Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

понеделник, 30 декември 2013 г.

КУКЕРИ В АЛПИТЕ

Защо Крампусите "суровакат за здраве" с върбови пръчки?
"Какви са тия кукери около Санта Клаус? - попитах аз. "Не са кукери, а крампуси и са от свитата на Свети Николай!" - отвърна Тоня. Тя - от малко градче до разкошно езеро в Алпите, аз - в неизвестна орбита на БГ космическата станция "Изгубени в прехода". Това на деня след Никулден то.го. и пак на орбита де, ама чрез ФБ-то, до реброто и злобното око на топломера... "Ле-ле-е, тоя черния какви яки рога има-а-а!... Сигурно са от жена му, та гледа така свирепо?" - питам аз. А Тоня се смее: "Децата много го харесват..."
Търся в Световната е-библиотека... Ами, да- в Алпите и по Пернишко по студовете около Коледа бродят едни и същи космати същества - кукерите (или крампусите). В нощта на 5-ти срещу 6-ти Декември крампусите придружават Св. Никола, като (забележете) издирват непослушни деца да ги накажат с бой с върбови пръчки или поне да ги изплашат. А благият старец от своя страна на послушните деца раздава подаръци... Ако крампусите, недай си Боже, срещнат капризно дете, веднага мятат изплашения си "клиент" в чувал. Така до пещера или тайнствен замък, за да го хапнат на Рождественската трапеза... Малее-е-е! Нещо като кошмарът на Хензел и Гретел с клетката, вещицата и кокалчето през решетките... Иди, че не слушай родителите си! И това не само в Германия и Австрия, но и във фолклора на Словения, Чехия, Силезия, Унгария, Хърватия... Хайде още малко, и в България...
Интересното е, че учените посочват категорично връзката на демоничните същества - крампусите, с ритуала Сурваки в България, тоест - с кукерите. И с ритуалите по пречистването по време на „мръсните дни”, отредени за борба със злото, олицетворявано от "вампирите" и „караконджулите”. Започвали от Бъдни вечер и траели до нощта срещу Йордановден (Водици).
Вярвало се, че през нощите бродят нечисти духове и зли невидими сили, превърнати в животни – кучета, котки, диви коне или човекоподобни, наречени „караконджули”, „поганци” или обикновено „каракон”.
През тези дни жените не трябвало да работят женска работа, не перат,  не си мият главите и не плетат косите си, седенки не се правят, дори и мъжете не хващат никаква работа, защото ще ги гази каракон и ще ги сполетят болести. През нощта трябвало да се излиза със запалена главня огън, за да пази от злите сили  – „вампирите” и „таласъмите”.

Друго тълкувание свързва кукерите-крампуси с коледарите, които с песните си в Коледната нощ се опитват да прогонят силите на злото... Коледарите коледуват и сурвакат за здраве с дрянови клонки - накичени с пуканки и парцалчета или на голо. Оттам и наименованието "Сурва". И ужасно известният с кукерите си Фестивал в Перник в първите дни на Януари.

Крампусите в Бавария "суровакат" наред с върбови пръчки "за здраве" в нощта на Свети Николай. Който го е страх от караконджули, да не ходи на тържеството! Крампуси са с кожените дрехи и маски, а тези в сламените "възглавници" се казват Буцмани! Все от един дол дренки!...Само да им се мерне някое непослушно дете на природата...

С други символи и функции са натоварени мистериите на Белия кукер в Странджа, който пътува между 7-те свята. Със своеобразен фалически "жезъл" упражнява и сътворетелски "танци"... И автентичните български кукери по някои села и паланки и до ден днешен (не на фестивала "Сурва", а на мегдана) с прочистващи тялото и душата публични ритуали... И "небесните мъже" на бог Тангра, каквото означава "кукер" в Стара Волжска България... Но засега - толкоз... Да не уплашим децата съвсем. Весела Коледа и от Алпите!

Фотографии от "Сурва" - Перник, 2008: Гергана ПОПОВА, София
Фото, идея и реализация на Никулден, 2013: Antoaneta Wirtz ,  Германия

петък, 27 декември 2013 г.

НОВИНИТЕ - ШАПКА "НЕВИДИМКА"

Иначе казано, Christmas in Sofia
"Повредата не е във вашия телевизор!", не е и в операторите, които вчера отразяваха внушителния митинг-шествие на Ранобудната Българска Коледа в столицата. Снимаха и от стативи, и от рамо, и от ръка, и от високо, и с кран от най-високо, и от традиционната вече над 3-метрова платформа на БНТ пред Президентството на РБ. Повредата е в "Шапката- невидимка" на цензурата. Ама тя пък плаща надниците... Лошо! А гък, а - кръц! И - оди се пери... Аз пък вчера бях там с "Шапка - полуидиотка"... Тя винаги ми е помагала да видя истинската картина. Мощ младежка струеше, вдъхновяваща и обнадеждаваща! Представители на 90% от българите "По света и у нас" (които не са съгласни с днешното мизерно дередже), показаха сила, разум и достойнство. И усмивка, и надежда по Рождество... За разлика от телевизиите "на деня" (който отминава).  Е, една каза, че 196 дни на протести нямат АНАЛОГ В СВЕТОВНАТА ИСТОРИЯ... Ама само я показа в думите на едно момче, дошло от "тежка" чужбина... Все е нещо.
Ето и две мои дружки от ФБ-то как са описали "Шапката идиотка" върху очите на новините в републиката вчера...
Ден 196, 26.12.2013 Оставка по Коледа
От: Нина Денева
#ДАНСwithme #ОСТАВКА #КОЙ Днес и трите основни телевизии почти не показаха общ план на многохилядното множество, въпреки че се изтрепаха да снимат през цялото време. Сакън, да не видят хората от села и паланки, че протестът не е замрял, както доста журналисти с повод и без повод внушават и от екрана, и по радиото, и в печатните медии. Но пък и трите започнаха от "много важната новина" - ритането на "берлинската стена". Ако бях по-млада, и аз щях да ритам...

