Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

четвъртък, 17 януари 2013 г.

РОЖДЕНИЕТО НА НАШИЯ ЦАР, 1894


Проф. Александър БАЛАБАНОВ


На 18. януарий 1894. година се роди нашият любим цар Борис III. Топовни гърмежи екнаха под софийското небе.

През тая паметна сутрин всички в столицата тичаха, викаха и се радваха. Шопите хвърляха капи нагоре, провикваха се радостно и току повтаряха:

- Хе-е, князче ни се роди, хе-е!

И ние, учениците, от сърце се радвахме. В студената утрина духахме в ръцете си, викахме, тичахме. И никой не знаеше накъде. С нас затичаха и селяни, и граждани, па току се намерихме пред двореца.

НВ Цар Борис III Обединител

- Влизайте вътре! – извика един шоп.

Всички навлязохме.
- Урааа ! Да живее князчето!

Други шоп се провикна:
- Ние сме дошли тук да видиме князчето! Няма да си ходиме, докато не ни го покажете! Да знаете, хей ! Да знаете !

И всички подехме неговите думи. И подрипвахме от студ.

- Как ще го видите ? Нали то е малко. Ще простине ! – викаха дворцовите хора.

- Князчето е князче – не може да простине. Да го видиме-е-е-е !

И пак почна подскачането под звуците на „Ние сме дошли тук да го видиме!...”

Най-после от балкона го показаха.

И с гръмко „ура” напустнахме двореца.

На площада се изви буйно хоро. Играеше мало и голямо. Пищяха гайди, бумтяха тъпани. Чуваха се и весели подвиквания. Ликуващ народ изпълни улиците.

Александър БАЛАБАНОВ
 
Из Читанка за отделенията, 1940.
Литография: Йозеф ОБЕРБАУЕР

петък, 11 януари 2013 г.

СЪРЦЕТО НА АЛЕКО, 1897

150 години с писателя Алеко Константинов

От Кирил ХРИСТОВ

Когато д-р Кръстев узна, че сме съседи с Алеко, че се срещаме почти всеки ден, да пием наедно бира и че аз съм твърдо решил напролет да замина за Неапол, той ме натовари с една приятна работа: да убедя Алеко да замине и той за Италия. Говори ми дълго и ми каза между другото, буквално тия думи:

- Алеко загива. Партизани използуват неговата популярност и го влачат насам-нататък със себе си, без да искат да знаят колко това е опасно за него. Той не може повече нищо да работи, освен фейлетони, които няма да прибавят много към неговото значение. Едно пътуване в Италия би го освежило и би го върнало към същински писателски труд. Той би написал прелестна книга пътни бележки. Понеже обича да пътува, аз вярвам, че лесно ще го убедиш. Готов съм да му дам четиристотин лева в аванс.

Четиристотин лева в него време бяха равни на двайсетина хиляди и повече днешни пари.

Като казах на Алеко предложението на Кръстев, той в първия миг се израдва, после се умисли. И обясни ми, че един единствен път в живота му роднини се обърнали към него като към адвокат, да води някакъв дълъг и объркан процес за наследство. Не можел по никой начин да им откаже. Щял да ги огорчи. Тая чиста душа!
––––––––––––
Снимката горе: Един от първите излети до Черни ръх – август, 1894 г. Литераторът- философ д-р Кръстьо Кръстев /вторият отляво/ и  писателят Алеко Константинов  /крайният вдясно над шопите с гегите/ със софийски учители  на Златните мостове, Витоша.  Сн.: Bulgarian Connection
. . .
С Алеко се виждах обикновено надвечер. Отивахме на разходка в Пепиниерата, както тогава се наричаше паркът зад Орловия мост, и после на връщане се отбивахме във фабриката на Прошек да пийнем бира. Тогава на южната й страна, в края на улица Сан-Стефано, се ширеше градината на фабриката, позната под името Дълбок зимник; през лятото тя биваше претъпкана. Зиме се събираха гости най-вече в две-три стаи, в които се влизаше една през друга надлъж, в дясно от входа. Не ще съмнение, че при всяка среща аз намирах случай да подразня Алеко с Италия, макар да смятахме, че въпросът за него е решен. Проклет процес! Колко и сам той съжаляваше, че няма как нито да се откаже от него, нито да го повери някому.
- Един-единствен път роднини са ме зачели като адвокат - смееше се той - може ли да им откажа?

