Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

събота, 24 октомври 2009 г.

Музеят на Чау-Живков – ремикс, 2009


Таткото на България като арестант – 1990 г. и паметникът Му в Правец – 2009 г.

Наскоро откритата изложба за Т. Живков в Правец ме вдъхнови за малък експеримент: текст отпреди двайсет години, илюстриран със снимки от днес.

„МУЗЕЯТ НА ЧАУШЕСКУ”, БУКУРЕЩ, 1989 + СНИМКИ ОТ ИЗЛОЖБАТА В ПРАВЕЦ - 2009

Тръгне ли на път, човек обикновено е весел, замислен, нетърпелив, нервен, сприхав, бъбрив или прочие. Но в изключително редки случаи му се случва да пристъпва вкаменен от почуда, с изхвръкнали от орбитите очи.
В такова състояние изпаднах през май '89-а, когато попълвах най-важния пропуск в познанията си за Румъния - отдела за съвременна история на Националния музей. Това бе официалното название на експозицията. Но екскурзоводът, спирайки пред стъпалата и колонадата на довоенната централна поща, ни предупреди: "Сега ще видите музея на Чаушеску. Много ви моля да не изказвате мнението си на глас. Гледайте, пък после ще приказваме."


Залата с драгоценния Му лик

Още във фоайето на Националния музей, току срещу вратата от триметров стенопис ни се усмихваше Другаря. На фон на небе той благосклонно бе посочил кристален свод-арка, която го поставяше в своеобразен ореол. Всяка стъклена плочка от нея бе отлята с герба на страната, която е посетил великият Николае. А за още по-голяма нагледност от двете страни на арката като цветя бяха избуяли китки от национални знамена. Съответно цялата композиция - преградена с червено въженце.
След като си закупихме входни билети, някои от нас любезно и твърдо бяха върнати на гардероба да оставят фотоапаратите. А зоркият милиционер, оглеждащ всеки от глава до пети, сподели нещо с колегите си от горните етажи, натискайки комутатора на личната си радиостанция. Сиво масивно стълбище ни отведе на четвъртия етаж, където спряхме пред желязна решетка с още един милиционер. Там изчакахме да се съберем и чак тогава вратата към света на розовите очила тихо ни пропусна.
Изпаднахме в такава пищна еуфория от нарцисизъм, че забравих и да записвам, и да броя залите, през които минавахме. От горе до долу стените на първата, неголяма зала бяха окичени с документални фотоси от дългогодишните външнополитически контакти на президента. Много му се радвах, изтупан като лорд до английската кралица. В средата на пространството в няколко стъклени витрини бяха изложени политическите трудове на Гения на Карпатите в преводни варианти на доста езици. Малката стеничка до вратата пък бе използвана за модерно електрическо табло с картата на света. На кратки интервали от Букурещ по въздушна линия започваше да трепка и се разливаше радиално по континентите политическата мисъл на Чаушеску. Момичето, което светна таблото, тихо ни придружи до следващата зала, където с един от нашите се мушнаха зад някаква завеса да разменят набързо леи за тоалетен сапун...


Диалог със съпругата Му от порцеланови чинии

Географията на Социалистическа република Румъния бе представена тук чрез... подаръците на Елена и Николае от различните региони. "Музей на кича" - така скромничко мога да определя шарената помпозност от портрети на президента и президентшата. Усмихнати върху огромни порцеланови вази, на размисъл сред природата и боите на големи маслени картини, Чаушеску държи реч от огромен стенен килим, а около него като в старинна християнска икона изтъкани по-малки моментчета от житие-битието му на общественик. Другарят прави утринната си разходка из дърворезба, пътува към бъдещето върху челото на макет-локомотив, говори със съпругата си от два съседни килима на стената, приема цветя от трудов колектив върху капака на инкрустиран сандък. Но експонатът, пред който се изкуших да поканя още един от нашите да споделим заедно радостта от видяното, бе макетът на Триумфалната арка, строена през 1922 г. и заради която Букурещ го наричат Малкия Париж. Но вместо познатите военни сцени от Първата световна война тук умелата ръка на скулптора бе изваяла барелефчета от живота и делата на Другаря! И най-отгоре, естествено - драгоценният му лик.


Кама и оригинална чаша, подарени от Леонид Брежнев , за да е спокоен съня Му

Държавническите похождения по света на великата двойка бяха показани в сума ти зали, обединени по континенти. Благосклонно президентът бе показал на народа си даровете от многобройните правителствени посещения зад граница. Сами за себе си много ценни предмети от азиатско, африканско, северно изкуство, но събрани в едно - отново кич. Тук гигантоманията на международния ловджия бе представена най-добре в подаръка от Зимбабве - отрязана и препарирана слонска глава с бивни, уши и хобот до тавана.


