Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

петък, 29 юли 2016 г.

ДЪРВОТО НА ФИЛОСОФА

Квартал Изток. Притчите на майстор Алекс върху стара джанка, ударена от гръм
В митовете на много народи съществува култ към Дървото на живота. Вековен зелен гигант, който олицетворява връзката на хората от Реалния с Подземния и Небесните светове. Жив, мощен символ на енергиите, които текат от недрата на Планетата – корените, през стеблото към клоните и листата – безкрайната Вселена. И обратно... Древните жители на Стария континент, вкл. и ние българите, избирали дъб-гигант. И на всяка определена дата от звездния календар, важна за битието,  се събирали под короната му да се молят и празнуват. Като под купола на зален храм... Някои прегръщали ствола му да получат сила, да влязат в естествена космическа пътека. Енергиен лъч по Дървото на живота...

А когато дървото умре? По- скромното... Какво се получава от него?... Отива в печката за огрев. Или за други битови нужди... А когато дървото е дочакало столетната мъдрост, не е дъб, а дива балканска джанка? Ударена от гръм небесен, осукана и жилава като жилите наминьор ?!  Забита дълбоко на лично място в голям град като София?
Дървеният исполин, дето е труден за рязане от обикновени триони, трябва да попадне пред очите на поет, майстор на линията, мъдрец... Каквото се случило през 2014-а в кв. Изток, два жилищни блока надолу от спирка "Плиска", в локалното покрай Цариградско шосе. Тогава от мъртвия ствол се родило Дървото на философа. Под изящното длето и светлите чувства на създателя му Алексей Алексиев - Алекс.
 


Мастрото не е художник по професия, но не е и самодеец, както го наричат. Не е и обикновен човек. Инженер-химик, но ваятел по душа и мъдрец- философ. През времената, когато булевардът от Орловия мост нагоре се е именувал „Ленин“, Алексей на 4 пъти кандидатства в Художествената академия – София. Не е „избран“ в паркетните среди... Завършва инженерство, но цял живот се занимава и с ваяне на дърво. Изкуството с длето, именувано дърворезба... На лято 1994 г. създава 14 подобни символа на духа и красотата в София. Без поръчка, без поклони на чиновници, безплатно, на добра воля. С прекършени от Времето дървета... Всичко е потрошено от новите варвари.

Докато преди две години тук, в кв. Изток създава Дървото на философа. Така си го нарекох аз от ония дни, когато ходих втори път да го видя. Алексей твърди в интервютата, че всичко тук е правил без план, без скици, както му „хрумне“... Но мене ми се струва, че столетното дърво му е подсказало да разкаже за живота въобще. За Подземния свят, за демоните, за хитреците, за муфтаджиите от Балканите, за изтерзаните, за Светлите хора, загледани в Изгрева на слънцето. За тъмните и светлите страни на Човека, за страховете и Вярата му...

Една сложна композиция от дърво, сравнима с драматизма на Дюрер или Огюст Роден... Не пресилвам нещата. Вижте тази „Божествена Балканска комедия“ от Алексей Алексиев, пък преценете сами.

Внимателно гледах и фотографирах в детайли. За две години под студ и пек дървесината е почнала да се нацепва и вехне... Трябват няколко кутии импрегниращ разтвор, безир, лак, Бог знае какво... Това е била и единствената молба на майстор Алекс към община „Изгрев“ през 2014-а.

Тъжно е да изглеждаш като напукана джанка от Балканите. Защото преди Дърво на философа, то е било Дърво на живота в София.

Текст и снимки: Момчил ПОПОВ

вторник, 19 юли 2016 г.

МЯСТОТО НА СПИСАРЕВСКИ, 1943


Отъ Момчилъ ПОПОВЪ
По шосето за Самоков, на 31 км от центъра на София, е село Долни Пасарел. В центъра му, под огромно вековно дърво в каньона на река Искър, е паметникът на българския летец-герой, капитан Димимитър Списаревски. Тук е и последната спирка на автобус №3 от столицата, а няколко километра пеша нагоре в Лозенската планина е Мястото на капитан Списаревски.
Пилотът - Ас, любимецът на бохемата от Стара София, поручик Димитър Списаревски, на летище Божурище - София, 1942 г.

