Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов
Показват се публикациите с етикет София под перото на.... Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет София под перото на.... Показване на всички публикации

събота, 20 октомври 2018 г.

СЛЕД БАЛ – ШКЕМБЕ ЧОРБА В „ДАМАРЧЕ“, 1920е

Гостилница бирария „Синия лъв“, София 1920е

От Драган ТЕНЕВ
Когато се обръщам назад през годините и се опитвам да си спомня какви и колко бяха ресторантите, гостилниците, аперитивите, сладкарниците или нощните барове в София от времето на нейното „тристахилядничество", веднага съм длъжен да предупредя – броят им не беше никак малък, ако човек ги разпределеше „на глава от населението", както правят статистиците.

Разбира се, сред туй внушително множество от „хранителни и увеселителни заведения" нямаше нито едно от типа на „Шератън". Или пък на „Витоша". Но в замяна на това в града бяха пръснати толкова много подобни „богоугодни места" като изброените по-горе, и то с толкова различни „ценови политики", че всеки можеше да си намери своето подходящо кътче и никой не се чувстваше неудобно. Или пък не сред свои.
Трябва да ви кажа, че като интериор, кухня и обслужване на първо място сред софийските ресторанти по най-естествен начин стоеше прочутият някога „Юнион клуб" – средището на чуждите дипломати, на нашите банкери, политици и т. н., където „нашего брата" и подобни на нас нямаха достъп. В „Юнион клуб" се влизаше само с карти – както е сега в съвременните творчески клубове.

В замяна на това в ресторант „Юнион палас", който се намираше на втория етаж на едноименния хотел в центъра на София на площад „Александър Батенберг", всеки беше неизменно добре дошъл. Стига да можеше да плати относително скъпата, но отлично приготвена храна, при това под звуците на малък салонен оркестър, изпълващ ресторанта с най-приятна музика от оперети, филми и т. н.

Друго софийско заведение от същия ранг беше и съществуващият и до днес ресторант „България" на булевард „Цар Освободител", където с отварянето му засвири оркестърът на Овчаров, така че на дансинга след девет часа можеше да се танцува до полунощ.
И в двата ресторанта, които споменах дотук, се сервираше превъзходно – бързо, акуратно и почти без никакво чакане. Сметките на сервитьорите, наричани по онова време „келнери", винаги бяха абсолютно точни и ако някой си позволеше да надпише нещо, лошо му се пишеше, както казваха тогавашните софиянци.

През онези години в София много добре се ядеше и в „Славянска беседа", и в „Балабанов", където предлагаха изобилие от гозби, и в така наречения Дом на изкуствата и печата на ъгъла на улица „Раковски" и площад „Славейков", където сега се издига една огромна кооперация, в бирарията „Прошек" на улица „Сан Стефано" и „Царя", в двете „Шуменски" – Първа и Втора – на булевард „Дондуков" и на улица „Леге", в Чешкия клуб, който съществуваше и тогава, в „Стария Гамбринус", в един от най-старите софийски ресторанти „Княз Батенберг", където през 20-те години понякога свиреше на пианото не друг, а самият Панайот Пипков (авторът на музиката на „Върви, народе възродени" и баща на композитора Любомир Пипков), в ресторант „Савоя" на Карло на „Царя" и на още десетки места, кои по-луксозни, кои по-народни, където работеха истински готвачи магьосници.

Не ще и дума – това в никой случай не е „всичко" в ресторантския „домен" на стара София, но аз не съм в състояние да ви изброя и множеството не луксозни, но чисти и приветливи простонародни ресторантчета и гостилници. В тях човек можеше да се храни на вересия и да плаща на края на месеца – нещо, което правеха с удоволствие много артисти, писатели, работещи тогава като чиновници. Истински, обикновени чиновници, както и студенти, работници, занаятчии и изобщо всякакъв „чешит" люде.

Най-хубавото нещо в тези места беше демократизмът на тяхната пъстроцветна публика. В прочутите навремето механи – „Широка" и „Дълга" – на улица „Позитано" например можеха да се видят на една и съща маса да пият шишенцето си ракия прочути учени и каруцари от пиацата за каруци при пазара или пък най-известни артисти да си приказват задушевно с някой хлебар или обущар. Изобщо с някои „редови хора", както ги наричаме днес...
Що се отнася до крайградските заведения, като „Танушев" в края на Борисовата градина, „Шахов" в Княжево, „Чепишев" в Бояна, „Черният кос" по пътя за Владая и подобните на тях заведения в Драгалевци и Симеоново, нещата стояха по същия начин – добра храна, музика, точни сметки и акуратно обслужване. Подробности, които караха от само себе си хората да бъдат по-щедри с бакшиша.

Но освен ресторанти, гостилници и гостилнички в София някога имаше и много шкембеджийници, където освен чорба сервираха чревца, шардени и изобщо страшно вкусни ястия с всякакви карантии.

Палмата на първенството сред тези други „радетели по прехраната" беше шкембеджийницата „Дамарче" на улица ,Левски". Тя отваряше още в четири сутринта и често по това време в нея можеха да се видят дами с дълги рокли и мъже във фракове или смокинги, които смятаха, че е свръхшик да се излапа една шкембе-чорба след бал.

За „интелектуалните кафенета" ви разказах преди. Тук искам само да добавя, че освен тях в София от времето на моето детство, юношество и младост имаше и още много други сладкарници и кафенета, дето се продаваха чудесни лакомства на сладкарския бранш.
Кое беше първо сред тези заведения, е мъчно да се определи, тъй като, ако човек почнеше със сладкарница „Колос" пред ученическото кино на улица „Стефан Караджа", където можеха да се изядат две пасти за три тогавашни лева, наместо за четири, ако са две, и свършеше със снобската „Савоя" на „Царя", вече можеше истински да се побърка в трите „Виенски сладкарници", пръснати в различните части на града, да не говорим за останалите сладкарници из София, които просто „бълваха" пасти, торти и какво ли още не.

Ами старите софийски аперитиви, дето с петдесет грама гроздова ракия даваха по десет вида мезета, поставени в миниатюрни чинийки като онези от детските сервизи за игра? По мое време, посещавани от най-различни групи интелектуалци, търговци, чиновници и т. н., тези аперитиви се кла­сираха така: „Палма" на булевард „Цар Освободител", където сега е Полският център, „Торино" на улица „Леге", „Луката" на улица „Славянска" и пр., и пр.
В повечето аперитиви ежедневно идваха почти винаги все едни и същи клиенти. В „Палма" например беше „абонат" актьорът Стоян Бъчваров, там редовно идваше д-р Велинов, началникът на протокола във Външното министерство. А в „Луката" аз за пръв път видях „на живо" Рачо Стоянов – автора на „Майстори" и първия преводач на „Мартин Идън" и на още други книги на Джек Лондон, издадени у нас.

Но да ви кажа сега няколко думи и за нощните заведения на стара София.
За съжаление те не бяха кой знае колко и аз не бях техен чест посетител, но все пак ги бях пообиколил с приятели и, общо взето, те ми се бяха сторили доста скучни още от най-ранна младост. И още по-важното – доста скъпи. Вярно – в тях свиреха първокласни оркестри, имаше програма, „такси-гърл", повечето унгарки, но всичко туй не ме въодушевяваше особено. В онези години аз усилено четях и „събирах хитрина за после", а това сякаш беше най-важното за мене в момента. При това тогава ми вървеше доста сред момичетата и в баровете, честно казано, не ми беше най-забавно.

Между масово посещаваните барове, които по онова време по френски маниер наричаха „кабарета", бяха „Мак­сим бар", „Етоал", „Фемина", „Бяла лоза", „София", „Риунионе", „Империал" и не по-малко прочутото от тях „Циганско кабаре" на Кева, което се намираше чак на другия край на София. На улица „Татарли".
Там имаше един стар пръч, комуто даваха да пие вино от кофа, и когато животното се напиваше, то се хвърляше върху публиката с рогата си напред и тогавашните нощни веселяци софиянци смятаха това за много смешно и за „вери шик"!

