Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

сряда, 6 декември 2017 г.

МОРУНИ – ЧУДОВИЩА, 1994


От Момчил ПОПОВ
Моруни – чудовища за последно видях в София през 1994-а, в дните преди Никулден... Първата бе закачена на кука над металните щори на рибарницата на „Граф Игнатиев“ и „Патриарха“, срещу спирката на трамвая от Семинарията. Висеше мощно и страховито с малки оцъклени очи през цялата височина на витрината – като акула титан от Атлантика...

Но наш, огромен воден дух, уловен в Дунав. Речен вид, който е 3 пъти по-стар от изчезналите динозаври. Живо божество с история от 200 милиона години! С отнета свобода, убито да го нарежат и изядат хората. Тоест – ние, „Хомо сапиенс“... Въпреки студа минувачите се спираха на тротоара да позяпат гигантската есетра - да й се възхитят, да отдадат почит на достолепието й... В мрака на падащата нощ клиентите зад стъклата на магазина изглеждаха като затворени в аквариум.

Стисках ръчичката на детето – кой знае какво е сънувало после?!

Другото дунавско чудовище - есетра висеше пак така, но пред потните стъкла на рибарницата на завоя на трамвая на „Пиротска“. Велико! Вътре на мокрия тезгях сред лед бяха наредени шайби от транжирана друга моруна... Елипси може би цели 2 педи! Главата й отрязана – колкото кофа, се бе оцъклила в пазаруващите празнуващи. А над здравеняка рибарин в гумена престилка, току върху порцелановите плочки, от син плакат на СДС се усмихваше Иван Костов...
Барелефи- фризове на огромни риби под прозорците на хотел „Шератон - Балкан“, София... Откъде ли речните чудовища са доплували в мислите на скулптори и архитекти през 1954-а, когато е строено Ларгото?!

После забраниха улова на есетри- моруни в река Дунав, категорично. Създадоха и рибарници по долното течение на Великата река. По-точно, в делтата на Черно море, откъм Румъния. Взеха да отглеждат малки рибки и да ги пускат на воля. За да опазят и съхранят биологическото чудо – едно от съществата, живо отпреди човешката цивилизация.

И чудовищата – водни духове, които са плували и над Софийското поле през памтивека, бяха оставени на мира. Да трупат още опит и мъдрост. Докато съществува Дунавска България.
И след това...

Румъния, езерото Кълъраш, Ферма- развъдник за млади есетри, 2011

На архивната снимка: „Рибния пазаръ. Моруна отъ 180 килограма“, Видин, 1926

Още по темата:
МОРУНИ-ГИГАНТИ НАД ГРАДСКАТА ГРАДИНА, 2014
http://izsofia.blogspot.bg/2014/05/blog-post_23.html 

петък, 24 ноември 2017 г.

8000 ТОНА ПАВЕТА ?!

44-то Заседание на СОС, 23 ноември 2017 


Попитахме с Marta Georgieva и Гражданска инициатива За обществен и релсов транспорт къде се намира количеството от 12 000 тона паваж, който е премахнат от улиците на територията на Столична община за периода 2007 – 2017 г.

Получихме отговор за наличности от 4000 тона павета - тоест общината не знае къде са останалите 8 000 тона павета. По 3 кг павето, това са 2.6 милиона павета. Цената на едно паве в чужбина е около 1 евро - тоест тази липса е равностойна на липсата на 5 милиона лева.

В отговор, кмета на София пое публично ангажимента да възложи цялостен одит на Софинвест за стопанисването на паважа за този период и лично да предаде сигнал до прокуратурата, ако се потвърдят липсите.

Из Фейсбук страниците на
Иво Божков (Yvo Bojkov) и Marta Georgieva
Общински съветници

петък, 10 ноември 2017 г.

РЕСТИТУТКА, 2002


By Momchil POPOV 

Чу се, че Петко Поетко станал Депутатин. Не от Великата депутация, която през 1990-а сътвори нова Конституция на републиката, а 7-10 години по-късно, от обикновените... Но в София, в Народното събрание, съвсем  истински!

Не е, като да речем, в Общинския съвет на градчето, където е роден, а след университета бе върнат като даскал по литература... Столицата, бате-е! На пъпа й, под муцуната на коня на Руския император Александър Втори... Брях!

Гледам аз по телевизията да го зърна Петко Поетко нейде из Парламента – я по банките, я по трибуните, я в някое дискусионно ТВ студио. Не! Е, човекът е скромен, неуверен, от дълбоката провинция, може да го е срам да се пъчи... Но пък е прилежен. Ще е от полза за демократичния процес в България. Нека седи там, умен е...

След време, чрез бивша госпожица от компанията, Петко ме покани на вечеря. В ресторанта на хотела, дето живеел като Депутатин, тоя високия до Централна гара „Принцес – Европа“... Той черпи! Да се видим оцелелите в Прехода състуденти от София /5-6 човека/, да повечеряме, да се покискаме. Като на банкетчето – купон на групата за първия ни студентски празник в ресторанта на хотел „Трапезица“ – Велико Търново, преди 20-ина години.

Е да, голям смях падна тогава... Няма що... Натруфени с абитуриентските си дрешки, новите ми състуденти се държаха като папагали под прикритие. Туриха ме в средата на дългата трапеза, ужким да ги веселя... Хубаво! Ама тайно гледат в ръцете ми да не сбъркат нещо по етикета. Дигна чашката, бодна мезе – цялата маса в такт, хоп и тя! Пална цигарка, вдигна тост – пак така...

Ще се изпотрепа бъдещата интелигенция да праща въздушни целувки и гълъбчета над масата, да пожелава на булката – наука да е кротка и щастлива в дългия път през годините. Като на селска сватба с наричания и юнашки наздравици. Прекратих...

Но дойде основното ястие – скарата, и стана страшно... Миличките гледат в мен, като група от детската градина в другарката, с коя ръка ще хвана вилицата и ножа, та тогава да почнат и те... Хем ме напъва да се изкикотя, хем не иде някак си... Вечерята катастрофира окончателно, когато на най-вкусното мляскане над блюдата оставих внезапно приборите в чинията.  „Групата за разврат“ – също, в такт и едновременно. Облегнах се назад, от вътрешния джоб на сакото извадих чуждоземна лула и запалих превъзходен уханен тютюнец. Пафнах над учените главици... Сега това ми е хубаво! Ще се поглезя, пък вие си яжте... Презряха ме, потресени и възхитени. Както и моя милост тях – повечето чинии си останаха пълни.

Отказах  вечерята в „Принцес – Европа“... Де, Петко, де Поетко, да те видя поне един път на трибуната на Парламента, та да те призная. Фукни и кръчмарски мурафети в тая криза и падение – покорно благодаря. У лево!

Не щеш ли, след още година – две минавам по диагонала през градинката до Парламента. От „Климент Охридски“ към „Александър Невски“ и нататък към Старата махала. Когато е мирно и кротко, тук е скучно – върти се по някой изтърван турист с фотоапарат, някоя университетска двойка пуши на пейка под платаните, по- нататък под стари липи стари лелки плетат и продават ръчни дантели на тротоара... И така.

Бръкне ли властта по-дълбоко в гърлото на народа и го изкара на улицата, тук – около Служебния вход на Парламента, става интересно. И смешно... Изниква метър и половина висока метална кошара за защита на Депутацията. На Избраниците на народа от самия народ... А в по-напечените дни в отбранителния форт се нареждат плътно една зад  друга черни метални камионетки с надпис „Жандармерия“. Добре моделирани униформи с каски млатят с черни палки горещи глави на граждани, дръзнали да прескочат или бутнат оградата.  Заловените прибират на хлад. Зад решетките на „случайния превоз“... Затова в мирни дни минаването покрай  депутатската кошара е с обилен вкус на лимон и люти чушки едновременно.

Храбър, любопитен, крача бавно отвън железните решетки. Ранен  следобяд е, вътре около Служебния вход оживено. Депутацията е поработила, похапнала и сега се качва кой в лусозна държавна лимузина, кой на личен файтон – инжекцион да подремне след тежки дебати и делби. Оглеждам се като селянче в ЦУМ да зърна Петко, нашата студентска гордост.