Ivanka Demireva Единствената телевизия,която отразяваше истините от България, беше канал 3! Но от 20 дена този канал го спряха и шипкалии гледаме това, което ни показват по националните телевизии!Добре, че са компютрите и повечето новини ги научаваме от тях!




 
 

 
Фото: Георги-Момчил (и прочие)

четвъртък, 19 декември 2013 г.

ЛОНГИНУС СДАПЕЗЕ ОТ СЕРДИКА - НАЙ-СТАРИЯТ ЖИТЕЛ НА... АНГЛИЯ

Яхнал слон, Лонгинус Сдапезе от днешна София влязъл с тракийската си конница в Колчестър  през 43 г. Сл. Хр.
По материали на ВВС, archeurope.сom, в. Телеграф

ТРАКИТЕ ОКУПИРАЛИ АНГЛИЯ
Надгробният камък на тракийския конник на римска служба Лонгинус Сдапезе бе избран за един от артефактите, които най-добре представляват историята на английското графство Есекс и мястото му в света, писа местният в."Дейли газет".
Монументът, който се пази в замъка в Колчестър, бе заснет за проекта на Би Би Си "История на света". Надгробната плоча от 48 г. сл. Хр. е била открита през 1928 г. в колчестърското предградие Лексдън.
НАДПИСЪТ
На плочата пише на латинси: "Тук почива Лонгинус Сдапезе, син на Матигус, дуплирайки /вероятно зам.командир-б.р./ на първи тракийски конен полк, роден в района на Сердика, на 40 години, с 15 години служба. Наследниците му издигнаха този паметник съгласно неговото завещание".
ЕЗДАЧИТЕ
Според Би Би Си Лонгинус влязъл зрелищно в Камулодунум /римското име на Колчестър/, яздейки на слон. Първи тракийски конен полк, който бил разквартируван в тази римска колония, според източници в интернет наброявал 500 кавалеристи, мобилизирани от долното течение на Дунава.
Лицевата част на скулптурата била намерена през 1996 година и през 2000 година възстановена /горе/, а ето и реконструкция от британски риенактори

СТАРЕЙШИНАТА ОТ СЕРДИКА
Музейният служител Филип Уайз твърди, че Лонгинус е най-старият зарегистриран жител на Колчестър, който е най-старият град на Острова. "Той е дошъл от България и е имал ранг в римската конница, еквивалентен на главен старшина. Той вероятно е дошъл с нашествениците от армията на император Клавдий /през 43 г. сл. Хр.-б.р./. Надгробната му плоча дава най-ранното и най-пълно изображение на римски конник, което е достигнало до нас. То представлява победата на Римската империя над местните жители-британците", обяснява музейният служител. На плочата се вижда как конникът тъпче, свил се в утробна поза гол човек.
Останки от крепостта „Сердика” в най-ниското ниво на Централни хали – София, 2013

ОБЕЗГЛАВЕН
Както пише сп."Бритиш аркитекчър", надгробният паметник на Лонгинус бил поруган по време на възстанието на келтската кралица Будика през 61 г. След потушаването на бунта монументът бил издигнат наново, но без главата, която била намерена от любители археолози едва през 1996 г. След реставрация тя била прекрепена към останалата част от монумента.

Източници: ВВС, в. Телеграф 2010
http://www.bbc.co.uk/ahistoryoftheworld/objects/fBZMlxMASUGgyMVgp8_zfw
Фотографии: www.archeurope.com, www.camulos.com
Virtual Tour of Colchester - Part E

събота, 14 декември 2013 г.

"Какво хапнаха и пийнаха великите българи"

Новата книга на Петър Величков вече е хит

Кои са любимите гозби и питиета на Фердинанд І, цар Борис ІІІ, Петко Р. Славейков, Любен Каравелов? Кои са предпочитаните специалитети на Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Елисавета Багряна, Яна Язова? Къде и какво хапват за последно Стефан Стамболов и Яне Сандански? Как някогашните ресторантьори рекламират и привличат клиенти? Каква е тайната на прочутия тюрлю гювеч?

Това са само част от примамките в книгата! Авторът е ползвал свидетелства на очевидци, пръснати в мемоари, разгръщал е стари вестници, потърсил е запазени снимки и менюта. Разказът му възкресява по-подробно „кулинарното“ начало на ХХ век. В това отминало време определено е имало хора, които са знаели как да направят живота си по-приятен. Приложени са автентични рецепти.

Петър Величков е автор на бестселърите „Страсти и скандали в царска България”, „Софийските потайности”, „Яна Язова: проклятието на дарбата”.