Трудно е да се възстанови „хранителният", „сладкарски" и „нощен живот" на тогавашната малка София, но едно може да се извади пред скоби от този микросвят в неговата многопланова история – акуратността, точността и любезността при обслужването на неговите клиенти. Не размерът на поръчаното от клиента определяше отношението в този свят към него, а желязното правило – любезност и внимание към всеки, който е удостоил твоето заведение със своето присъствие, независимо колко пара ще остави в него. А ако не греша, още безсмъртният сеньор Мигел Сервантес, инвалидът от битката при Лапанто срещу турците, написал „Дон Кихот" с лявата си ръка, беше заявил: „Няма нищо по-скъпо от учтивостта, което да струва по-евтино!"
Какво пък – може и да е бил прав...

Драган Тенев, из „Тристахилядна София и аз между двете световни войни”, София, 1992

петък, 21 септември 2018 г.

НАШЕСТВИЕТО ОТ СКАКАЛЦИ, 1918

От Петър МИРЧЕВ

В края на Първата световна война една рядка напаст сполетя София и страната. Не зная кой вятър довея над земята ни облаци скакалци. Страшно бедствие! И то по време, когато още не можехме да се съвземем от войната. Явлението бе необикновено, а държавата и народът - безпомощни пред него. Когато облакът скакалци минаваше, сянка покриваше земята, и слънцето започваше да грее като през опушено стъкло. Нямаше отрови и никой не знаеше как да спасим и завардим реколтата, която неканените хвъркати гости унищожиха за няколко денонощия - изпасоха нивите.

«Да се тъпчат!» - решиха официалните власти.

За наивната мярка потърсиха помощта на училищата. За нашето бе определено село Банкя. Учебните занятия бяха прекъснати и всички софийски ученици излязоха на полето. Не зная как е минала акцията по другите места, но при нас, в Банкя, всичко излезе много несериозно. Изкачихме се на околните баири с песни като на екскурзия, хванахме се на хорца и започнахме да скачаме в нивите.

И никой не можеше да каже скакалците ли тъпчем или посевите.

Така, според инструкцията, трябваше да ликвидираме тази национална напаст. Скакалците не се задържаха на едно място. Приземяваха се, унищожаваха растенията и пак хвъркваха на облаци, по свое решение. След някой ден преминаха западната ни граница. Бяха еднакво големи, еднакво шарени, с червенко под крилцата, като униформена армия. Такава беше нашата някогашна бригада «в помощ на селското стопанство».

Петър МИРЧЕВ, Из книгата «София – тъжна и весела», 1978

събота, 1 септември 2018 г.

АЛЕКО И ФИОРИТУРАТА НА АДЕЛА, 1890е


Разказ от Иван БОГДАНОВ

Преди да влезе в кафене „Ница“, младият човек с малка руса брада и ясни момински очи се извърна и се усмихна. След него креташе снажен мъж с широкопола шапка и недоволен вид — видинският адвокат Найчо Цанов.
—Като си ми гост, бъди ми и дост! Дошъл си в София, пък бягаш от прелестите й. А има ли по-голяма прелест от възпитаничките на пан Хрдличка!

От разтворената врата се посипаха в тихата вечер звуците на вихрен валс.
—Ти послушай, послушай!
И като хвана за ръка начумерения си спътник, младият човек бързо го въведе в шумната, задимена зала.

—Алеко, о, Алеко! — понесоха се възгласи от няколко маси.
Като сс кланяше на всички страни, Алеко Константинов се насочи към една маса, току пред самия подиум на оркестъра. Станали прави, оттам го приветствуваха няколко души.

—Да ви представя братовчеда си Найчо Цанов, адвокат, демократ, трибун, бъдещ президент... — и като се сниши малко, добави: — ... на република България.
Гръмък смях разтърси залата. Смееше се „Весела България“. Беше установила резиденцията си тука. Предложението беше на Алеко.

В кафене „Ница“, на ъгъла между булевард „Дондуков“ и улица „Московска“, там, дето днес минава северното крило на Партийния дом, в наскоро построената по това време масивна сграда се беше настанил с дамския си оркестър чехът пан Хрдличка.
Една вечер Алеко Константинов идва тук с приятели, оркестърът му се понравя, пан Хрдличка му допада. Заведението бързо почва да се оживява.

Дали музиката, или оркестрантките привличаха все нови и нови посетители, но пан Хрдличка беше доволен. Старанието му беше щедро възнаграждавано от посетителите.
Алеко избра маса близо до подиума. Сядаше винаги така, че добре да вижда миловидната Адела — флейтистката. Тя беше младо, стеснително момиче с две дълги плитки, преметнати през раменете й.

И колкото пъти по тогавашния обичай пан Хрдличка се изправяше пред него с дълбок поклон и блюдо в ръка, след като хвърляше в блюдото с дясната си ръка една монета, преди да хвърли с лявата друга, Алеко казваше дискретно на чеха:
- Това за вас, а оноза за миловидната Адела!

Ала напразно хвърляше погледи и монети Алеко. Лицето на момичето оставаше непроницаемо. Снощи той успя да пъхне в ръката на пан Хрдличка кратко писъмце за Адела. Там имаше само три думи на немски, нищо друго освен три кратки думи!

Като застана сега пред масата на компанията си, Алеко отправи въпросителен поглед към иан Хрдличка. Чехът вдигна рамене, разтвори ръце в знак на безизходност и направи такава кисела физиономия, чс Алеко веднага разбра. Сетне погледна към Адела. Тя веднага вдигна главица по-високо и зарея поглед някъде през дезет царства в десето. Устните й се свиха в недоволна гримаса.

Лек облак мина по лицето на Щастливеца. Но това беше само за миг. Отново лицето му се озари от широка усмивка.
—Найчо, брат, почакай ме тук само за минутка, ей сега ще дойда!
И пъргаво изхвръкна навън.

Пан Хрдличка беше вдигнал високо лъка в предупредителен жест, когато Алеко отново влезе в локала. Оркестърът гръмна. Постепенно лицето на Адела се разведри. Посипаха се из залата нежни трели. Последва кратка пауза за нея. Погледът й неволно падна върху шегобиеца с ясните си очи. За бога, какво нрави той?

Разположил се точно срещу нея, Алеко бе разрязал на две половинки голям лимон и сега с изкривено от спазми лице лакомо го смучеше.

- Какви са тия приумици от тебе? — смушка го недоволно под масата Найчо Цанов.
Щастливецът го погледна учудено.
—Изпълнявам предписанията на лекаря — отвърна ехидно Алеко, — анемичен съм.
—А защо не в къщи?
- В къщи! Знаеш ли ти какво удоволствие е да се яде лимон, когато ти свири оркестър! Дамски ли е оркестърът — удоволствието е двойно. Опитай, опитайте всички!
И без повече да се бави, той извади от джоба си няколко лимона, разряза ги на четвъртинки и ги раздаде на компанията.

С изкривени лица, като се кискаше весело, компанията се нахвърли на това импровизирано лакомство. Веселото настроение се предаде на цялото кафене. Залата прихна от смях.
Пан Хрдличка беше забелязал забавната шега. Сега трябваше да започне фиоритурата на Адела. Като се стараеше да я закрие с тялото си, диригентът й даде знак. Флейтата безпомощно изписка. Отворът бързо се задръсти. Устата на момичето се напълни с обилна влага. И колкото старателно пан Хрдличка да я прикриваше, от погледа й не можаха да убегнат лимоните. Цялата зала сякаш дъвчеше, всички лица сякаш бяха изкривени от скомина, а из въздуха се носеше познатият, силно дразнещ мирис.
Флейтата жално изпищя, пръстите се вдървиха, ръцете се отпуснаха — край...