И, о Небеса, чудото се случва! Петко Поетко се измъква от Служебния вход - в любимо кафяво костюмче, със синя папка под мишница, леко олисяло теме, но с прилежно зализан кичур. За разлика от други „народни любимци“, със запазена младежка фигура, строен, пъргав... Радост!
-Петко, Петко...

Залепил съм се до желязната кошара и тихичко подвиквам към Служебния вход. Постовият полицай излиза от модната си стъклена караулка – пропуск. От вътрешната страна на оградата внимателно ме приближава...
-Господин Петко! Глух ли си бе?!

Охранителят в черно наостря уши, присвива вежди към моя милост... Ама и тоя Петко! От едно време си е все завеян. Поет... Все рими и глуми се щурат из главата му. А може и да е някой законопроект в папката, важно политическо дело?... Да е загледан в бъдещето на страната и затова да не ме чува?... Ей го на, хваща друм нанякъде! Разбира се, в дугата посока...
-Петко, Петко! Ама курво, чуваш ли ме?!

Сега вече охранителят не издържа на актуалното предизвикателство и се хвана за кобура на колана... Но, о Чудо, Петко Поетко ме чу! Върза се на трика от вица за оня, дето нарекъл кучето си Подлизурко. Като го викнел на улицата, всички се обръщали...
Петко ме видя, ухили се и с бърза крачка се упъти към кошарата. Небрежно махна на униформения да прибере пистолета. Наведе се към мен над оградата, прошепна ми с усмивка:

-Не съм проститутка, РЕститутка съм! Здрасти, пич!... Дай да пием по едно кафе... Отдавна не сме се виждали.

След малко, в кафето зад Художествената академия, искрено и лично:
-Абе, Петко, кой те тури Депутанин, бе?! От селски даскал – в Парламента?!

Петко се ухили, хитричко ми смигна:
-Ами минаваха на село от една партия, та ме записаха и мене... И така...

-Тия локуми ги разтягай на друг!... Хе-хе-хе... Народен трибун на „Синята идея“!... Тия номера вървяха през 1990-а, за Великото народно събрание. Сега вече всичко е подбрана стока, под брой... Като те знам колко свит и притеснителен беше, само си за тая работа.

-Е, аз не обичам да се изтъквам много-много.
-Ама вече втори мандат си в Парламента? Не те ли сърби езикът  да кажеш нещо на целия български народ?

-Е, качвал съм се два-три пъти на трибуната... Ама не... Има си хора за всичко. По-настрани, по-накрая, по-добре...

-Добре, Петко, добре... Няма да се караме за политика... Явно, оправия няма. Само си късаме нервите...Как сте в къщи? Ожени ли се за Танчето, имате ли деца?

-А, Танчето ли?... Да. Вдигнах й още два етажа на къщата, та станаха четири. Обзаведох й по последна мода първите три – от А до Я. Сега не й харесвал мокетът на 4-я етаж, та ме гони да го сменям...
-То е от голяма любов бе, Петко. Обича те момичето... Хе-хе!

-Да, м-да-а! – лукавите пламъчета скокват пак от очите на народния трибун. – Всяко лято я водя на почивка в чужбина, поне по 15 дни... Вече й било писнало от европейските курорти, та сега ще ме влачи чак на остров Бали...

М-да-а... Политикът е грижовна мъжка пчела... Насекомото се нарича търтей.
 
Момчил Попов, „Реститутка“, MMXVII

неделя, 5 ноември 2017 г.

СПЕТЕ, СКЪПИ, РОДНИ СЕНКИ – 1934

Бронзовияят лъв в памет на загиналите герои от Първа Софийска желязна дивизия бе върнат на мястото си

С военни почести и литургия за загиналите герои, в събота, 4 Ноември 2017 г. следобяд бе осветен върнатия на мястото си пред НДК София Бронзов лъв от Мемориала на I и VI пехотен полк, 1934. Величественият символ на българската храброст е открит тържествено на 28.10.1934г. от НВ Цар Борис III в памет на загиналите над 3000 войни от „Желязната ни 1-ва Дивизия“. Тогава се е намирал в двора на казармите, а по време на комунистическата диктатура бе премахнат и заменен с композицията „1300 години България“.

В тържествения военен церемониал на Архангелова задушница 2017 участваха почетен караул, венценосци и знаменосци от състава на Националната гвардейска част и Гвардейският представителен духов оркестър. Свещеници отслужиха молебен за душите на загиналите български герои. Хиляди граждани, Министърът на отбраната, Кметът на София, венци и цветя. Денят се превърна в празник на българския дух.

В основата на скулптурната фигура на Лъва гвардейците поставиха метална гилза с пръст от костницата на загиналите в Тутраканската епопея от 1916г., сред които над 2000 души от Първа Софийска желязна дивизия.

ИЗ РЕПОРТАЖ ОТ ДЕНЯ НА ОТКРИВАНЕТО, 28.10.1934:
„Царя реже лентата; имената на великаните блясват на слънцето, усмихват се на почернените си майки и впиват очи в своите знамена, като да искат наново да се наредят под тях... Не са малко тия, които със сълзи на очи се взират в дългите редици имена, да намерят рожбите си...
Една майка, познала свидното си чедо в името „Ротмистър Гешанов“, тихо, но горчиво ридае; нейните сълзи ръсят незнайния му гроб. Сестра, в тъга по скъп брат, участвувал в двете войни, награден с ордени за храброст, чрез знамето светиня целува геройското му чело...

След молебена, се поднесоха венци и цветя от родолюбивите организации; а българката, в лицето на Съюза „Любов към Родината“ и девическите гимназии, поднесе своите майчински и сестрински сълзи пред плочите, вместо пред свещените им незнайни гробове...

... Спете, скъпи, родни сенки!
Ние чувствуваме великия ви дух, и, въпреки всичко, в тежкия живот, най-чистото и възвишеното в душата ни, принадлежи вам.“

ОТ ПРИЗНАТЕЛНИТЕ ПОТОМЦИ

 
 

 Фото 2017: Вл. БРАНКОВ

събота, 21 октомври 2017 г.

БАКШИШ В ОРИЕНТ ЕКСПРЕС, 1895


От Георги Каназирски - ВЕРИН

Ориент Експресът от Цариград до Мустафа Паша се придружаваше от един български митнически чиновник, който пломбираше фургона с багажите и наблюдаваше да не се върши контрабанда.

Веднъж с експреса пътува голяма група англичани. Преминаването им през България съвпада с голям национален английски празник. Те решават да си устроят във вагон-ресторанта празненство. И понеже англичаните са свикнали при такива случаи да се явяват в смокинг, а дамите в деколтирани рокли, те молят митническия чиновник да им разреши да извадят от фургона необходимите тоалети. Митническият чиновник Димитър Попович (загинал в първата световна война), крайно услужлив, удовлетворява желанието на англичаните. Услугата се състои в това, че Попович се съгласява да разпечата пломбирания фургон и да присъствува при изваждането от куфарите на необходимото облекло и след свършването на обеда да им даде възможност да поставят наново облеклото си в куфарите, след което да пломбира отново фургона.

Англичаните са доволни и решават да възнаградят услужливия чиновник. Един от тях (по-късно узнахме, че е бил дипломат) подава на Попович една златна лира. Попович е възмутен, че му се дава "бакшиш" и отблъсва ръката с лирата. Англичанинът не разбрал жеста на нашия чиновник и като счел, че Попович намира сумата малка, по свой почин удвоява възнаграждението. Той му подава две лири. Този път Попович е силно обиден. Той взема двете лири и грубо ги мушва в джоба на дипломата, който недоволен се връща в купето си. С пристигането си в Цариград недоволният дипломат прави постъпки пред нашето Министерство на външните работи и иска чиновникът да бъде смъмрен, защото ако той е направил една услуга, то тази услуга е щедро заплатена с две лири и че той е трябвало да се задоволи с този дар. Министерството незабавно поиска обяснения от чиновника Попович за грубия му жест. В Министерството не разбраха недоразумението между англичанина и българския чиновник, не разбрали също, че в същност Попович е върнал парите, не защото са

малко, а защото е счел за обида получаването на бакшиш.

- Не стига, че им услужих, а идват да ме обиждат, като ми дават бакшиш като на някой цариградски хамалин. Българският чиновник не приема бакшиши. - Така завършваше той своите обяснения пред началството си.