Из "КАКВО ХАПНАХА И ПИЙНАХА ВЕЛИКИТЕ БЪЛГАРИ", изд."Ера", 2013


КАФЕТО - ГОРЕЩО И ШУМНО
Атракция на кафене „България” е дядо Вазов. Той не признава виенско, шварц, меланж или нес, а пие само турско кафе. При това така шумно го сърба, както е било модно преди Освобождението. Докато си угажда с кафето, авторът на „Под игото” се изнервя ако някой седне на масата му и почне с него разговор. Вазов признава на Павел Елмазов, син на музата му Евгения Марс: „Изпитвам истинско удоволствие само когато кафето е горещо и го сърбам шумно”.
„Вазов много обичаше кафето. Още от детските си години съм го запомнил – при посещенията у нас сърбаше шумно от турски филджан. Така пиеше кафето си и в Швейцария. През 1914 г. аз и майка ми летувахме в Интерлакен. Там беше и Вазов. След всеки обед и вечеря в ресторанта той си поръчваше турско кафе, което винаги пиеше шумно. Това правеше особено впечатление на седналите край нашата маса, които многозначително се усмихваха. Но той не им обръщаше никакво внимание и допиваше кафето по същия начин” – разказва Павел Елмазов.
Кафене "България" - допреди 1989 г. в помещението му, запазено само в първия етаж, репетираше хор "Гусла". Сега цялата сграда бе изтърбушена и ще остане само фасадата. Поглед откъм Градската градина.

СЛАДКИШ "ЖЕНСКИ ПЪП"
Един от любимите сладкиши на Яна Язова, Кадън-гьобек

По запазена рецепта на Поля Петканова, приятелка на Яна Язова
В превод означава женски пъп. „Похотливото” си име сладкишът получава заради примамливата дупчица в средата си.

Продукти: 250 гр. разтопено до побеляване масло, 1 кафена чаша вода, 1 яйце, ½ кг брашно, масло, евентуално бадем или сладко – по вкус.
За сиропа: ½ кг захар, 250 мл вряла вода.
Приготвяне: Смесваме 250 г разтопено до побеляване масло с 1 кафена чаша вода, 1 яйце и ½ кг брашно. Правим топки с диаметър 3-4 см от добре размесеното брашно. В средата им бодваме с пръст малка дупчица. Намазваме тавата с масло и поръсваме с брашно. Печем веднага до златист загар. Отделно правим сиропа: разтваряме с бъркане захарта във врялата вода. Заливаме топките със сиропа. Преди консумация сладкишът трябва добре да поеме от сиропа. В дупчицата поставяме бадем или сладко.

Петър ВЕЛИЧКОВ и Георги-Момчил ПОПОВ: "КНИГАТА Е УДОВОЛСТВИЕ" (Кафето, виното и сладкишите - също...), 14 Декември 2013, НДК, София

вторник, 10 декември 2013 г.

ХИЖА "ФОНФОН" - САМО ЗА БЛАГОРОДНИЦИ

Името на хижа "Фонфон" възникнало от родолюбива шега. Западната аристокрация се хвали с титлата "Фон" - ние, в България, имаме още по-стара история и сме 2 пъти "Фон" - "Фонфон"...

Да, на Витоша, над Златните, по пътя за "Селимица" на юг. Но местността е наречена на хижата, а не обратното. Строежът започнал през 1926 година. Зидали я от камък и хоросан млади софийски туристи. И на "Алеко", и тук част от строителните материали  ги качвали догоре на гръб, в раниците! И дядо ми - Деспот Деспотов, е бил сред тия хубостиници. Буйна, артистична натура, от тия с потекло - българските "фонфони". Ама не на шега, а истински, с дълбоки корени в Самуилова България... На гроба му още стои едно витошко паве, което тайно му турили в раницата наобратно към Владая, "да не губи тренинг". През 80-те след пожара на хижа "Фонфон" яките каменни стени си стояха здрави чак до покрива, въпреки опустошителната стихия. Сега не знам как е...
Сутринта на страницата на Фотоархив "Л. Юруков" се появи това прекрасно кадро, за което си поговорихме с приятели. Така дойде времето и на тия две истории.
(На снимката от "Фонфон" има надраскано лого, в което се различават буквите К и Т - Константин Томов?...)

Да добавя и една случка от хижа "Алеко". Пак с фамилията, но от преди 7-8 години. От разходки насам-натам с автомобила бяхме пропуснали да повозим наследството на лифта. Ей на, уж стари туристи, ама на..., за резил. И една неделя - речено, сторено... На феникуляра Симеоново - Алеко вече се хваля, как "с мама ти сме били пеша чак до Черни връх..." Как през 1950-те дядо ти Васко  на слизане по стръмното (из гората под кабинката в момента) го срещнала мечка. Истинска! Та дочакал зората високопокачен на бор с изглед към Бистрица...

Как прадядо ти Дечо е един от строителите на хижа "Алеко", та през 20-те и 1930-те е носил на гръб в раницата тухли и вар. Догоре, ей там, на най-стръмното ... Ама защо?! Защото е бил турист и скиор-красавец... О-о ?! Ама как?... Ами доброволно, от мерак. Дори е правил ски-скокове на първата шанца "Черния кос" при Владая... Я!?... Ама при един скок така си счупил крака, че баба ми още докато бил в болница слязла в мазето с теслата и ските станали на трески... Както и неговата "кариера" на ски-скачач... Я да влезем сега за по чай в хижа "Алеко".

Така вървеше случката "Лифт" към финал - със сладки приказки и бая шашави истории от татко (т.е., от мен), ако не бях се загледал в двама скиори на архивна снимка. Закачени с кабърче на дървената ламперия в трапезарията на "Алеко", точно над главата ми...

Дойдоха двечките с чая, изправих се и посочих тържествено кадрото с пръст: "Чеде, виж! Това е прадядо ти Дечо - Деспот. Тоя отдясно, с късия "шлифер". Навремето са му викали "анорак" на този фешън... Явно, често са идвали на ски тук с приятеля си Левко, за да ги увековечат сред другите заслужили..."

Вцепенение, почуда, радост! Недоумение и възхищение. От току-що разказана приказка, която била... истина. Я?! И първа среща на внуче с прадядо скиор, хубавец, окачен да краси изминалите 75-80 години.