—Аhtung! Final! —изкомандува пан Хрдличка. — Почивка!

И като подбра оркестрантките си като пилци, диригентът ги отведе на една странична маса. Седнало гърбом към публиката, момичето си бършеше очите.

А Алеко стоическн продължаваше да дъвче. Беше отмъстен за неуспеха ои.

Дали поради тоя куриозен случай, или поради оплакването на някои офицерски дами, че съпрузите им дълго се заседявали в кафене „Ница“ и се прибирали твъдре късно в къщи, но наскоро след това пан Хрдличка смени дамския състав с мъжки. Предишният му успех не се върна. Посетителите на „Ница“ явно намаляха.
Алеко Константинов се премести с компанията си в Орфеум „Неапол“.

Иван БОГДАНОВ, "Отмъщение", разказ от сборника "И ТЕ СА ХОРА, трагикомични истории с български писатели", СФ, 1978

Карикатура Цветан Цеков – КАРАНДАШ

петък, 27 април 2018 г.

ЧЕПИНЦИ – БУНТАРИТЕ, МОГИЛАТА, МОНАСИТЕ, 1709

След обира на Арабаконак и обесването на Васил Левски през 1873 г. всички църкви, параклиси и монастири в „Софийска Света гора“ са сринати и опожарени

От Петко ОГОЙСКИ

МОНАСТИР "СВЕТИ ТРИ СВЕТИТЕЛИ" край село Чепинци.
Малко са духовните средища, построени като него в поле, макар и край “Голема могила" от тракийско време, при това в близост до София. Град, който и през турско е бил важен административен център /кааза/, затова и монастирът е бил често нападан и разрушван, а монасите убивани или прогонвани. Поради което не се намери източник на данни за началото на построяването му. Знае се от местното и околно население, че го има "от незапомнени времена".

Въпреки че се намира в поле, до Околовръстния магистрален път в източна посока на 500 м. от с. Чепинци и на еднакво разстояние от с. Кремиковци и Челопечене /по 3 км./, издигащата се до него необичайно голяма тракийска могила прави обстановката около монастира по планински романтична. Тя е висока около 10-12 м. и с диаметър около 30-40 м., обрасла с дървета, доминира над близките две могили и внушава алюзията, че монастира е в подножието на една собствена негова планина. Извиращият изпод нея бистър ручей прави тази представа още по-автентична. Но в същото време и голямо изкушение за поразиите на иманярите.
Защото се знае, че траките и техните племенни разклонения трери, тилатеи и серди, според древният историк Тукидид са живяли на север от Скомброс /Витоша/, където са основали град Сердика /Средец, София/ и издигали своите могили по три причини. Първо - за ограничаване владенията на една племенна група от друга, второ - за наблюдателници, отдето бдящи стражи с палене на огън или свирене с рог съобщавали за опасностите, и трето - издигани са в чест или в памет на някой починал или загинал голям вожд.

В този, трети вид могили, древните слагали различни златни, сребърни и керамични предмети, с които си е служил приживе погребаният велможа, дори цели украсени галерии за негов "дом", каквито на много места бяха открити.

А необикновеният размер на монастирската "Голема могила", както и днес я наричат хората, от пръв поглед предполага да е този сорт, поради което от много места е копано от иманяри, но не е било по силите им да стигнат дълбоко. Но тя е привличала вниманието и на археолозите. Освен, че е маркирана околовръст с надписи като паметник на културата, правени са и разкопки с научна цел.
В "Известия на Археологическия институт” при БАН от 1934 г. на стр. 449 Иван Велков описва едно от разкопаванията, при което са открити железни предмети и глинени съдинки, в които имало обгорени кости. Друга публикация сочи открита "сводеста гробница, превърната в постница към близкия монастир." Но, от личащия  и сега изкоп се вижда че до центъра на могилата не се е стигнало.

При все това, отклонението ни визира физическата обстановка, докато главната ни тема е самият монастир. Има още живи внуци и правнуци на хора, които са свидетели на поредното разрушаване на монастира, станало през 1873 г. по повод обира на турската хазна при Арабаконак 1872 г. и залавянето на Димитър Общи, а вследствие на това и на Васил Левски. Тогава са разрушени почти всички монастири от т.нар. Софийска Света гора, накацали в подножията на обграждащите София планини: Курилският  монастир "Св. Иван Рилски", Подгумерският  "Свети Димитър", Кремиковският "Свети Георги", Сеславският  - "Свети Никола", единият  от двата Буховски монастири: "Света Мария" и "Свети Архангел", монастирът в с. Яна, този в с. Герман, в Бистрица, Кокалянският, Драгалевският и редица други черкви и параклиси.
В тази трагична 1873 г. монастирът в Чепинци се е състоял от малка черква, оброчен параклис "Свети Илия" и продълговата дървена постройка за игумена и прислугата. Монасите били 24 души и живяли в изкопани по скатовете на могилата землянки, подобно на "скитовете" в "Света гора Атонска" и скалните дупки в Мадара Шуменско и с. Иваново Русенско. Едвам се побирали в черквата за молитви и песнопения.
Като близък до София, дето се кръстосвали пътищата за срещи на поборниците срещу робството, в топлите землянки на монасите често намирали приют и хайдути и четници.

УЖАСНОТО НАКАЗАНИЕ „РАЗЧЕПВАНЕ“, 1709
Може твърдо да се вярва на преданието, че там се е укривала и известната някога в Софийско хайдутска чета, състояща се от братята Велчо, Янчо и Михо от Бухово, Симе от Калканджи /Дървеница/, Неделю Дамянов от Банкя, и Петре от самото Чепинци. Близо десетилетие тази чета е всявала страх сред турските управници и давала надежда за избавление на българите от Шопско. През 1709 г. четата е заловена и те са осъдени за назидание /публично/ на ужасното наказание разчепване, чрез връзване краката на два различни коне, които подгонвани в различни посоки ги разчепвали. Поради това, че това разчепване е станало сред поляната, дето сега е село Чепинци, то и селото е получило името си поради този ужасен случай, а самото място е сега площад “Гергов кладенец”. /Това е удостоверено в книгата “Хайдутството на българските земи - 15-18 век” от проф. Бистра Цветкова, С., 1971 г./.

Заедно с четата, унищожен е и монастирът, като тяхно доказано свърталище. Но и бързо възстановен. Защото както вече се каза, следващото му /и последно/ разрушение през 1873 г. става също по причина на това, че е смятан за убежище на бунтовници от революционните тайни комитети, /основани от Васил Левски/ след обира на хазната на Арабаконак. Има сериозни податки, че и самият Апостол на свободата го е посещавал, а 24-те монаси, които тогава е имало в монастира, са явно съпричастни в борбата срещу поробителите. Помни се, че при бягството си от монастира те първо преминали през Чепинци /а някои там се и укривали известно време и гласно се вайкали: “Ех, Боже, строи ли се монастир сред полето? Я да беше в Балкана, 24 шишанета щяха да посрещнат чалмалиите и много фесове щяха да паднат!”...
Доказано е, че монасите избягали в Стара планина и през селата Огоя, Ябланица и Буковец се озовали в монастира “Седем престола” в с. Осеновлак Софийско /Свогенска община/.

При този погром над всички монастири, черкви и параклиси в “Софийска Света гора” са заловени хора от тайните комитети: Тоне Крайчов, поп Стоян Пенков, Стоян Мечков от с. Желява, Боне Петров от с. Герман са заточени в Диарбекир, други откарани в затворите, а Атанас Ангелов Кентров от Чепинци е убит, а братовият му син Найден Младенов Кентров е заловен и откаран в Плевен, дето заедно с други са принудени на унищожителен труд по укрепленията на Осман паша. Той се е завърнал чак след Освобождението, едвам жив...

