Едно от тези войнугански села - Локорско, преживяло през 1574 г. унищожително разбойническо нападение. Трудно е да се съди по съхранилите се данни защо именно върху него паднал изборът на петдесетината души разбойници. Дали те били донякъде раздразнени от войнушкия му статут или пък именно в Локорско по една или друга причина разчитали на по-богата плячка. Във всеки случай се наложило срещу разбойниците да бъдат изпратени султанови войски под предводителството на някой си Мустафа Чавуш. В завързалото се сражение 34 души от разбойниците били убити и други 7 души заловени. Жертви дал и отредът на Мустафа Чавуш - четирима убити и още други четирима от хората му заедно със самия Мустафа - ранени.
Все пак можело да се счита, че четата на разбойниците е разбита и победителите тържествували, набучили на колове главите на убитите. Заловените живи злосторници били навързани на синджири и очаквали да бъдат екзекутирани публично за назидание.
Преследвачите обаче не се успокоили и потеглили заедно с пленниците си за Берковица, за да открият местата, където се криели останалите нарушители на реда и закона. Но като претърсвал Балкана наоколо и водел със себе си пленените, вероятно за да му посочат свърталищата на разбойниците, берковският войвода бил изненадан от ново разбойническо нападение. Четирима от пленниците му, а именно Диване Махмуд, Диване Хасан и още двама души били освободени, а самият берковски войвода попаднал в ръцете на враговете си.
Очевидно тази голяма разбойническа акция, колкото и да не била нещо изключително и необичайно за времето си, получила доста широк отглас, защото за нея били осведомени, освен кадията на София, също така и румелийският бейлербей и кадиите на Самоков и Нови пазар (в Югославия).
Запазилата се във връзка с този случай султанска заповед съдържа интересни сведения и за състава на разбойническата дружина. Очевидно тя била формирана от недоволни спахии и субашии, тъй като разгневеният султан заповядал успелите да се изплъзнат размирници да бъдат на всяка цена заловени, а тимарите им - отнети и предадени във владение на други лица. Многобройни групи разбойници върлували през XVI в. и в района между софийските села Нови хан и Вакарел. На любознателните пътници тукашните селяни дори разправяли, че „тук в предишните времена изобщо не е имало обитатели поради многото разбойници”. Едва султан Сюлейман I Законодател наредил нарочно на това място, та и по целия път, който пресичал билото на Хемус, т. е. Стара планина, да бъдат заселени жители със задължението да охраняват пътническите кервани от нападенията на разбойниците.
Ето как се справяли със задълженията си българите от Вакарел и съседните му села, както ни описва действията им Антон Вранчич: „Поставят стражата така: избират твърде високо място в планината, надвесващо се над държавния път така, че пазачът да има пред погледа си и самия път, а и накъдето се обърне, да може да вижда най-далеч. Тук в една малка сламена колиба бди само един човек. Неговото задължение е, когато види хора някъде по пътя или в гората, да удря тъпан и с този знак да напомня на хората, че са забелязани от стражата.
Ако случайно някъде има извършено разбойничество, веднага жителите на същото място се подлагат на разследване и ако не признаят, че техни хора са извършили разбойничеството и не посочат извършителите, биват наказвани, като че ли те самите в действителност са го извършили. В резултат на това сега тези планини биват преминавани спокойно дори и от малко пътници, защото всяко село, което преди това само е пращало разбойници, сега от страх за наказание пази своята територия.” Антон Вранчич все пак като че ли донякъде надценява резултатността от предприетите мерки за охрана на пътищата. Не случайно и през следващите десетилетия и столетия прочистването на централните пътища от разбойници създавало немалко грижи на османската власт. Понякога тези акции придобивали характер на истински военен поход. Така се процедирало например по сведения на французина Льофевр през 1611 г., когато в едно ранно септемврийско утро срещнал султански служител, „придружен от около 200 души на коне и пешаци, той на каруца, а след него още и осем местни колари”. „Отиваше в София - пише Льофевр,- за да сложи край на грабежите, които ставали из околностите и да осигури пътищата.”
Елена Грозданова, Стефан Андреев , Из книгата «Българите през XVI век. По документи от наши и чужди архиви», София, 1986, Стр.131.
Гравюра: Феликс Каниц, «Стар български мост», ок. 1870 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар