Ретро-каналът „БНТ 1” всяка вечер подканва освирепелите си от недоимък и безпътица зрители да образуват радостни трепети в очакване на Великата дата 7 ноември. През 1959 г. на тази Велика дата започва емисиите си Българската национална телевизия. За тези, които не са учили марксизъм – ленинизъм, уточнявам, че в световната история 7 ноември 1917 г. е възприета за знак на Великата октомврийска социалистическа революция в Русия...То са юбилейни рубрики, златни хитове, предстоящи грандиозни концерти и каквото се сетиш в чест на Великата дата 7 ноември. От екрана се леят жизнерадостни вопли, захаросани усмивки, велики културни залпове, намеци и закачки. Тънко и изпипано, (особено в рубриката „50 години БНТ”) повечето са съпроводени с безочлива лакировка на епохата „Комунизъм”, категорично отречена от Европейския съюз. Само два дни след тяхната дата, на 9 ноември 2009-та цяла Европа ще чества 20 години от рухването на комунизма. Да, ама тази информация още не е стигнала до „нашата” обществена телевизия. Може би не й е стигнал бюджета от по 60 – 70 000 000 БГН лева на година и затова се държи като пръднал в трамвая на Европа ... Аз? Вие? Ама, моля ви се, няма такова нещо! То гълъбче пърха под шлифера... (На два-три пъти само тази година бяха публикувани списъци с агенти на комунистическите тайни служби от или все още в редиците на националната телевизия!)
Докога ще трае 50-годишното „Лека нощ, деца”, не знам.
За годината 1959-та обаче искам да ви предложа само две странички истина от една книга с истини - „Българският ГУЛАГ – Свидетели”. Истини, разигравали се в самия център на София, докато от БНТ са се леели (както и днес) школуваните лакировки...
РАЗКАЗВА БОЖИДАР ПЕТРОВ, ТОГАВА 16-ГОДИШЕН:
. . . През периода 1959-1960 г. имах нещастието да бъда закарван от органите на МВР в Столично управление на ул. „Московска"№5 седем пъти. Причините бяха, че съм носел тесни панталони, слушал съм западна музика, танцували сме американски танци и т. н. Ето какво се случи първия път, когато една съботна вечер танцувахме в клуба на ул. „Гочо Гопин". Към 20 часа в клуба влязоха много цивилни и униформени от МВР и накараха повечето от нас, момчетата, да си свалим панталоните, без да сваляме обувките си. Аз и неколцина младежи не се подчинихме. Тогава ни натовариха на една закрита кола, която стоеше пред клуба, и след малко ни свалиха на ул. „Московска" 5. Влязохме в чакалнята и след малко започнаха да ни викат един по един. Дойде и моят ред и аз се озовах в мебелирана стая, в която имаше двама униформени висши офицери. „Сваляй бързо панталоните бе, копеле" - извика единият, дойде до мен и ме удари по лицето. „Чакайте, не ме бийте, нищо не съм направил - извиках аз. - Панталоните са ми нови и са си мои". „Я го карай долу тоя" - каза другият офицер, изведоха ме навън, викнаха един старшина и той ме поведе по стълбите, които водят към бул. „Дондуков". Отляво имаше нощен бар, а срещу него отдясно една врата, в която влязохме. По много стълби, виещи се надолу, стигнахме до друга врата, а след нея - до едно голямо помещение с дър¬вен под и десетина килии около него. Отвориха една и ме блъснаха вътре. Тя беше малка и в нея нямаше ни¬що. Светеше слаба светлина.Тишината беше угнетя¬ваща. Часът бе около 22. Напрягах се да чуя някакъв звук, но нищо не се чуваше. Сигурно след час чух шум от отварящи се врати. Разбрах, че не съм сам.
Мина доста време, сигурно вече беше след полунощ, когато се чуха много стъпки по дървения под и после някакъв глас започна силно да вика: „Всички да си свалят горните дрехи, да си навият ръкавите, да си свалят обувките и чорапите и да навият панталоните до колената. Готови ли сте!" После изщрака ключ: „Излизай", каза някой. Изкараха и други. „Лягай, дигай краката." Страшни писъци огласяха тъмнината. „Не викай, твойта мама, брой до 50." Нещо плющеше. Писъци и ругатни. „Вържи го, неговата мамица." „Дай стола." Това продължаваше повече от час, докато дойде и моят ред. Накараха ме да легна близо до вратата, "която водеше до подземието. Легнах н вдигнах краката по команда. Над мен се беше изправил цивилен мъж със синя риза, вратовръзка н навити ръкави. „Ще броиш до 50 на глас и ако не викаш силно, ще се спасиш и ще те пуснем." Започна се. Близо до мен биеха друга жертва. Един дълъг гумен бич свистеше и нанасяше удари по ходилата - болките аз си ги зная. Преброих до 50, като виках, но слабо, защото като се обадех по-силно, виждах погледа му на убиец. „Ставай, каза ми моят палач, облян в пот. Дай ръцете." Дигнах се да стана, но като се опитах да се изправя на крака, силна пронизваща болка ме стовари на колене. Не можех да стъпя и както си бях на колене, опънах ръцете си, събрани напред. „До 20 ще броиш", нареди той и започна. Той удря, аз броя. Боли, боли, но какво е това пред боя по табаните. „Сега отивай в банята. До един час ще има преглед - който има някаква следа от боя, ще го бием пак." Затътрих се по корем в указаната посока до „банята".
Вътре имаше десетина човека, които лежаха по цимента. Устата ми беше пресъхнала и исках да пия вода, но един палач с мустаци ни каза, че водата не е за пиене и никой не трябва да пие. Ходилата на краката ми се бяха подули, сякаш бяха напомпани с въздух, изглеждаха невероятно огромни, не можех да стъпя и да се изправя. Лечебната процедура беше следната: трябваше да мокрим ръцете си и да ги разтриваме, после да пляскаме - до изчезване на отока. От един маркуч водата течеше непрекъснато по цимента. Мокрех краката си и ги натисках в пода - нещо неимоверно болезнено. Някои не можеха да се изправят, за да извършат предписаната оздравителна гимнастика, която завършваше с тичане на място по цимента, а след това в кръг по дъските около палачите. С голямо усилие успях да „оправя" крайниците си и тогава ме подложиха на „преглед", който минах благополучно. Прегледът се състоеше в следното: показваш си ръцете, пляскаш няколко пъти с тях, после вдигаш един по един краката си, без да лягаш по земята, и при одобрение се обличаш и обуваш. Един от палачите ме изведе по стълбите навън, като на изхода ми каза: „Отивай си право вкъщи и на никого нито дума, защото пак ще те докараме тук." Прибрах се у дома н си легнах. Часът беше 4 сутринта. Не казах нищо на родителите си - не исках да ги тревожа.
Из сборника „Българският ГУЛАГ – Свидетели”,
Издание на вестник „Демокрация”, Сф, 1991, Стр.255 – 257 от 415
Съставители: Екатерина Бончева, Едвин Сугарев, Свилен Пътов,
Жан Соломон
Няма коментари:
Публикуване на коментар