Седло за камила, подарено от либийския Му колега Муамар Кадафи, за да ходи удобно на работа по време на 35-годишното си управление

Но последната зала бе върхът на изживяването. В нея се пазеха почетните тоги на академик-инженер-доктор хонорис кауза Николае Чаушеску. Всяка една - в стъклена витрина с локално осветление, а до нея и почетната грамота от съответния университет. Преброих шестнайсет, може и да бяха повече. В тази зала научих, че и Елена е академичка. Малко съм знаел! А във витрините в средата на залата бяха наредени ордените и медалите на президента на Румъния, между които и високи български.
Като излязохме пак навън, погледнах отново сградата на Националния музей. Пресмятайки на око, установих, че една четвърт от него е отредена за драгоценните ликове на Елена и Николае. И това ако не е "величие на духа", здраве му кажи!

Текст: Момчил Попов, „Музеят на Чаушеску” – из книгата „Ерос и Потури”, Сф 1996, Вн 2008
http://liternet.bg/publish22/m_popov/eros/muzeiat.htm

Снимки: Фрог Нюз, Интернет


Електрическият казан за ракия на Тодор Живков за поддържане на работническо – селски тонус

Още по темата:
http://frognews.bg/news_16179/Lichniiat_kazan_za_rakiia_i_oshte_250_podaraka_na_Tato_izlagat_v_Pravets/

вторник, 20 октомври 2009 г.

Чернобил, 2004


Президентът на Франция Саркози на срещата си с Премиер – министъра Борисов преди дни в Париж на три пъти е споменал името Чернобил. Двайсет и три години след трагедията... Явно, Европа още дълго ще таи ужаса от летящата из облаците бавна смърт.
Три- четири месеца след експлозията на атомната електроцентрала през 1986 г. бях в Киев (Украйна), но чак през 1990-та публикувах какво видях и усетих тогава.
http://liternet.bg/publish22/m_popov/eros/intimno.htm
Какво е Чернобил в момента разказва и показва със снимки едно момиче на...мотоциклет – Елена Филатова. В действителност това е обиколка в най- огромния и зловещ музей на комунизма в света.


16.10.2004 г., Елена ФИЛАТОВА:


Карането на мотор е голямото ми хоби. Карам през целият си живот и съм притежавала различни мотори. Последният ми е голямо Kawasaki ZZR 1100 спортно-туристически мотор, познат още като ZX-11. Бърз е като куршум и удобен за дълги пътешествия. Пътувам много и една от любимите ми посоки е през отровената от радиация, тъй наречена чернобилска "мъртва зона".

Тя е на 130 км от дома ми. Защо любима? Защото човек може да кара из нея с часове и да не срещне нито една кола, да не види жива душа. Хората са напуснали, а природата процъфтява. Има красиви места - гори, езера. Няма новопостроени пътища, но тези от 80-те години са в сравнително добро състояние.
Думата Чернобил плаши до смърт хората тук. Ако кажа на някой, че се разхождам в "мъртвата зона" ,... досещате се какво ще чуя. В най-добрият случай - "Ти луда ли си?". Баща ми казва, че хората се страхуват от нещата, които не познават. Той е ядрен физик и казва още, че от всички опасни неща, се сеща само за едно, и то е карането на моя мотор на пета или шеста скорост. Баща ми и екипът му работят в "мъртвата зона" през последните 18 години. Те провеждат изследванията си от деня, в който стана ядреното бедствие. Останалите от екипа са микробиолози, лекари, ботаници и др. Бях на 7 години тогава и когато стана инцидента баща ми изпрати мен и сестра ми с влак при баба. Баба живее на 800 км от тук и той не бе сигурен дали и това е достатъчно далеч, за да сме в безопасност. По онова време управниците ни бяха комунисти, които запазиха в тайна инцидента. Хората започнаха сами да се досещат и истинската паника настъпи 7-10 дни по-късно. Баща ми каза, че облъчването през тези първи 10 дни е било толкова силно, че еднодневен престой в Киев се е равнявал на 1 година живот в Чернобил сега. Картата показва нивото на радиацията в различните части на мъртвата зона. Обнових я за местния мото клуб на 21 февруари 2004.


