/ влажен“ от атгл., а е корейски „Хюндай“, фамилен, с много коне... На ГКПП „Калотина“ пътниците му имаха радостта и перипетиите на българите с англиийски маниери от пътеписа на Алеко К. „До Желюша с говежди вагони“. Обживян и писан през 1895... Днес Желюша е село с малка олющена гаричка и жълта табела за зрящите по магистралата София - Белград, съвсем близо до границата.
 
Дългото чакане на влизане и излизане от Сърбия в луксозни малки вагони от цяла Европа, пълни с шарен народ, азиатски нрави и всякакви други модни прищевки... Реч и салтанати от Франция, Балтика, Полша, Словакия, Турция, та чак до Черно море, Босфора, Солун и Адриатика... Наблъскани в няколко колони автомобили врата до врата под горещото юлско слънце. За проверка на паспорти и документи ...

„Догодина, след Брекзит, английски или френският ще е общ език на Европа?“ – в БГ файтона вяло се шегува някой. Що бе?!... В Европейския съюз официални са 23 езика, избирай на воля... Дори и да направим Западен ЕС и Източен ЕС, както е тръгнало на кестерме, все ще си говорим някак. Пък ще видим, де...
 
Който има очи, да гледа, който има уши – да слуша.

Момчил ПОПОВ, 
Клуб за пътешествия и изящна балканска словесност „Скарул де Бирещи 1984“, 
Пирот, 15 Юли 2017

неделя, 9 юли 2017 г.

МИСТЕРИОЗНИ ЖИТНИ КРЪГОВЕ КРАЙ СОФИЯ


На нива край с. Равно поле, близо до София, фотограф от Sofia in Details забелязва загадъчни кръгове в житните насаждения. Кадърът е от 05 Юли 2017.

Скоро след това TimeLapse Bulgaria направи видео от дрон, вдъхновено от снимката на кръговете в Софийското поле.
Подобно явление се наблюдава за първи път в България.

Из ФБ страницата на Sofia in Details

събота, 24 юни 2017 г.

ТРИЪГЪЛНАТА КУЛА НА КРЕПОСТТА СЕРДИКА

След 25 години лутане из безхаберието на Произвола, най-сетне, на 12 юни 2017 и Триъгълната кула на античната крепост Сердика бе върната на гражданите.

Триъгълната кула е част от укрепителната система на Сердика и е запазена в сутерена на жилищна сграда, намираща се на североизточния ъгъл на кръстовището на ул. "Екзарх Йосиф" и бул. "Княгиня Мария Луиза" (под бившия магазин "София").

Изграждането й датира от времето на император Юстиниан (527-565 г.). Тогава крепостната стена на Сердика е удебелена отвън с изцяло тухлен пояс и снабдена допълнително с триъгълната кула.

Има форма на равнобедрен триъгълник, насочен с острия си връх на север. В сегашния си вид кулата е с цокъл от каменни блокове и изцяло тухлен градеж нагоре.
Двата странични изхода осигуряват възможност за внезапно излизане на защитниците на кулата. Те имат прагове от каменни блокове.

До момента у нас не е открита друга крепостна кула с такава форма.

Освен като музейно пространство, мястото ще може да се използва и за културни прояви и дискусии. На площ от 800 квадратни метра са разположени три изложбени зали, като най-голяма част заема основата на кулата, която е била близо до Северната порта на Сердика.
Има малък подиум за камерни концерти, където ще могат да се провеждат научни и професионални срещи, конференции, чествания, представяне на книги и други.

Подсетка за забравилите - в подземието на бившия магазин "София" с барелефа на къпещата се красавица Сердика. Беше щанд за спортни стоки долу.

Сн.: Bulphoto - 2017, Архив – 1969   

петък, 16 юни 2017 г.

ШЕСТОКРИЛИЯ ПЕТОХУ...БОСТНИК СИ ТРЪГВА ОКОНЧАТЕЛНО


Гигантският винкел – гаечен ключ, символ на диктатурата на династия Живкови, от парка пред НДК тръгва към музея завинаги. След дълги години вицове, спорове, лъжи, псувни, нощни препикавания, ръждясване... С дълбок поклон към скулпторите Любомир Далчев и Арнолдо Цоки, следващите два символа на ботуша на Руската и СССР империя в София ЕС ще поемат по същия път... На мястото на солдата със шпагина и коня на Царь батюшка ще застанат гордо БГ титани кхан Аспарух, кхан Крум, велики личности от Стара и Нова България, мъченици за словото, вярата, достойнството ни.

Инициативен комитет по „спасяването“ на този „културен и исторически паметник“ към Съюза на художниците отново се опита да спре окончателния демонтаж с банални, лишени от реални факти аргументи. Но отговорът на Столична община този път бе категоричен:
 
90% ОТ СТОЛИЧАНИ НЕ ПРИЕМАТ СЕРИОЗНО КОМПОЗИЦИЯТА ОТ МЕТАЛ. Има и решение на българския съд за възстановяване на Меориала на 6-ти пехотен полк, съборен от комунистите заради доскорошния монунент „1300 години България“. Той ще бъде възстановен на мястото си, защото е почит към реални герои от българската история.

Това е положението, другарки и другари, кололото на историята се върти напред.

Сантиментите и забравените дни от историята – в музея. Не на културния пъп на София...

Ами в НДК-то през първата половина на следващата 2018-та ще дойдат всички ЕС политици, заедно със съветници, челяд, бюлюк командировани по служба... Щеше да се чудят Шестокрилия петоху...бостник етно-паметник на толерантността с Вторични суровини ли е или величествен силует на модерна цивилизована България в 21. век.

На снимката: Началото на демонтажа 03 Юли 2017, НДК, София

Момчил ПОПОВ

вторник, 13 юни 2017 г.

„ОТЧЕ НАШ“ В БАРСЕЛОНА, 2017


Барселона, Саграда Фамилия – величествената базилика по проекти на Гауди, която се строи от 1883 г. до наши дни. На една от най-новите порти е излята ОГРОМНА КНИГА от бронз с молитвата „Отче наш“ на всички езици, на които звучи.

Незнайно обаче е каталунците кого са почели – пропагандния „църковно славянски“ или българския език?

Кирилицата – великата илюзия, която изолира книжовната БГ култура от Цивилизования свят. Печален, а не празничен факт. „Върви, народе, възродени, към светли бъднини върви!“ катастрофира грозно и рухна в пропастта на безпаметието, наглостта, посредствеността. Без начетени, грамотни хора няма и „светли бъднини“.
И все пак малка утеха за излъганите ний...

 Фото: Семеен албум – GeryPo, 16 Май 2017, Барселона, Испания.

четвъртък, 25 май 2017 г.

