НА ЛОВ ЗА МЕЧКИ В КЛАДНИЦА, 1841

 

През 1891 г. в своя пътепис „Един ден на Витоша" Иван  Вазов нарича това южно витошко селце с поетичното име Кладенци. Писателят разказва за  юнаците от ближното село Кладенци, които отивали в самите им дупки да търсят мечките и им обявявали отчаян дуел на живот и смърт:
“Те влазят при звяра просто с един ятаган в дясна ръка, цяла от пръстите до лакътя, навита с въжа. Мечката се фърля с ужасен рев върху нападателя си, а той с хладнокръвие ръгва ножа в разтворените й челюсти и вече не го изважда, доде не повали мечката в агония. Тая неустрашимост далеко надминава смелостта на прочутите лапонски (лапландски – б.а.) ловци на бели мечки."
Тридесетина години по-късно Павел Делирадев споменава витошките "мечколовци" или „мечкоубийци", като твърди, че последната мечка е била унищожена през 1921 г. „някъде край с.Бистрица". За радост на мечките и “едно наум” на туристите  впоследствие това не се оказа вярно…
Много български, дори възрожденски, е духът на Кладница. Тук никога не са се заселвали поробители - турци, което говори за статут на дервентджии (пазители на пътища и проходи) по времето на Османската империя. Затова пък намирали родина хора откъде ли не - сърби от Знеполско, италианци- каменоделци, дошли заради изобилието от материал за техния занаят, че дори и руски белогвардейци  след 1917 година. Кладнишки родови задруги пък дали началото на близките махали, които се превърнали в самостоятелни села - Мърчаево,  Драгичево и Рударци.

Не е за вярване, че само на 22 километра от гръмовната и боклучлива София са съхранени като по чудо толкова уют и красота. Традиционните стари къщи, няколко от които архитектурни паметници, и умело вписалите се нови градежи внушават ред и хармония. На хиляда метра надморска височина в Южна Витоша, сладък ромон на Кладнишка река, чудни пейзажи, докъдето поглед стига, свеж аромат на  борови исполини - все спокойствие и радост. На рударството се основава древната  история на селото, едно от най- старите във Витоша. А може би оттам идва и самото име - от кладните за добив на дървени въглища, необходими за закаляване на метала.
Най-ранните свидетелства за материалната култура по тези места са керамични отломки и хоросан от V – VІ в. Открити са край крепостта в местността Селимица, на 3 км над селото. Към същия период се отнася и строителството на твърдината.
Разположението й е стратегическо - хълмът, на който се намира, е ограден от три страни с много стръмни склонове. Само от север тесен провлак я свързва с близкия терен. Изключително добра е зрителната връзка с околните крепости  -  особено важно при сигнализацията между тях. Добре се вижда и хълмът над с. Владимир, в Радомирското поле, също с останки от крепост.

 

Голямата забележителност на Кладница е действащият и днес, обявен за паметник на културата, Кладнишки манастир „Свети Николай Мирликийски Чудотворец", намиращ се под Кладнишката крепост. Основан през XIII в., манастирът е бил част от Витошката (Мала) Света гора. По време на османското робство е разрушен. Изграждането на църквата „Свети Николай Чудотворец" през 1841 г. се дължи на дядо Спас Бурнов от с. Мърчаево. За самочувствието и вярата си обаче дядо Спас заплатил с живота си. Бил посечен от местни заптиета на прага на самата църква.
Момчил ПОПОВ