Добре че колега ми я снима на "Алеко" и си я запазих... ( Предполагам, че е дело на фотограф-художника Константин Томов, също от компанията туристи.)  Скоро след това я махнаха заради "реконструкция" или модернизация. И прадядото замина за Небитието, обратно в приказката си. Там, в Шопския облак над Резньовете на Витоша.

Момчил ПОПОВ

петък, 29 ноември 2013 г.

ЮНАЦИТЕ И ЧУДОВИЩЕТО С ПОМПАТА

Приказка от Жълтите павета NEW
В есен жълта Юнаци с рунтави калпаци тръгнали край Парламента... Но не било разходка кротка, най им било шествие гръмовно, френетично, съдбовно. В очите – пламък буен, в устата свирки цветни, с вувузели още... Не било от ден до пладне, май били трамбовки неуморни от пролет китна (от 14 юни), та до първи ски по планините... Под статуята „Цървул и Шмайзер”, по булеварда „Коня” и улица „Моксовеца”... По Жълтите павета с лачени чепици, джапанки, комай маратонки... До Орловия мост и по „Братята”. До посолства, централи, кучкарници... На Бутанки с пейки, каски, бели автобуси и черни катафалки- арести под кръстовете на „Алекс от Нева”, „Света София” и „Светото мълчание”... Сред ТВ камери и юруши срещу ботуши с каски и палки, концерти, заклинания, дейност, окупации... Танци и смешки с голи Свободи и Одухотворени  девойки... С пърформа- мани- евала!-манси... Ден и нощ!... На кафе и кроше... Нищо! Сто шейсет и три дни... Ни дума, ни вопъл, ни стон.

Не клюмнали Юнаците, юнаците още Младежи с бели коси... Тръгнали и в деня  164-и , на датата 24-и Ноември то.го., миналата неделя де. Между кестени софийски, по павета жълти. Да повикат бурно, да попсуват умно... Ега някой туземец ги чуе по трасето „Роднина – Миционер... Роднина – Миционер”...

Глави буйни, глави престарели, глави бели, май още непрекипели.

И най-сетне, на Ден 164-и чудото се случило! На подлеза пред Университета Софийски срещнали камион огромен, жълт и гръмовен. С човка – маркуч над кабината, дошъл да я напъха в някоя обществена клоака. Чудовище с помпа и човка! Казано свойски: цистерна смукателна, специална за канали…

Най-младият се намръщил: „Да го боря ли с мегафона, братя комити?! Чудовището лайномет? Сто на сто депутатите са го задръстили с кюфтаци!!!”... Юнаците обаче се спогледали съзаклятно и се наредили около цистерната специална. Засмяли се волно, доволно... Току извадили от пазвите мисъл-лозунг и я разпънали като Феникс над пепелта: „еСеСеРковци си бяхме, ЕСеРеРковци сме си!”.

И се фотографирали за поколенията. Видях ги във Фейсбуката, умилих се и заключих  филоложки: „Създали сте една истинска ФЕКАЛО-ПЛАСТИКА, юнаци!”. А те ми отвърнаха с думи младежки: „Тази го*новозка беше върха!”. Хм... Приказки! Като на Битака...
Интелектуалци - краката студени, главата  гореща!

Аз им давам художествена интерпретация на тази еманация на социума в БГ-то понастоящем, а те... Иди познай, че около афиша с биологични прозрения стоят хора бивши архитекти, редактори, журналисти, инженери, физици, математици, някои доктори, преводачи, поети и всякаква интелектуална ... духовност. Дори един от нас плака на митинг на Ранобудните студенти... Тайно така, в тъмното, след 24 години в соса на КУЛТУРАТА „ЗА ЗЕЛЕН ХАЙВЕР”. После бързо си тръгна към къщи. Да чуе поне от компютъра деца и внуци, през девет земи в Десета... А после да не мигне до зори.

Images: Al. Bojinov, M. Popoff, Alex Kochoff

вторник, 19 ноември 2013 г.

АЛПИНЕУМЪТ В КНЯЖЕСКАТА ГРАДИНА


Където са сега въздуховодите над подлеза пред СУ, през 1960-те и докъм средата на 1970-те имаше красиви гьолчета с лилии и храсталаци. Викаха му Алпинеума - с Козела отгоре. И едно- две ниски каменни пешеходни мостчета.
Звучи доста екзотично, странно и романтично в днешни дни, но присъствието на моята намръщена прохождаща милост с Мама илюстрира документално спомена ми. Да, Княжеската градина (тогава Градината пред Зоопарка) - пред Гьола с лилите и проч. Лятото на 1958-ма.
Върху бронзовия Козел на върха на алпинеума (останал може би от Царската детска градина) съм пък през 1961 г. Отзад се вижда Софийският университет, от чиито високи прозорци е заснета как е изглеждала Княжеската градина през 1930-те. Най - вляво се вижда и каменното мостче и малка водна площ.
Фото: Семеен архив, Албум "Софийски университет - 1930-те"

събота, 9 ноември 2013 г.

