Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

сряда, 6 май 2015 г.

ГЕОРГИ КРАТОВЧЕТО, 1515



        
Разказ от Ангел КАРАЛИЙЧЕВ

1515 година. Проливен летен дъжд рукна  над Средец. Капки като елмази окъпаха почернелите покриви на къщите – заглъхнали в овощни градини. Светнаха старите калдъръми. Прохлада задуха от тъмнозелената Витоша. - Зашумяха водите на поройните планински долини. От искърския чифлик „Чардъклия” пристигна кочията на средецкия паша Хасиб Осман. Два охранени арабски жребци хвърчаха по улиците. Калдъръмът пращеше под техните копита. Конете завиха покрай Банската джамия и спряха пред златарницата на Йована Кратовеца. Една женска ръка с каносани нокти открехна копринената завеса на кръглото прозорче. - Тука ли е златаринът ? – обади се плътен женски глас от кочията. 
- Вътре е, господарке! – отвърна коларът и дръпна поводите на конете, които напираха да тръгнат.
От кочията слязоха две ханъми. Първата тежко стъпи на плочата пред златарницата. Сърмените й чехли заскърцаха като мишки. Другата скочи пъргаво като яре.
Йован Кратовецът се поклони на гостенките до земята. Старата жена дигна яшмака си и заговори властно:
- Да изковеш за дъщеря ми един златен пръстен. Да го украсиш със златна жичка – тънка да бъде жичката  – като зъмче да се навие край пръстена. Разбра ли? Главата на зъмчето да стои най-отгоре. А в устата му ще сложиш един зелен камък. Най-хубавия. За парите реч да не става. Колкото кажеш, ще ти ги наброи Хасиб Осман паша. Какво гледаш Шазие? Закрий си очите!
- Нищо не гледам.
- Видя ли и очите, майсторе? – продължи ханъмата, – камъкът да бъде зелен като нейните очи.
- Слушам, господарке, както заръчваш – тъй ще бъде направен пръстенът.
- Коя ръка нашари новия сребърен ибрик на пашата? Ти ли?
- Не съм аз. Имам си едно момче, то ми е сестрино чедо – от Кратово.
- Оня там, до огнището, дето го е зяпнала Шазие? Той е благословен от Аллаха. Повикай го.
- Ела сам, Георге, - кротко рече Йован, - ела да те види господарката.
От златарската работилница излезе Георги Димитров Кратовчето. Седемнадесетгодишен момък, със златен мъх над горната устна.
- Ай, ай, ай! – плесна ръце старата туркиня – ти имаш очи на джин! А вървежът ти е вървеж на елен. Недей го гледа, Шазие! Ти пак си дигни яшмака. Тръгвай да си ходим! Кога да проводя за пръстена? – попита пашовица, щом се намести в кошията.
- Когато узреят прасковите в градините,– отвърна златаринът като помисли малко.
Коларът пусна поводите  и конете се втурнаха напред. Йован Кратовец поклати замислен глава.
- Най-малката дъщеря на пашата. Какво зъмче! Видиш ли я , Георге?
- Видях я! – тихо проговори Георги и сърцето му затрепера като крило на птичка.