ЗАБВЕНИЕ И ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ
След разрушаването на монастира , което е станало чрез опожаряване, от него не останало почти нищо, защото постройките били дървени. На първо време личали само камъните от основите и струполените върху тях керемиди. За две-три години всичко обраснало в буренак и храсталак. Само един дървен кръст, побит от местните жители, напомнял за погиналата Света обител.
Монастир „Свети Три светители“ край село Ченипци, Софийско

Но и това му състояние, будещо спомена за жестокия погром, карало хората да не “нагазват” и да не пускат добитъка върху “монастирското” място.
И когато през Освободителната война руските топове прогърмяли от към селата Чурек и Потоп, а в бягството си турците грабели и убивали всичко по пътя си, населението на с. Чепинци масово напуснали селото си и, смятайки това място под "Божията закрила", се скупчили около него и малко по на югоизток струпали своите колиби и землянки. През зимата на 1977 /1978 г. там и зимували, а от тогава и до днес, това място се нарича "Зимниците"...
Веднага след Освобождението чепинчани се заели с построяването на селски храм като по-спешно необходим за ежедневните нужди: кръщявки, венчавки, погребения и други християнски треби...

Запустението около монастира след години преминало в почти пълно забвение, траяло до към 1906 г., когато една сутрин баба Геша, родена в Локорско, омъжена в Чепинци за Кола Тодоров Гърков, искрено се завайкала от човек на човек:
„А бре, знаете ли що сънувах нощеска? А я, кое да сънувам, все верно излиза! Дойдоа над мене троица ангеле, па ме прекръстиха и думат: Ние пазим селото ви от всеко зло, а вие и домо ни забравихте! До Голема могила е, ако не го въздигнете, поразии ви чакат! ...“

Ден по ден, от човек на човек разказвала баба Геша и така се създало всеобщо настроение, та всяка неделя общоселски се струпвали хора да разчистват там, като открили основите  на постройките и обгорени или опушени керемиди и икони. Построена била черква и къща за калугери и послушници... В съответствие на знаменателното съновидение с трите ангели, по съвета на сведущи богослужители, черквата е наименувана „СВЕТИ ТРИ СВЕТИТЕЛИ“, по имената  на най-известните светци крепители на вярата в Източно-православното християнство: Свети Василий Велики /303-379 г./, Свети Григорий Богослов /329-390 г./, Свети Йоан Златоуст /344-407 г./.

Петко ОГОЙСКИ, Из книгата „Монастир „Свети Три светители“, Сф, 2002

събота, 21 октомври 2017 г.

БАКШИШ В ОРИЕНТ ЕКСПРЕС, 1895


От Георги Каназирски - ВЕРИН

Ориент Експресът от Цариград до Мустафа Паша се придружаваше от един български митнически чиновник, който пломбираше фургона с багажите и наблюдаваше да не се върши контрабанда.

Веднъж с експреса пътува голяма група англичани. Преминаването им през България съвпада с голям национален английски празник. Те решават да си устроят във вагон-ресторанта празненство. И понеже англичаните са свикнали при такива случаи да се явяват в смокинг, а дамите в деколтирани рокли, те молят митническия чиновник да им разреши да извадят от фургона необходимите тоалети. Митническият чиновник Димитър Попович (загинал в първата световна война), крайно услужлив, удовлетворява желанието на англичаните. Услугата се състои в това, че Попович се съгласява да разпечата пломбирания фургон и да присъствува при изваждането от куфарите на необходимото облекло и след свършването на обеда да им даде възможност да поставят наново облеклото си в куфарите, след което да пломбира отново фургона.

Англичаните са доволни и решават да възнаградят услужливия чиновник. Един от тях (по-късно узнахме, че е бил дипломат) подава на Попович една златна лира. Попович е възмутен, че му се дава "бакшиш" и отблъсва ръката с лирата. Англичанинът не разбрал жеста на нашия чиновник и като счел, че Попович намира сумата малка, по свой почин удвоява възнаграждението. Той му подава две лири. Този път Попович е силно обиден. Той взема двете лири и грубо ги мушва в джоба на дипломата, който недоволен се връща в купето си. С пристигането си в Цариград недоволният дипломат прави постъпки пред нашето Министерство на външните работи и иска чиновникът да бъде смъмрен, защото ако той е направил една услуга, то тази услуга е щедро заплатена с две лири и че той е трябвало да се задоволи с този дар. Министерството незабавно поиска обяснения от чиновника Попович за грубия му жест. В Министерството не разбраха недоразумението между англичанина и българския чиновник, не разбрали също, че в същност Попович е върнал парите, не защото са

малко, а защото е счел за обида получаването на бакшиш.

- Не стига, че им услужих, а идват да ме обиждат, като ми дават бакшиш като на някой цариградски хамалин. Българският чиновник не приема бакшиши. - Така завършваше той своите обяснения пред началството си.

Такива бяха старите чиновници.

Георги Каназирски-Верин, "София преди 50 години", Януари 1947
Из "Чиновници от същата епоха"

четвъртък, 24 август 2017 г.

ПЛОЩАД „СЛАВЕЙКОВ“, ДАН КОЛОВ, ЛЕА ИВАНОВА, 1930-е


От Драган ТЕНЕВ
Едно от най-оживените и интересни ъгълчета на София от Втората световна война, както е и днес, беше площад „Славейков”. Междувременно през тридесетте години по четирите му страни вече бяха построени всички онези големи  масивни здания, които се виждат и сега. И за щастие, по времето на бомбардировките над София през 1944 г. изгоря само неговата част откъм улица „Раковски“. Там, където по това време се намираше и известната софийска Италианска кралска гимназия, в която учех и аз. Именно по тази най-банална причина пет щастливи години от моята ранна младост някак здраво се свързаха с площад „Славейков”. Защото на практика той играеше ролята на двор на нашето училище, какъвто то нямаше. И заради това прекарвахме голямото си междучасие главно по него. Междучасието от цели тридесет минути почваше точно в десет и половина. По това време на площада беше вече доста оживено и в този час на него ежедневно се повтаряше все една и съща атракция - появяваше се Белия лъв – един нещастен шизофреник, който имаше мания да произнася речи пред публика. Той беше брат на друг прочут някога софийски луд - Черния лъв, и за разлика от него си беше избрал името Белия лъв, което самият той произнасяше с неподражаем апломб. На външен вид „лъвът” беше съвсем приличен около четиридесетгодишен, носеше се винаги чист. Не буйстваше и нищо не издаваше, че е смахнат. Но почнеше ли да държи своите пламенни речи по най-разнообразни въпроси, нещата бързо се променяха. Изясняваха се цялостно!

Белия лъв започваше винаги словата си със заявлението, че той е най-умният човек на света и единственият равен нему по ум в България е само министър-председателят на тогавашното българско правителство доктор Георги Кьосеиванов. Щом чуех тази негова декларация, макар и  да бях тогава шестнайсетгодишен, аз винаги почвах сериозно да се съмнявам в точността на диагнозата на психиатрите, обявили нещастника за луд. Но в този момент събраните около него зяпачи заръкопляскваха така силно, че без да искам и аз се присъединявах към техните аплодисменти. Съмненията ми се стопяваха…

През един топъл пролетен ден на 1935 г., докато се разхождах по „Славейков” след поредната реч на Бели лъв, предъвквайки баничката си, купена от училищния бюфет, обслужван тогава от един ужасен хитряга, зовящ се Соломон, аз видях, че срещу мене от западната страна на площада се зададоха двама яки мъже. Те не бяха много едри, нито много високи и ако нещо ме накара да спра погледа си върху тях, това бяха главно техните уши, напомнящи листа от зелка. Явно бяха дърпани и късани уши. И то не веднъж. Лицето на единия от мъжете обече ми си стори доста познато и когато двамата ме отминаха, аз изтичах напред, за да ги погледна още веднъж, но пак не можах да го разпозная или да сетя кой беше.