ТРЕТИЯТ СВ.ГЕОРГИ СОФИЙСКИ, 1530

 
Третият мъченик с името Св. Георги Софийски - НАЙ-НОВИ , спокойно можем да назовем гълъб – птица Божия. Много го харесвали и друговерците: начетен, благочестив, от имотни знатни родители – Иван и Мария от София. Когато останал без баща, а това било на 25-годишната му възраст, дълго се противил и отказвал примамките за смяна на вярата. Тогава насила му нахлупили чалма. Гневен, момъкът я снел от главата си и я стъпкал в прахта. Надигнал се страшен вой, завлекли го при кадията (съдията), опитал да се защити.
Разяреният магистрат му наложил жестоко изпитание. Първо, нарязали кожата му на ленти , после една по една със свещи ги запалили... Свети Георги НАЙ-НОВИ пламнал жив така, че дори лицето му не се виждало. Следващата заповед гласяла да го обесят и да виси 3 дни, за да се разложи пред очите на хората. Така чрез физическата си смърт да отрече публично, че светите мъченици остават нетленни. Още по пътя към бесилото Свети Георги Софийски НАЙ-НОВИ издъхнал от страшните мъки. Но окачили тялото. И се случило чудото: вместо да отврати хората наоколо, от тялото на момъка се разнесло благоухание, като от мощите на светец.

Три дни висял, три дни майка му Мария се молила под нозете му. Разрешили тържествено погребение в църквата „Св.ВЛКМЧ Георги Победоносец”, старата църква още от Римско време. И там, в краката на светеца майка му Мария продължила молитвите. На 40 ден след кончината се възнесла и тя – горе, при сина си.
Обесването на Свети Георги Софийски НАЙ-НОВИ се случило на 26 май 1530 г. до пещта за мед и желязо в София.

Днес мястото на физическата гибел на Св. Георги Софийски - НАЙ-НОВИ се намира в парка на Александровска болница, след като преминете под арката за каляски и файтони с надпис 1884. Построена от Княз Александър Батенберг, първият монарх на Нова България. На това място по време на Османското владичество се е намирал Софийският гарнизон, където е и съден младият мъченик. През 2008 г. тук е издигната малква църква в памет и прослава на Св. Георги Софийски - НАЙ-НОВИ. На входа й е изписано „СЪГРАДЕНО В ЛЕТО ГОСПОДНЕ 2008-мо НА ПОЛЗУ РОДУ“... Оттогава на всеки 26 Май, когато е гибелта му през 1530 г., богослови и поклоници правят литийно шествие от тук до най-старата църква в София, ротондата „Св. Георги“ в Антична Сердика.

Големият булевард пред Военно-медицинска академия и Александровска също носи името на светеца. Скоро бях там, питах възрастен доктор да ме упъти, а той за пръв път чу от мен, че в градинката под прозорците му е изгорен български светец. Какво ли да кажа за десетките студенти, които щъкат по алеите в светлото паркче?
Дано някой знае...
 
Момчил ПОПОВ

сряда, 24 май 2017 г.

ЗАПАДНАТА ПОРТА НА СЕРДИКА, 176 г.

 
Строителният надпис за изграждането на крепостната стена е почти изцяло запазен. Открит е при Западната порта на Сердика и ясно свидетелства за времето, в което е бил положен. Първата Аврелиановата стена на Сердика от 176-180 г.:

"На добър час! Най-великите и божествени императори цезари - Марк Аврелий Антоний Август, победител на германите, победител на сарматите, баща на отечеството, велик жрец и Луций Аврелий Комод Август, победител на германите, победител на сарматите, дадоха крепостни стени на Среднополис, когато управител на провинция Тракия бе Азелий Емилиан".
Главната улица на древна Сердика, по която някога е крачел император Константин Велики По тази улица се е влизало от Източната порта на Сердика, чийто вход е в подлеза срещу бившия Партиен дом. Оттук е продължавал на югоизток към Филипополис (днешен Пловдив) един от най важните пътища в Римската империя - Via Diagonalis или Via Militaris.

Главните улици на Сердика - Decumanus Principalis и Cardo Principalis се пресичали под прав ъгъл. От вътрешната страна на крепостните стени вървял обходен път, наречен интервалум. Настилката на сердикийските улици била от каменни блокове достигащи дължина от метър и половина.

Kardo Maximus - главната улица, свързваща Южната и Северната порта на Антична Сердика. Широка 7 метра!

Археологическите останки на Западната порта на Сердика дълги години тънеха в забрава . По официални данни от 1974 г., когато над Антична Сердика бе изпружен паметникът на Ленин, а по реални архивни факти и мои детски спомени, още от Бомбардировките на София през 1944 г., когато католическата катедрала „Св.Йосиф“ е срината, а под основите и в двора й, от бомбените ями се показват безценните артефакти...  В наши дни най-сетне бяха подредени и показани за посетители. На датата 24 Май 2017 г.  
/М.П./
Над Антична Сердика е изпружен паметник на демона сифилистик Ленин. Оградите отзад и встрани са да не се "срамят" от вехториите българите и гостите на нова социалистическа България, тоест от древното й минало... София, 1973.

петък, 5 май 2017 г.

ЛЕГЕНДАТА ЗАХАРЧУК, 1923

НВ Цар Борис III Обединител: "Дайте ми още двайсетина като Захарчук и аз ще променя България"
На 10 септември 1944 г. се застрелва началникът на софийската пожарна Юрий Захарчук - руски дворянин и бивш белогвардейски офицер от армията на Врангел. Страхувал се е от репресии заради миналото си от страна на новата власт и от навлизащата в България Съветска армия."Ние сме присъствали и видели многобройни демонстрации на пожарни команди, както в Англия, така и в чужбина, но никога не сме били толкова впечатлени. Софийската пожарна команда под ръководството на г-н Захарчук е с великолепни качества и е може би най-добрата в света". Така в писмо от 14 юни 1929 г. група лондонски инженери, посетили България, изразяват възторга си от нашите огнеборци. В София те са видели как при подаване на сигнал за тревога пожарните коли тръгват напълно екипирани само след 7 секунди. "Това е безусловно всемирен рекорд!", възкликват англичаните.

След три години Софийските пожарникари грабват европейския приз за бързина и дееспособност. Пак по това време нашумява визитата на американски сенатор, гостуващ на нашите депутати. На всичко, което му показали в пожарната, той отговарял: "Така е и у нас". Накрая Захарчук вдигнал капака на мотора на една от колите и го избърсал с бялата копринена кърпичка на чужденеца. Тя останала идеално чиста. "Е, това вече наистина не можем ви показа" - признал американецът.
НВ Цар Борис III приема тържествен строй на Софийските пожарникари с командир Юрий Захарчук, 1930-е

Звездата на Юрий Захарчук изгрява по време на пожара, избухнал в Народния театър на 10.2.1923 г. Той случайно се оказва там и на цветист руско-български език гръмко дава воля на възмущението си от некадърната работа на пожарникарите. Наблизо обаче се оказва столичният кмет. Впечатлен, той вика на разговор 33-годишния бивш белогвардейски офицер и след броени дни капитан Юрий Захарчук е назначен за пожарен командир на столицата. С пожарно дело той започва да се занимава още 16-годишен при имперските доброволци. Възпитаник е на Киевския юридически факултет и има редица военни отличия.