***

 През деня, когато на Чардаклийската трапеза поднесоха първите румени праскови в сребърен сахан, в Йовановата златарница пристигна първият турски законник. Той беше мъдър човек, с висока, снежнобяла чалма. Дясната ръка на Хасиб Осман паша. Майсторът го нямаше в златарницата. Георги посрещна гостенина и му поднесе стол. Законникът измери с очи внимателно стройното момче и поклати одобрително глава.
- Готов ли е пръстенът за най-малката дъщеря на пашата?
Георги отключи желязата съкровищница, където бяха скътани много нанизи, гривни и врахели. Изкара пръстена. Камъкът заблещука върху розовата му длан като светулка. Турчинът пое пръстена, отиде към прозореца, разгледа го полека, с наслада и като се обърна, попита:
- Ти ли го изкова?
- Аз – отговори Георги и наведе очи, загледа почернелите нокти на босите си крака.
Законникът го потупа по рамото.
- Ти си магьосник! Дръж тия пари!
- И като развърза кесията си, той му начете седем златици от десетте, които му даде Хасиб паша. – Стигат ли?
Георги държеше златиците, уплашен.
- Много са, прошепна той.
- Не са много. За такъв човек като тебе не са много. Имам да ти кажа една дума, но приказката ни тук да си остане. Ти си роден с голям късмет. Много те е харесала най-малката дъщеря на пашата. Ако приемеш нашата вяра – ще те оженим за нея. Ти ще станеш голям човек. Най-напред ще заминеш в Истанбул. При Капудан паша, брата на Хасиб Османа, военна наука ще учиш. По големите морета ще плуваш. Големи риби ще ловиш. На високо място ще се изкачиш. Скланяш ли?
Георги побледня. Пред него заблещукаха зелените очи на момичето и повторно сърцето му затрепера като птиче крило. Но изведнъж видението на Кратово замени отровните девойчини очи. В душата на златарчето израстоха рудниците, древните кули, сирищниците, близкият Лесновски манастир, за който неговият покоен баща изработи златната обкова на едно евенгелие. Един каменен кръст заигра в далечината. Георги потърка с длан челото си, като се съвзе, отговори твърдо:
- Аз не ща да ставам голям човек, защото земната радост е нетрайна.
Законникът се усмихна.
- Ти не знаеш синко, че нашият пророк Мохамед обещава райска наслада за ония, които вървят по волята му.
- Кои са те? – попита Георги.
- Достойниците, които имат силна вяра и пазят телесна чистота.
- А блудниците?
- Те ще бъдат осъдени на вечна мъка.
- Тогава всички ваши началници и съдии ще идат в ада, защото водят порочен живот.
- Не може да бъде! – извика законникът. – Я погледни колко джамии с минарета от мермер са издигнали тези хора, колко мостове, чешми и кервансараи са построили нашите първенци. За тяхната милостиня Аллах ще им прости и греховете.
- Господ не приема жертвата, която принасят нечисти ръце. Някогашните земни владетели са издигнали паметници, по-големи от сегашните. Но ти не можеш да кажеш, че те сега се радват на райско блаженство.
- Слушай, – хитро продължи законникът, – ако ти си истински християнин, ще дойдеш да спасиш една душа, която загива. Дъщерята на Хасиб Осман паша е болна. Тя ще умре от любов. Стани правоверен – за да отървеш момичето от страдание. Какво да кажа на пашата, когато занеса пръстена?
- Бог да дава здраве на дъщеря му и да ме пази от нейните очи.
- В конака старият паша се надигна като видя законника.
- Казвай, – рече той, – ще склони ли да мине към нашата вяра християнчето?
- Не ще. И тъй го мъчих, и иак му хортувах. Не можах да го съблазня нито с думи, нито със злато. Опасен човек. Ако не склони, да стане мохамеданин, ще трябва да го затрием.
- Ами Шазие?
- Моминските сълзи съхнат като утринна роса, господарю!
- Викайте го при кадията! Правете, каквото ви е научил Аллах! – махна ръка пашата.
В съдилището Георги пристигна задно с поп Пея, стария средецки книжовник. Съдията рече на Георгя:
- Ти Георге, си хубав човек и заслужаваш да се настаниш в Мохамедовия рай, където всичките правоверни покойници ядат пилаф и пият шербет.
- Откъде знаеш, че Мохамед е в рая? – попита Георги Кратовчето.
- Как да не зная? Аллах разтваря широко райските порти за ония, които обича. Той обича турчина. Ако не го обичаше, щеше ли да му даде толкова земя, щеше ли да сложи под коляното му толкова милиони люде? Нашият пророк Мохамед е водил разговори с Аллаха и от него е научил закона.
- С какво е доказал Мохамед, че е говорил с Бога? Той не е напаравил нито едно чудо, нито пък е пророкувал за онова, което има да се случи на земята. Ти навярно си чувал, че когато Моисей получил Божиите заповеди на Синайската планина, земята се разтърсила, а светкавиците разкъсали небето. Тогава целият народ разбрал, че Моисей е пратеник Божи и ще предаде на еврейския народ небесно откровение.
- А Мохамед е дал на своите следовници една вяра, която лекомислено прощава греховете на блудници и разбойници, стига да издигнат една джамия или един кервансарай край пътя.
Тия думи жегнаха съдията.
- Вържете го! –извика той. – Нека неговата кръв падне върху главата ти! – гневно извика съдията на поп Пея. – Сложете вериги на ръцете му и го хвърлете в тъмницата. Бийте нечестивеца!