Двамата здравеняци завиха бавно по улица „Раковски и влязоха в тогавашната „Кафява" американска сладкарница, която заемаше голямота помещение на днешния колониален магазин на ъгъла на площад „Славейков” и улица „Раковски”. В мига, в който те влязоха в сладкарницата, в главата ми просветна:

„Но това беше Дан Колов! Страшният Дан Колов, който победи миналата година прочутия абесинске борец Реджи Сики на тепиха на игрището „Юнак”! Ама че съм серсем, а!”

Макар и силно развълнуван – не бях виждал дотогава  нито един световен борец така отблизо, аз събрах всичката си смелост и се вмъкнах в сладкарницата на бай Кольо Саров, превъзходен сладкар, живял в Америка, и там се бе научил да прави великолепни американски пайове от най-различни плодове. Но освен тази професионална подробност, той си беше и много добър човек. Винаги имаше в запас по някоя харна дума за учениците от нашето училище, които редовно ходеха в неговата сладкарница през голямото междучасие, за да си хапнат от прочутия му ябълков пай, извън всичко друго и не скъп.

Влязох в „Американската“ и се поогледах.
Дан Колов и неговият спътник, който се оказа не по-малко прочутият български борец Хари Стоев, току-що бяха седнали в едно сепаре в дъното на сладкарницата и  вече си поръчваха кафе на младата келнерка, много хубавичка в своята черна служебна рокля с бяла якичка и бяла престилчица, препасана през кръста й главно за шик.

Сьбрах всичкия си кураж, приближих до масата на двамата борци и с треперещ глас казах:
-Господин Колов, ще позволите ли да ви стисна десницата? Вие сте най- силният човек в света и това ще бъде едно от най-големите приключения в живота ми...

Устата ми сякаш замръзна след тези думи, но Дан Колов се усмихна и аз никога няма да забравя добродушната блага усмивка, която озари лицето на този мъж с железни мускули. Той ми протегна ръка:
-Ами дай тогава да се здрависаме, щом ще ти е приятно -  рече борецът. - Само не стискай много силно, че напоследък ръката нещо ме понаболва!
   
Ръкувахме се с прочутия Дан Колов. Той се дръпна навътре в сепарето и ме тури да седна на пейчицата до него. После извика на бай Кольо Саров:
-Сара, я дай на този юнак един двоен пай, че ми се вижда нещо бая слабоватичък...
   
Така през отминалите дни на далечната 1935 г. аз прекарах около десетина минути в компанията на онзи най-силен в света мъж и ние си поприказвахме за моето училище, за неговите схватки в Париж и Америка, за София и за още някои дреболийки. Никога няма да забравя простотата в отношението му с  хората и човещината на този прочут човек. Междувременно те се оказаха характерни и за всички останали истински големи хора, които срещнах много години по-късно в живота си.

Но освен с Дан Колов, Белия лъв и старите липи площад „Славейков” е свързан за мене и със спомените ми за младостта на прочутата ни естрадна певица Леа Иванова.

Аз я видях на площада за първи път в живота си някъде към 1936 или І937 година. В онези дни тя не беше станала още звезда, а бе просто едно малко хлапе, което - кой знае защо - почна да се върти около нашите „италиански” компании, когато през голямото междучасие излапвахме закуските си, разхождайки се по „Славейков”.

Скоро научихме. че новата ни приятелка е избягала от къщи и на своя глава е дошла в София от Дупница. Че е решила да превземе столицата като джазова певица и изобщо, че има грандиозни намерения за бъдещето. Разбира се, всичко това за „бляскавото й бъдеще” ни изглеждаше тогава малко на шега, но тъй като по онова време и самите ние гледахме доста шеговито на живота, проектите на хубавичкото дупничанче не ни смайваха.

Не мина много време обаче и ние видяхме, че „малката” от „прованса” взе нещо да линее.
Защо? Какво се беше случило?

На въпросите ни тя само отговаряше: „Нищо особено!” и така прекъсваше всички разговори на тази тема, които явно й бяха неприятни.

Но ето че един ден, без да ща, аз забелязах с крайчеца на окото си как момичето от Дупница ни гледаше втренчено, докато поглъщахме традиционните си банички или милинки, и изведнъж разбрах - то беше гладно!

Това откритие ме смути. Аз го споделих дискретно с другарите си и ние решихме единодушно, че трябва да се заемем с прехранването на момичето от „Славейков”.

Почнахме да разделяме закуските си с него и  нещата сякаш потръгнаха, а малко след това Леа  успя да си намери някаква работа в Градското казино, като миячка на чинии или нещо подобно, и „нейната акция за превземането на София” почна...

Тя обаче никога не забрави до края на живота си нашата помощ от „старото време” и остана добра и признателна приятелка на всички нас – тринадесетте момчета от класа, които извън всичко друго се бяхме възхищавали на смелостта й да се пребори с живота.

Специално аз почувствах нейната признателност съвсем осезателно, когато много години по-късно се срещнахме случайно в Стокхолм и именно благодарение на нейната доброта и приятелство успях да видя и да се докосна до много неща в столицата на Густав Адолф, до които иначе надали щях да се добера…

От дните по площад „Славейков“ в главата ми е останала песничката от филма „Бал в Савоя”, в който играеше популярната някога певица  Гита Алпар. В него тя пееше, слизайки по някаква широка вита стълба:

Недей танцува с други, Танголита.
О Танголита, ти мой си блян.
Очите ти са тъмни теменуги,
забравям аз в салона всички  други…

И така нататък, и така нататък...

Драган Тенев, из „Тристахилядна София и аз между двете световни войни”, София, 1992
На архивното фото: Площад "Славейков" през 1950-е /Фамилен архив/

вторник, 10 януари 2017 г.

ЖЪЛТОТО КУФАРЧЕ, 1944

Разказ за страшните дни на Бомбардировките над София, най-тежката от които на 10 Януари 1944 г.

От Павел ВЕЖИНОВ

Има неща, които бързо и леко забравяме, макар да не са ни били никак приятни. То е като законната ни жена да се обърне към нас с думичката „говедо“ или пък приятелят ни да похарчи за бира и раци парите, които сме му изпратили, за да погаси някаква полица. Разбира се, много по-трудно се забравя, ако намерим законната си жена в прегръдките на същия този приятел или пък ни нарече говедо началникът на службата, но и тези неща в края на краищата се забравят.

Има обаче неща, които никога не се забравят.

Лично аз никога няма да забравя воя на сирените нощем – страшният пресипнал вой, който сякаш предизвестяваше не за идването на неприятелски самолети, а за страшния съд. Жестоки нощи! Тежки безумни нощи! В първия миг човек все още не иска да повярва, все още се надява, че така му се е сторило или че е чул сирената на някой минаващ автомобил. Напразни надежди! Сирената продължава настойчиво и тъпо да вие така, сякаш самата тя и хората при нея са обхванати от безпределен ужас. Изведнъж от невиделицата идва гъсто и лепкаво отчаяние и човек си мисли: „Животът е нещо гадно и безмислено! Няма да мръдна от леглото! Нека бомбите ме пометат, нека се свърши тая свинщина!“ Така си мисли, но в същото време всичко това, което наричаме с глупавите думи душа и плът почват неудържимо да треперят. Човек става от затопленото легло и отчаян и зъзнещ се завира в най-дълбокото скривалище, което се намира наблизо, завира се в самото му дъно и се спотайва като плъх с мънички, стъклени, ужасени очички.

Искате ли още да ви припомня?
На самия мене не ми е приятно, но...