У Прошек бяха прибавили нова стая в дългата редица. Една вечер сядаме там. От нея имаше врата към двора. По едно време Алеко излезе през там. След малко се връща от другата страна  през всички стаи с кърпа на лицето и се смее с глас. Пред вратата на новата стая още не било сложено стъпало, а вън мрак; та като рекъл да слезе, пада по очи и се ударва в носа и челото. Някои посетители наскачаха, сърдят се, викат:
- Абе, като не е турено стъпало, защо не заключите вратата?
Алеко се смее и се подиграва със себе си.

Веднъж в същата тази стая бяха повече приятели с нас. Някой заговори за Бай Ганя. Алеко се стесни и подири да промени разговора. Той се обърна към мене с тия сензационни думи:
- Ти, Кириле, знаеш ли, че аз имам дупка в главата?

- Как така дупка в главата? Къде?
Той събра трите ми пръста на дясната ръка, като кога човек ще се прекръсти, и ги натисна право в средата на темето. Те хлътнаха на сантиметър - два вътре. Костите не бяха срастнали, като у пеленаче. Аз си дръпнах изплашен ръката.

Алеко се залива със смях и казва:
- Виждаш ли? Представи си, че и тая дупка беше пълна с мозък...
Всички искат да опитат, и той добродушно ги остави „да му бръкнат в главата". Само за Бай Ганя да не приказват.

. . .
Пролетта дойде. Мисията, която д-р Кръстев ми бе възложил, не сполучи. Редакторът на "Мисъл" се страшно ядосваше, аз също; но каква полза. И да бавя още пътуването си, нищо не би помогнало. Една вечер, след като бях няколко седмици отлагал заминаването си, най-ненадейно при сбогуване, когато пак стана дума за роднинския процес, взех решение и казах:
- Я аз утре да се пилея!

Алеко се усмихна горчиво, махна дясна ръка:
- Върви барем ти!
Очевидно беше, че му е неизказано мъчно, гдето тоя дяволски процес на роднини го задържа в България.

Четири чудни месеца на живот като в най-хубав сън. И все пак, през това време бе готова, без да разбера как, втората ми сбирка "Трепети".

Свищов. Паметникът и родната къща-музей на Алеко Константинов. Пушката на убиеца, окървавените дрехи и сърцето на сатирика в стъкленицата. Сн.: Б. Патарински

Един ден получавам от Кръстев, с когото по-често разменях писма, тия ужасни редове:
"13.V.97. Вторник. Пазарджик.
Дойдох в П(азарджик), за да видя кървавия труп на Алека. Разбирате ли какво Ви казвам: трупът на Алека. Пътувал с Такева, на 11-и вечерта, в 9 ч., около 9-10 км от Паз(арджик), един залп, от 4-5 разкрача, изгърмява и ударва само Алека - в сърцето. Злодейският куршум е знаял, че там го най-много болеше и че там беше най-уязвим.
Работата е партизанска; подкупени убийци са пратени за Такева. София е в тревога; аз тръгнах от там вчера в 11 ч., а тая заран дойде и Дас(калов, П. Н.) с няколцина други. - Пращам Ви и притурката на "Знаме", писана от Ризова.
Ще гледам да му туря портрета в след(ващата) кн(ижка); напишете непременно нещо за него и пратете".

Вик и плач с глас накараха хазаите ми да нахълтат в моята стая. Когато дигнах прихлупеното на масата си мокро от сълзи лице, пред мене стояха мъж, жена, три дъщери  и две братовчедки, всички с изплашени очи. Какво лошо известие съм получил? Какво нещастие ме е сполетяло?

Разправям им хълцайки, че е убит от политически  нехранимайковци най-добрият ми приятел, един знаменит писател. Очите на някои от момичетата са също пълни със сълзи. Бащата казва:
- Като се живее при такива страшни условия у вас, не се връщай, остани в хубавата Италия.