Истинска драма преживява семейство Захарчук по време на болшевишкия преврат в Русия. Той се бие в армията на Врангел и скоро секват всякакви вести от него. Жена му и 5-годишната им дъщеря гладуват, подложени на постоянен терор. Неочаквано непознат евреин им предлага да ги изведе тайно от страната. Младата жена продава всичко и се качва с детето от Крим на платноход, уж прекарващ сол през Черно море. Натъпкани в трюма с други бегълци, те преживяват страшни мигове. Захарчук пък успява да се прехвърли с войските на Врангел в Цариград и продава зарзават на количка, за да се препитава. Накрая семейството се събира в България, където качествата на киевчанина скоро намират признание.

Преди да приеме поста, Захарчук поставя условие - забрана за пожарникарите да членуват в политически организации. За кратко време той превръща мудната и демодирана софийска команда в първокласно професионално звено. Обучава конете при сигнал за тревога веднага да застават между тегличите на каруците, всеки до своето буренце с вода. Организира закупуването на първите пожарни коли от заводите "Рено" - сам работи там цял месец като монтьор, за да опознае новата техника. И винаги лично предвожда хората си, като пръв се хвърля в най-опасните места.

На 29.9.1923 г. пожар поглъща 500 къщи във Враца. Стихията взима 15 жертви и осакатява 86 души. Градът оцелява благодарение на крилатата команда на Захарчук. Спасена е и пламналата заради запалена сяра френска легация - благодарните дипломати подаряват на огнеборците вино "Божоле".

Следващата есен страшен пожар едва не убива сирачетата от дома в кв. "Надежда". Захарчук ги вади с голи ръце от огнения ад - горяща греда го събаря, но той оцелява. В пламналите тютюневи складове в Княжево пожарният командир припада и само блясъкът на каската му през гъстия дим помага да го открият.

По негова инициатива през 1931 г. към Софийската команда е създаден отряд "Бърза помощ" със санитарна линейка, подарена от БЧК. През 1937 г. на Илинден момчетата му спасяват Панчарево от разбеснялата се река Бистрица. Вълните отнасят бетонeния мост по пътя към Самоков.

Огнеборците обичат командира си до смърт - той ги облича в изискани униформи от фино сукно, украсени със сърма и златотъкани ширити. Издейства им и по-ранно пенсиониране с 600 лв. пенсия за редовия състав и до 1500 за началниците. За софиянци дефилиращият на бял кон руснак става приказен герой.

Неслучайно през 1934 г. Захарчук е поканен лично за коронацията на крал Джордж VI в Лондон, крал Леополд III му връчва ордена "Белгийска корона, а етиопският император го кани да организира противопожарна служба в Адис Абеба.

Пред Софийската пожарна команда на пресечката на улиците „Раковска“ и „Екзарх Йосиф“, 1930-е

При една от големите бомбардировки на Военна рампа пламва композиция с патрони и снаряди. Всеки миг взрив може да помете целия квартал. В стихията се хвърлят пожарникарите, начело със Захарчук и пристигналият спешно цар Борис III още там на коляно пише указ за награждаването му с орден "Св. Александър". "Дайте ми още двайсетина като Захарчук и аз ще променя България", обичал да казва царят.

Когато Червената армия наближава Дунав, Захарчук бил наясно със съдбата си. Той вече познавал "прелестите" на болшевишкия арест. Не желаел да търпи отново унижения и гаври, затова сам избрал края си.

На 9.9.1944 г. войниче тича да предупреди командира си, че към пожарната бързат комисарите на новата власт. Захарчук го праща да му купи плодове и се заключва. По-късно на следващия ден до простреляното му чело намират бележка: "20 години служих честно на България. В никакви политически работи не съм участвал. Обичам Русия и България. Поздрав на моите другари пожарникарите".

Новата власт разрешила Юрий Захарчук да бъде погребан в униформата си, обсипана с отличия. Най-много обаче той се гордеел с последния си орден "Българска признателност", връчен само на трима души.

Източник: blitz.bg, 10 септ. 2014

събота, 29 април 2017 г.

СЯНКАТА ОТ "ХАИНБОАЗ", 1947

-Документално за т.нар. Младежко бригариско движение в първите години от окупацията на България от СССР

Разказ-спомен от А.Н.
 
Годината е 1988-ма... Късно лято в края на август. Работех тъкмо срещу бившата фабрика "Победа" и бях тръгнал да направя резервация за младежкия клуб на ул. „Самоков“ в квартал Изгрев.

Движех се по улицата от автогара "Юг" към въпросния младежки клуб.
Все още заблуден, "надявайки се", че социализЪма не е това, което разбираха "другарете с червени книжки" и образование 4-ти клас.

Усетих някаква сянка да ме следва почти плътно... На около метър зад гърба ми. Тенденциозно спрях и се загледах в един двор. Но сянката също спря и тихо ме изчака да продължа. Все още не се обръщах - смятах, че някой се е припознал.

На следващата пряка, преди да сляза от бордюра, се огледах за преминаващи МПС-та. Използвах възможността да зърна и въпросната (оказа се невъображаема) сянка.
Беше възрастна женица, от онези изцяло в черно до края на забрадката си. Висока и съсухрена женица на преклонна възраст.

Почудих се, защо ме следва така, но продължих. На следващия бордюр - същото.
След като аз и "сянката" пресякохме платното, тя съвсем тихо ми проговори:

- Момче, не се притеснявай... Аз недовиждам и те ползвам за посоката, че си на път към хлебарницата... Сама съм и отивам да си купя хляб, но не виждам добре улицата.
Спрях и любезно се обърнах да помогна на възрастната жена. Погледнах я в очите и ахнах поразен.

По-красиви и дълбоко сини очи не бях виждал в живота си!

- Бабо, имаш много красиви очи! Какво им е?
- Да, чедо, и други са ми го казвали... Получих топлинен удар, когато работихме на прохода на Републиката „Хаинбоаз“... И от тогава съм сляпа...

Онемях! Заведох я до магазина за хляб. Попитах я, има ли нужда от помощ, да се прибере.

- Не, чедо, благодаря! От тук все някой ще мине в моята посока и по него, по него, ще пресека улиците и ще се прибера у дома... Броя си крачките и знам къде съм.

Тръгнах си удивен и ужасен от това, какво е получила от „Партията - майка". И как "другарете с червени книжки" са й благодарили за „младежкия жар и ентусиазъм“. С ослепяване на едно крехко невинно момиче през 1947-а, в условията на принудителен каторжнически труд...

Следващата есен стана 1989 година.
И досега си мисля, че думите-ругатня са верни: "Кога и да утепаш комуниста, все късно че е!"...
Шопска приказка.

„Много от нашите крупни строителства ще носят гордото и почтено име „Младежко строителство Г. Димитров“ 
Снимки: Фотоархив Л. Юруков, Енциклопедия „А-Я“, БАН, Сф, 1974

понеделник, 17 април 2017 г.