Ето! Минават десет минути в тишина, която къса нервите, после изведнъж всички чуват слабо, почти нежничко далечно бръмчене на самолет. Цяло щастие е, че в мрака на избата хората не могат да видят своите отчаяни, молещи, без сълзи плачещи очи. „Дано тоя път ни заминат, - мислят те. – Дано пък тоя път да имаме мъничко щастие! Дано, дано, дано!“ И наиистина, артилерията  още се спотайва и самолетите сякаш се колебаят, бръмченето им ту се усилва, ту отслабва. Ужасното бръмчение! Не напомня ли то за бръмченето на зъболекарското свределче, което сякаш вместо зъба дълбае сърцето и все повече и повече се приближава към настръхналия от болезнено очакване нерв...

Стига!
Но да ви припомня още малко!

Да ви припомня ли свиренето на бомбите и краткия миг преди тая очаквана смърт, когато сте си помислили „моя мъничка“ за момичето, скрито като вас в някоя друга градска изба? Да ви припомня ли как сте се скитали по горящите улици на града, как сте се лутали като мъничко, нищожно, самотно животинче?

Въпреки всичко, сега съм щастлив, че през тези страшни дни останах в града. През тези дни научих повече отколкото през целия си минал живот, научих да познавам себе си и другите. През тези дни от хората изпадна всичко чуждо и фалшиво, което през мирните времена грижливо са били налепили по себе си и те останаха пред погледа ми безсрамно голи и достъпни за виждане. Съвсем ясно се видяха пороците и добродетелите, паднаха маските, откриха се истинските лица – за смайване на другите и самите нас. Всеки можеше да провери за себе си или за когото и да е друг колко мъжество има в него или колко подлост и егоизъм. От хилядите случки ще ви разкажа една съвсем не най-значителната...

Срещу моята врата бе апартаментът на едно средно младо семейство на столичен търговец. Мъжът бе висок, учтив господин, с приятни обноски и изглед на достойнство в фигурата и маниерите. Жената бе буквално красива. Имаше хубава коса, нежна усмивка, имаше фигура, която леко зашеметяваше всеки човек с средна устойчивост на това, което кой знае защо наричат женски прелести. Може би не е излишно да спомена, че мъжът носеше на ревера си викторията с дъбовите желъди и че когато немците сринаха Ковънтри той дойде в стаята ми с бутилка мараскен – да се почерпим за победата. Казах му, че имам язва и не пия. Той знаеше, че нямам язва и си отиде с злобно бляскане в очите. Но това не е толкова важно в случая.

По-важно е, че съпрузите бяха много влюбени един в друг и десетки пъти ги бях виждал да се движат по улиците под ръка, но тясно прилепени един в друг и вечно заети в някакви нежни разговори. Цялата кооперация твърдеше единодушно, че са най-щастливата двойка, която са виждали. Всички казваха, че са много влюбени един в друг. В края на краищата мислех го и аз, макар да не ми бе никак приятно. Никога не можех да свикна с мисълта, че са способни на каквото и да е свястно човешко чувство хора с хакен кройцери и виктории по реверите.

Когато започнаха бомбардировките на София, господин търговецът бе страшно възмутен. Той, забравил разбира се Ковънтри, бъбреше нещо за варварство и беззащитни жени. Защо не заминеше за провинцията както повечето негови колеги? Навярно го задържаха важни сделки, пък и навярно не се надяваше, че бомбардировките ще засегнат и центъра. Той стана малко по-възбуден и вечер разказваше басни на съкооператорите за засилената въздушна отбрана на Столицата.

Случи се така, че през едно нощно нападение бях дежурен по противовъздушна отбрана. Бе ми интересно да гледам как още с първите звуци на сирените по тротоарите почнаха да прибягват граждани с обезумели очи, натоварени с лек багаж. Налагаше се впечатлението, като че ли бяха очаквали тревогата на страж зад вратите на къщите. Скоро блъсканицата пред скривалището стана така страшна, че напразно се мъчех да въдворя някакъв ред. Мъжете тъпчеха жените, жените минаваха през децата – всички се стремеха с животинска упоритост час по-скоро да се вмъкнат в скривалището. Борбата с лакти, дори борбата с ритници бяха от най-законните средства за борба. Скоро тълпата се намъкна навътре и към входа останаха само закъснелите.

Моят съсед по квартира бе от закъснелите. Той дойде заедно с жена си – и двамата бледи като мъртъвци, и двамата запъхтени. Едва се прислониха в коридора, и жената запита:

-Къде е жълтото куфарче?
-Кое?
-Жълтото! С парите и ценностите!

Вместо отговор се чу задавено възклицание:
-Ах, свиньо!
Тази дума бе изхвръкнала неудържимо от устата на младата съпруга на търговеца.

-Мълчи!
-Къде го забрави?
- Ами че на масичката...
-Ах, мизерник, мизерник! – говореше в страстна злоба младата жена. – Как можа? Как можа да го сториш? Нямаш ли ум?

-Ама защо се толкова плашиш? – попита глухо мъжът. – Никой няма да го открадне.
В мрака се чу задавен женски плач.
-Няма да го открадне! Ами ако го открадне? Тогава? Тогава какво ще прави, за това мислиш ли? Ами ако падне бомба в къщата?
Мъжът мълчеше.

-Върви да го донесеш! – каза остро жената и нещо почти като свирене излезе от носа й.
-Но, Вяра...
-Върви! – изпищя тя. – Върви, не чу ли? Върви, върви!

Гласът й стана истеричен и от странните шумове, които долитаха, можеше да се сетиш, че бие с крак цимента на подземието. Но един от невидимите в мрака каза гневно:
-Хей, човешки изроди – излезте да се разправяте вънка. Не могат от вас да се чуят самолетите.
-Добре, ще отида! – каза най-после мъжът. – Ще ги донеса, но ще натъпча в устата ти твоите мръсни скъпоценности.

Не помислих дори да го задържам, макар да бях дочул вече бръмченето на самолетите, които наближаваха към нашия квартал... Изведнъж изригна и ураганът на противосамолетната артилерия. В скривалището се чуха сподавени стонове, сякаш хората преживяваха последните си минути. Хвърляха ли вече бомби? Все още не можех да различа. Видях само как във въздуха високо над къщите висяха зловещо светящите лампиони. От блясъка на тези изкуствени слънца бе станало така светло, че хората в скрвалището закриха очите си с ръце. На светлината видях как търговецът се вмъкна в къщата ни и изчезна. Половин минута по-късно се чу зловещото свирене на аеропланната бомба. Залегнах бързо и страшният трясък една не ме оглуши. Е, нищо! И тоя път бяхме останали живи.

Погледнах отново и при светлината на пожарите видях, че нашата кооперация бе останала почти без предната си фасада. Купища развалини, пламъци, облаци от прах имаше на мястото на хубавата сива кооперация. Заедно с къщата – това бе първата ми мисъл – бе загинал и търговецът, моят съсед с викторията на ревера си. За пръв път в живота си не чувствах жал за човек, загинал почти пред очите ми.

Някой дишаше тежко до мене. Погледнах – бе неговата жена. Бе както винаги хубава – и грозна в същото време с своите подивели очи и с отчаяното си лице. Нещо като сълзи имаше на страните й, сълзи, които сякаш се бяха вледенили.

-Не се плашете, - казах аз неволно. – Още нищо не се знае...

Но тя сякаш не ме чу. Тя все още гледаше към срутената кооперация . може би натам, гдето преди няколко минути бе домът й.
-Апартамента ни! – избъбра тя внезапно, сякаш с дъха си – куфарчето...

Погледнах я ужасен.

-Куфарчето, - повтори тя с мъртъв глас.
Да, тя навярно нито за момент не бе помислила за мъжа си.

Тая история може да се види някому твърде груба, може да се види някому измислена. Само онези, които са били в града през страшните дни на бомбардировките, знаят, че са се случвали много по-жестоки неща. Събрани всичките – какъв страшен документ са те за едно общество и за една епоха!

Павел ВЕЖИНОВ, „Жълтото куфарче“, разказ, сп. „Сердика“, 1945

събота, 4 юни 2016 г.

