Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

събота, 23 януари 2010 г.

Гледах „Улжан”

Ако на прозореца на класната ти стая в Казахстан внезапно се появи французин, няма да е никак изискано да се разкрещиш и да побегнеш към директора... По-цивилизовано е да прекъснеш урока, да изведеш дечурлигата с кордели и костюмчета на двора и да го заговориш на френски. А те, чувайки странната, горчиво-сладка реч, да престанат да се плезят на небръснатия чичка в пардесю. Да се скупчат около него като пиленца и всяко да иска да го докосне. За спомен... За късмет...

Ако разбереш, че един французин е дошъл чак от Франция, за да върви сам през Казахската степ, ще се опиташ да му обясниш, че това е равно на гибел. Ако не те послуша, тайно ще го последваш...

Това е Улжан.

А Шарл?

Шарл е пътувал дълго, за да е сам. Сам в степта – на Великия път на коприната. И нищо друго не го интересува. Мълчи. Нещо го мъчи, крие тайна. Дори Улжан си е помислила, че е убил някого. Там, в Европа, и бяга тук – в Азия... За да отбие любопитството, французинът отсича кратко: тръгнал съм към връх Хан Тенгри.

Но там отиват само старите шамани, за да умрат! Близо до бог Тангра?...

Е, разказах доста. От притчата „Улжан”. Притча за безбрежната пустинна самота и за приятелите. Притча за Продавача на слова, съкровени сами по себе си.Продавача на слова (и надежди за изцеление) пътува из Казахстан на мотоциклет и говори на санскрит, френски, руски и някои други езици.

Притча за човешкото сърце, голямо колкото степите на Азия. Притча за страданието и мъдростта на няколко милиона номади, мачкани „сякаш в Древността, а е било вчера” от комунизъм и радиация...

( 2 000 000 умират от глад заради колхозите на Сталин!)

Притча за Новото Велико преселение на народите, за новата потребност на човека да се отърси от излишната цивилизованост. В „Улжан” намерих прекрасна философска „храна”, приготвена от древна и бийт–култура, от много стари пластове познание, поверия, които битуват и днес, от благородна сдържаност и концентрирана енергия.

Като свърши, пожелах отново да го гледам. Струва ми се, че открих и други културни паралели, не само непонятното (на пръв поглед) френско почитание към българския бог Тангра. Спомних си за богомилите...

„Улжан” – продукция на Франция, Германия и Казахстан, 2008. Режисьори Фолкер Шльондорф и Жан-Клод Кариер.

Няма коментари:

Публикуване на коментар