В края на Първата световна война една рядка напаст сполетя София и страната. Не зная кой вятър довея над земята ни облаци скакалци. Страшно бедствие! И то по време, когато още не можехме да се съвземем от войната. Явлението бе необикновено, а държавата и народът - безпомощни пред него. Когато облакът скакалци минаваше, сянка покриваше земята, и слънцето започваше да грее като през опушено стъкло. Нямаше отрови и никой не знаеше как да спасим и завардим реколтата, която неканените хвъркати гости унищожиха за няколко денонощия - изпасоха нивите.
«Да се тъпчат!» - решиха официалните власти.
За наивната мярка потърсиха помощта на училищата. За нашето бе определено село Банкя. Учебните занятия бяха прекъснати и всички софийски ученици излязоха на полето. Не зная как е минала акцията по другите места, но при нас, в Банкя, всичко излезе много несериозно. Изкачихме се на околните баири с песни като на екскурзия, хванахме се на хорца и започнахме да скачаме в нивите.
И никой не можеше да каже скакалците ли тъпчем или посевите.
Така, според инструкцията, трябваше да ликвидираме тази национална напаст. Скакалците не се задържаха на едно място. Приземяваха се, унищожаваха растенията и пак хвъркваха на облаци, по свое решение. След някой ден преминаха западната ни граница. Бяха еднакво големи, еднакво шарени, с червенко под крилцата, като униформена армия. Такава беше нашата някогашна бригада «в помощ на селското стопанство».
Петър МИРЧЕВ, Из книгата «София – тъжна и весела», 1978
Няма коментари:
Публикуване на коментар