БОМБАРДИРОВКАТА НА ДВОРЕЦА ВРАНА, 1944


От Евгени ПАУНОВ

Дворецът "Врана" край София е подложен на целенасочена съюзническа бомбардировка на 24 март 1944 г. След въздушната атака целите два горни етажа са напълно изгорели от запалителни бомби (36 на брой!), заедно с покрива на кръглата кула-стълбище. Цветната фотография от тогава показва рота войници пред сградата, които разчистват развалините от покрива.

Царица Йоанна пише в спомените си така: "На 24 март 1944 г. през нощта с две продължителни възобновявания, паркът на двореца "Врана" бе жестоко бомбардиран с повече от петстотин запалителни заряда, от които тридесет и шест подпалиха двата горни етажи на двореца, паднаха и единадесет тежки бомби също в парка. Една от тях направи кратер с диаметър 7 метра и три дълбочина, който се напълни с вода. Пуснахме в него червени рибки и го нарекохме езерото "Чърчил"...

В Държавния архив в София са запазени телеграмата на Княз-Регента Кирил до баща му Цар Фердинанд, намиращ се по това време в семейния замък Свети Антон в Словакия:
"Ваше Величество, с прискърбие Ви съобщавам, че тази нощ дворецът Врана бе бомбардиран. Горните два етажа изгоряха. Царят, Царицата-майка и Княгинята бяха в бункера и са невредими. Картините бяхме скрили..."

Отговорът на Цар Фердинанд: "С голяма тъга четох писмото ти за извършеното нападение над двореца Врана. Много съм щастлив, че младият Цар, майка му и сестра му са невредими, макар че се съмнявам да бяха оцелели ако една бомба беше директо паднала върху тоя бункер. Радвам се също така, че предвидливо сте изнесли и спасили картините от двореца. Тоя дворец, който аз издигнах на едно каменисто поле и който по своята красота не остъпваше и на най-изящните европейски дворци трябва да бъде твоя грижа да го възстановиш след войната. Ако даде Бог да видим живи края на тая война..."
(ЦДИА, ф. 3к, опис 8, а.е. 212, л. 23)
Дворецът и паркът "Врана" днес

= = =
Цитат от книгата на Ст. Констант: "Въпреки зашеметяващите красоти на Евксиноград, любимата резиденция на Цар Фердинанд беше двореца Врана, на 10-на километра югоизточно от София, в полето, заобиколено от планини Фердинанд започна строежът на "Врана" в самото начало на века върху необработена земя, сурово място, на което растеше много и висока коприва. След няколко години той я превърна в мечтата на ботаника.

Имаше късмет с новите си сънародници, които с любовта си към земята и растенията да ваха едни от най-добрите градинари в Европа: много от изисканите градини на френската Ривиера са дело на златните ръце на българите. Във Враня имаше няколко 'tour de force' [шедьоври], включително един ред цветни лехи с всички сортове френски рози, зад тях — всичките разновидности на френския люляк и леха, в която бяха засадени всички растения от областта Турен.

В оранжериите се отглеждаха редки цветя от цял свят. В единия парник имаше от всички китайски цветя, в друг бяха представени всички цветя в Северна Африка. Фердинанд се гордееше особено с езерото с водните лилии, където плуваше гигантската "Victoria regia" с нейните сърцевидни листа, които достигат два метра в диаметър.
Зеленчуците от огромните градини и парници бяха не само за трапезата.
Цар Фердинанд поощряваше градинарите си да подобряват външния вид на зеленчуците, както и вкуса им.

В стопанството свободно се разхождаха бизони и антилопи. Фердинанд държеше и три слона, които ходеше да види няколко пъти седмично."
Н.В. Цар Фердинанд в стопанството на Врана - с слончетата Нал и Дамянти, купени и докарани от Хамбург, 1910-11 г. 
= = =
Евгени Паунов, „Бомбардировката на двореца Врана, 1944“, София, 2017

петък, 31 март 2017 г.

ЛЪВОВЕТЕ ОТ КРЕПОСТТА СРЕДЕЦ, 14. Век

В средата на 14. век  Софийската крепост Сердика имала 27 врати, 1700 кули и 70 000 зъбци!
След 500 години пътешественикът Феликс Каниц, наричан Колумб на Балканите, в известната си панорама на София под Витоша изобразява и останки от Северната порта на средновековното укрепление. Намирала се там, където днес е най-старото трамвайно депо до Централна гара, на стотина метра от Лъвов мост над река Владайска.

Австриецът Йозеф Обербауер, който дълги години живее в града под Витоша, в началото на 20. век рисува възстановка на Крепостта Средец – Сердика пак от тази гледна точка. По сведения на археолози, изобразява цялата мощ и величие на средновековната крепост в Софийската котловина. Освен Северната порта и река Владайска, на картината се вижда и крепостна стена, която е стигала чак до завоя на реката в квартал Банишора...

Йозеф Обербауер. Възстановка на Северната стена и порта на средновековната крепост Средец – София, охраняващи и река Владайска, източник на питейна вода за града

През петте века османско владичество тази река наричали Канла (Кървава). За да се омаловажи истинския смисъл на паметното название, едно от обясненията било, че името идва от близката касапница на брега.
Всъщност легендата, оцеляла през вековете, е съхранила истината от края на 14 век. Тогава, след падането на крепостта, телата на убитите след тримесечна обсада смели защитници на Средец- София били изхвърлени във водите на реката. От това почервеняла, а белите им кости по брега дълго напомняли за героите.

В тяхна чест и памет през 1889 г. софиянци издигнали мост над Владайска река с фигури на лъвовете – защитници. Наречен и до днес Лъвов мост. Царствените символи на силата са насочили взор към четирите посоки на света.

Музей на София. Средновековно въоръжение от Средец, 9. – 14. век. Горе: Лъвов мост на река Владайска, оцветена фотография от началото на 20. век.

На същите тези бойци – лъвове е наречено стръмното витошко селце Драгалевци, днес квартал на София. Оттам е един от дълбоките ми родови корени. Към жителите на войнишкото селище Цар Иван Шишман II се обръщал с думите: „Драги лъвци, верни мои защитници на крепостта Средец!“... Оттам - Драги лъвове, Драги лъвци, Драгалефча, Драгалевци... От 14 век сл.Христа, та до днес.

В Софийското поле се сещам за още няколко стари войнишки селища – Войняговци, Чепинци, Орландовци, Локорско, Филиповци – отглеждали и обучавали соколи за битки и лов, Драз махала – от Лъвов мост до Сточна гара, охранители на мостове /дервентджии/, махала Коньовица – отглеждали бойните коне за крепостта Средец. И всичките крепости, паланки и манастири по обиколния пръстен в горите на планините около столицата, наречен днес Софийската Света гора.
Писах кратко, за да се помни...
Момчил ПОПОВ

събота, 18 март 2017 г.