КАРЦЕРЪТ

Из "Записки за българските страдания 1944-1989" - част 1, Стр. 21/282
Петко ОГОЙСКИ
Цветан ме подбра надолу по стълбите и ме вкара в някаква баня.
- Абе, момче, каква ти е файдата да мълчиш и да не казваш, когато загубиш здравето си, когато излезнеш оттук сакат и негоден за нищо? - редеше той, като заключваше.
Отдолу мозайка, стените с фаянсови плочки, душ нямаше, но някъде високо към тавана от една затапена тръба съскаше тънка струйка вода и поръсваше като с прашец цялата два на три метра баня. На пода имаше около един сантиметър постоянен пласт вода...
Първоначално не си давах сметка за ужаса, който имаше да изпитам тук. Банята имаше едно високо поставено прозорче, което се оказа почти до краката на постовия милиционер при входа на неизвестната за мен сграда. Там идваха хора, преди всичко жени, и питаха за този или онзи арестант.
- Не знам! Нищо не знам!- отговаряше милиционерът.- Има си началства,них питайте, ако ви приемат.
- Ама не ги знаеме, бре - вайкаха се някои. - Те нощеска мою го взеа и какво ще става не знам. Деца реват дома, а я о да чина?
- Кой какво е дробил, да си го яде! Яс немам право да го изкарам - обясняваше постът и замълчаваше.

Понякога се заварваха по няколко жени, здрависваха се като познати, оплакваха се или се хвалеха за нещо си.
- Боже, боже свао, ваш Моно бил лицумер - фъфлеше някаква, като че ли беззъба баба.- Па и форма му дали, ма?

Това обаче беше първият и донякъде вторият ден от моето пребиваване в банята карцер. Все още стоях и се мъчех да се гуша в ъгъл, дето си внушавах, че водната струйка не ме засяга много. На третия ден вече усетих, че съм мокър до кости, краката ми се подгъваха, без да искам. Макар да не усещах глад, виеше ми се свят от слабост. В единия ъгъл имаше парче от тухла половинка, но твърдо изпечена.

Седнах на една кълка върху нея, за да не седна във водата. След час-два поместих от другата страна, докато до другия ден така ме заболя мястото на бедрата, като че на рана сядам. Но и нямах вече сили да стоя. Започнах да чукам по вратата. Никой не идваше, никой не се обаждаше. Знам, че милиционерът на входа ме чуваше, но си мълчеше. Седях вече долу във водата, опрял гръб в ъгъла. Бях в някакъв постоянен полусън и като че се възнасях някъде нагоре, нагоре... Освен честото уриниране, никаква друга нужда не усещах, само в полудрямката ми се привиждаше разчупен топъл хляб, средата му изпъкнала така и парата погалва ноздрите ми. Посягах да го взема и като усетех ръката си във въздуха, се стрясках. Не съм ли вече откачен, побъркан, си задавах почти гласно въпроси и се надигах да чукам.

Опитвах да махам с ръце и крака, да дишам по - дълбоко, но ръцете ми не се подчиняваха. Разголих бедрата си и видях, че от кисненето във водата там е така бяло и подпухнало, сякаш са варени. Късах цели парчета и не чувствах болка. Поради прозорчето, дните тук мисля, че отчитах, беше вече седми ден, когато започнах да викам на самия милиционер на входа:

- Ало-о, другарю милиционер, тука ме забравиха. Кой ше отговаря, аз загинах от глад и вода тука...
Той дълго си мълча, но на осмия ден, когато гласът ми беше вече и плач, преминаващ в рев на умиращ, се обади:
- Какво искаш, бе? Аз само външни посрещам, вътре се не бъркам. Има си началства, кой те е турил там, него го търси.
- Ама нема никой, забравили са ме-е-е - ревях аз и вече не му давах мира.

В такъв момент чух, че някой влизаше, и аз извиках още по-силно. Той надникна от прозорчето и си отмина. След малко някой отвори вратата и известният ми вече Цветан се показа на нея.

- Какво искаш, бе, момче? - рече той и допълни - Подпоручикът е в София и ние нямаме право да те отваряме.

Зад него се подаде старшината Иван Костов и също допълни:
- Отиде да доведе Хитлер, да правите очна ставка...

- Ония от Сливата чакат Хитлер, на тоя ще дирим Никола Петков. При него ще го пратим
изглежда... - поправи го Цветан и ми хвърли един комат хляб.

Аз инстинктивно скочих да го хвана като кученце, но се строполих във водата... Грабнал хляба с двете ръце, го натисках към устата си. Не бе много твърд, но се оказа, че зъбите ми не могат да дъвчат, болят и се клатят. От устата ми потече кръв. Изглежда от осемдневния глад бърните и устната кухина така са се изнежили, че допирът до хляба ги разкървавява.

- Глей, глей как се бори със хлебо! - каза старшината.
- Дай да бегаме, че не мога да гледам повече - отвърна Цветан и затвориха вратата....

Петко ОГОЙСКИ
Стр. 21/282 - част 1
Трите части на "Записки за българските страдания 1944-1989" може да прочетете и изтеглите оттук:
http://diktaturata.bg/index.php/2013-08-01-14-02-55

събота, 2 ноември 2013 г.

