Ако разбереш, че един французин е дошъл чак от Франция, за да върви сам през Казахската степ, ще се опиташ да му обясниш, че това е равно на гибел. Ако не те послуша, тайно ще го последваш...
Това е Улжан.
А Шарл?
Шарл е пътувал дълго, за да е сам. Сам в степта – на Великия път на коприната. И нищо друго не го интересува. Мълчи. Нещо го мъчи, крие тайна. Дори Улжан си е помислила, че е убил някого. Там, в Европа, и бяга тук – в Азия... За да отбие любопитството, французинът отсича кратко: тръгнал съм към връх Хан Тенгри.
Но там отиват само старите шамани, за да умрат! Близо до бог Тангра?...
Е, разказах доста. От притчата „Улжан”. Притча за безбрежната пустинна самота и за приятелите. Притча за Продавача на слова, съкровени сами по себе си.Продавача на слова (и надежди за изцеление) пътува из Казахстан на мотоциклет и говори на санскрит, френски, руски и някои други езици.
Притча за човешкото сърце, голямо колкото степите на Азия. Притча за страданието и мъдростта на няколко милиона номади, мачкани „сякаш в Древността, а е било вчера” от комунизъм и радиация...
( 2 000 000 умират от глад заради колхозите на Сталин!)
Притча за Новото Велико преселение на народите, за новата потребност на човека да се отърси от излишната цивилизованост. В „Улжан” намерих прекрасна философска „храна”, приготвена от древна и бийт–култура, от много стари пластове познание, поверия, които битуват и днес, от благородна сдържаност и концентрирана енергия.
Като свърши, пожелах отново да го гледам. Струва ми се, че открих и други културни паралели, не само непонятното (на пръв поглед) френско почитание към българския бог Тангра. Спомних си за богомилите...
„Улжан” – продукция на Франция, Германия и Казахстан, 2008. Режисьори Фолкер Шльондорф и Жан-Клод Кариер.
Няма коментари:
Публикуване на коментар