Руски войници пред руините на църквата „Св. София”, 1878Ами Буе твърди, че през 1829 г. руските войски през Ряхово и Враца достигнали до Подуене. В текста му Константин Иречек забелязва важна подробност. Че Подуене в това сведение е отбелязано като село Одиана, на латиница „Оdiаnа". Ами Буе, този Нестор на балканистиката, както го наричат историците, минава през София през 1836 г., когато върлува чумата. Той не остава в града, плашат го мрачните шествия. Стига до Подуене, но и тук не му се иска да отсяда, а продължава до Новоселци, за да пренощува.
Името „Odiana" е с древен произход. То подсеща, че тук е имало светилище на Диана, нещо приемливо, като знаем, че землището е било в ловните предели на някогашна Сердика. Софийските села са имали свои култове, олтари и обществени имоти, въпреки несъмненото им подчинение от града. Самите сердикийци също имат предпочитания към Диана, или както траките я наричали Артемида. Освен в сердикийските монети, тя е засвидетелствана и в жертвеник от пределите на града. Край село Враждебна, а това е в непосредствена близост до Подуене, е открит един релеф, в който Артемида язди елен. Несъмнено, именно като ловно селище, Подуене осигурявало на сердикийците, а по-късно и на средечаните, соколари и ловни водачи.
Името дава възможности и за по-различно тълкуване. То например е близко до Одеон (от гр. „пение"). Одеони са били второстепенните театри, които служели предимно за репетиции и малки представления. Досега обаче, в Подуене не са открити следи от амфитеатрален градеж, които биха подсказали „одеонът" на някогашна Сердика. Така че приемливо е да считаме Одиана, като название на селище при светилището на Диана. През робството, а може би и преди това, в ранното средновековие, старото име било напълно изместено от Подуене. То крие шопско определение за разстояние близко до София.
Така е споменато и в 1606 г. в регистри за изброяване на домакинствата. Селището е отбелязано така и в един „дефтер" от 1683 и 1684 г. Могат да се споменат и други документи и извори. Същественото е, че между XV и XVI век то е Подуене. През XV в. то е било тимар на Сака Караджа, сераскер на Знепол. Данъците, тегобите, исковете, били непосилни.Народната вяра обаче не угасвала. Това е отразено в песните, поговорките, та дори и в местните везби, с кръстчета върху волски рога и със старобългарски плетеници. Името на Подуене било вписано и в „Царския поменик" от XVII век, изписан в Зограф. То е сред будните селища от Софийско, които, макар и не много заможни, изпращали свои дарители чак в Света гора.
Подуенци са едни от онези, които са сътворили името на самата София. Това станало по църквата извисена на височината. Отначало казвали, че отиват на пазарището при „Св.София", докато опростили изговора на София, т. е. при поздрав отвръщали: „Отивам на София", „На пазар у София", „На софийскио пазар", „На София". Както споменах, самите подуенци винаги се считали близо до града, дори съвсем близо. За тях, както забелязва в едно свое проучване и П. Р. Славейков, „дори псувнята не крие злонамереност", тя е повече фолклор, неудържим стремеж към естествен и колоритен израз.
Карта на София – 1871, от пътешественика Феликс Каниц В своя „Български дневник" Константин Иречек описва така един събор в следосвобожденското селище: „Подир пладне имаше „събор" в Подуене: отидохме там с Генчева. Стоянов подхвана македонско хоро. Шопкини, шопи, артилеристи, черкез на кон, чардаш и други танци. Играеха немци (слуги, готвачи и т. н.) с флашинет. Един пиян шоп с чудно „самообладание" танцуваше на ливадата далеч от цялата публика, с всички движения на хорото."
Това е съвсем скоро след Освобождението и преживените пожарища, за които пише френският кореспондент Дик дьо Лонлей, който сам бяга „от Подуени", което черкезите подпалили „на другия ден след разгрома си!". Той твърди и говори не за Подуени, а за Подени, което все още напомня за името на Одиана с прастария култ към Артемида. В тези пожари изгаря църквицата, наричана от подуенци „Пантале", т. е. „Св. Панталеймон" в местността Изворо. Била строена някъде след 1396 г., свързана с преданието за лековитостта на извора, тъй като св. Панталеймон е светец - лечител. Това подсказва, че Подуене е защищавало верската си независимост. До освобождението при подуенското гробище е и църквата „Св. Петка", рухнала под напора на годините. Известно е и тукашното оброчище „Св. Троица".
Сегашната църква „Св. Богородица" е построена през 1883 г. Поначало шопът не е религиозен, но вярата е била неговата национална опора. А е имало на кого да се съпротивлява. През XV век селището е тимар на споменатия Сака Караджа, а от 1595 г. е останал документ, в който се казва: „Мехмед - взел е участие в султанските походи в Унгария и на Изток и е заслужил. Затова му се дава тимар в Санджак паша, нахия София, в селата Подуяне и др." Въпреки всички теглила подуенци устояли на времето. Будни българи внесли своя багра в бъдещето на града. А това не е малко.
Георги ТАХОВ
Из книгата „От Средец до София”, 1987
Няма коментари:
Публикуване на коментар