На теория, радиацията ще се задържи в Чернобилската област през следващите 48 000 години, но в действителност първите хора, трябва да заселят областта след около 900 години. Тогава най-опасните елементи ще са изчезнали. Техният период на полуразпад е 300-900 години. Предполагам, че през идните 100 години ще открият някакъв метод за неутрализиране или изчистване на радиацията. Ако нашето правителство финансира науката както сега, няма да можем да се оттървем от това и ще трябва да изчакаме тези 900 години докато радиацията изчезне от само себе си.

Кой може да изчисли броя на хората умрели от радиацията? Никой, дори и приблизително. Някои казват около 400 000, други около половин милион. Баща ми казва, че те преувеличават и до момента са между 80 000-120 000, но ще бъдат повече, защото хората ще умират в следващите 50-70 години. За това пък е лесно да се изчислят материалните загуби. За страна, току що извоювала независимостта си, те са катастрофални.

Пълният текст и още снимки на адрес:
http://ide.li/article440.html

Още от Елена ФИЛАТОВА:
http://www.angelfire.com/extreme4/kiddofspeed/index.html

Из статията: Чернобил уби хиляди българи
Юлиан ЧЕРНЕВ, Соня ЛАЗАРОВА

РАВНОСМЕТКАТА:

ПЪРВИ СМЕ В ЕВРОПА ПО ЕФЕКТИВНА ДОЗА ОБЛЪЧВАНЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО!


Изхвърлените радиоактивни елементи завинаги ще представляват опасност за човешкия организъм.
Изследванията сочат, че сумарната радиоактивност, отложена през май 1986 г., е по-висока от стойностите през "чист" период, както следва: 90 до 1400 пъти в Северна България, 340 до 1700 пъти в Южна България, 1300 до 31 000 пъти в планинските райони. По степен на замърсяване България се нарежда на пето място в Европа (ако не броим Украйна, Беларус и Русия), след Швеция, Финландия, Австрия и Норвегия. По ефективна доза облъчване на населението за първата година обаче България е на първо място в Стария континент заради липсата на информация, а оттам и на адекватни предпазни мерки.
По данни на МАГАТЕ храните и водата във водоизточниците са били радиоактивно облъчени от кратко живеещи радионуклиди, половината от които съставят изотоп на йод 131. По мнение на други специалисти втората половина представлява радиоактивен цезий 135 (около 40 процента) и стронций (около 10 процента от общото количество).
Доколкото последните два елемента са значително стабилни, с период на полуразпад няколко милиона години, може да се каже, че на практика те завинаги ще представляват опасност за човешкия организъм, който има способност да ги акумулира в себе си. Стронцият например се натрупва в костите на човека, а цезият - в мускулната тъкан.
У нас и в страните от Източна Европа от 1986-а насам се наблюдава прогресиращо влошаване на здравословното състояние на населението. Увеличила се е заболеваемостта от левкемия, броят на спонтанните аборти и броят на родените с тератогенни дефекти деца.

Пълният текст на адрес:
http://www.blitz.bg/article/2015

петък, 16 октомври 2009 г.

1959, София: „ Накараха момчетата да си свалим панталоните”


Ретро-каналът „БНТ 1” всяка вечер подканва освирепелите си от недоимък и безпътица зрители да образуват радостни трепети в очакване на Великата дата 7 ноември. През 1959 г. на тази Велика дата започва емисиите си Българската национална телевизия. За тези, които не са учили марксизъм – ленинизъм, уточнявам, че в световната история 7 ноември 1917 г. е възприета за знак на Великата октомврийска социалистическа революция в Русия...То са юбилейни рубрики, златни хитове, предстоящи грандиозни концерти и каквото се сетиш в чест на Великата дата 7 ноември. От екрана се леят жизнерадостни вопли, захаросани усмивки, велики културни залпове, намеци и закачки. Тънко и изпипано, (особено в рубриката „50 години БНТ”) повечето са съпроводени с безочлива лакировка на епохата „Комунизъм”, категорично отречена от Европейския съюз. Само два дни след тяхната дата, на 9 ноември 2009-та цяла Европа ще чества 20 години от рухването на комунизма. Да, ама тази информация още не е стигнала до „нашата” обществена телевизия. Може би не й е стигнал бюджета от по 60 – 70 000 000 БГН лева на година и затова се държи като пръднал в трамвая на Европа ... Аз? Вие? Ама, моля ви се, няма такова нещо! То гълъбче пърха под шлифера... (На два-три пъти само тази година бяха публикувани списъци с агенти на комунистическите тайни служби от или все още в редиците на националната телевизия!)
Докога ще трае 50-годишното „Лека нощ, деца”, не знам.
За годината 1959-та обаче искам да ви предложа само две странички истина от една книга с истини - „Българският ГУЛАГ – Свидетели”. Истини, разигравали се в самия център на София, докато от БНТ са се леели (както и днес) школуваните лакировки...


РАЗКАЗВА БОЖИДАР ПЕТРОВ, ТОГАВА 16-ГОДИШЕН:
. . . През периода 1959-1960 г. имах нещастието да бъда закарван от органите на МВР в Столично управление на ул. „Московска"№5 седем пъти. Причините бяха, че съм носел тесни панталони, слушал съм западна музика, танцували сме американски танци и т. н. Ето какво се случи първия път, когато една съботна вечер танцувахме в клуба на ул. „Гочо Гопин". Към 20 часа в клуба влязоха много цивилни и униформени от МВР и накараха повечето от нас, момчетата, да си свалим панталоните, без да сваляме обувките си. Аз и неколцина младежи не се подчинихме. Тогава ни натовариха на една закрита кола, която стоеше пред клуба, и след малко ни свалиха на ул. „Московска" 5. Влязохме в чакалнята и след малко започнаха да ни викат един по един. Дойде и моят ред и аз се озовах в мебелирана стая, в която имаше двама униформени висши офицери. „Сваляй бързо панталоните бе, копеле" - извика единият, дойде до мен и ме удари по лицето. „Чакайте, не ме бийте, нищо не съм направил - извиках аз. - Панталоните са ми нови и са си мои". „Я го карай долу тоя" - каза другият офицер, изведоха ме навън, викнаха един старшина и той ме поведе по стълбите, които водят към бул. „Дондуков". Отляво имаше нощен бар, а срещу него отдясно една врата, в която влязохме. По много стълби, виещи се надолу, стигнахме до друга врата, а след нея - до едно голямо помещение с дър¬вен под и десетина килии около него. Отвориха една и ме блъснаха вътре. Тя беше малка и в нея нямаше ни¬що. Светеше слаба светлина.Тишината беше угнетя¬ваща. Часът бе около 22. Напрягах се да чуя някакъв звук, но нищо не се чуваше. Сигурно след час чух шум от отварящи се врати. Разбрах, че не съм сам.
Мина доста време, сигурно вече беше след полунощ, когато се чуха много стъпки по дървения под и после някакъв глас започна силно да вика: „Всички да си свалят горните дрехи, да си навият ръкавите, да си свалят обувките и чорапите и да навият панталоните до колената. Готови ли сте!" После изщрака ключ: „Излизай", каза някой. Изкараха и други. „Лягай, дигай краката." Страшни писъци огласяха тъмнината. „Не викай, твойта мама, брой до 50." Нещо плющеше. Писъци и ругатни. „Вържи го, неговата мамица." „Дай стола." Това продължаваше повече от час, докато дойде и моят ред. Накараха ме да легна близо до вратата, "която водеше до подземието. Легнах н вдигнах краката по команда. Над мен се беше изправил цивилен мъж със синя риза, вратовръзка н навити ръкави. „Ще броиш до 50 на глас и ако не викаш силно, ще се спасиш и ще те пуснем." Започна се. Близо до мен биеха друга жертва. Един дълъг гумен бич свистеше и нанасяше удари по ходилата - болките аз си ги зная. Преброих до 50, като виках, но слабо, защото като се обадех по-силно, виждах погледа му на убиец. „Ставай, каза ми моят палач, облян в пот. Дай ръцете." Дигнах се да стана, но като се опитах да се изправя на крака, силна пронизваща болка ме стовари на колене. Не можех да стъпя и както си бях на колене, опънах ръцете си, събрани напред. „До 20 ще броиш", нареди той и започна. Той удря, аз броя. Боли, боли, но какво е това пред боя по табаните. „Сега отивай в банята. До един час ще има преглед - който има някаква следа от боя, ще го бием пак." Затътрих се по корем в указаната посока до „банята".
Вътре имаше десетина човека, които лежаха по цимента. Устата ми беше пресъхнала и исках да пия вода, но един палач с мустаци ни каза, че водата не е за пиене и никой не трябва да пие. Ходилата на краката ми се бяха подули, сякаш бяха напомпани с въздух, изглеждаха невероятно огромни, не можех да стъпя и да се изправя. Лечебната процедура беше следната: трябваше да мокрим ръцете си и да ги разтриваме, после да пляскаме - до изчезване на отока. От един маркуч водата течеше непрекъснато по цимента. Мокрех краката си и ги натисках в пода - нещо неимоверно болезнено. Някои не можеха да се изправят, за да извършат предписаната оздравителна гимнастика, която завършваше с тичане на място по цимента, а след това в кръг по дъските около палачите. С голямо усилие успях да „оправя" крайниците си и тогава ме подложиха на „преглед", който минах благополучно. Прегледът се състоеше в следното: показваш си ръцете, пляскаш няколко пъти с тях, после вдигаш един по един краката си, без да лягаш по земята, и при одобрение се обличаш и обуваш. Един от палачите ме изведе по стълбите навън, като на изхода ми каза: „Отивай си право вкъщи и на никого нито дума, защото пак ще те докараме тук." Прибрах се у дома н си легнах. Часът беше 4 сутринта. Не казах нищо на родителите си - не исках да ги тревожа.