РИЛА И ОРЕЛЪТ-ФЕНИКС

За Деня на българската духовност си разменяме думи на обич и надежда с Моята Мария, учителката ми по изящна словестност и етика. Тази година обаче нейният поздрав изпревари моя с красива,  ураганна притча. Излята на един дъх, висока и бляскава като светкавица... Затворете очи и слушайте...
***
Скъпи мой сине,
Радвам се, че си измежду будните! Харесва ми.
Колкото до Рила, тя е знакова за мен, защото въз основа на нейните седем езера във "Физиолога" се е родила славянската версия за птицата феникс, но в славянската версия вместо за феникс се говори за орел.
Орелът живеел 200 години. Когато ги навършел, перата му побелявали, крилете му отслабвали... Тогава орелът събирал последните си сили, въпреки премалата, извисявал се до последното, най-високото планинско езеро, и се изкъпвал в него. Побелелите му пера окапвали и прораствали нови пъстри пера, немощните му криле наливали  сили от небето (то, небето де, над последното езеро е на едно орлово око разстояние!), укрепвали и ставали могъщи.
После орелът живеел нови 200 години!
Затова за мен Рила е космическото сърце на България!
Докато действа магическата сила на нейната девствена дивност, ще има и възраждане на нашата немощ за нови векове съществуване на народа български и на държавата България!
Знам, че си баш турист и не мога да си предствя, че не си нощувал под звездните гроздове на рилския купол, че не си пил от ледената рилска вода, че не си слушал и страховития вой на боровете в буря, и нежния им шепот в тишината, когато само Божието дихание се усеща като зефир...
Искам си Рила точно такава: люлка на митове, място за медитиране на онези (не съм от тях!), които виждат в нея пантеистичното, и занемяла красота, и адски котел на бурите... Искам си я точно такава! Тя е на децата и на внуците ми, от които аз я взех назаем (мисълта за заема не е моя - от индианска поговорка я заимствах и перифразирах!) и съм длъжна да сторя всичко, за да им я върна чиста, здрава, ненаранена, неосквернена...
Мария
(Прегръдка по обезянски, както казва Петър Берон!)
***
Е, това беше притчата. А за който не се сеща, какво е рекъл авторът на "Рибен буквар", моля: "прегръдка по маймунски". Възрожденска шега. Пренесена 30-ина години по-високо и подлютена от Алеко в устата на Бай Ганю: "На маймуни ни направихте, маскари с маскари"... Прескочила в наши, последни дни, „шегата” вече боли. От снеговете на Рила пие вода 80 години вече цяла милионна София! И от Седемте рилски езера – очите на Бога... И от горите между Сапарева баня и Говедарци, където наново искат да трупат бетон, ексклузивни кифтета, пражоли, шишове в натурален и "преработен” вид...
Фотографии: Гергана ПОПОВА

понеделник, 28 октомври 2013 г.

НА ЛЪВОВ МОСТ - МУЗЕЙ НА ДИКТАТУРАТА

Във ветрища и студ, на 17 октомври 2013, четвъртък, пред бившата сграда на Народната милиция на Лъвов мост се проведе възпоменателна церемония за жертвите на държавен терор в България. По спомените на Мирчо Спасов в периода 9 - 22 септември 1944 г. тук (или впоследствие от близките радомирски села) са намерили смъртта си и поели към Вечността най-малко 10 000 българи.

На възпоменанието говори политзатворникът от лагер Белене, писателят Петко Огойски - автор на тритомника спомени "Записки по българскте страдания". Тук бе и взривилият статуята на Сталин в Борисовата градина през 1953 г., политзатворникът Георги Константинов. На скромната конференция, организирана с помощта на Фондация "Конрад Аденауер" бе предложено СТРАДАТА НА БИВШАТА МИЛИЦИЯ НА ЛЪВОВ МОСТ В СОФИЯ ДА БЪДЕ ПРЕВЪРНАТА В МУЗЕЙ НА ДИКТАТУРАТА.

България е единствената страна от бившия Източен блок, в който няма изграден музей на комунизма или репресивния му апарат. ПОКЛОН пред мъчениците!

Още по темата:
Предлагат създаването на Мемориал на диктатурата

петък, 25 октомври 2013 г.

МОБИЛЕН НЕТ В ЦЯЛОТО МЕТРО

Удобството е факт след безпрецедентно обединение и на трите мобилни оператора. Изграждането на съвместна 3G мрежа е първият проект, по който трите компании работят заедно. Завършването на проекта превръща софийското метро в едно от най-модерните в Европа. Най-старата подземна железница в света – лондонската, не разполага с мобилна връзка
Източници: bnews.bg , Капитал Daily

вторник, 22 октомври 2013 г.

13-та ГОРДОСТ

Според тая брошура, натикана неделно в пощенската ни кутия, паметникът на съветската армия е 13-та гордост за „21 века в 2 км София”. Четиринадесетата е „Музеят на великите българи” на открито, който украсявал алеите на Борисовата градина – най-големия парк на София (в творението „гарниран” със снимка на паметника на Ив. Вазов ул. „Раковска”, пред... катедралата „Света София”). „Музеят на великите българи” в и досегашния „Парк на свободата” – наситен и „освежен” през 1950-те със статуи на комунистически терор – каскети, шмайзери, съветски инженери, звеноводки, юмруци, изкривени от злоба физиономии... И до ден днешен! Първата забележителност е „Западната стена на града и Католическата катедрала”, а „Центърът на Антична София” (какъвто няма, а може би е този на Антична Сердика) благосклонно е заслужил №5. Пак според хартийката, по програма „София и югозападен регион – кандидат за Европейска столица на Културата 2019”...

Човек да махне с ръка, ако небрежното осчетоводяване чрез изобретението на Гутенберг е дело на неук, самороден гений. Но и отпред и отзад на печатното творение стои герба на София и надпис: „Издаден с финансовата подкрепа на столична община, Програма Европа, 2013 г. и се реализира в подкрепа на кандидатурата на София и югозападен район (?!) за Европейска столица на културата – 2019 г.”. Тоест, пак с измъчените левчета на БГ гражданите, кандидати за култура.

Нещо като галерията в прослава на Тодор Живков и социалистическия реализъм, издигната наскоро срещу 5 млн. лева в югоизточния район на София пак с нашите парици...
След като снощи забележителност № 13 бе оградена с колчета и надписи „Пази се от падащи предмети!” към тази култура №13 ще трябва да се добавят и каски за посетителите. Въпреки добродушното извинение на авторите, че „Паметникът на съветската армия, влязла в България през 1944 г. е един от най-спорните в София”. ( Да, оспорен е още в началото на 1950-те от самите му автори- принудителни създатели.)
За допечатването самодейците могат да добавят и една БГ поговорка: „Роди ме, мамо, с късмет, пък ме хвърли на паркет!”. Дали над столицата на Република България ще стърчи автомат на съветски окупатор или бензиноколонка на руския император, не е важно... Истината е във фактурите, иже назоваемая от Алеко „келепирецът”.