Такива бяха старите чиновници.

Георги Каназирски-Верин, "София преди 50 години", Януари 1947
Из "Чиновници от същата епоха"

петък, 6 октомври 2017 г.

ПРЕНЕСОХА АНТИЧНАТА ГРОБНИЦА


Откритата през април т.г. антична гробница под бившето кино "Сердика" вчера бе пренесена от столичната управа на ново място. Находката от Антична Сердика бе част от Източния некропол на града, от периода трети до шести век сл. Хр. Градът на мъртвите в близост до Паметника Левски е бил подобен на този под църквата „Света София”.

По време на строежа на кино „Сердика“ през 1970-е булдозери разрушават и помитат около 400 погребения в основите му на площ от близо 650 кв. м. Сега на това място се предвижда да бъде издигнат хотел от американската верига „Хаят”.

През лятото, докато строежът беше спрян, археологът Юлиан Мешеков раазказа пред „Дарик:
"Имаше много ямни гробове, много скелети. В момента работим върху една единствена тотално размазана гробница. При изграждането на кино "Сердика" и на комплекса около него е унищожена огромна част от този източен Некропол.

Това е най-големият некропол на Сердика. Фактически това, което е останало, в една малка зона в южната част на парцела, ние го разкрихме, документирахме, проучихме. Това, което остава и е стойностното, в момента се търсят варианти за неговото експониране в някаква естествена зона близо до мястото на намирането".

Вчера, 5 октомври 2017, античната гробница от древно римския период на Сердика пое към новото си място. Скоро ще разберем къде е то.


Фотографии: Форумъ Аспиринъ АСПИРИНЪ

вторник, 19 септември 2017 г.

ХОМО ПАНЕЛИКУС Е БРАТ НА ХОМО СОВЬЕТИКУС

Моя милост Книжовна по нЕкои въпроси на Литературата, поклонените и "Светлото бъдеще", дето не се случи...

-Без ясна памет за миналото човек си остава едно впрегатно говедо – мечтата на болшевика с власт

-Най- големият грях на виделите озъбеното лице на комунизма е, че разрешихме на болните мозъци да отровят душите на младите

-Литературата не е състезание, нито пък спорт, затова не се интересувам от рейтинги и боричкания на „литературни кръгове“ на деня

-България е шарена черга, постлана в тревата на цялото Земно кълбо, на която се трудят, говорят и хапват по празници около 15 милиона души

Разговор с Евелина ГЕЧЕВА

сряда, 6 септември 2017 г.

КОМЕДИЯ дел АРЕСТ, 1966

Арест №2 на Васил Попов, баща ми – в Главно следствено у-ние на ул. „Развигор“ №1
От Георги- Момчил ПОПОВ
Междувременно Васил Прекрасни - баща ми, го арестували пак. Този път не заради писане на позиви срещу властта, а за един... театрален афиш. В края на зимата на 1966-а, на Тодоров ден. Или Конски Великден, когато в чест на идващата пролет щастливи мъже се надбятват с коне из цялата татковина. Събота, 26 февруари 1966 г. Имен и 1 ден след 35-ия рожден ден на Прекрасната Дора.
 
В мразовитата утрин бабичка в черно тръгнала за мляко. Сумрак е, тротоарът хлъзгав, стъпка по стъпчица, и до млекарницата. Завила внимателно зад ъгъла, вдигнала очи да се поогледа и... Замръзнала! На стената – голямям кръст и вместо Христос, на него разпънат остър кинжал. Прокоба!... Писнала, хвърлила алуминиевите канчета. Прекръстила се, плюла... И хукнала обратно към къщи:
  
-Борко, сине, готвят бунт! Атентат срещу другаря Живков! Днес е именният му ден! Ще го заколят!... Ще го затрият... Тичай на работа, да го предупредят!

Съвестният офицер от милицията изслушал майка си, успокоил я и на свой ред хукнал по дирите на дълга. Първо да свали от стената „позива за бунт“ с камата и кръста, сетне за кратка оперативка до централата на „Биещото сърце на партията“. И след час, вече в първите часове на работния ден - към Профсъюзния дом на културата „Георги Димитров“ на площад „Възраждане“... Кой е правил афиша? Художникът... Де го? Ей го там, в ателието.

Кино и дом на културата „Георги Димитров“, пл. „Възраждане“, бившият театър "Ренесанс" - София, 1960-е
Художникът Васил Попов и рисунки на сина му - 1960-е

И другарят Васил Попов под строг конвой отново потеглил към Главно следствено управление на МВР, до болка познатото му „учреждение“ в кв. „Лозенец“, на ул.“Развигор“ 1... И пак го питат – разпитват, а той се чуди, да се смее ли, или да плаче:

-Ама, другари, моля ви се!... Направил съм афиш за спектакъла „Лукреция Борджия“ от Виктор Юго – класика в театъра... Писана е през 1833 година и разказва за Средновековието... Драма от края на 15. век...

-А-а, така ли?! Знаем те ние, Василе!... Заканваш се на другаря Живков! Точно на имения му ден! Агитираш за бунт! Сядай и пиши.

-Изобщо не съм и помислял за агитация срещу другаря Тодор Живков... Обява за театрално представление, Виктор Юго, класика... Това е изкуство, цял колектив работихме по него. Как ще си правя шеги с труда на толкова хора?!

-„Лукреция Борджия“, а?! Театър, значи?!... Я не ни баламосвай! Пиши, не се обяснявай!
Е, този път, докато „изяснят случая“, оставили Васил зад решетките само една седмица... Не като предишния път, през 1962-ра - месец и половина в единична килия.

Вторият арест на Васил Бедни – баща ми, в началото на 1966-а, въпреки че добавя още една голяма червено– черна точка в досието на фамилията, го прави и герой от „международното положение“ на Студената война... Български юнак от митологичния епос на 20.век, който не на кон с копие, а в обувки мокасини, на миционерски сленг„хулиганки“, тръгва на бунт срещу диктатора Живков, точно на имения му ден... На щурм с четка, класика и театър срещу властта на съветите! Когато в Източна Европа се надига нова вълна на недоволство и непримиримост към феодализма, мило именуван „социализъм“... Комедия дел Арест с милиционери и артисти ... Е-хе-е, баща ми е художник!
 
Естествено, толкова важни държавни и световни дела за 9- годишен синковец като Георгий Бедни по това време и русото му 6- годишно сестиче, били горещи и опасни... В семейния архив просто били засекретени. И на децата – нито дума, нито звук... Затова ги научих лично от главния герой на Комедия дел Арест 1966, родителя ми, вече Васил Канадски Велики чак през 1992-а... На кратката среща между баща и първороден син в кафе- сладкарница „България“ в София. Празнуващи 22-годишен юбилей на пълна и безпаметна раздяла...

После намерих и оригиналния афиш на спектакъла „Лукреция Борджия“. Запазен от Прекрасната Дора и може би единствен оцелял сред другите, издрани от Народната милиция от стените на София през студения червен Тодоровден 1966-а.

Вярно с оригинала,
Георги- Момчил ПОПОВ

четвъртък, 24 август 2017 г.

ПЛОЩАД „СЛАВЕЙКОВ“, ДАН КОЛОВ, ЛЕА ИВАНОВА, 1930-е


От Драган ТЕНЕВ
Едно от най-оживените и интересни ъгълчета на София от Втората световна война, както е и днес, беше площад „Славейков”. Междувременно през тридесетте години по четирите му страни вече бяха построени всички онези големи  масивни здания, които се виждат и сега. И за щастие, по времето на бомбардировките над София през 1944 г. изгоря само неговата част откъм улица „Раковски“. Там, където по това време се намираше и известната софийска Италианска кралска гимназия, в която учех и аз. Именно по тази най-банална причина пет щастливи години от моята ранна младост някак здраво се свързаха с площад „Славейков”. Защото на практика той играеше ролята на двор на нашето училище, какъвто то нямаше. И заради това прекарвахме голямото си междучасие главно по него. Междучасието от цели тридесет минути почваше точно в десет и половина. По това време на площада беше вече доста оживено и в този час на него ежедневно се повтаряше все една и съща атракция - появяваше се Белия лъв – един нещастен шизофреник, който имаше мания да произнася речи пред публика. Той беше брат на друг прочут някога софийски луд - Черния лъв, и за разлика от него си беше избрал името Белия лъв, което самият той произнасяше с неподражаем апломб. На външен вид „лъвът” беше съвсем приличен около четиридесетгодишен, носеше се винаги чист. Не буйстваше и нищо не издаваше, че е смахнат. Но почнеше ли да държи своите пламенни речи по най-разнообразни въпроси, нещата бързо се променяха. Изясняваха се цялостно!