БЪЛГАРИТЕ С ОРЪЖИЕ В ПОЯСА, ЖЕНИТЕ СЪС ЗЛАТО, 1871

„Често пъти може да се види някое селянче, което има поне хиляда златни монети в косите, около шията си и на гърдите...“

От Ярослав ИРАСЕК
„Картини от пътуването ми из България“, 1871


Пияни не видях по време на цялото си пътуване, забелязах, че няма и просяци, освен една млада, разпусната калоферчанка с лошо име и един умопобъркан, навремето надежден образован мъж, към когото изпитвах голямо състрадание.

Българите носят широки потури, които рязко се стесняват под коляното и са обшити с шнурове, цветът им е кафяв, тъмносин или черен; над ризата – лека жилетка с един или два реда копчета, широк пояс, в който пъхат ножове, по-малко по размери оръжие и други вещи, а над всичко – късо кожухче, обточено със скъпа кожа или пък дебел вълнен клашник. На главите си слагат фес или специален калпак, на нозете – вълнени чорапи и чепици.

Много от българите държат броеници в ръцете си. Питах едного за какво служат. А той ми отвърна, че само неуките носят броеници, та като ги премятат, да им минава времето, и бързо скри своята да не я видя. Македонските българи носят къси платнени поли.

Жените се обличат с много вкус и се ползват от народното изкуство за тъкане и ушиване на дрехи. Главна част от женското облекло е вълнен сукман, в талията рязан и съединен с жакетче. Той няма ръкави и е остро деколтиран. Готовата дреха се боядисва с индиго в тъмносиньо и черно, а в долния край се украсява с цветна бродерия. Отстрани се прикрепва колан за украса, който се завързва в плосък възел отзад. Отпред – плътна шарена престилка от вълнено платно, прикрепена с друг колан, закопчан с голяма двуделна тока.

На главата се носи вълнена или копринена кърпа, също украсена с изящна бродерия. Под сукмана се облича дълга вълнена или копринена риза, която е изрязана по врата, а долният й край се подава, ръкавите й са широки, пристегнати в китките. Около врата, долу и на ръкавите ризата е украсена с най-ситна бродерия /с вълнени или копринени конци/, тя е сред най-красивите неща от чеиза на невястата.

Когато българката тръгне на гости или на църква, както мъжете облича най-отгоре късо украсено кожухче. Селянките често носят само риза, украсена с вълнена бродерия, а отпред и отзад завързват вълнени престилки. Само по местата, където турското влияние е по-силно, вместо своята българска носия жените носят широки, пристегнати в глезените шалвари.

На много места и жените носят плътно обвити фесове, от които се вижда само горното дъно, върху него се слага или пискюл, или цял пласт от малки златни и сребърни парички. Българките употребяват такива парички, за да украсят децата си. Често пъти може да се види някое селянче, което има поне хиляда златни монети в косите, около шията си и на гърдите. Да, виждал съм цели нанизи от парички по селянките в Търновско.

Ярослав ИРАСЕК
„България през погледа на чешки пътешественици“, съст. В. Бехиньова, Изд. ОФ, Сф 1984
Художник: Иван МЪРКВИЧКА, „Българка от Смилево“, 1894

сряда, 6 май 2015 г.

ГЕОРГИ КРАТОВЧЕТО, 1515

Историята на Свети Георги Софийски Нови

        
Разказ от Ангел КАРАЛИЙЧЕВ

1515 година. Проливен летен дъжд рукна  над Средец. Капки като елмази окъпаха почернелите покриви на къщите – заглъхнали в овощни градини. Светнаха старите калдъръми. Прохлада задуха от тъмнозелената Витоша. - Зашумяха водите на поройните планински долини. От искърския чифлик „Чардъклия” пристигна кочията на средецкия паша Хасиб Осман. Два охранени арабски жребци хвърчаха по улиците. Калдъръмът пращеше под техните копита. Конете завиха покрай Банската джамия и спряха пред златарницата на Йована Кратовеца. Една женска ръка с каносани нокти открехна копринената завеса на кръглото прозорче. - Тука ли е златаринът ? – обади се плътен женски глас от кочията. 
- Вътре е, господарке! – отвърна коларът и дръпна поводите на конете, които напираха да тръгнат.
От кочията слязоха две ханъми. Първата тежко стъпи на плочата пред златарницата. Сърмените й чехли заскърцаха като мишки. Другата скочи пъргаво като яре.
Йован Кратовецът се поклони на гостенките до земята. Старата жена дигна яшмака си и заговори властно:
- Да изковеш за дъщеря ми един златен пръстен. Да го украсиш със златна жичка – тънка да бъде жичката  – като зъмче да се навие край пръстена. Разбра ли? Главата на зъмчето да стои най-отгоре. А в устата му ще сложиш един зелен камък. Най-хубавия. За парите реч да не става. Колкото кажеш, ще ти ги наброи Хасиб Осман паша. Какво гледаш Шазие? Закрий си очите!
- Нищо не гледам.
- Видя ли и очите, майсторе? – продължи ханъмата, – камъкът да бъде зелен като нейните очи.
- Слушам, господарке, както заръчваш – тъй ще бъде направен пръстенът.
- Коя ръка нашари новия сребърен ибрик на пашата? Ти ли?
- Не съм аз. Имам си едно момче, то ми е сестрино чедо – от Кратово.
- Оня там, до огнището, дето го е зяпнала Шазие? Той е благословен от Аллаха. Повикай го.
- Ела сам, Георге, - кротко рече Йован, - ела да те види господарката.
От златарската работилница излезе Георги Димитров Кратовчето. Седемнадесетгодишен момък, със златен мъх над горната устна.
- Ай, ай, ай! – плесна ръце старата туркиня – ти имаш очи на джин! А вървежът ти е вървеж на елен. Недей го гледа, Шазие! Ти пак си дигни яшмака. Тръгвай да си ходим! Кога да проводя за пръстена? – попита пашовица, щом се намести в кошията.
- Когато узреят прасковите в градините,– отвърна златаринът като помисли малко.
Коларът пусна поводите  и конете се втурнаха напред. Йован Кратовец поклати замислен глава.
- Най-малката дъщеря на пашата. Какво зъмче! Видиш ли я , Георге?
- Видях я! – тихо проговори Георги и сърцето му затрепера като крило на птичка.

