Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

понеделник, 28 март 2011 г.

Първите 3D филми се появили в Германия още през 1930-те

Такова откритие направил австрийският изследовател на нацизма и режисьор Филип Мора. Той се натъкнал в берлински архив на копията на две 3D ленти. Доскоро се смяташе, че технологията за обемни снимки е изобретена в Холивуд през 1950-те години.
Вече около 40 години Филип Мора се занимава с история на киноизкуството в хитлеристка Германия. Австриецът е автор на документалния филм „Свастика”. Там за пръв път бе показано „домашното видео” на Адолф Хитлер, заснет от приятелката му Ева Браун на вилата им в Бавария. Сега режисьорът работи по нов документален проект, с който иска да покаже как нацисткия пропаганден апарат е манипулирал реалните събития за контрол над населението.
Изучавайки архивите на гьобелсовото министерство на пропагандата в Берлин, Мора забелязал две ленти, маркирани като Raum Film (пространствен филм). Оказало се, че те били заснети в независими 3D студия по заповед на министерството. Но не получили известност и така останали да събират прах в архивите.
Кадър от въпросния Raum Film
Никой не им обръщал внимание заради маркираната дума Raum, която означава също и „космос”. Филмите са заснети на 35 мм лента, явно с използване на два обектива и монтирани пред тях призми. Единиет от тях е наречен:”Това е толкова реално, че можеш да го пипнеш”. Разказва за пикник, а най-впечатляващото – пръски от печащи се колбаси, които летят право към зрителите. Втората лента показва шест момичета, излезли на разходка през почивния ден. Двете картини са от по поливин час.
„Качеството на тези филми е фантастично! Нацистите са били луди на тема документиране на всичко и всеки и са се се старали да контролират всяко едно изображение – всичко е било част от схемата как да завладеят властта над страната и народите” – цитира Филип Мора изданието Variety.
По-рано се считаше, че технологията на стереоскопическите или 3D снимки е изобретена в Холивуд през 1950-те. Тогава не получила широко разпространение поради оскъпяването от необходимото оборудване и сложността на целия процес.
Любопитно е, че преди Холивуд такава технология е разработвана и в СССР. През 1941 г. изобретателят Семьон Иванов представил филма си „Земя на младостта”, където изображението било обемно. За прожектирането му бил нужен специален растриран екран, тъй като стереоочила още нямало.

Съветски стереоскопичен фотоапарат от 1960–те.
Горе: Стерео фотокамера от 1920-те.
Източник: Интернет

събота, 19 март 2011 г.

ЛАЧЕНИ ЧЕПИЦИ И СТРЪКЧЕ ПРЕСЕН ЛУК

> При бебешките снимки на Музикалния театър
„Бал в Савоя”, спектакъл на Кооперативния театър - София, 1933. В ролята на Мустафа бей – артистът Иван Станев.
Невъздържана и хронична страст към архивни фотографии посрещна в дома ми цял гастрол на оперетен театър. Във вид на огромен и тежък (формат А3, около 5 кг вес) личен албум на артиста Иван Станев. Горд, запъхтян, но загадъчно усмихнат Иван Попов – внук на театрала, мой колега от в.”Свободен народ”, разтвори внимателно ръчното букинистко чудо: „По-дълъг материал от 90 реда не съм писал, та затова – ти... Тук е цялата история на Музикалния театър до 9.ІХ.1944 г. Когато почина дядо ми (1957 г.), бях на 11 години. Помня доста от историите му. Една от тях дори става за цял екшън...”.

Титулната страница на „Албум Иван Станев” и факсимиле от писмото
Отвори албума, намръщи се на официално писмо, прикачено на титулната страница, освободи го и а - а да го смачка, се отказа и го смота някъде назад. Ето какво пише там (дума по дума):

„ Държавен музикален театър „Ст.Македонски” София, 21.Х.1981 г.
ДО ДРУГАРКАТА ЛИДИЯ СТАНЕВА,
актриса, ул............., ТУК

Уважаема другарко Станева,
Ръководството на Държавния музикален театър „Стефан Македонски” Ви изказва своята благодарност да се преснимат фотоси от албума на Вашия баща – изтъкнатият оперетен артист и ръководител на професионални оперетни състави ИВАН СТАНЕВ.