Свято кътче за всеки – след „безумния“ таран на 20 Декември 1943 г. във вражеската машина, драматично, пред очите на смаяни от героизъм и ужас софиянци, падащият самолет изтребител на младия въздушен рицар се забива в планината Лозенска. И се разбива. А капитан Димитър Списаревски става един от Светците, които сияят над София...

Днес, 19 Юли 2016, отбелязваме 100 години от рождението на Българския герой – светец. Въпреки червената пелена на забрава над името и подвига му от комунистическата власт, капитан Списаревски е толкова обичан и популярен, че отдавна се е превърнал в приказен герой. Аз като дете съм слушал от баба за чутовния храбрец Списаревски, разказвал съм на малката ми дъщеря същото, а мои приятели – и те.

Димитър Светозаров Списарѐвски (19 Юли 1916 -20 Декември 1943) е български летец-изтребител, офицер, който загива във въздушен бой, след като сваля тежък американски бомбардировач Б-24 чрез въздушен таран по време на бомбардировките на София.

Лейтенант Едуард Тинкър - пилот на „Лайтнинг“ от изтребителното прикритие, пише: "Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията!"...
Слава! Вечна СЛАВА!

Тъй като поради обща заболеваемост и радиоктивност на живите мумии от комунизъма не мога вече да си позволя лукса на толкова дълъг поход - до Мястото на Списаревски, скоро ме отмени вече порасналата ми дъщеря. Сама пожела и го посети с приятели. Беше слушала моята приказка за храбрия герой Списаревски... И запомнила.

 
 

 
 
 
Фотографии: Гергана ПОПОВА

петък, 1 юли 2016 г.

СТИХЪТ- ЗАГАДКА НА ГЕОРГИ МИНЧЕВ

В "Спомен за Щеката" големият рокаджия загатва за комична случка с проф. Андрей Николов: „Беше забранено да се носи ямурлук.“...

Първата пешеходна пародия на комунизма – „политически пърформанс“, преминава по улиците на София преди 70 години

Скулпторът Проф. Андрей Николов, 1950-е и вечно усмихнатият БГ рок идол Георги Минчев, посветени в „тайната“ на ямурлука

Дами и Господа,
На 16-я рок- блус -фестивал "Цвете за Гошо" 4 и 5 юни то. го. , на сцената в Южния парк - София се състоя ретро електричен гаф. Прекрасната зелена рок-щуротия за пръв път се излъчваше онлайн по цял свят. Г-н Васко Кръпката забиваше яко "Спомен за Щеката" по стихове на Георги Минчев, публиката се кефеше на първото изпълнение на старите блусари. Аз пък тъгувах над фразата от песента, прозвучала току-що:

„Беше някъде, струва ми се, около 60-та. Вече ходихме на танци в Университета.
Една нощ, обаче, по средата на купона, нахълта милиция - спряха микрофона.
Отведоха Щеката нанякъде под стража, но в Белене ли? В Ловеч ли? Не мога да ви кажа.“...

„Подуене блус бенд“+ Развигор Попов започна второ парче, когато микрофонът пропука, писна и срути звук и картина тотал дизайн. Точно както в „добрите стари“ комунистически времена... „Повредата не е във вашия телевизор“! Който е на мощно стерео в къщи /като мен/, да му се издънят ушите, че слуша такава „гнила, упадъчна“ музика и да си вземе едно на ум. Поздрав от красивия ТВ спътник с Големи уши, юни 2016-еста... Ха-ха!

Сцената потъна в мътно червена светлина, Васко Кръпката вдигна ръце, прекъснаха предаването за реклами. Минута за мислене и назидание на „упадъчните елементи“ по света и у нас... За „зозите“, „суинговете“, „битолсите“, „хипарите“, „рокаджиите“ – оцелели въпреки омразата, възпитали в Свобода обаче и деца, и внуци...  Да си спомним арестуваните  младини!

Сюблимният момент с „Червения шалтер“ на сцената в Южния парк - 04.06.2016

Жалка история, но вече дигитално-милиционерска. Като джипките, хайките и конната милиция на рок-концертите през 1980-е в „Парка на свободата“... Дето ни лашкаха фуражки и шлиферни между Летния театър и Маймунарника. Ега ни стреснат и ни дойде акъла съсе Правата червена линия в него. Във великата история на Щеката, разказана от Георги Минчев, която никак, ама никак не се хареса на „озвучителите“ на фест „Цвете за Гошо“ – 2016, на мен ми се забоде в ушите обаче една БГ овчарска дреха:

„Е, да но обаче, България тогава беше все още соц. държава.
На знамето си имахме сърп и чук. Беше забранено да се носи ямурлук.“...