Из сборника „Българският ГУЛАГ – Свидетели”,
Издание на вестник „Демокрация”, Сф, 1991, Стр.255 – 257 от 415
Съставители: Екатерина Бончева, Едвин Сугарев, Свилен Пътов,
Жан Соломон

вторник, 6 октомври 2009 г.

Лайпциг - Музей „Кръглия ъгъл”, 2008



Мирна демонстрация в понеделник, октомври 1989 г., Лайпциг

Лайпциг – градът на мирната революция от 1989 г. Тук има много паметни места, свързани с този период. Например, в бившата сграда на „Щази” е разположен музей, посветен на работата на министерството на държавната сигурност на ГДР.

През есента на 1989 г. Лайпциг заедно с Дрезден, Магдебург и Берлин е място за провеждане на мирни демострации против социалистическия режим в ГДР. Те се провеждали всеки понеделник под това название и вече са в учебниците по история.
Жителите на Лайпциг в продължение на месеци се събирали мирно, със свещи в ръце пред градското управление на министерството на държавната сигурност ( или както е придобило печална известност – „Щази”). На 4 декември 1989 г. се случило това, към което те се стремяли толкова дълго: демонстрантите превзели зданието, а социалистическата служба за сигурност прекратила съществуванието си.
Този исторически момент положи началото на процес (продължаващ и до сега) по разследване и осмисляне дейността на Щази, а така също и на нейните престъпления. Стааите и сейфовете на целия пети етаж на „Кръглия ъгъл” – именно така се казвала тази историческа сграда в началото на миналия век, били запечатани. Сградата „Кръглия ъгъл” в Лайпциг е била и си остава символ на преследванията и репресиите от времената на ГДР.



Паметната плоча на входа

В коридорите се усеща характерната миризма на линолеум и стари хартии. Помещенията, в които е разположен музеят, са оставени в оригиналния си вид, както са заварени, без изменения.



Служебна стая с портрет на Ерих Хонекер на стената

Постоянната изложба „Щази – власт и баналност” заема 12 стаи. Тя е посветена на историята на министерството за държавна сигурност, а това означава и социалистическата диктатура в ГДР – режимът, който с помощта на Щази лишавал гражданите на страната от техни основни права, намесвал се в личния живот, подтискал свободата на словото и мненията, нарушавал тайната на кореспонденцията...



Инсталация за парно отопление, използвана за укриване на писма

Четиресет хиляди експоната демонстрират своеобразната азбука на Щази : от вербуването на агенти и нещатни сътрудници (A - "Anwerbung") до килиите – единочки в следствения изолатор (Z - "Zelle"). „Методите на работа” били изострени, а идеологията – човеконенавистна...
Във витрините могат да се видят най- различни подслушвателни устройства и „бръмбари”, филми със записи, униформа, камера за скрито наблюдение, оборудване и предмети за маскировка. Всичко това е допълнено от фотографии и оригинални документи от Лайпциг.



Приспособление за подслушване през стена

„Кръглият ъгъл” е един от малкото музеи в Германия, които са разположени непосредствено в бивши помещения на министерството на държавната сигурност на ГДР и са оставени в напълно автентичния си вид. Именно това позволява съвсем осезаемо да бъде предадена атмосферата на притворство, недоверие и доноси – психологическата злост, излъчвана от Щази.
Тежки са били и условията при задържане под стража. Това е демонстрирано чрез реконструкцията на килиите в следствения арест тук.
Част от експозицията е посветена на смъртното наказание, въведено в Германската демократична република през 1960 година (!). В Лайпциг бил центърът за изпълнение на смъртни присъди. Това зловещо място също може да се посети.
Учредител и домакин е обществена организация – Гражданския комитет „Лайпциг”. Музей „Кръглия ъгъл” работи всеки ден от 10 до 18 ч. Входът е свободен. Намира се на адрес:
Dittrichring 24
04109 Leipzig.

Виктория фон Готберг, Дойче Веле


Снимки: DW, Интернет