Много от снимките в албума представляват ценен принос като исторически архив за дейността на Кооперативния оперетен театър в миналото. С тях в музейната сбирка при театъра ще се запълни в голяма степен съществуващата празнина от материали за периода 1919-1944 год.
С признателност Ви връщаме албума в пълна изправност.
ДИРЕКТОР: /з.а. В.Райчев/

Повече от две години с Иван – внука сме изкарали бюро срещу бюро, (разочаровайки зората на прехода с лучисто чистий комерсиален наивитет), вече две десетлетки от тогава, а почти нищо или съвсем бегло за именития му дядо... А и с моя фамилен архив съм до средата... Но нали у съседите е по-интересно?! Е, от есента лека-полека взехме да снимаме, да четем изрезките от вестници, да съпоставяме устните разкази със снимки и публикации (близо 500 на брой!).
Композицията на „Албум Иван Станев” е изненадваща, озарена от божата искра на голям творец. Постройката е колажна, подчинена на модерен литературен похват: поток на съзнанието. Под фотосите без никакви коментари от автора - главен герой, само пояснения за време, място и събитие: личност, роля, сцена, голям приятел, колеги, нежен пол..., фамилия, гастрол, турне у нас или в чужбина. Оставени са да глаголстват многобройните отзиви и рецензии от журналисти.

Асовете Стефан Македонски, Иван Станев, Вера Сълплиева, Марков в оперетата „Черната роза”, София, 1933 г.
Разказът за живота на артиста е хем хронологичен, хем завъртян около дадена персона или спектакъл, хем със смели препратки през годините, хем в началото и в края на творческия път, поглед през очите на мъдър и поживял човек. На един от любимците на българската публика (с близо 40-годишна кариера) и театрален бос до 1944-та Иван Станев. Съвсем в реда на нещата е такъв професионал да е сред асове на българския драматичен театър и оперета. Неиздаваната книга- албум е подредена с ликове на Мими Балканска, Вера Сълплиева, Тинка Краева, Никола Попов, Стефан Македонски, Невена Дочева, Надя Ножарова, Кръстьо Ленски, гостуващи актьори от чужбина. Така, както са се срещали, работили са заедно, жънели са успехи, веселели се...Още на първите страници, когато разказът е за Свободния оперетен театър (сезон 1918-1919), сериозно място е отредено и на творческия му ръководител тогава, артистът Стоян Бъчваров.

Студиен портрет с автограф на артиста Стоян Бъчваров - София, 5.VІІ.1919
Театралите у нас знаят кой е Стоян Бъчваров. Но във Варна и малчуганите от детската градина никога няма да го сгрешат – това е основателят на Варненския дреаматичен театър.Освен с разкошния студиен портрет, ръководителят на Свободния театър Стоян Бъчваров се е стаил в албума и на черно-бяла групова снимка от 1918 г.В десния горен ъгъл на стр.3 от албума до кадъра е изписано: „Свободен театър „Оперета и Драма”, сезон 1918- 19 г. Ръководители: П.К. Стойчев – Ст. Бъчваров”.
Трупата на Свободен театър „Оперета и Драма”, София, сезон 1918-19 г. Вторият сред седналите (отдясно наляво) е артистът Стоян Бъчваров
Горе, сред младите, с папионка и кученце в ръце (явно - талисман на трупата), е Иван Станев. Стоян Бъчваров е сред седналите, вторият отдясно наляво. От Иван – внука знаех, че албумът е поръчван на художник, а по правописа на обяснителните тестове, че е композиран преди правописната реформа от 1945 г. Анализирайки ситуацията, стигнахме до извода, че тази снимка (както и други от Втората световна война и след нея) са добавяни и надписвани с новия правопис лично от автора на албума. Този фотос с различна подредба и в оригинал присъства и на съседна страница. На черно-бялото копие са 20 души пред обектива, а на дубъла-оригинал (с леко осветен негатив отляво) са 19 артисти.