„Беше забранено да се носи ямурлук.“... Ха, защо бе, джанъм?! Та нали сте неграмотна „работническо – селска“ власт?! Защо сте забранили този овчарски атрибут – плътно тъканата от козя вълна пероснална палатка – халат, която пази и срещу сняг, и срещу дъжд, и срещу пек представителите на класата?!... И самата дума „ямурлук“ е загадка. Регистрирана в стих от нежния, елегантен, но прям и искрен Георги Минчев, значи е нещо вярно, и за съжаление – тягостно. Така се сетих за един разговор с БГ художник Цветан Цеков – Карандаш в ателието му високо над Южния парк преди 30 години, когато ми разказа случка от 1950-е. Случка-пародия с великия скулптор, бохем и дисидент проф. Андрей Николов...

Скулптор от световна величина, любимец на Двореца /и придворните дами/ проф. Андрей Николов дълго създава бронзовия лъв от Паметника на незнайния войн. След яки обществени крамоли, простотии и люта балканска завист мемориалът най-сетне е открит през 1938 г. Сега пък почват подигравките с фантастичния бронзов лъв, извисил поглед до катедралния храм „Света София“... Доскорошни балкански цървули, обути от търговии и далавери в лачени чепици, драскачи, обикновени столични хаймани и празнодумци се подхилват към Маестро Николов: „Тоя лъв е с човешко лице... Виждали ли сте такова чудо?!... Хи-хи-хи...“

Буйният с огромната брада отговаря – това е млад лъв, затова е такъв. Как да говориш на простаци и овластени ботуши за метафори, алегории, вселенски знаци или кодове?! Лъжи ги нещо там, ега мине номера и изкуството оцелее!... Но-о, скептикът наглец обикновено е и хитрец... Така  Лъвът от бъдещето насред София е наречен от семплите софиянци „Котката“...
Кой да знае още, че двайсет години по-рано заради възхищение от композицията „Скърбящият победител” на скулптора Андрей Николов във Видин военна комисия по Ньойския договор оставя на България територията Видин- Лом -Берковица. Офицерите с потекло не са виждали другаде по света по-хуманен знак срещу войната въобще: победител да тъгува за победените...
Кой да знае, че когато богоподобният Огюст Роден се запознава с работите на българския си колега, възкликва: „България е тясна за  такъв талант!”.

След 1944 г., в най-силните години на „работническо– селската власт”, проф. А. Николов подхваща разходките си из София, загърнат с... овчарски ямурлук. Буйни бели коси и рошава брада, изумителна прилика с един от идеолозите на „новата епоха” – Карл Маркс. Но преоблечен като прост селянин, водач на овчо стадо... Въпреки че оригиналният лик може да го срещнеш на плакати къде ли не, само бившите му студенти и колеги от Художествената академия в София се досещат, че световният майстор е създал първата пешеходна пародия на комунизма. И както винаги, му завиждат за смелоостта...
Може да си го позволи - благодарение на вътрешната си свобода гениалният творец има смелостта при всички политически режими да изразява по съвест личната си позиция.

Под натиск от министъра- терорист Вълко Червенков през 1953-54 г. възпитаници на Художествената академия в София натворяват Паметникът за посрещане на Съветската армия в Княжеската градина в София. Официалният принудителен монумент е „разкрасен“ от последователите на великия А. Николов с две пародийни скулптури в основата си. На страстно целуващи се уста в уста окупирани и завоеватели „Другарю, дай да се целунем!“... Мъжки мляскания по военно-славянски „обичай“ от двете страни на съвременната метростанция там.

Първите осмяни в гранит мъжки сатанински  целувки – 1954 г., много години преди Дмитрий Врубел – 1990 г. да изобрази подобна пародия на комунизма на Берлинската стена в центъра на Европа.

Като не забравяме най-първата пародия в София на проф. Андрей Николов „Карл Маркс е обикновен овчар“. Която според поета Георги Минчев официално е била забранена от сталинистите в България.

Момчил ПОПОВ, MMXVI