Седем дни лежа Георги Кратовчето в каменната кула. Беше сам в едно тъмно и влажно подземие. Нищо не виждаха очите му. Тъга налегна сърцето му. Спомените пристигаха на ята. Веднъж – на сън ли беше, на яве ли, той не можа да разбере – видя покойния си баща, иди в бели дрехи облечен, хваща го за ръката и го повежда някъде. А Георгевата майчица тича след двамата.
- Къде го водиш?-вика тя – Недей ми го взема! Ах, Боже, какво да сторя, за да си запазя чедото? – кърши ръце безпомощната жена. Преде да кривнат зад високия зид на кулата, Георги се обърна да се поклони на майка си и видя в очите  й такава жалост, такава жалост… Сълзите му не спряха цял ден. Когато вечерта влезе отец Пею и го напипа в мрака за раменете, малкият зарида:
- Страх ме е, отче!
- От какво те е страх? – сурово попита гласът на свещеника. – Ти чувал ли си песента за Балканджи Йова? Неверници са дошли да вземат Йововата сестра, но той не я дава на чужда вяра. Йово е железен човек. Ръцете си дава, очите си дава, нозете си дава, но хубавата своя сестрица Яна не дава на чужда вяра. Неверниците тогава му изболи двете очи и му отсекли двете ръце и двете нозе. Знаеш ли как се прощава Балканжи Йово със сестра си, когато я повеждат силом? –
Прощавай сбогом, сестрице Яно,
очи си нямам - да те погледна,
ръце си нямам – да те прегърна,
нозе си нямам – да те изпратя.
- Истина ли е тази история, отче? – попита Георги.
- Ако не беше истина, народът нямаше да извади песен. В туй стъкълце ти донесох причастие. Приемаш ли го?
Настъпи дълбоко мълчание. Две ръце се протегнаха в мрака и поеха стъклото.
- Приемам го – промълви Георги съкрушен.

---
За последен път изкараха обречения момък пред съдията. Когато започна разпитът, в съдилището влезе Хасиб Осман паша. Всички му станаха на крака.
- Седнете! - рече пашата и с любопитство разгледа измъченото лице на момчето, зачервените му очи, които бяха отвикнали от светлината и блуждаеха. Цяла нощ кадъната моли своя повелител, да се дигне сам и да склони момчето. Нека дойде при Шазие. Ако се надигне болната девойка, защо да не го приемат такъв, какъвто е? Пашата обичаше най-малката си дъщеря повече от всичко на света. Той заповяда да изкарат затворника още един път при съдията и сам дойде да го съди.
- Слушай, чоджум, - проговори с мъка Хасиб Осман паша, - ако изпълниш едно мое желание, ще те имам като син и ще те направя наследник на имането си.
- Щом си готов да ме имаш за син, защо посягаш на вярата ми? – попита Георги и го погледна в очите.
Пашата срещна горещия поглед на момчето.
- Не искам да си мениш вярата, - рече той – дръж си вярата, но се ожени за моята болна дъщеря.
- Ще се оженя, - провикна се високо Георги Кратовчето, - ако твоята дъщеря приеме кръста!
Пашата отвори уста слисан. Почервеня и размаха безпомощно ръце. Тълпата, която напираше пред вратата на съдилището, зарева. Съдията засъска като синорник.
- Той оскърби достойнството на пашата!
- Той похули правата вяра!
- Огън за неверника! Правете с него, каквото знаете! – поклати глава пашата и си тръгна.
Окървавен поведоха Георгя Кратовчето към площада пред древната черква „Света София”. Когато минаваха край черковната врата, отвътре изскочи отец Пею с кръста в ръце и благослови мъченика. На площада съблякоха осъденото момче по риза и го хвърлиха в огъня. Щом прегоряха ремъците, с които бяха свързани ръцете му, малкият дигна десница, стори кръст и падна. Пламъците го погълнаха.
Това се случи на 11 февруари 1515 година.

Ангел Каралийчев, Георги Кратовчето, Сп. «Сердика», 1940

Няма коментари:

Публикуване на коментар