Ех, да бих могъл, не бих се колебал ни миг да го сторя.
. . .
Като се върнах в София, отивам право у д-р Кръстев. Той взе от един библиотечен  шкаф широко стъкло с някакъв предмет вътре в течност и ми го подаде.

- Сърцето на Алеко!
Едва не го изтървах.
Повтори се оня припадък на скръб, който преживях в Неапол при получаване на първото известие. Бях мислил дълго  и отчаянието от дивашките условия на българския тогавашен (само тогавашен ли?) живот бе се вглъбило, бе така заседнало в душата  ми, че никога да не е възможно да бъде изтръгнато.

Кирил ХРИСТОВ
Из книгата „Затрупана София”

петък, 4 януари 2013 г.

АС- ПИЛОТ ОТ БИТКИТЕ НАД СОФИЯ Е НА 97 ГОДИНИ ДНЕС

355 ЛЕТЦИ НА НАПАДАТЕЛИТЕ СА СВАЛЕНИ И ПЛЕНЕНИ
Атанас Матев от 3/6 орляк е от храбреците – авиатори, защитавали столицата редом с кап. Списаревски през зимата на 1943-44 г.

Из Фейсбук-страницата
„Български исторически календар”:
Тази вечер в рубриката "Заветът на нашите предци" ще Ви представим един български герой, защитавал небето над България по времето на Втората световна война. Името му е Атанас Матев и е дядо на нашия почитател Николай Станчев. Атанас Матев е бил в 3/6 орляк и е единственият все още жив свидетел на тарана на кап. Димитър Списаревски! Днес Атанас Матев е на 97 години.
28 декември 2012 г.

СВАЛЕНИ И ПЛЕНЕНИ СА 355 ЛЕТЦИ НА ПРОТИВНИКА

Чарлз ЛАНИУС, Военен кореспондент на
National Broadcasting Company, 1944-45 г

Наблюдавах как Червената армия нахлу в разрушената от войната София, България, в 14,10 часа на 16 септември 1944 година. Престоях в България осем месеца, за да видя какво става в тази окупирана от руснаците страна...
Южното крило на Народния театър „Иван Вазов” след бомбандировките /Фото: Никола Стоичков/
....
Малко по-късно започна да се проявява силна реакция срещу Съветския съюз и поставеното от него правителство. Българите очакваха либерално демократично управление, излъчено от народа, но вместо това получиха комунистическа диктатура. Пряк политически резултат бе, че започнаха да гледат към САЩ повече от когато и да било преди. Имаха достатъчно лош опит от фашизма и не искаха комунизъм. Мислеха, че Съединените щати ще им помогнат да станат демократична страна. Руснаците и комунистите обаче бяха добре осведомени за тази тенденция и започнаха усилено да пречат и подбиват престижа на Америка.

Първа възможност за това им се удаде, когато от Турция дойдоха четирима американски военни да търсят и освободят американски летци от свалени в България американски самолети. Възглавявана от поручик Хари Харпър, групата свърши отлична работа. Само за три дни 355 американски офицери и войници бяха на път за Турция. От Харпър и подчинените му зависеше да бъдат открити и други американски военни в провинцията. Една вечер обаче руски поручик им заявил, че не са желани в България. Харпър протестирал пред руския комендант, но той им дал 24 часа да напуснат страната. Британската мисия, оглавявана от Харолд Гибсън, получила същото нареждане.
Поручик Харпър искаше да остане с риск да бъде арестуван, но полковник Гибсън бе загрижен да не се предизвика международен инцидент. Затова към шест часа вечерта двете мисии с 15 автомобила се срещнаха пред хотел “България”. Съветските представители задържаха потеглянето им с два часа, за да не разберат софийските граждани какво става. След това, придружени от руски конвой, мисиите потеглиха за Турция. Стотиците българи, станали свидетели на това престъпление, с право бяха слисани – нали руснаците, британците и амеиканците са съюзници? На следващия ден това събитие с добавки и украшения бе публикувано в българската преса.

Из статията "Аз видях как руснаците завладяха България"
Пълният текст:
http://www.glasove.com/az-vidyah-kak-rusnatsite-zavladyaha-bulgariya-20678#.UOUctctEHvA.facebook