Свободен театър – 1918-19 г., първата трупа и първата снимка на Националния музикален театър „Ст. Македонски”- София
След сериозно освежаване на компютър ето вече кадър, изпипан и във фотографско, и в композиционно, и в историческото си великолепие – Свободния театър ,Сезон 1918-19, на практика прадядото на днешния Национален музикален театър. Да го кажем съвсем в стил „Веселата муза”, която води творците: Това е първата бебешка снимка на оперетния театър в България! Вторият сред седящите отдясно наляво е Стоян Бъчваров. И като казах „артистите” преди малко, съвсем не сгреших... На дигитална битка с 90-годишната патина, изсветляване, драскотини и сияния от фиксажа тръгнах привлечен не толкова от асовете тук, колкото от хитроумния театралния скеч на... суфльора. Вижте го горе на прозорчето – превърнал го е в суфльорска будка като на сцената. А за да е съвсем ясно, че от него „зависи всичко”, чете ухилен от тетрадка с етикета надолу... Фотографът пък го е турил в най-силната композиционна точка. Така че и на кадрото да е пръв! Може би и затова е изпортил лекичко тоя кадър, та през 50-те Иван Станев е ходил да търси да преснима дубъла за пълна точност на имена и хора.
Свободен оперетен театър, Сезон 1919-20 г., София
Последната снимка от днешния разказ е достолепна и величествена. Нарекох я „Завесата – майка” – двете подадени глави на момчето и момичето от „цепката” в средата съзнателно или не пресъздават прастария култ към утробата и сътворението... Моя си съпоставка... На практика това е снимката на „1-годишното бебе” Музикален театър. През този сезон 1919-1920 артистите от Свободния оперетен театър се сдобиват със собствен дом. Намирал се е на същото място, както и сега – между Паметника „Левски” и конюшните на Н.В. Фердинанд І в София. Бил е паянтов, предимно от дърво, но със сцена и завеса! Театралният състав е издокаран по последна европейска мода – с лачени чепици, бомбета, а някои с бастунчета и цигарета. Тук Иван Станев е първият седнал вляво, гледа мрачно като в роля към следващия седнал мъж (между тях е примата Вера Сълплиева също в страхотен шик!). Третият (седнал) отляво надясно, струва ми се, пак е Стоян Бъчваров. Тук е без очила и не може да се каже с точност... .
Всички на груповия портрет са в топли дрехи, което подсказва сезона. Но отново театрален скеч на тоя сладур – суфльора датира точно снимката: пролетта на 1920-та година. Защо? Ами освен че е загърнал зиморничаво пешовете на сакото си да изобрази какъв студ берат по репетиции в паянтовата постройка, той държи в ръка, а-а да го захапне, стръкче пресен градински лук! На фона на цялата изисканост и тържественост на историческото кадро... Смял съм се като луд с този момък. Може би е станал голям артист после...
Хрумна ми, че „Албум Иван Станев” кажи-речи не бе отварян цели 30 години. Сега усещам как ме обсебват личностите в него. Фигури на свободни, изискани и талантливи наши предци, на които само можеш да свалиш шапка и да ръкопляскаш.

Момчил ПОПОВ
Илюстрации: „ Албум на артиста Иван Станев”
С любезната помощ и верабално съавторство на Иван Попов – внук на оперетните асове Вера Сълплиева и Иван Станев
Още от албума: http://www.lostbulgaria.com/?cat=431

понеделник, 14 март 2011 г.

ВАКАРЕЛ - С ТУПАН И БАРУТ СРЕЩУ РАЗБОЙНИЦИ, 16 век

Едно от тези войнугански села - Локорско, преживяло през 1574 г. унищожително разбойническо нападение. Трудно е да се съди по съхранилите се данни защо именно върху него паднал изборът на петдесетината души разбойници. Дали те били донякъде раздразнени от войнушкия му статут или пък именно в Локорско по една или друга причина разчитали на по-богата плячка. 

Във всеки случай се наложило срещу разбойниците да бъдат изпратени султанови войски под предводителството на някой си Мустафа Чавуш. В завързалото се сражение 34 души от разбойниците били убити и други 7 души заловени. Жертви дал и отредът на Мустафа Чавуш - четирима убити и още други четирима от хората му заедно със самия Мустафа - ранени.