Белия лъв започваше винаги словата си със заявлението, че той е най-умният човек на света и единственият равен нему по ум в България е само министър-председателят на тогавашното българско правителство доктор Георги Кьосеиванов. Щом чуех тази негова декларация, макар и  да бях тогава шестнайсетгодишен, аз винаги почвах сериозно да се съмнявам в точността на диагнозата на психиатрите, обявили нещастника за луд. Но в този момент събраните около него зяпачи заръкопляскваха така силно, че без да искам и аз се присъединявах към техните аплодисменти. Съмненията ми се стопяваха…

През един топъл пролетен ден на 1935 г., докато се разхождах по „Славейков” след поредната реч на Бели лъв, предъвквайки баничкатн си, купена от училищния бюфет, обслужван тогава от един ужасен хитряга, зовящ се Соломон, аз видях, че срещу мене от западната страна на площада се зададоха двама яки мъже. Те не бяха много едри, нито много високи и ако нещо ме накара да спра погледа си върху тях, това бяха главно техните уши, напомнящи листа от зелка. Явно бяха дърпани и късани уши. И то не веднъж. Лицето на единия от мъжете обече ми си стори доста познато и когато двамата ме отминаха, аз изтичах напред, за да ги погледна още веднъж, но пак не можах да го разпозная или да сетя кой беше.

Двамата здравеняци завиха бавно по улица „Раковски и влязоха в тогавашната „Кафява американска сладкарница, която заемаше голямота помещение на днешния колониален магазин на ъгъла на площад „Славейков” и улица „Раковски”. В мига, в който те влязоха в сладкарницата, в главата ми просветна:

„Но това беше Дан Колов! Страшният Дан колов, който победи миналата година прочутия абесинске борец Реджи Сики на тепиха на игрището „Юнак”! Ама че съм серсем, а!”

Макар и силно развълнуван – не бях виждал дотогава  нито един световен борец така отблизо, - аз събрах всичката си смелост и се вмъкнах в сладкарницата на бай Кольо Саров, превъзходен сладкар, живял в Америка, и там се бе научил да прави великолепни американски пайове от най-различни плодове. Но освен тази професионална подробност, той си беше и много добър човек. Винаги имаше в запас по някоя харна дума за учениците от нашето училище, които редовно ходеха в неговата сладкарница през голямото междучасие, за да си хапнат от прочутия му ябълков пай, извън всичко друго и не скъп.

Влязох в „Американската“ и се поогледах.
Дан Колов и неговият спътник, който се оказа не по-малко прочутият български борец Хари Стоев, току-що бяха седнали в едно сепаре в дъното на сладкарницата и  вече си поръчваха кафе на младата келнерка, много хубавичка в  своята черна служебна рокля с бяла якичка и бяла престилчица, препасана през кръста й главно за шик.

Сьбрах всичкия си кураж, приближих до масата на двамата борци и с треперещ глас казах:
-Господин Колов, ще позволите ли да ви стисна десницата? Вие сте най- силният човек в света и това ще бъде едно от  най-големите приключения в живота ми...

Устата ми сякаш замръзна след тези думи, но Дан Колов се усмихна и аз никога няма да забравя добродушната блага усмивка, която озари лицето на този мъж с железни мускули. Той ми протегна ръка:
-Ами дай тогава да се здрависаме, щом ще ти е приятно -  рече борецът. - Само не стискай много силно, че напоследък ръката нещо ме понаболва!
   
Ръкувахме се с прочутия Дан Колов. Той се дръпна навътре в сепарето и ме тури да седна на пейчицата до него. После извика на бай Кольо Саров:
-Сара, я дай на този юнак един двоен пай, че ми се вижда нещо бая слабоватичък...
   
Така през отминалите дни на далечната 1935 г. аз прекарах около десетина минути  в компанията на онзи най-силен в света мъж и ние си поприказвахме за моето училище, за неговите схватки в Париж и Америка, за София
и за още някои дреболийки. Никога няма да забравя простотата в отношениот му с  хората и човещината на този прочут човек. Междувременно те се оказаха характерни и за всички останали истинскиголеми хора, които срещнах много години по-късно в живота си.

Но освен с Дан Колов, Белия лъв и старите липи площад „Славейков” е свързан за мене и със спомените ми за младостта на прочутата ни естрадна певица Леа Иванова.

Аз я видях на площада за първи път в живота си някъде към 1936 или І937 година. В онези дни тя не беше станала още звезда, а бе просто едно малко хлапе, което - кой знае защо - почна да се върти около нашите „италиански” компании, когато през голямото междучасие излапвахме закуските си, разхождайки се по „Славейков”.

Скоро научихме. че новата ни приятелка е избягала от къщи и на своя глава е дошла в София от Дупница. Че е решила да превземе столицата като джазова певица и изобщо, че има грандиозни намерения за бъдещето. Разбира се, всичко това за „бляскавото й бъдеще” ни изглеждаше тогава малко на шега, но тъй като по онова време и самите ние гледахме доста шеговито на живота, проектите на хубавичкото дупничанче не ни смайваха.

Не мина много време обаче и ние видяхме, че „малката” от „прованса” взе нещо да линее.
Защо? Какво се беше случило?

На въпросите ни тя само отговаряше: „Нищо особено!” и така прекъсваше всички разговори на тази тема, които явно й бяха неприятни.

Но ето че един ден, без да ща, аз забелязах с крайчеца на окото си как момичето от Дупница ни гледаше втренчено, докато поглъщахме традиционните си банички или милинки, и изведнъж разбрах - то беше гладно!

Това откритие ме смути. Аз го споделих дискретно с другарите си и ние решихме единодушно, че трябва да се заемем с прехранването на момичето от „Славейков”.

Почнахме да разделяме закуските си с него и  нещата сякаш потръгнаха, а малко след това Леа  успя да си намери някаква работа в Градското казино, като миячка на чинии или нещо подобно, и „нейната акция за превземането на София” почна...

Тя обаче никога не забрави до края на живота си нашата помощ от „старото време” и остана добра и признателна приятелка на всички нас – тринадесетте момчета от класа, които извън всичко друго се бяхме възхищавали на смелостта й да се пребори с живота.

Специално аз почувствах нейната признателност съвсем осезателно, когато много години по-късно се срещахме случайно в Стокхолм и именно благодарение на нейната доброта и приятелство успях да видя и да се докосна до много неща в столицата на Густав Адолф, до които иначе надали щях да се добера…

От дните по площад „Славейков“ в главата ми е останала песничката от филма „Бал в Савоя”, в който играеше популярната някога певица  Гита Алпар. В него тя пееше, слизайки по някаква широка вита стълба:

Недей танцува с други, Танголита.
О Танголита, ти мой си блян.
Очите ти са тъмни теменуги,
забравям аз в салона всички  други…

И така нататък, и така нататък...

Драган Тенев, из „Тристахилядна София и аз между двете световни войни”, София, 1992
На архивното фото: Площад "Славейков" през 1950-е /Фамилен архив/

събота, 12 август 2017 г.

"БЕДУИНИ“ КРАЙ НЕСЕБЪР, 1937- 1941

Светлинни фото илюзии по световния хит на Йосиф Цанков, ориенталското танго „Керванът“

От Момчилъ ПОПОВЪ

Има цял цикъл от стари фотографически картички, специално заснети на плажовете на Несебър през 1930-е, с автори Градинаров и  Калъчев.

Леко декорирани полу-голи танцьорки играят из горещите дюни край Черно море бедуински Бели денс и Балет наедно... Облеклото им е в кабаретен стил „Фоли Бержер“ - Мата Хари, Сара Бернар, Джожефин Бейкър... Тоест, с намеци за дрехи, по-скоро без - с леки тюлове и бижута за пред отбана публика... За патриархална България по това време може да са били смутителни, но за бохемска – категорично не.