21-10-2013: Гордост №13 вече  с метална ограда околовръст и с предупредителни табелки: "Влизането забрането" и "Внимание! Опасност от падащи предмети". Сн. Нина ДЕНЕВА

П.П. Току-що ми връчиха тържествено хартийката, разпространявана "безплатно" и в Софийското метро... Радост!/МП/

петък, 11 октомври 2013 г.

НА ЛОВ ЗА МЕЧКИ В КЛАДНИЦА, 1841

 
През 1891 г. в своя пътепис „Един ден на Витоша" Иван  Вазов нарича това южно витошко селце с поетичното име Кладенци. Писателят разказва за  юнаците от ближното село Кладенци, които отивали в самите им дупки да търсят мечките и им обявявали отчаян дуел на живот и смърт:
“Те влазят при звяра просто с един ятаган в дясна ръка, цяла от пръстите до лакътя, навита с въжа. Мечката се фърля с ужасен рев върху нападателя си, а той с хладнокръвие ръгва ножа в разтворените й челюсти и вече не го изважда, доде не повали мечката в агония. Тая неустрашимост далеко надминава смелостта на прочутите лапонски (лапландски – б.а.) ловци на бели мечки."
Тридесетина години по-късно Павел Делирадев споменава витошките "мечколовци" или „мечкоубийци", като твърди, че последната мечка е била унищожена през 1921 г. „някъде край с.Бистрица". За радост на мечките и “едно наум” на туристите  впоследствие това не се оказа вярно…
Много български, дори възрожденски, е духът на Кладница. Тук никога не са се заселвали поробители - турци, което говори за статут на дервентджии (пазители на пътища и проходи) по времето на Османската империя. Затова пък намирали родина хора откъде ли не - сърби от Знеполско, италианци- каменоделци, дошли заради изобилието от материал за техния занаят, че дори и руски белогвардейци  след 1917 година. Кладнишки родови задруги пък дали началото на близките махали, които се превърнали в самостоятелни села - Мърчаево,  Драгичево и Рударци.
Не е за вярване, че само на 22 километра от гръмовната и боклучлива София са съхранени като по чудо толкова уют и красота. Традиционните стари къщи, няколко от които архитектурни паметници, и умело вписалите се нови градежи внушават ред и хармония. На хиляда метра надморска височина в Южна Витоша, сладък ромон на Кладнишка река, чудни пейзажи, докъдето поглед стига, свеж аромат на  борови исполини - все спокойствие и радост. На рударството се основава древната  история на селото, едно от най- старите във Витоша. А може би оттам идва и самото име - от кладните за добив на дървени въглища, необходими за закаляване на метала.
Най-ранните свидетелства за материалната култура по тези места са керамични отломки и хоросан от V – VІ в. Открити са край крепостта в местността Селимица, на 3 км над селото. Към същия период се отнася и строителството на твърдината.
Разположението й е стратегическо - хълмът, на който се намира, е ограден от три страни с много стръмни склонове. Само от север тесен провлак я свързва с близкия терен. Изключително добра е зрителната връзка с околните крепости  -  особено важно при сигнализацията между тях. Добре се вижда и хълмът над с. Владимир, в Радомирското поле, също с останки от крепост.
 
Голямата забележителност на Кладница е действащият и днес, обявен за паметник на културата, Кладнишки манастир „Свети Николай Мирликийски Чудотворец", намиращ се под Кладнишката крепост. Основан през XIII в., манастирът е бил част от Витошката (Мала) Света гора. По време на османското робство е разрушен. Изграждането на църквата „Свети Николай Чудотворец" през 1841 г. се дължи на дядо Спас Бурнов от с. Мърчаево. За самочувствието и вярата си обаче дядо Спас заплатил с живота си. Бил посечен от местни заптиета на прага на самата църква.
Момчил ПОПОВ

петък, 27 септември 2013 г.

СЪС СТРАННИЯ РЕВОЛВЕР „ВЕЛОДОГ”



Изумителна пукотевица е белязала героичен момент на юнак, яхнал велосипед. Битката е люта, пушечна, под българския национален флаг... Похабената картичка е от годините около 1900-та, световната премиера на ХХ индустриален век, със сигурност от международна юбилейна поредица.

Но участниците в засадата връщат календара още малко назад,  когато се възражда Третото българско царство. Може би тази зелена униформа е на войската ни около времето на Съединението или е само на Румелийската милиция? Човекът на колелото явно е куриер, защото няма сведения тогава да сме разполагали с колоездачни войски - за разлика от швейцарците, които и в момента имат велосипедни части...

Не, юнакът на картичката е пощальон, служител в Държавните пощи – една от първите държавни структури в Нова България, създадена още през 1879 г. Да циркулира европейската цивилизация из тъмните сенки на Балканите. Да разнася информация, лични съобщения, преса, прогрес.

Велосипедът е нов, последна мода за времето си, изобретения от Джон Старли през 1884 г. модел ”Скитник” (Rover) – по-късно и известна марка автомобили (до 2005). Колоездачът стреля с револвер от типа "Велодог". Характерно за тях е, че нямат защитна скоба под спусъка на револвера - защото той се е сгъвал напред! Целта е била спокойно да се вкарва и изкарва с една ръка от джоба на колоездача, без да се закачат разни стърчащи части. С този тип пистолети английските велосипедисти се бранили от набезите на околните песове.