Все пак можело да се счита, че четата на разбойниците е разбита и победителите тържествували, набучили на колове главите на убитите. Заловените живи злосторници били навързани на синджири и очаквали да бъдат екзекутирани публично за назидание.
 Преследвачите обаче не се успокоили и потеглили заедно с пленниците си за Берковица, за да открият местата, където се криели останалите нарушители на реда и закона. Но като претърсвал Балкана наоколо и водел със себе си пленените, вероятно за да му посочат свърталищата на разбойниците, берковският войвода бил изненадан от ново разбойническо нападение. Четирима от пленниците му, а именно Диване Махмуд, Диване Хасан и още двама души били освободени, а самият берковски войвода попаднал в ръцете на враговете си.
Очевидно тази голяма разбойническа акция, колкото и да не била нещо изключително и необичайно за времето си, получила доста широк отглас, защото за нея били осведомени, освен кадията на София, също така и румелийският бейлербей и кадиите на Самоков и Нови пазар (в Югославия).

Запазилата се във връзка с този случай султанска заповед съдържа интересни сведения и за състава на разбойническата дружина. Очевидно тя била формирана от недоволни спахии и субашии, тъй като разгневеният султан заповядал успелите да се изплъзнат размирници да бъдат на всяка цена заловени, а тимарите им - отнети и предадени във владение на други лица.
Многобройни групи разбойници върлували през XVI в. и в района между софийските села Нови хан и Вакарел. На любознателните пътници тукашните селяни дори разправяли, че „тук в предишните времена изобщо не е имало обитатели поради многото разбойници”. Едва султан Сюлейман I Законодател наредил нарочно на това място, та и по целия път, който пресичал билото на Хемус, т. е. Стара планина, да бъдат заселени жители със задължението да охраняват пътническите кервани от нападенията на разбойниците.
Ето как се справяли със задълженията си българите от Вакарел и съседните му села, както ни описва действията им Антон Вранчич: „Поставят стражата така: избират твърде високо място в планината, надвесващо се над държавния път така, че пазачът да има пред погледа си и самия път, а и накъдето се обърне, да може да вижда най-далеч. Тук в една малка сламена колиба бди само един човек. Неговото задължение е, когато види хора някъде по пътя или в гората, да удря тъпан и с този знак да напомня на хората, че са забелязани от стражата.


Ако случайно някъде има извършено разбойничество, веднага жителите на същото място се подлагат на разследване и ако не признаят, че техни хора са извършили разбойничеството и не посочат извършителите, биват наказвани, като че ли те самите в действителност са го извършили. В резултат на това сега тези планини биват преминавани спокойно дори и от малко пътници, защото всяко село, което преди това само е пращало разбойници, сега от страх за наказание пази своята територия.”
Антон Вранчич все пак като че ли донякъде надценява резултатността от предприетите мерки за охрана на пътищата. Не случайно и през следващите десетилетия и столетия прочистването на централните пътища от разбойници създавало немалко грижи на османската власт. Понякога тези акции придобивали характер на истински военен поход. Така се процедирало например по сведения на французина Льофевр през 1611 г., когато в едно ранно септемврийско утро срещнал султански служител, „придружен от около 200 души на коне и пешаци, той на каруца, а след него още и осем местни колари”. „Отиваше в София - пише Льофевр,- за да сложи край на грабежите, които ставали из околностите и да осигури пътищата.”
Елена Грозданова, Стефан Андреев , Из книгата «Българите през XVI век. По документи от наши и чужди архиви», София, 1986, Стр.131.
Гравюра: Феликс Каниц, «Стар български мост», ок. 1870 г.

вторник, 1 март 2011 г.

ПОДУЕНЕ - ДРЕВНАТА ОДИАНА

Селище при светилището на Диана или «шопско определение за разстояние близко до София»


Руски войници пред руините на църквата „Св. София”, 1878

Ами Буе твърди, че през 1829 г. руските войски през Ряхово и Враца достигнали до Подуене. В текста му Константин Иречек забелязва важна подробност. Че Подуене в това сведение е отбелязано като село Одиана, на латиница „Оdiаnа". Ами Буе, този Нестор на балканистиката, както го наричат историците, минава през София през 1836 г., когато върлува чумата. Той не остава в града, плашат го мрачните шествия. Стига до Подуене, но и тук не му се иска да отсяда, а продължава до Новоселци, за да пренощува.