След натрапчиво и излишно мислене за хрумката над кадрите в архив „Л. Юруков“, направих и съответното откритие... Ами да, разбира се! Как не съм загрял досега?! Това са светлинни художествени илюстрации, алюзия и фото-гордост на много модна песен тогава. На българския световен хит от тия години "Керванът" на Йосиф Цанков. Порових из пресата, намерих интервю с дъщерята и внука на Йосиф Цанков – Анастасия и Велислав, и картинката около фото-версиите се проясни. Дори  придоби блясък на истинско културно наследство:

„Песента "Керванът" по текст и музика на Йосиф Цанков става световен хит. Тя е записана през 1941 г. в Холивуд по желание на чули я англичани. През същата година по Радио Лондон в часа за английските войници, които се бият в Африка, се пуска любима музика от Джоузеф Цанкоу. Това е ориенталско танго, писано преди 1937 г. Войниците обичали да си тананикат рефрена му: "Бавно керванът минава в нощния мрак/, моята мъка, тогава пея ти пак/, златният пясък в безкрая нейде мълчи/, пълни със сладка омая са мойте очи/ Аллах! Аллах!/. Петър Увалиев също твърди, че е слушал песента по Радио Лондон.
У нас, в България, четири поколения живеят и се влюбват с песните на Йосиф Цанков.“

И аз помня, че съм я слушал през 1960-е като дете, много я свиреха по ресторантите на София. Радио София също не забравяше световния хит... И днес „Керванът“ на Йосиф Цанков е класика в класиката „Танго“.
Фотографиите от 1930-е „Месемврия. Танецъ въ пустинята“ са още едно ретро-  свидетелство за прекрасната мелодия.

Още по темата:


Снимки: Фотоархив „Любомир Юруков“

събота, 29 юли 2017 г.

НЕ МЕ АРЕСТУВАХА НА БУЗЛУДЖА, 1976



Втора голяма журналистическа командировка от вестник „Ехо“, фоторепортер на Младежки туристически събор – Бузлуджа, лятото на1976. Зрял средношколец, мобилен и креативен, като му се вика напоследък, вече приет за студент... Първата голяма фото-фиеста, финансирана от туристическия вестник, бе през пролетната ваканция съ.гъ...

Цяла седмица на снимки в Мелник. Еха-а-а! Набарахме се със сродни души – абитуриенти от Художествената гимназия, София.  Дошли на пленер из скалните пирамиди... Дегустирахме всички видове мелнишко вино из възрожденските механи и винарни в пещери. Така задълбочено и отговорно, че не помня кога бяха дошли още 2-3 творци със скицници. С тях се разпознахме по моя снимка оттогава чак на изложбата ми в Университета, III курс... Мелнишкото вино в кърпа може да се носи, но мирно в глава не стои.

На Бузлуджа вече, толко нафукан и нахъсан, че си турих в раницата ванички, бъчонка и химикали за проявяване на филми... Специалните щипки и въже... Лаборатория на терен, в палатка. Като великите пътешественици из пустинята. Забелязвате ли, другарки комсомолки, младия журналист от София? Не-е?! Аре, стига бе... Преди малко ви снимах, сега ви проявявам. За класиката на БГ печат.

Е, точно тая химическа галимация в палатката ме спаси от арест на Бузлуджа. Строеха нещо огромно на върха, викам си, дай да допълня репортажа с бетонна романтика. Панорама на палатките долу – бива, ама скука. Я да завъртя камерата 6х6 към скелето и работниците. Така на силует, работническо ежедневие дори на афиши за конгресите на БКП правят, та аз ли?!...

Имаше долу на шосето към върха бариера, военен пост, бях поразпитал – нищо?... Аз отстрани по камъняка. Щрак, щрак и обратно в лагера.

Да бе, „нищо“!... Пионери, комсомолци, комунисти от цяла България пазарувахме на поразия марки по 1 и 2 лева дарителски с образа на Дом- паметника на БКП – летящата чиния с комин и петолъчка на връх Бузлузжа... „Дарения“ на обща стойност 14 186 000 лв., съдрани от джоба на всеки простосмъртен... Открит тържествено през 1981 г. лично от другаря Тодор Живков, на галено „Бай Тошо“...

Вече съм в химическата палатка, проявявам, плакна, суша... Те ти пред входа й лейтенант от Строителни войски в парадна униформа, с кортик  и двама войници от охраната, въоръжени.  Мене търсят,  да ме... видят! Хайде, пак ме набараха в лука...

- Имаме сведения, че сте снимали строежа! Това е секретен обект и е строго забранено... Имаме заповед  да конфискуваме филма!

- Информиран съм, другарю лейтенант! – аз любезно, с усмивка. – Качих се на високото да снимам панорама на Младежкия събор... Ето ги филмите – проявени, вече се сушат.

Военната художествена комисия внимателно разгледа негативите от мероприятието, увисени по въжето в палатката. Повториха огледа. Отворих им и фотокамерата, да се уверят, че е празна... Козируваха и си тръгнаха.

В редакцията на „Ехо“ не пожелаха  да публикуват строителната ми романтика от връх Бузлуджа. Харесваха природа, простор, свобода, а не бетонни железарии. Жалко, че преди обиска на фуражките скрих и опазих изснимания току-що филм. С език под сърцето, но с мисъл за идните поколения – жизнерадостни и дръзновени.

Искрено Ваш,
Георги- Момчил ПОПОВ

сряда, 19 юли 2017 г.

НА КАФАНА И ЧАРШИЯ В ПИРОТ

Кратко кулинарно-културно пътуване до Сърбия с елементи на шопинг

By Momchil POPOV
На Пирота града голяма тази събота бях – пазарен ден на чаршията, и по други сенки... Сега, докато галончето „Зайечарско“ светло пиво вече е наполовина от снощи, пиша безценни кулинарно-културни преживелици... Та БГ книжнината да не осиротее откъм сръбско-български гозби, мезета, наздравици, салтанати.

„Любеница сладка као прва любав“, пътешествието с файтон „Хю“ – също.

Мислех си, че пътят от София е колкото до Пловдив. А то се оказа, че ще въртим колелетата само 90 км, сиреч до Пазарджик и малце више, ама в другата посока – към Европата... С две скромни цели: 1.прочутата „плескавица“ и 2.важен културен обмен с елементи на шопинг.
Е-пътепис настройва GPS-а и първо право там – Кафана „Ладна вода“.. Щото вече е обяд и требе ручак. „Изволите!“ под един възрожденски чардак с червени завеси за сянка, страхотна бабина салата от ябълки, ряпа, моркови, бадеми и мила шега откъм моя милост „В гозбата има и гърмежи след това? От ряпата, де?“... И кимане усмивчица от сервитьора „Йесте!“...
Някаква мешана разядка от сирена, масло и прочие, докато се опекат мръвките, топъл дъхав кръгъл хляб, правен на място. Придружени с бомбички бира „Йелен“ и газирана вода „Княз Милош“ за пилота на „Хю“. И вълшебство с вилица и нож „плескавица пунена“ с кашкавал и бекон, вътре алангле, лукс и аромат... Голяма чиния пражени картофи с бело сирене и разни други угоди за екипа /като наденици на скара/ и прочие... Плескавицата е сръбският виенски шницел, пак голям колкото чиния, но без пане с яйце... Ох, увлякох се...

На Чаршията на Пирот, това малко 40-хилядно градче в Сърбия, можеш да вървиш по тротоара и да се разшеташ, без да се спънеш и претрепеш от разбити тротоари... Като да речем, в столицата на БГ София например. Площад с формата на триъгълник, със запазени  еднокати къщи и дюкяни от времена преди 100 и више години. На върха на геометрията –зидана от варовик стара голяма чешма „Ладна вода“, останала през годините на метър под паважа. В широкото на площада с пазар-паметник с орел от 1877. Не разбрах точно за какво събитие... Пред културата българинът юнак предпочита кюфтетата... Та аз ли?!... Дори две-три занаятчийници още от Възраждането са запазени, реставрирани и работят успешно. Зад стъклото и дървените кепенци от 19. век брадвета, ковани и точени на ръка, с някои примеси от съвременни железарски инструменти в пластмасови калъфи, 21. век...