КОМЕДИЯТА БАРОН ГЕОРГИ ПЕРНИШКИ, 1890-е

Из книгата „София преди 50 години“, 1947

От Георги КАНАЗИРСКИ-Верин
Всеки град си има няколко личности, които са свързани с неговото име. Можем ли да заговорим за Варна, без във въображението си да не видим снажната фигура на стария ерген Ангелсон с неговия вечно сив редингот, зиме и лете с цвете на бутониерата? Не съм срещал курортист или човек, който е бил във Варна, който да ми каже, че не познава Ангелсон. И действително да си във Варна и да не видиш Ангелсона, то е равносилно да посетиш Париж, без да зърнеш Айфеловата кула.
В един френски вестник бях чел следния пасаж:
"Видяхте ли всичко в Париж? Видяхте ли Лувъра, Трокадеро, Боа де Булон, Операта и пр.?"
На положителния отговор ви се задава последен въпрос:
- Видяхте ли брадатия стражар при Порт-Сен-Мартен?
- Не? Тогава вие не сте били в Париж" - заключава вестникът.
Така всеки град има интересни фигури. И София ги имаше по него време.

= = =
Сега нека кажем няколко думи и за най-крещящата фигура - тая на барон Георги Кракра. При всяко официално посещение в София тогавашната програма не се изменяше. Ние четяхме: "Взвод конна стража, градоначалникът на бял кон, столичният кмет, гвардейци, каляската с официалните гости, г-да министрите, каляска с официалните лица и шествието завършваше пак с конна стража."

Софиянци, обаче, знаеха, че шествието ще завърши с един последен файтон. Те го чакаха и, когато той минаваше, чуваха се викове: "Ето, ето барон Георги минава!" Малко смях. Файтонът на барон Георги, разпределител на софийското бакалско дружество, със цилиндър, редингот, българския трикольор вместо лента при отвора на редингота, и с бели ръкавици завършваше неофициално шествието. Той се пазаряваше с файтонджията и, когато цялото шествие влизаше в двореца, файтонът на барон Георги влизаше също от западната врата, но, понеже не е поканен, си излизаше от източните врати.

Барон Георги беше родом от Перник, бивш бакалин, а отсетне представител на бакалското сдружение. Кой е внушил на тоя наивен човечец, че той е потомък на деспота Кракра Пернишки? Той вярваше в това, присвои си титлата барон и беше убеден, че Фердинанд отказва да признае неговите титли от страх да не би по-късно той да предяви претенции върху българския престол. Купува си цилиндър и редингот и канен-неканен взема участие в някои тържества. Отначало полицията не обръщаше внимание на неговите лудории, а той се убеждаваше все повече и повече, че неговите наследствени права са признати. Шегобийците са жестоки, те го карат да пише писмо до руския император и да иска неговата намеса, за да му се признаят правата. Естествено, това писмо не е заминавало никога. Един ден обаче същите шегобийци му предават като отговор саморъчно писмо от императора, че той признава неговите титли и благородния му произход. Тогава в кръчмата на Мито Кебапчията на бул. Дондуков шегобийците му построяват трон, и понеже барон Георги е висок, трона поставят под една баджа [тур. 'комин', 'отвор, прозорец в тавана, капандура'], та когато става, да не си чука главата о стената, поставят му на главата корона, дават му жезъл и мантия. Той назначава свои велможи, които са около него и са му послушни. Така всяка вечер той държи наставнически речи към своите велможи и верни поданици, а Мито Кебапчията харчи ли, харчи виното си. Най-големите вдъхновители на тая комедия бяха един наш голям карикатурист и един професор.

У барона се появява желанието да посети своята бащиния т. е. Перник. Неговите велможи одобряват намерението му и устройват тоя излет. Една утрин барон Георги, опасан с турски калъч (крива сабля), с мантия и корона, която отсетне заменят с редингот и цилиндър, придружен от своите шегобийци велможи, се покачва на влака за Перник. На гара Горна Баня началникът на гарата, заинтригуван от тази оригинална група, се осведомява и, дали от наивност или от желание да усили комедията, предава по апарата в Перник за пътуването на Георги Кракра Пернишки, който отива да види бащинията си. За учудване на нашите шегобийци в Перник взели работата за сериозна и на гарата имало много народ посрещачи, а ученици и ученички били наредени на перона, за да поздравят високия гост. Това ставало в присъствието на полицията. Неколцина от придружаващите го шегобийци разбрали, че работата става дебела и че тая шега може да им причини неприятности. уплашват се и с влизащия в гарата влак, идещ от Радомир, заминават обратно за София, като оставят Кракра сам между своите поданици.

Барон Георги живее три месеца в Перник, като всеки ден бива канен в някоя кръчма или по-голямо заведение, гдето го гощават. Присъствието на барон Георги в това или онова заведение привличало клиентите и съдържателите намирали сметка да го канят и по този начин да увеличават консумацията.

След връщането си в София баронът сяда наново на трона си у Мито Кебапчията и заседанията започват наново. По едно време пред барона се явяват депутации от цяла България, за да му поднесат почитта си. В същност това са хора събрани от организаторите шегобийци и канени да играят тая роля и да се посмеят.

Една вечер жесток шегобиец подвел барона да изпие чаша рициново масло, което започнало да действува тъкмо тогава, когато той държал някаква реч.

Амбициозен, той не искал да прекрати речта си пред депутацията и свършил драматично...
Историята с барон Георги достига до знанието на двореца. "Височеството" се усъмнило дали с тия шеги не се подиграват нему и дали тия комедии не уронват неговия престиж и затова поискало да се внуши на компанията да свърши с тази неприятна комедия. Градоначалникът повикал неколцина от организаторите и строго им заповядал да престанат да коронясват барон Георги, защото "господарят" е страшно сърдит, и че той ще бъде принуден да ги арестува до един.

Дали барон Георги беше налудничав манияк или пък беше голям хитрец, който използуваше умните шегобийци, за да пие и яде всеки ден безплатно, това остана неразрешено. По това има две мнения и днес.

Георги КАНАЗИРСКИ-Верин, Из „София преди 50 години“, 1947

събота, 4 март 2017 г.

4 МАРТ – ТРУСЪТ, 1977


От Момчил ПОПОВ
Плацът на военното поделение е постлан с натрошени на дребно скали. Бели ръбести камъни с размери от кестен до кокошо яйце. Докарани са от някоя близка планина – огромната Рила зад гърба ни, меката къто кълбета прежда на хоризонта Осогово на запад или Люлин на север, между нас и София.
   
Острият камъняк е колкото селски площад , с висок пилон и знаме на макара в средата – да се строяваме и маршируваме тук, да бием крак, подковани като коне в чепици с метални цинтове... В поза мирно  да слушаме химна на Народна република България или съветски маршове, а в минутите на кратък отдих – новини и разрешена фолклорна музика. А офицерите да въвеждат ред , дисциплина и страх сред нас, провинилите се и объркани от социализма хаймани.  Бивши градски тарикати, затворници, селски идиоти, бегълци през граница, неграмотни мургави  братя, врагове на народа, смотани отличници – всичките сме въдворени за две години в трудовия лагер в Дупница, Кюстендилско. Тогава град, именуван на виден московски терорист, загинал при неясни обстоятелства в самолетна катастрофа - Станке Димитров...