Впрочем, защо в София все още има толкова бездомни псета?

И защо оня ден държавата се отказа от българските си държавни пощи? По думите на протестиращите, такава стъпка няма аналог на Стария континент. Че съобщенията в държавата са важна част от нейната сигурност...
Може би на местата на старите пощи стават чудни, тъпи, лъскави молове, стъклени домове за милиардери?

Това си мисля аз, а може би и последните български държавни пощальони от месеца Септемврий 2013. На брой около 5000 души, с чанти по 40 кг тегло, пеш по сенки и ъгли, със заплати от 330 до 355 лв месечно...

М.П.

събота, 14 септември 2013 г.

ЗАБРАНЕНО Е НА УЧЕНИЦИТЕ ДА СЕ СКИТАТ, 1918

Първи учебен ден с баба ми във II Софийска Девическа Прогимназия
Не искам да пропусна първия учебен ден. Сърце не ми дава. Но в този момент просто няма кого да заведа... По темпорално-биологични причини... Ако устискам на „светлото бъдеще” и дочакам внуци – тогава да. Но както са тръгнали нещата с цветята, войната и природата... Затова реших да заведа на първи училищен ден... баба ми Надка. В 1”а” клас през учебната 1918/19 г. във II Софийска Девическа Прогимназия. Това по сегашните мерки е в 5-и клас и тя вече е на 11 години – на брега на бурното юношество. Тогава, за разлика от днес, първият школски звънец бил удрян от разсилния не на 15-ти септември, а на на 1-ви – както е и днес из цяла Европа, Америка и Русия.

Прадядо ми Александър все още е по фронтовете на Първата световна война и е възпрепятствуван. Преди четири години – през 1914 г., в студиото на придворния фотограф Ив. Карастоянов, за празничния портрет от I-во отделение на Дунгарова Надка Александрова, прадядо Алекс пак отсъства. Фелдфебел – знаменосец на 42-и пехотен полк, мобилизиран, на война...

Напоследък физици, астрономи, философи говорят, че във Вселената категория „време” няма, а само пространства, гравитации, енергии, материи, светлина... Е, тогава спокойно ще заведа баба ми Надка на училище, ще подпиша вместо баща й „Ученишката книжка”. А после на повече от половината страници ще се запозная с правилата за живот и поведение на българските ученици отпреди тъкмо 100 години назад (а по новите моди – нагоре, надолу, встрани или съвсем в тунела между пространствата):

Из раздел „ДИСЦИПЛИНА”
Длъжностите на учениците

§ 92. Ученикът е длъжен да почита всички учители, да им отдава навсякъде и всякога прилично уважение, да слуша съветите им, както и наставленията на класния си наставник, най-близък негов ръководител в училището, ...
§ 109. Забранено е на учениците да се скитат по улиците без работа, а така също да се бавят вън от квартирите си зимно време по-късно от 7 часа, а лете от 9 ч., без да са придружени от родителите или настойниците си. За ученичките това време се намалява на 1 час.
§ 110. Забранено е на учениците: 1) да пушат тютюн, да употребяват спиртни питиета; 2) да играят на карти или на каквито и да е азартни игри; 3) да посещават кръчми и други подобни заведения; 4) да посещават други гостилници и сладкарници освен ония, които определи управлението на училището; изключение се допуща, само когато ученикът е придружен от родителите или настойникът си; 5) да посещават балове, кафе-шантани; 6) да посещават концерти, кинематографи, театрални представления, вечеринки и други без позволение на директора или класния наставник, или в случай че не са придружени от родителите си; 7) да посещават съдебни заседания, политически събрания, митинги, избори, партийни шествия и тем подобни...
Карал съм раздел „Дисциплина” на няколко нива из заспалите години на социализъма. И затова не ми се нрави много-много. Ужким ме развиха до „жизнерадостна и дръзновена” личност, а накрая се оказа, че съм един нищо и никакъв негодник. От раздел „Празен джоб”. Я по-добре следващата

Глава IV из ПРАВИЛНИКА ЗА ПОДДЪРЖАНЕ ХИГИЕНАТА В УЧЕБНИТЕ ЗАВЕДЕНИЯ И ПАНСИОНИ.
§ 61. Всеки ученик е длъжен да държи тялото и дрехите си чисти и закърпени.
§ 62. Ученикът трябва да променява 1 път в седмицата долните си дрехи.
Кирливи и нечисти ризи, гащи, кърпички, както прашни и влажни горни дрехи излагат ученика на зарази, страдания и болести.
Лятно време учениците, особено по-малките, могат да ходят и боси...
§ 78. Забранено е на учениците да плюнчат пръстите си, когато прелистят книгите си да турят върха на калема и молива в устата си и други подобни.

И  ДРУГИ ПОДОБНИ...
Алеле-малеле! Това са официални документи, правилници и прочие, из Закона за народното просвещение от 1917 г. Щом си поданик на Царството, и зорлем ще те цивизоват! Така били създадени „прусаците на Балканите”, затова София през 1930-те наричали „Вашингтон на Балканите”. Ред, дисциплина, хигиена! Щеш, не щеш...

Оставям ви насаме с този педагогически опус. Особено се радвам за приятелите си учители и преподаватели, днешни мученици на книжовната нива... Щракнете на картинките и те ще ви отворят чуден блажен свят... (От факсимилетата се разбира и как се посещава кинематограф – с дежурен учител, униформа, ученишка книшка и стражар в салона.)

  

Честит първи учебен ден!
Момчил ПОПОВ