Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

петък, 11 януари 2013 г.

СЪРЦЕТО НА АЛЕКО, 1897

150 години с писателя Алеко Константинов

От Кирил ХРИСТОВ

Когато д-р Кръстев узна, че сме съседи с Алеко, че се срещаме почти всеки ден, да пием наедно бира и че аз съм твърдо решил напролет да замина за Неапол, той ме натовари с една приятна работа: да убедя Алеко да замине и той за Италия. Говори ми дълго и ми каза между другото, буквално тия думи:

- Алеко загива. Партизани използуват неговата популярност и го влачат насам-нататък със себе си, без да искат да знаят колко това е опасно за него. Той не може повече нищо да работи, освен фейлетони, които няма да прибавят много към неговото значение. Едно пътуване в Италия би го освежило и би го върнало към същински писателски труд. Той би написал прелестна книга пътни бележки. Понеже обича да пътува, аз вярвам, че лесно ще го убедиш. Готов съм да му дам четиристотин лева в аванс.

Четиристотин лева в него време бяха равни на двайсетина хиляди и повече днешни пари.

Като казах на Алеко предложението на Кръстев, той в първия миг се израдва, после се умисли. И обясни ми, че един единствен път в живота му роднини се обърнали към него като към адвокат, да води някакъв дълъг и объркан процес за наследство. Не можел по никой начин да им откаже. Щял да ги огорчи. Тая чиста душа!
––––––––––––
Снимката горе: Един от първите излети до Черни ръх – август, 1894 г. Литераторът- философ д-р Кръстьо Кръстев /вторият отляво/ и  писателят Алеко Константинов  /крайният вдясно над шопите с гегите/ със софийски учители  на Златните мостове, Витоша.  Сн.: Bulgarian Connection
. . .
С Алеко се виждах обикновено надвечер. Отивахме на разходка в Пепиниерата, както тогава се наричаше паркът зад Орловия мост, и после на връщане се отбивахме във фабриката на Прошек да пийнем бира. Тогава на южната й страна, в края на улица Сан-Стефано, се ширеше градината на фабриката, позната под името Дълбок зимник; през лятото тя биваше претъпкана. Зиме се събираха гости най-вече в две-три стаи, в които се влизаше една през друга надлъж, в дясно от входа. Не ще съмнение, че при всяка среща аз намирах случай да подразня Алеко с Италия, макар да смятахме, че въпросът за него е решен. Проклет процес! Колко и сам той съжаляваше, че няма как нито да се откаже от него, нито да го повери някому.
- Един-единствен път роднини са ме зачели като адвокат - смееше се той - може ли да им откажа?

У Прошек бяха прибавили нова стая в дългата редица. Една вечер сядаме там. От нея имаше врата към двора. По едно време Алеко излезе през там. След малко се връща от другата страна  през всички стаи с кърпа на лицето и се смее с глас. Пред вратата на новата стая още не било сложено стъпало, а вън мрак; та като рекъл да слезе, пада по очи и се ударва в носа и челото. Някои посетители наскачаха, сърдят се, викат:
- Абе, като не е турено стъпало, защо не заключите вратата?
Алеко се смее и се подиграва със себе си.

Веднъж в същата тази стая бяха повече приятели с нас. Някой заговори за Бай Ганя. Алеко се стесни и подири да промени разговора. Той се обърна към мене с тия сензационни думи:
- Ти, Кириле, знаеш ли, че аз имам дупка в главата?

- Как така дупка в главата? Къде?
Той събра трите ми пръста на дясната ръка, като кога човек ще се прекръсти, и ги натисна право в средата на темето. Те хлътнаха на сантиметър - два вътре. Костите не бяха срастнали, като у пеленаче. Аз си дръпнах изплашен ръката.

Алеко се залива със смях и казва:
- Виждаш ли? Представи си, че и тая дупка беше пълна с мозък...
Всички искат да опитат, и той добродушно ги остави „да му бръкнат в главата". Само за Бай Ганя да не приказват.

. . .
Пролетта дойде. Мисията, която д-р Кръстев ми бе възложил, не сполучи. Редакторът на "Мисъл" се страшно ядосваше, аз също; но каква полза. И да бавя още пътуването си, нищо не би помогнало. Една вечер, след като бях няколко седмици отлагал заминаването си, най-ненадейно при сбогуване, когато пак стана дума за роднинския процес, взех решение и казах:
- Я аз утре да се пилея!

Алеко се усмихна горчиво, махна дясна ръка:
- Върви барем ти!
Очевидно беше, че му е неизказано мъчно, гдето тоя дяволски процес на роднини го задържа в България.

Четири чудни месеца на живот като в най-хубав сън. И все пак, през това време бе готова, без да разбера как, втората ми сбирка "Трепети".

Свищов. Паметникът и родната къща-музей на Алеко Константинов. Пушката на убиеца, окървавените дрехи и сърцето на сатирика в стъкленицата. Сн.: Б. Патарински

Един ден получавам от Кръстев, с когото по-често разменях писма, тия ужасни редове:
"13.V.97. Вторник. Пазарджик.
Дойдох в П(азарджик), за да видя кървавия труп на Алека. Разбирате ли какво Ви казвам: трупът на Алека. Пътувал с Такева, на 11-и вечерта, в 9 ч., около 9-10 км от Паз(арджик), един залп, от 4-5 разкрача, изгърмява и ударва само Алека - в сърцето. Злодейският куршум е знаял, че там го най-много болеше и че там беше най-уязвим.
Работата е партизанска; подкупени убийци са пратени за Такева. София е в тревога; аз тръгнах от там вчера в 11 ч., а тая заран дойде и Дас(калов, П. Н.) с няколцина други. - Пращам Ви и притурката на "Знаме", писана от Ризова.
Ще гледам да му туря портрета в след(ващата) кн(ижка); напишете непременно нещо за него и пратете".

Вик и плач с глас накараха хазаите ми да нахълтат в моята стая. Когато дигнах прихлупеното на масата си мокро от сълзи лице, пред мене стояха мъж, жена, три дъщери  и две братовчедки, всички с изплашени очи. Какво лошо известие съм получил? Какво нещастие ме е сполетяло?

Разправям им хълцайки, че е убит от политически  нехранимайковци най-добрият ми приятел, един знаменит писател. Очите на някои от момичетата са също пълни със сълзи. Бащата казва:
- Като се живее при такива страшни условия у вас, не се връщай, остани в хубавата Италия.

Ех, да бих могъл, не бих се колебал ни миг да го сторя.
. . .
Като се върнах в София, отивам право у д-р Кръстев. Той взе от един библиотечен  шкаф широко стъкло с някакъв предмет вътре в течност и ми го подаде.

- Сърцето на Алеко!
Едва не го изтървах.
Повтори се оня припадък на скръб, който преживях в Неапол при получаване на първото известие. Бях мислил дълго  и отчаянието от дивашките условия на българския тогавашен (само тогавашен ли?) живот бе се вглъбило, бе така заседнало в душата  ми, че никога да не е възможно да бъде изтръгнато.

Кирил ХРИСТОВ
Из книгата „Затрупана София”

Няма коментари:

Публикуване на коментар