Денят е петък, 4 март 1977 година, вечерта.

Освен жълти светлини в прозорците на ниските казармени бараки, от стрехите на щаба, кухнята, артелната и димитровската стая струят в бяло мощни неонови лампи. Приличат на огромни метални семки от тиква, а сноповете им са насочени към плаца. Пускат ги на физзарядката сутрин по тъмно, на вечерна проверка или празник. Ама тази вечер не е нито едно от трите... Час след храна е, около осем и половина и „строителите с пагони“ трябва да са в почивка. По устав...

Ама не са. Дошъл е големец от София, от щаба на дивизията – цял полковник! Иска да държи реч в бараката на вожда, димитровската стая.

Да живее международното положение,  другари! 

Момчетата цял ден са блъскали по социалистическите строежи наоколо, цяла седмица преди това са влачили чували с цимент, колички с вар и бетон, зидали са, мазали са, скапани са от умора... А аз, новият културно-масовик трябва да ги събирам, да им четат „конското евангелие“ посред нощите?! От проповедник лично от София...

-Хайде бе, пичове! Елате за час в димитровската стая...  Запалил съм печката, може и да си дремнете по масите тайно. Само елате! Какво ще правите в спалното? От сън спомен няма... 

-Чупката, софиянец! Дреме ми, че могат да те тикнат в ареста, ако не дойдем...

-Да де, ама утре е събота и шефът може и да ви пусне в градска отпуска. Да облажите някъде с женско месце, да топнете чушката, да ударите по някоя и друга ракийка... А? Иначе – няма!

Реториката е велика сила – събрах стотина юнаци в бараката с лозунгите и радиоуредбата. Зачакаха лектора. Отидох да докладвам в щаба. Дойде плешив черноват офицер и се почна... Нещо като репертоара на тонколоните на покрива, само че с резки движения, акценти и опулени очи. И задължителни крясъци от катедрата, разбира се...

Културно-просветният военен салон е с десетина реда дълги успоредни маси, столове, катедра с лозунги зад ораторите, а на дългата стена срещу прозорците към плаца по конец са наредени портретите на червените вождове на СССР и НРБ. Гледат строго от рамки с червено сукно... Лекцията днес е по актуални въпроси на сложната политическа обстановка между Изтока и Запада, за затягане на дисциплината в редиците на българската армия, измяната на Родината с по-ниско ефективен труд и бягства, полагаемите се наказания... Щото и нас ни водят войници, само че с кирки и лопати.

Строителите с пагони зяпат празно, блеят в блянове за палави девойки - почти девици, летят в розови облаци, изписани по таблите на стар сватбен креват. Като шепот на любима политиката им минава от едното в другото ухо ... А аз ги пазя на вратата отзад, да не се измъкне някой и да провали идилията на мероприятието...

-Земетресение! Всички вън!

Художникът, културникът, масовикът, тоест моя милост учена, крещи над задрямалата седянка. Както съм подпрян в рамката на вратата, усещам, че касата се люшва като борд на лодка. Поглеждам прозорците на салончето към плаца. Правоъгълниците се движат по хоризонтала напред-назад и заемат формата на ромбове. Четири големи ромба, които се люлеят и скърцат... А наляво, а надясно...  Ужас!

Вече и целите стени на салона се люлеят в ромбове.

Кафявите шаечни войничета са наскачали рязко. Бутат се между масите да излязат на пътеката до прозорците. Падат столове, носят се крясъци, някои прескачат масите да търсят по-пряк път за спасение към вратата... Грохотът се подсилва от подкованите в метални капси военни обувки... Суматоха...

Важният офицер от София се пльосва по очи заедно с катедрата, от която е грачил. От подиума, под лозунгите между разбишканите от мелето маси и столове, в краката на войниците. Някои го прескачат, други карат направо към спасителните прозорци. Тоя път гологлавият полковник не крещи, а пази с ръце да не му смачкат черепа...

Момчетата скачат през прозорците в зелената площ около бараката. Моя културно-просветна милост е освободила вратата за навън – така изходите са станали 5. А е и по-безопасно под открито небе... 

-Земетресение! Всички вън! – това още кънти в ушите ми.
Но не го повторих – да не стане шаш и паника. Картинката беше ясна... 

Картината беше велика! Отвън на широкия плац.

Металният  пилон на знамето, висок 10 метра, се люлееше и огъваше така, че стигаше почти до земята. Махаше като огромна чистачка на стъкло на автомобил... Ляво-дясно, ляво-дясно, ляво-дясно... През неоновите  лъчове на прожекторите... Ляво-дясно, ляво-дясно... Над бялото площадче от натрошени камъни,което метохме след пореден арест в три през нощта...

О, не! Чудо! Плацът се разтърсва от адска конвулсия... Белият му гръб се надига от щаба към празния циментов басейн. Люшват се вълни! Морски вълни от камък! От суха, разлютена природа. Не от пяната на Афродита... Дърветата в малката градинка зад басейна се гънат и шумят като при силна буря. Сякаш съскат.

Някой от групичката пред  входа на културната барака подсвирна яко. Всички бяха навън, в безопасност. Някои бяха си плюли на петите да се крият другаде. Офицерът лектор беше изчезнал като дим в нощта... Въпреки крясъците и грохота от обувки преди малко, сега беше тихо. В оцъклените светлини - очи над военното поделение.

Червена луна като при земетресение не видях. Или не съм я забелязал... Нямаше подземен тътен и свистене... Може би, в основите на Рила планина сме били далеч от епицентъра на труса от 4 март 1977-а. Само нощното небе от черно бе станало матово сиво-бяло и се бе сляло с разлюляното каменно море пред очите ми.

На другата сутрин с командира ми – шеф, бяхме пак в димитровската стая. Да огледаме щетите, да ремонтираме, да възстановим реда... Изпотрошените маси и столове – майната им, падналата и смляна катедра – нова, при дърводелците... Изкъртените прозорци и вратата – и те. Високата пернишка печка беше леко поочукана, изправихме я пак. Добре, че малко дръвца й бях сложил, та не бе тръгнал пожар. Но кюнците едва разпознахме. Така бяха омачкани от войнишките крака, че бяха тънки като вестник... Червените вождове на СССР и НРБ на портрет бяха в плачевно състояние – едни изпопадали на пода, други виснали на един пирон, трети захлупени на пода върху строгите си очи... Когато земята се разяри, международното положение отива по дяволите, другари...

Дълги-дълги години не разбрах какво точно се е случило от земетресението в Свищов на същата дата. Дълги години истината за кошмара там бе крита от хората. Оказа се, че това е бил най-силният трус в България за 20.век с магнитуд 7,6 по скалата на Рихтер, с епицентър планината Вранча в Румъния... Усетено е в цяла България.