***

 През деня, когато на Чардаклийската трапеза поднесоха първите румени праскови в сребърен сахан, в Йовановата златарница пристигна първият турски законник. Той беше мъдър човек, с висока, снежнобяла чалма. Дясната ръка на Хасиб Осман паша. Майсторът го нямаше в златарницата. Георги посрещна гостенина и му поднесе стол. Законникът измери с очи внимателно стройното момче и поклати одобрително глава.
- Готов ли е пръстенът за най-малката дъщеря на пашата?
Георги отключи желязата съкровищница, където бяха скътани много нанизи, гривни и врахели. Изкара пръстена. Камъкът заблещука върху розовата му длан като светулка. Турчинът пое пръстена, отиде към прозореца, разгледа го полека, с наслада и като се обърна, попита:
- Ти ли го изкова?
- Аз – отговори Георги и наведе очи, загледа почернелите нокти на босите си крака.
Законникът го потупа по рамото.
- Ти си магьосник! Дръж тия пари!
- И като развърза кесията си, той му начете седем златици от десетте, които му даде Хасиб паша. – Стигат ли?
Георги държеше златиците, уплашен.
- Много са, прошепна той.
- Не са много. За такъв човек като тебе не са много. Имам да ти кажа една дума, но приказката ни тук да си остане. Ти си роден с голям късмет. Много те е харесала най-малката дъщеря на пашата. Ако приемеш нашата вяра – ще те оженим за нея. Ти ще станеш голям човек. Най-напред ще заминеш в Истанбул. При Капудан паша, брата на Хасиб Османа, военна наука ще учиш. По големите морета ще плуваш. Големи риби ще ловиш. На високо място ще се изкачиш. Скланяш ли?
Георги побледня. Пред него заблещукаха зелените очи на момичето и повторно сърцето му затрепера като птиче крило. Но изведнъж видението на Кратово замени отровните девойчини очи. В душата на златарчето израстоха рудниците, древните кули, сирищниците, близкият Лесновски манастир, за който неговият покоен баща изработи златната обкова на едно евенгелие. Един каменен кръст заигра в далечината. Георги потърка с длан челото си, като се съвзе, отговори твърдо:
- Аз не ща да ставам голям човек, защото земната радост е нетрайна.
Законникът се усмихна.
- Ти не знаеш синко, че нашият пророк Мохамед обещава райска наслада за ония, които вървят по волята му.
- Кои са те? – попита Георги.
- Достойниците, които имат силна вяра и пазят телесна чистота.
- А блудниците?
- Те ще бъдат осъдени на вечна мъка.
- Тогава всички ваши началници и съдии ще идат в ада, защото водят порочен живот.
- Не може да бъде! – извика законникът. – Я погледни колко джамии с минарета от мермер са издигнали тези хора, колко мостове, чешми и кервансараи са построили нашите първенци. За тяхната милостиня Аллах ще им прости и греховете.
- Господ не приема жертвата, която принасят нечисти ръце. Някогашните земни владетели са издигнали паметници, по-големи от сегашните. Но ти не можеш да кажеш, че те сега се радват на райско блаженство.
- Слушай, – хитро продължи законникът, – ако ти си истински християнин, ще дойдеш да спасиш една душа, която загива. Дъщерята на Хасиб Осман паша е болна. Тя ще умре от любов. Стани правоверен – за да отървеш момичето от страдание. Какво да кажа на пашата, когато занеса пръстена?
- Бог да дава здраве на дъщеря му и да ме пази от нейните очи.
- В конака старият паша се надигна като видя законника.
- Казвай, – рече той, – ще склони ли да мине към нашата вяра християнчето?
- Не ще. И тъй го мъчих, и иак му хортувах. Не можах да го съблазня нито с думи, нито със злато. Опасен човек. Ако не склони, да стане мохамеданин, ще трябва да го затрием.
- Ами Шазие?
- Моминските сълзи съхнат като утринна роса, господарю!
- Викайте го при кадията! Правете, каквото ви е научил Аллах! – махна ръка пашата.
В съдилището Георги пристигна задно с поп Пея, стария средецки книжовник. Съдията рече на Георгя:
- Ти Георге, си хубав човек и заслужаваш да се настаниш в Мохамедовия рай, където всичките правоверни покойници ядат пилаф и пият шербет.
- Откъде знаеш, че Мохамед е в рая? – попита Георги Кратовчето.
- Как да не зная? Аллах разтваря широко райските порти за ония, които обича. Той обича турчина. Ако не го обичаше, щеше ли да му даде толкова земя, щеше ли да сложи под коляното му толкова милиони люде? Нашият пророк Мохамед е водил разговори с Аллаха и от него е научил закона.
- С какво е доказал Мохамед, че е говорил с Бога? Той не е напаравил нито едно чудо, нито пък е пророкувал за онова, което има да се случи на земята. Ти навярно си чувал, че когато Моисей получил Божиите заповеди на Синайската планина, земята се разтърсила, а светкавиците разкъсали небето. Тогава целият народ разбрал, че Моисей е пратеник Божи и ще предаде на еврейския народ небесно откровение.
- А Мохамед е дал на своите следовници една вяра, която лекомислено прощава греховете на блудници и разбойници, стига да издигнат една джамия или един кервансарай край пътя.
Тия думи жегнаха съдията.
- Вържете го! –извика той. – Нека неговата кръв падне върху главата ти! – гневно извика съдията на поп Пея. – Сложете вериги на ръцете му и го хвърлете в тъмницата. Бийте нечестивеца!

Седем дни лежа Георги Кратовчето в каменната кула. Беше сам в едно тъмно и влажно подземие. Нищо не виждаха очите му. Тъга налегна сърцето му. Спомените пристигаха на ята. Веднъж – на сън ли беше, на яве ли, той не можа да разбере – видя покойния си баща, иди в бели дрехи облечен, хваща го за ръката и го повежда някъде. А Георгевата майчица тича след двамата.
- Къде го водиш?-вика тя – Недей ми го взема! Ах, Боже, какво да сторя, за да си запазя чедото? – кърши ръце безпомощната жена. Преде да кривнат зад високия зид на кулата, Георги се обърна да се поклони на майка си и видя в очите  й такава жалост, такава жалост… Сълзите му не спряха цял ден. Когато вечерта влезе отец Пею и го напипа в мрака за раменете, малкият зарида:
- Страх ме е, отче!
- От какво те е страх? – сурово попита гласът на свещеника. – Ти чувал ли си песента за Балканджи Йова? Неверници са дошли да вземат Йововата сестра, но той не я дава на чужда вяра. Йово е железен човек. Ръцете си дава, очите си дава, нозете си дава, но хубавата своя сестрица Яна не дава на чужда вяра. Неверниците тогава му изболи двете очи и му отсекли двете ръце и двете нозе. Знаеш ли как се прощава Балканжи Йово със сестра си, когато я повеждат силом? –
Прощавай сбогом, сестрице Яно,
очи си нямам - да те погледна,
ръце си нямам – да те прегърна,
нозе си нямам – да те изпратя.
- Истина ли е тази история, отче? – попита Георги.
- Ако не беше истина, народът нямаше да извади песен. В туй стъкълце ти донесох причастие. Приемаш ли го?
Настъпи дълбоко мълчание. Две ръце се протегнаха в мрака и поеха стъклото.
- Приемам го – промълви Георги съкрушен.

---
За последен път изкараха обречения момък пред съдията. Когато започна разпитът, в съдилището влезе Хасиб Осман паша. Всички му станаха на крака.
- Седнете! - рече пашата и с любопитство разгледа измъченото лице на момчето, зачервените му очи, които бяха отвикнали от светлината и блуждаеха. Цяла нощ кадъната моли своя повелител, да се дигне сам и да склони момчето. Нека дойде при Шазие. Ако се надигне болната девойка, защо да не го приемат такъв, какъвто е? Пашата обичаше най-малката си дъщеря повече от всичко на света. Той заповяда да изкарат затворника още един път при съдията и сам дойде да го съди.
- Слушай, чоджум, - проговори с мъка Хасиб Осман паша, - ако изпълниш едно мое желание, ще те имам като син и ще те направя наследник на имането си.
- Щом си готов да ме имаш за син, защо посягаш на вярата ми? – попита Георги и го погледна в очите.
Пашата срещна горещия поглед на момчето.
- Не искам да си мениш вярата, - рече той – дръж си вярата, но се ожени за моята болна дъщеря.
- Ще се оженя, - провикна се високо Георги Кратовчето, - ако твоята дъщеря приеме кръста!
Пашата отвори уста слисан. Почервеня и размаха безпомощно ръце. Тълпата, която напираше пред вратата на съдилището, зарева. Съдията засъска като синорник.
- Той оскърби достойнството на пашата!
- Той похули правата вяра!
- Огън за неверника! Правете с него, каквото знаете! – поклати глава пашата и си тръгна.
Окървавен поведоха Георгя Кратовчето към площада пред древната черква „Света София”. Когато минаваха край черковната врата, отвътре изскочи отец Пею с кръста в ръце и благослови мъченика. На площада съблякоха осъденото момче по риза и го хвърлиха в огъня. Щом прегоряха ремъците, с които бяха свързани ръцете му, малкият дигна десница, стори кръст и падна. Пламъците го погълнаха.
Това се случи на 11 февруари 1515 година.

Ангел Каралийчев, Георги Кратовчето, Сп. «Сердика», 1940