В другата ковачница на "Трг Републике", тоест Чаршията в Пирот – печки железни и сръбскси метални скари на въглища, ръчно ковани, тукашна изработка. Бая се оглеждах в най-малкото барбекю – ориджинал... Ще ми пасне идеално на балкона в София! Ама на, остана за друг път...
Удивляващо е, че 2/3 от хранителни магазинчета са с натурална стока, произведена тук. В млекарната – „Качкавал Пирот“, сирене овче и краве от местни производители /соленки като нашите/, стоки със степенувани цени – за бедни и богати, страхотните мешани сметани в кутийка. Една със зелена люта чушка от туршия ми взе акъла! Назива се „Паприка у павлаци Лазар – млечни намаз“... М-м-м! Изволите, господжо!

И твърде много пазаруващи българи, подгонени от „високото качество“ на машинната храна в супер-маркетите, от скъпотията и „растежа“ на стабилността.

Чаршията в Пирот, Сърбия... На видима възраст поне 150 години. А може би и доста по-стара? За дюкяна на „Бравара“ с огромните висящи ключове около табелата, печките и оригиналните скари вече казах. „Менячница“ е да си обмениш парички, „Златара“ – ясно, за чорбаджиите, „Рибарница“ за всеки вкус... И някои по-загадъчни дюкяни като „Вожяра ШРАФКО ШОП“ – с нови моди железария и инструменти за градина, плаж, отдих, „Мушки фризерски салон ТАШКО“ – велик сантимент от детството ми, с напълно запазен интериор от миналия век, работещ, със стряскаща ножица на витрината... Добре, че беше затворен.

 
Раздел „Любеници“ на Търг Републике, точно срещу салон Ташко, е най-цветист. Вместо да крещят, продавците на цели тирове с дини са направили поетични надписи с флумастер на картон, с кегел колкото стоката – за момите, жените, живота... Освен захарно сладките хайку за момите, се срещат и други такива: „Любеницу и жену не можеш изабрати, веч само потрефи“, а под пъпешите - „Любеница от Неготина – хладна као тащино срце“...

„Винара“ на Пирот го намерих на щанд в супермаркет МАРМИЛ 2. Какво да гледам по другите стелажи? Те са за жените... Дай да прегърна нежно стъкло Дюлова, Кайсиева или Крушова ракия - за дезинфекция и дегустация, духовна, мисловна и физическа... Сториха ми се насочени към юнаци мангизлии. Затова се пресегнах и турих в кошницата кило-екзотик  „КЛЕК0ВАЦА, Яко алкохолно питье“...Може би е ракия с клякане...? До храст?! А, вярно бе, от храст „клек“ е, ей го на етикета – нашенската „трънка“, кисело-сладкото зрънце със синя кожичка... Като отворих капачката в къщи, ме лъхна аромат на сладко от сини сливи с карамфил, дето баба го криеше в бурканите отгоре на гардероба... Я да взема и 2-3 павурчета ракийка подарък за приятели „Шливовица от Таково“ и „Пелинковац – горки ликьор“...

Вълшебната ми думичка като дете беше „Моля!“, сега е „Уиски!“... В конфузно приятната ситуация днес – „Српска ракия“... Булката до мен се мръщи. Обърква се от стотарките и хилядарки динари в ръцете си... След касата, бързо навън! Прости ме, Боже, пак съгреших. Ама този път е в името на Кулинарната дипломация...

На "Трг Републике, Пиротски окръг" - сиреч Чаршията и Пазара, автентичните занаятчийски продавници и зеленчукови сергии са наблизо, без страх от конкуренция. Избираш сам и влизаш. Например от 4-5 пекарни, които крещяха мирис на прясно чак до тротоара „Ела, ме изяж!“, нас ни хареса Пекара ЖИКА. Магазинче и салон за закуски и салтанати с боза през вътрешна врата. Влязохме с щерката, въпреки диетата... Вътре ухаеше на великденска трапеза! Купихме бял и черен хляб, печен току-що, горещ. Ръчен, с миризмата само да се наситиш! Турих нос на коричката – козунак?... Не, хляб за ежедневен ручак. Явно, в тестото добавят и млекце пиротските пекари, затуй омайва като да седнеш с феи до потока... Затова се чувстваш като у дома. У дома е там, където ухае на трапезата на баба.

Зад витрините на „Месара МИНО - Куча за добрим укусом!“ турихме точка на кулинарното изследване на терен. Мога да спомена скромно, че без да знам, съм уцелил месарницата на Пирот с 4 звезди в Гугъл мап...

Много велосипеди и моторетки, повечето от времето на Соца – тоест Социалистическа федеративна република Югославия. Карат си напреко, по диагонал през платното и хич не им пука. Водачите - гости с  МПС да внимават, те са си дома! Пилот №2 на „Хю“ инжекцион трябваше зорко да бди. Едно, че е специалист по моторетки от Соца в НРБ и се захласва, второ, че е маестро фотограф с диплома. Моят приятел Боби П., с когото скитаме да щракаме „картички“ заедно още от 1974...

Днес снима с огромен огледално-рефлексен уред, така че и гаргите се зазяпват по лупите му. Моят опит сочи, че по-дискретно и удобно е фотоапаратът да се събира и крие в джоба... Най-новото ми дигитално „Канонче“ фурия /само на 4 годинки/ превърта брояча в Пирот от 10 000 на следващите 01 и нататък. Хванало ни точно на дружеско селфи на река Нишава, с алеи от павета, по- читави от тези в столицата ни София... И със спортни площадки в коритото парк, точно като тези около река Владайска през Княжево, Банишора, Лъвов мост /ама друг път/...

Възхищението може ли да се нарече дълбоко или високо? Или с простичкото прилагателно „искрено“... Пред крепостта на Момчил юнак в Пирот изпитах и трите състояния... Съвсем неочаквано за мен, със запазен каменен охранителен ров с вода, с вътрешна стена, запазени оригинални бойници от 14. век, висока и голяма като Баба вида във Видин, величествена като Царевец във Велико Търново! Сега България и Сърбия са се заели заедно да ремонтират средновековния градеж.

Пирот и на сръбски, и на български е градът с крепостта на Момчил Юнак и неговата неверна невеста. Пирот е митичното средище на велик балкански епос – този за Крали Марко, легендарния закрилник на людете от турското нашествие през Средновековието. Марко Кралевичи е син на сестрата на Момчил Войвода. Може би тук се крие загадката, че една от големите улици в София и досега се нарича „Пиротска“.

 

Темата Момчил, Вълкашин, Крали Марко е така огромна, че ще трябва да пиша отделно само по нея. Сега мога да кажа само, че в Пирот пих Момчилова вода от чешмата на крепостта му. Легендата, Балканския герой! Вълнуващо... Светената вода е по- силна от огнената, въпреки че и двете се употребяват от истински юнаци. Нека да спомена, че Момчил е бил висок около 2,10 метра и се сражавал като бойна машина от плът и кръв... Хладна вода, Момчилова вода...

„Хю“ не е „влага/ влажен“ от атгл., а е корейски „Хюндай“, фамилен, с много коне... На ГКПП „Калотина“ пътниците му имаха радостта и перипетиите на българите с англиийски маниери от пътеписа на Алеко К. „До Желюша с говежди вагони“. Обживян и писан през 1895... Днес Желюша е село с малка олющена гаричка и жълта табела за зрящите по магистралата София - Белград, съвсем близо до границата.
 
Дългото чакане на влизане и излизане от Сърбия в луксозни малки вагони от цяла Европа, пълни с шарен народ, азиатски нрави и всякакви други модни прищевки... Реч и салтанати от Франция, Балтика, Полша, Словакия, Турция, та чак до Черно море, Босфора, Солун и Адриатика... Наблъскани в няколко колони автомобили врата до врата под горещото юлско слънце. За проверка на паспорти и документи ...

„Догодина, след Брекзит, английски или френският ще е общ език на Европа?“ – в БГ файтона вяло се шегува някой. Що бе?!... В Европейския съюз официални са 23 езика, избирай на воля... Дори и да направим Западен ЕС и Източен ЕС, както е тръгнало на кестерме, все ще си говорим някак. Пък ще видим, де...
 
Който има очи, да гледа, който има уши – да слуша.

Момчил ПОПОВ, 
Клуб за пътешествия и изящна балканска словесност „Скарул де Бирещи 1984“, 
Пирот, 15 Юли 2017

неделя, 9 юли 2017 г.