Траело е малко повече от минута, но вертикалния удар е съборил три големи сгради в града ни на Дунава. После още няколко дни е имало вторични трусове около 4 по Рихтер и земята в Свищов е приличала на морето в Дупница... Под руините са загинали 109 души, 27 от които деца. Бог да им даде мир и покой! Коридорите на местната болница са били превърнати в морга. А градът е бил блокиран и отцепен от страната, никой да не разбере какво се е случило.

Оцъклените червени вождове от стената на политическата стая в Дупница така решили... Но разлюляното каменно море под краката на България и до днес е същото.

Момчил Попов, „4 март – Трусът, 1977“, ММXVII

вторник, 21 февруари 2017 г.

ЗИМИТЕ В СТАРА СОФИЯ, 1919


От Драган ТЕНЕВ
През детството ми като по неписано правило зимите в София бяха не само много студени, но и доста продължителни. Траеха повече от четири месеца и не рядко из софийските градини можеха да се видят снежни петна и в началото на април. А гигантската преспа на Витоша между двата Резена под Черни връх дори си оставаше целогодишно и приличаше на бяла кърпа, закачена върху ясното чело на планината. Софиянци бяха свикнали с нея толкова,че всички я смятаха като неотменен елемент от южния пейзаж на града.

ОТ НОЕМВРИ ДО АПРИЛ
Във времето, за което ви разказвам, първият сняг над София заваляваше винаги на 21 ноември. В деня на „душевадеца“ Архангел Михаил, както е указано в Черковния календар. В повечето от тези, случаи обаче това не беше истински сняг, а по-скоро някаква лапавица и софиянци я приемаха просто като напомняне, че зимата вече е дошла.
Облени от първия си зимен „душ”, шосираните улици на София изведнъж се разкалваха. Сред рядката им кал,  обрулени от вятъра, загиваха и последните кафяви листа на дърветата. А тротоарите на улиците, покрити по онова време е неравни Церовски плочи, заблестяваха мокри и студени.

Този рязък преход от златното великолепие на прочутата софийска есен към дългата зима създаваше много грижи най-вече на по-бедните софиянци, тъй като повечето от тях редовно закъсняваха да си набавят навреме дърва и въглища за отопление и тогава из София почнаха да сноват „гальотите“ - едноконни коли с огромни колела. Упътени с топливо към крайните квартали на града, където изобилието и парите не бяха чести гости.

ГАЛЬОТИ, МЛЕКАРИ, ПРЕСПИ
Истинските зимни снеговалежи в София започваха малко по-късно. Обикновено в  самото начало на декември. И ако не ме лъже паметта, падаха предимно нощем. В повечето такива случаи снегът биваше толкова обилен, че затрупваше улиците и тротоарите на града с дебела покривка, която ги правеше практически непроходими в първите часове на утринта. Ала най-ранобудните софиянци постепенно почваха да чистят снега пред своите къщи, а след това по трамвайните линии се появяваха и мотрисите със закрепени пред тях триъгълни снегочистачки от стоманена тел и макар бавно градът почваше да се раздвижва.
 
Първи сред най-ранобудните граждани и трамваите по улиците на затрупаната от сняг София се появяваха двуколките на млекарите от околните села. Те усърдно разнасяха в лепкавия мрак своите гюмове с мляко по къщите на клиентите си, а към седем часа затрептяваха искрици живот и около фурните, бакалниците, месарниците и главно около уседналите млекарски дюкяни. Оттам софиянци, вече сами отиваха да си купят не прясно, а главно кисело мляко. В моето детство, пък и доста по-късно, това мляко в София се квасеше и предаваше навсякъде в големи емайлирани легени или гледжосани гювечи. Млекарите го насипваха в съдовете на купувачите със специални, вдлъбнати по средата кръгли лопатки от лъскава неръждаема тенекия.

ОБЩИНСКИЯТ ДЪРВЕН СНЕГОРИН
Разбира се, в онези далечни години Столичната община също усърдно се мъчеше да прояви някаква дейност през зимата за почистването на улиците поне в центъра на града и най-вече на бул. „Цар Освободител“. Резултатите от тези нейни усилия обаче бяха в повечето случаи нищожни. Нямаше никакви машини. И въоръжените с лопати и дървени снегорини работници никога не успяваха да свършат нещо особено.

В такива дни първата  широка около метър и половина пъртина по тротоарите на „Царя" от Народното събрание до Орлов мост се прокарваше сутрин от общинската дъсчена „снегочистачка". С години я теглеше все едно и също охранено копие, малко по-гопямо от английско пони. Междувременно „снегочистачката“, за която ви разказвам, не представляваше нищо повече от триъгълен сандък, закрепен върху две дебели, колкото коларски шини железа.

„Водачът”, който управляваше това своеобразно чудо за борба със снега, стоеше отпред върху неговия най-остър ъгъл и с удоволствие приемаше всеки гост, който искаше да се повози, за да натежи поне малко на чудноватата му шейничка. Трябва да ви кажа, че „клиенти” не липсваха никога и дори някои хайлайфни особи смятаха „приключенията“ с чистачката по „Царя” за нещо много шик. Ала главните пътници върху този уред на общината в зимните дни все пак си оставаха най-често студентите от университета. Те се качваха на тумба върху дървения триъгълник и пееха и се смееха на воля.

Софийски момичета, 1920-е и горе: Шейна-кормилачка, 1940-е Сн.: Фамилен архив

ХЛАПАЦИ, ПЪРЗАЛКИ, ШЕЙНИ, „ЛЮШОВЕ“
Колкото и грижи да създаваше зимата на възрастните софиянци по време на моето детство, за софийските хлапаци тя беше най-райският сезон!
В онези дни София гъмжеше от пързалки и „люшове”,  както казваха тогава на най-стръмните улици.
В квартала, където живеехме през двадесетте години, също имаше немалко великолепни места за спускане с шейни. Така например чудесна беше пързалката на ул. „Омуртаг" покрай южната каменна ограда на бившето Военно училище. Не по-лоша  от нея бе и пързалката на ул. „Султан тепе“. Тя се спущаше пък покрай оградата на пета прогимназия „Антим І”. Извън тези две пързалки на десетина минути път от нас на наше разположение имаше още и чудесните пързалки на Редута, пързалката при „Звездоброя“, т. е. при Обсерваторията в Борисовата градина, а така също и пързалката на шосето при Семинарията.

Всички тези места за пързаляне с изключение на Семинарията бяха почти безопасни за децата, защото тогава в София надали можеха да се намерят повече от триста автомобила и още толкова камиони - частни и държавни. От друга страна, зимно време по същите места файтоните пък изобщо не минаваха, тъй че малчуганите можеха спокойно да се пързалят по наклоните им за разлика от съвременните софийски хлапаци.

В моето детство повечето софиянчета имаха шейни, направени от самите тях. Те бяха общо взето примитивни, грубоватички изделия, сковани често дори от нерендосани дъски. И недотам бързи. Но по-големите момчета си правеха шейни – „кормилачки“ с крачно управление и за разлика от другите „плъзгала“ летяха по стръмните улици като вятър. Разбира се, тук-там из София можеха да се видят и някои купешки шейни, донесени от Швейцария или пък от друга европейска страна. но това бяха изключения. Такива шейни притежаваха само ”богатските деца", както казваха другарчетата им. И ние ги гледахме със завист, но това не помрачаваше веселите ни часове на пързалката.