Името „Odiana" е с древен произход. То подсеща, че тук е имало светилище на Диана, нещо приемливо, като знаем, че землището е било в ловните предели на някогашна Сердика. Софийските села са имали свои култове, олтари и обществени имоти, въпреки несъмненото им подчинение от града. Самите сердикийци също имат предпочитания към Диана, или както траките я наричали Артемида. Освен в сердикийските монети, тя е засвидетелствана и в жертвеник от пределите на града. Край село Враждебна, а това е в непосредствена близост до Подуене, е открит един релеф, в който Артемида язди елен. Несъмнено, именно като ловно селище, Подуене осигурявало на сердикийците, а по-късно и на средечаните, соколари и ловни водачи.


Името дава възможности и за по-различно тълкуване. То например е близко до Одеон (от гр. „пение"). Одеони са били второстепенните театри, които служели предимно за репетиции и малки представления. Досега обаче, в Подуене не са открити следи от амфитеатрален градеж, които биха подсказали „одеонът" на някогашна Сердика. Така че приемливо е да считаме Одиана, като название на селище при светилището на Диана. През робството, а може би и преди това, в ранното средновековие, старото име било напълно изместено от Подуене. То крие шопско определение за разстояние близко до София.


Така е споменато и в 1606 г. в регистри за изброяване на домакинствата. Селището е отбелязано така и в един „дефтер" от 1683 и 1684 г. Могат да се споменат и други документи и извори. Същественото е, че между XV и XVI век то е Подуене. През XV в. то е било тимар на Сака Караджа, сераскер на Знепол. Данъците, тегобите, исковете, били непосилни.Народната вяра обаче не угасвала. Това е отразено в песните, поговорките, та дори и в местните везби, с кръстчета върху волски рога и със старобългарски плетеници. Името на Подуене било вписано и в „Царския поменик" от XVII век, изписан в Зограф. То е сред будните селища от Софийско, които, макар и не много заможни, изпращали свои дарители чак в Света гора.


Подуенци са едни от онези, които са сътворили името на самата София. Това станало по църквата извисена на височината. Отначало казвали, че отиват на пазарището при „Св.София", докато опростили изговора на София, т. е. при поздрав отвръщали: „Отивам на София", „На пазар у София", „На софийскио пазар", „На София". Както споменах, самите подуенци винаги се считали близо до града, дори съвсем близо. За тях, както забелязва в едно свое проучване и П. Р. Славейков, „дори псувнята не крие злонамереност", тя е повече фолклор, неудържим стремеж към естествен и колоритен израз.


Карта на София – 1871, от пътешественика Феликс Каниц

В своя „Български дневник" Константин Иречек описва така един събор в следосвобожденското селище: „Подир пладне имаше „събор" в Подуене: отидохме там с Генчева. Стоянов подхвана македонско хоро. Шопкини, шопи, артилеристи, черкез на кон, чардаш и други танци. Играеха немци (слуги, готвачи и т. н.) с флашинет. Един пиян шоп с чудно „самообладание" танцуваше на ливадата далеч от цялата публика, с всички движения на хорото."


Това е съвсем скоро след Освобождението и преживените пожарища, за които пише френският кореспондент Дик дьо Лонлей, който сам бяга „от Подуени", което черкезите подпалили „на другия ден след разгрома си!". Той твърди и говори не за Подуени, а за Подени, което все още напомня за името на Одиана с прастария култ към Артемида. В тези пожари изгаря църквицата, наричана от подуенци „Пантале", т. е. „Св. Панталеймон" в местността Изворо. Била строена някъде след 1396 г., свързана с преданието за лековитостта на извора, тъй като св. Панталеймон е светец - лечител. Това подсказва, че Подуене е защищавало верската си независимост. До освобождението при подуенското гробище е и църквата „Св. Петка", рухнала под напора на годините. Известно е и тукашното оброчище „Св. Троица".


Сегашната църква „Св. Богородица" е построена през 1883 г. Поначало шопът не е религиозен, но вярата е била неговата национална опора. А е имало на кого да се съпротивлява. През XV век селището е тимар на споменатия Сака Караджа, а от 1595 г. е останал документ, в който се казва: „Мехмед - взел е участие в султанските походи в Унгария и на Изток и е заслужил. Затова му се дава тимар в Санджак паша, нахия София, в селата Подуяне и др." Въпреки всички теглила подуенци устояли на времето. Будни българи внесли своя багра в бъдещето на града. А това не е малко.

Георги ТАХОВ
Из книгата „От Средец до София”, 1987