МИСТЕРИОЗНИ ЖИТНИ КРЪГОВЕ КРАЙ СОФИЯ


На нива край с. Равно поле, близо до София, фотограф от Sofia in Details забелязва загадъчни кръгове в житните насаждения. Кадърът е от 05 Юли 2017.

Скоро след това TimeLapse Bulgaria направи видео от дрон, вдъхновено от снимката на кръговете в Софийското поле.
Подобно явление се наблюдава за първи път в България.

Из ФБ страницата на Sofia in Details

събота, 24 юни 2017 г.

ТРИЪГЪЛНАТА КУЛА НА КРЕПОСТТА СЕРДИКА

След 25 години лутане из безхаберието на Произвола, най-сетне, на 12 юни 2017 и Триъгълната кула на античната крепост Сердика бе върната на гражданите.

Триъгълната кула е част от укрепителната система на Сердика и е запазена в сутерена на жилищна сграда, намираща се на североизточния ъгъл на кръстовището на ул. "Екзарх Йосиф" и бул. "Княгиня Мария Луиза" (под бившия магазин "София").

Изграждането й датира от времето на император Юстиниан (527-565 г.). Тогава крепостната стена на Сердика е удебелена отвън с изцяло тухлен пояс и снабдена допълнително с триъгълната кула.

Има форма на равнобедрен триъгълник, насочен с острия си връх на север. В сегашния си вид кулата е с цокъл от каменни блокове и изцяло тухлен градеж нагоре.
Двата странични изхода осигуряват възможност за внезапно излизане на защитниците на кулата. Те имат прагове от каменни блокове.

До момента у нас не е открита друга крепостна кула с такава форма.

Освен като музейно пространство, мястото ще може да се използва и за културни прояви и дискусии. На площ от 800 квадратни метра са разположени три изложбени зали, като най-голяма част заема основата на кулата, която е била близо до Северната порта на Сердика.
Има малък подиум за камерни концерти, където ще могат да се провеждат научни и професионални срещи, конференции, чествания, представяне на книги и други.

Подсетка за забравилите - в подземието на бившия магазин "София" с барелефа на къпещата се красавица Сердика. Беше щанд за спортни стоки долу.

Сн.: Bulphoto - 2017, Архив – 1969   

петък, 16 юни 2017 г.

ШЕСТОКРИЛИЯ ПЕТОХУ...БОСТНИК СИ ТРЪГВА ОКОНЧАТЕЛНО


Гигантският винкел – гаечен ключ, символ на диктатурата на династия Живкови, от парка пред НДК тръгва към музея завинаги. След дълги години вицове, спорове, лъжи, псувни, нощни препикавания, ръждясване... С дълбок поклон към скулпторите Любомир Далчев и Арнолдо Цоки, следващите два символа на ботуша на Руската и СССР империя в София ЕС ще поемат по същия път... На мястото на солдата със шпагина и коня на Царь батюшка ще застанат гордо БГ титани кхан Аспарух, кхан Крум, велики личности от Стара и Нова България, мъченици за словото, вярата, достойнството ни.

Инициативен комитет по „спасяването“ на този „културен и исторически паметник“ към Съюза на художниците отново се опита да спре окончателния демонтаж с банални, лишени от реални факти аргументи. Но отговорът на Столична община този път бе категоричен:
 
90% ОТ СТОЛИЧАНИ НЕ ПРИЕМАТ СЕРИОЗНО КОМПОЗИЦИЯТА ОТ МЕТАЛ. Има и решение на българския съд за възстановяване на Меориала на 6-ти пехотен полк, съборен от комунистите заради доскорошния монунент „1300 години България“. Той ще бъде възстановен на мястото си, защото е почит към реални герои от българската история.

Това е положението, другарки и другари, кололото на историята се върти напред.

Сантиментите и забравените дни от историята – в музея. Не на културния пъп на София...

Ами в НДК-то през първата половина на следващата 2018-та ще дойдат всички ЕС политици, заедно със съветници, челяд, бюлюк командировани по служба... Щеше да се чудят Шестокрилия петоху...бостник етно-паметник на толерантността с Вторични суровини ли е или величествен силует на модерна цивилизована България в 21. век.

На снимката: Началото на демонтажа 03 Юли 2017, НДК, София

Момчил ПОПОВ

вторник, 13 юни 2017 г.

„ОТЧЕ НАШ“ В БАРСЕЛОНА, 2017


Барселона, Саграда Фамилия – величествената базилика по проекти на Гауди, която се строи от 1883 г. до наши дни. На една от най-новите порти е излята ОГРОМНА КНИГА от бронз с молитвата „Отче наш“ на всички езици, на които звучи.

Незнайно обаче е каталунците кого са почели – пропагандния „църковно славянски“ или българския език?

Кирилицата – великата илюзия, която изолира книжовната БГ култура от Цивилизования свят. Печален, а не празничен факт. „Върви, народе, възродени, към светли бъднини върви!“ катастрофира грозно и рухна в пропастта на безпаметието, наглостта, посредствеността. Без начетени, грамотни хора няма и „светли бъднини“.
И все пак малка утеха за излъганите ний...

 Фото: Семеен албум – GeryPo, 16 Май 2017, Барселона, Испания.

четвъртък, 25 май 2017 г.

ТРЕТИЯТ СВ.ГЕОРГИ СОФИЙСКИ, 1530

 
Третият мъченик с името Св. Георги Софийски - НАЙ-НОВИ , спокойно можем да назовем гълъб – птица Божия. Много го харесвали и друговерците: начетен, благочестив, от имотни знатни родители – Иван и Мария от София. Когато останал без баща, а това било на 25-годишната му възраст, дълго се противил и отказвал примамките за смяна на вярата. Тогава насила му нахлупили чалма. Гневен, момъкът я снел от главата си и я стъпкал в прахта. Надигнал се страшен вой, завлекли го при кадията (съдията), опитал да се защити.
Разяреният магистрат му наложил жестоко изпитание. Първо, нарязали кожата му на ленти , после една по една със свещи ги запалили... Свети Георги НАЙ-НОВИ пламнал жив така, че дори лицето му не се виждало. Следващата заповед гласяла да го обесят и да виси 3 дни, за да се разложи пред очите на хората. Така чрез физическата си смърт да отрече публично, че светите мъченици остават нетленни. Още по пътя към бесилото Свети Георги Софийски НАЙ-НОВИ издъхнал от страшните мъки. Но окачили тялото. И се случило чудото: вместо да отврати хората наоколо, от тялото на момъка се разнесло благоухание, като от мощите на светец.

Три дни висял, три дни майка му Мария се молила под нозете му. Разрешили тържествено погребение в църквата „Св.ВЛКМЧ Георги Победоносец”, старата църква още от Римско време. И там, в краката на светеца майка му Мария продължила молитвите. На 40 ден след кончината се възнесла и тя – горе, при сина си.
Обесването на Свети Георги Софийски НАЙ-НОВИ се случило на 26 май 1530 г. до пещта за мед и желязо в София.

Днес мястото на физическата гибел на Св. Георги Софийски - НАЙ-НОВИ се намира в парка на Александровска болница, след като преминете под арката за каляски и файтони с надпис 1884. Построена от Княз Александър Батенберг, първият монарх на Нова България. На това място по време на Османското владичество се е намирал Софийският гарнизон, където е и съден младият мъченик. През 2008 г. тук е издигната малква църква в памет и прослава на Св. Георги Софийски - НАЙ-НОВИ. На входа й е изписано „СЪГРАДЕНО В ЛЕТО ГОСПОДНЕ 2008-мо НА ПОЛЗУ РОДУ“... Оттогава на всеки 26 Май, когато е гибелта му през 1530 г., богослови и поклоници правят литийно шествие от тук до най-старата църква в София, ротондата „Св. Георги“ в Антична Сердика.

Големият булевард пред Военно-медицинска академия и Александровска също носи името на светеца. Скоро бях там, питах възрастен доктор да ме упъти, а той за пръв път чу от мен, че в градинката под прозорците му е изгорен български светец. Какво ли да кажа за десетките студенти, които щъкат по алеите в светлото паркче?
Дано някой знае...
 
Момчил ПОПОВ

сряда, 24 май 2017 г.