Тъй като до ул. „Шипка“ двете най-близки пързалки бяха тези на „Омуртаг“ и „Султан тепе", аз винаги ходех там, след като си научавах уроците. От къщи ми разрешаваха да остана на улицата час или най-много час и половина, ала моя милост редовно се връщаше едва когато запалваха уличното осветление. И то се връщах непременно премръзнал. Енергичната педагогическа намеса на баща ми обаче успяваше винаги да ме сгрее порядъчно и аз редовно изяждах по два-три шамара, но това не ме впечатляваше. По мое време то си беше в реда на нещата.
След прибирането у дома по този начин мама веднага ми даваше аспирин и чай, а баба натапяше премръзналите ми крака в леген с топла солена вода за десетина минути и чак след тези здравни „процедури“ аз можех да седна да си почета спокойно или да послушам някои от плочите ни на дядовия грамофон.

ОСМОРКИ ПО ЛЕДА В БОРИСОВАТА ГРАДИНА
Дали защото баща ми беше карал кънки като малък, или просто ей така, но когато станах във второ отделение той ми подари чифт чудесни „Полар“ и сам ме заведе на пързалката в езерото до входа на Борисовата градина. Остави ме върху леда и бързо се измъкна. С кънки на крака върху плъзгавия лед, аз бях напълно безпомощен и жалък. Краката ми се кривяха, въпреки че глезените ми бяха здраво стегнати във високите обувки. И всъщност аз прекарах през този следобед „на кънки“ повече седнал върху леда, отколкото да се опитвам да се пързалям по него.
Върнах се вкъщи отчаян и разплакан, но дядо ме успокои и същата вечер го чух как наруга баща ми, задето ме е оставил сам.

На другия ден на пързалката в езерото отидохме двама с дядо и благодарение на постоянните му окуражавания аз успях този път поне да постоя прав на леда, а на другия ден стиснах зъби и се опитах да се плъзна няколко пъти. Така за около седмица нещата потръгнаха, а на втората неделя аз вече се пързалях с другите деца, макар и доста кекаво, но постепенно свикнах с кънките и скоро станах един от средните малки „асове“ на езерото. Момиченцата на моята възраст гледаха с възхищение на успехите ми и това ме караше да се старая още повече. Явно бил съм суетен от малък! В края на зимата обаче аз можех вече да правя  дори осморки – нещо, което убягваше на много мои връстници, почнали да се пързалят преди мене.

СКИ С ТРЪСТИКОВИ ЩЕКИ
Две години по-късно след кънките за Нова година този път от дядо получих чифт миниатюрни ски с тръстикови щеки, които старецът беше купил от известния спортен магазин на Марко Костурков на бул. „Дондуков“  и с това зимната ми „обмундировка“,  както обичаше да казва самият той, бе завършена. Можех вече да ходя на Витоша или на Люлин с другите момчета по пистите, където се пързаляха по-малките скиори.
Впрочем в онези ранни години на века  в София нямаше много любители на ските, но все пак аз си спомням имената на няколко от тогавашните „супермени” по снежните писти.Това бяха прочутият „Пепи Енглиш“, не по-малко известният от него „Фъц”, който беше футболист от „Левски”, и  оше неколцина други, чиито имена са изчезнали от паметта ми.

МЕЧТИ ЗА ЗИМНИ ОБУВКИ ИЛИ ГАЛОШИ
Сега, когато се обръщам назад към отминалите дни, аз виждам, че някога наистина съм бил щастливо дете. Защото в онези времена много мои съученици и съученички, които живееха по Редута, а не на „Оборище“ или ул. „Велико Търново“, щяха да се зарадват повече, ако им купеха за Нова година не кънки или ски, ами зимни обувки. Или поне галоши, за да не идват на училище с мокри крака.
Сигурно може би най-вече заради тези спомени, когато ходя днес по улиците на зимна София или на който и да е друг наш български град аз винаги гледам с радост как хубаво са обути в снега всичките ни малчугани и все ми е „на езика” да им кажа: „Абе момчета, имате ли представа колко босоноги деца имаше, когато бях малък?"
Знам - децата ще ми се изсмеят и ще ме помислят за смахнат, но не мога да им се сърдя. Днес обувките са законно право за тях. Че не само обувките, ами и зимните  клинове, анораците от непромокаем плат,   якетата с подплата и т.н.

БРАКУВАНИ ВОЕННИ БОТУШИ
В такива мигове си представям как ли би изглеждал на тези хлапаци моят съученик от отделенията Георги Войника, за когото беше върховното щастие да получи за зимата чифт бракувани ботуши от дядо Янаки - фелдфебела на картечния ескадрон в Първи конен полк, на чийто район днес между Цариградското шосе и ул. „Иван Асен“ е построен един от най-хубавите софийски квартали.

В спомените ми дядо Янаки е останал като истински добър Човек с главна буква! Той бе участвал през Първата световна война в състава на легендарната конница на генерал Колев и бе се сражавал в паметните кавалерийски битки при Кочмар и Карапелит. Старецът изглежда обичаше Георги по свой начин. Двамата никога не разменяха нито дума помежду си, но когато Войника отиваше през октомври до телената ограда на полка, там, където се помещаваше вещевият склад на дядо Янаки, фелдфебелът веднага влизаше в него и скоро се завръщаше с чифт по-запазени бракувани ботуши. Той ги подаваше през оградата. Войникът бързо ги надяваше на тънките си като изправени гевреци крака и радостен хукваше по улицата, а дядо Янаки гледаше след него и в очите му проблясваха някакви особени пламъчета, които виждам и до днес. Но какво да правим - ”Времената се менят, а с тях се променяме и ние”.

Въпреки това често си мисля - какво ли щеше да каже Георги Войника, ако можеше да види сегашните деца? Но Георги падна в Унгария и той няма да ги види никога, както няма да ги видят никога и всичките ни другари, които също спят сред твърдата гръд на унгарската пуста.

Гледай ти - откъде започнах и къде свърших! А след няколко дни е Нова година - денят на големите надежди във всеки човешки живот. Откакто свят светува този хубав празничен ден е бил очакван от малки и големи с вярата, че ще почне нещо по-хубаво от онова, което е било през отлетялата година. Да ви призная, и аз не съм изменял никога на тази вяра. И ако ме попитате сега какво най-много си пожелавам, ще ви кажа с ръка на сърцето - онази радост от летенето с шейна по  „Султантепе”, когато в София вече все по-често и по-често почваха да свирят и пеят навсякъде:

Целувам Ви ръка мадам,
но друг е моят блян, мадам,
о, не ръката ви, мадам,
а устните кармин.
И така нататък, и така нататък.

Драган Тенев, Из „Тристахилядна София и аз между двете световни войни”, СФ, 1992