ЗАПАДНАТА ПОРТА НА СЕРДИКА, 176 г.

 
Строителният надпис за изграждането на крепостната стена е почти изцяло запазен. Открит е при Западната порта на Сердика и ясно свидетелства за времето, в което е бил положен. Първата Аврелиановата стена на Сердика от 176-180 г.:

"На добър час! Най-великите и божествени императори цезари - Марк Аврелий Антоний Август, победител на германите, победител на сарматите, баща на отечеството, велик жрец и Луций Аврелий Комод Август, победител на германите, победител на сарматите, дадоха крепостни стени на Среднополис, когато управител на провинция Тракия бе Азелий Емилиан".
Главната улица на древна Сердика, по която някога е крачел император Константин Велики По тази улица се е влизало от Източната порта на Сердика, чийто вход е в подлеза срещу бившия Партиен дом. Оттук е продължавал на югоизток към Филипополис (днешен Пловдив) един от най важните пътища в Римската империя - Via Diagonalis или Via Militaris.

Главните улици на Сердика - Decumanus Principalis и Cardo Principalis се пресичали под прав ъгъл. От вътрешната страна на крепостните стени вървял обходен път, наречен интервалум. Настилката на сердикийските улици била от каменни блокове достигащи дължина от метър и половина.

Kardo Maximus - главната улица, свързваща Южната и Северната порта на Антична Сердика. Широка 7 метра!

Археологическите останки на Западната порта на Сердика дълги години тънеха в забрава . По официални данни от 1974 г., когато над Антична Сердика бе изпружен паметникът на Ленин, а по реални архивни факти и мои детски спомени, още от Бомбардировките на София през 1944 г., когато католическата катедрала „Св.Йосиф“ е срината, а под основите и в двора й, от бомбените ями се показват безценните артефакти...  В наши дни най-сетне бяха подредени и показани за посетители. На датата 24 Май 2017 г.  
/М.П./
Над Антична Сердика е изпружен паметник на демона сифилистик Ленин. Оградите отзад и встрани са да не се "срамят" от вехториите българите и гостите на нова социалистическа България, тоест от древното й минало... София, 1973.

петък, 5 май 2017 г.

ЛЕГЕНДАТА ЗАХАРЧУК, 1923

НВ Цар Борис III Обединител: "Дайте ми още двайсетина като Захарчук и аз ще променя България"
На 10 септември 1944 г. се застрелва началникът на софийската пожарна Юрий Захарчук - руски дворянин и бивш белогвардейски офицер от армията на Врангел. Страхувал се е от репресии заради миналото си от страна на новата власт и от навлизащата в България Съветска армия."Ние сме присъствали и видели многобройни демонстрации на пожарни команди, както в Англия, така и в чужбина, но никога не сме били толкова впечатлени. Софийската пожарна команда под ръководството на г-н Захарчук е с великолепни качества и е може би най-добрата в света". Така в писмо от 14 юни 1929 г. група лондонски инженери, посетили България, изразяват възторга си от нашите огнеборци. В София те са видели как при подаване на сигнал за тревога пожарните коли тръгват напълно екипирани само след 7 секунди. "Това е безусловно всемирен рекорд!", възкликват англичаните.

След три години Софийските пожарникари грабват европейския приз за бързина и дееспособност. Пак по това време нашумява визитата на американски сенатор, гостуващ на нашите депутати. На всичко, което му показали в пожарната, той отговарял: "Така е и у нас". Накрая Захарчук вдигнал капака на мотора на една от колите и го избърсал с бялата копринена кърпичка на чужденеца. Тя останала идеално чиста. "Е, това вече наистина не можем ви показа" - признал американецът.
НВ Цар Борис III приема тържествен строй на Софийските пожарникари с командир Юрий Захарчук, 1930-е

Звездата на Юрий Захарчук изгрява по време на пожара, избухнал в Народния театър на 10.2.1923 г. Той случайно се оказва там и на цветист руско-български език гръмко дава воля на възмущението си от некадърната работа на пожарникарите. Наблизо обаче се оказва столичният кмет. Впечатлен, той вика на разговор 33-годишния бивш белогвардейски офицер и след броени дни капитан Юрий Захарчук е назначен за пожарен командир на столицата. С пожарно дело той започва да се занимава още 16-годишен при имперските доброволци. Възпитаник е на Киевския юридически факултет и има редица военни отличия.

Истинска драма преживява семейство Захарчук по време на болшевишкия преврат в Русия. Той се бие в армията на Врангел и скоро секват всякакви вести от него. Жена му и 5-годишната им дъщеря гладуват, подложени на постоянен терор. Неочаквано непознат евреин им предлага да ги изведе тайно от страната. Младата жена продава всичко и се качва с детето от Крим на платноход, уж прекарващ сол през Черно море. Натъпкани в трюма с други бегълци, те преживяват страшни мигове. Захарчук пък успява да се прехвърли с войските на Врангел в Цариград и продава зарзават на количка, за да се препитава. Накрая семейството се събира в България, където качествата на киевчанина скоро намират признание.

Преди да приеме поста, Захарчук поставя условие - забрана за пожарникарите да членуват в политически организации. За кратко време той превръща мудната и демодирана софийска команда в първокласно професионално звено. Обучава конете при сигнал за тревога веднага да застават между тегличите на каруците, всеки до своето буренце с вода. Организира закупуването на първите пожарни коли от заводите "Рено" - сам работи там цял месец като монтьор, за да опознае новата техника. И винаги лично предвожда хората си, като пръв се хвърля в най-опасните места.

На 29.9.1923 г. пожар поглъща 500 къщи във Враца. Стихията взима 15 жертви и осакатява 86 души. Градът оцелява благодарение на крилатата команда на Захарчук. Спасена е и пламналата заради запалена сяра френска легация - благодарните дипломати подаряват на огнеборците вино "Божоле".

Следващата есен страшен пожар едва не убива сирачетата от дома в кв. "Надежда". Захарчук ги вади с голи ръце от огнения ад - горяща греда го събаря, но той оцелява. В пламналите тютюневи складове в Княжево пожарният командир припада и само блясъкът на каската му през гъстия дим помага да го открият.

По негова инициатива през 1931 г. към Софийската команда е създаден отряд "Бърза помощ" със санитарна линейка, подарена от БЧК. През 1937 г. на Илинден момчетата му спасяват Панчарево от разбеснялата се река Бистрица. Вълните отнасят бетонeния мост по пътя към Самоков.

Огнеборците обичат командира си до смърт - той ги облича в изискани униформи от фино сукно, украсени със сърма и златотъкани ширити. Издейства им и по-ранно пенсиониране с 600 лв. пенсия за редовия състав и до 1500 за началниците. За софиянци дефилиращият на бял кон руснак става приказен герой.

Неслучайно през 1934 г. Захарчук е поканен лично за коронацията на крал Джордж VI в Лондон, крал Леополд III му връчва ордена "Белгийска корона, а етиопският император го кани да организира противопожарна служба в Адис Абеба.

Пред Софийската пожарна команда на пресечката на улиците „Раковска“ и „Екзарх Йосиф“, 1930-е

При една от големите бомбардировки на Военна рампа пламва композиция с патрони и снаряди. Всеки миг взрив може да помете целия квартал. В стихията се хвърлят пожарникарите, начело със Захарчук и пристигналият спешно цар Борис III още там на коляно пише указ за награждаването му с орден "Св. Александър". "Дайте ми още двайсетина като Захарчук и аз ще променя България", обичал да казва царят.

Когато Червената армия наближава Дунав, Захарчук бил наясно със съдбата си. Той вече познавал "прелестите" на болшевишкия арест. Не желаел да търпи отново унижения и гаври, затова сам избрал края си.

На 9.9.1944 г. войниче тича да предупреди командира си, че към пожарната бързат комисарите на новата власт. Захарчук го праща да му купи плодове и се заключва. По-късно на следващия ден до простреляното му чело намират бележка: "20 години служих честно на България. В никакви политически работи не съм участвал. Обичам Русия и България. Поздрав на моите другари пожарникарите".

Новата власт разрешила Юрий Захарчук да бъде погребан в униформата си, обсипана с отличия. Най-много обаче той се гордеел с последния си орден "Българска признателност", връчен само на трима души.

Източник: blitz.bg, 10 септ. 2014