Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

четвъртък, 15 септември 2011 г.

ВАЗОВ БЕШЕ ЖИВИЯТ НИ БОГ

«Като го срещнете по улиците, не пропускайте да го поздравите почтително. Нищо не чиним ние без него!»


Петър МИРЧЕВ

Жива връзка с предосвобожденското ни минало и гордост за нас беше и народният ни поет Иван Вазов, по-млад от повечето поборници, които срещахме по улиците.

Всеки народ цени даровитите си хора. С Вазов беше и друго. Обичта ни към него, чувството за нещо свое, близко и мило беше нещо повече от оценката за големия му принос в българската литература. Той бе пял за българския народ, бе плакал заедно с него в дни на горест и разруха, възпял бе красотите на България, трагичното величие на априлския му бунт. Затова народът го обичаше по особен начин и беше горд с него. Нямаше дете, жена или мъж, които да не са готови да кажат наизуст нещо от него.

Дядо Вазов беше влязъл дълбоко в българската душа и тя му отвръщаше винаги с много обич и признание. Вазов присъстваше навсякъде. При настроение, баща ми започваше: «Сто и двайсет годин.. .», а майка ми запяваше: «Морен орачът из нивата сееше. . .». Една вечер на софрата нашият баща, стар екзархийски учител, ни настави нас, шестимата братя и сестри: «Слушайте деца, живеем в София. Не забравяйте, че тук живее и Иван Вазов! Като го срещнете по улиците, не пропускайте да го поздравите почтително. Нищо не чиним ние без него!»

Името на Вазов изпълваше учебниците ни, изпълваше и душите ни. Бе живият ни бог, когото можехме да срещнем по улиците, край когото можехме да минем със свалена фуражка, и той да ни погали.
Организирахме групи в махалата, за да идем до къщата му на улица «Раковски». Обикаляхме я, взирахме се в балкона й, търсехме по прозорците да се мерне бялата му глава. Изпитвахме вълнение, че дишаме с него един и същ въздух.

Като сега го виждам. Ето го, излиза от дома си. Обръща се, бърка в джоба, изважда ключа и заключва вратата. Премята през ръка неизбежното и през лятото пардесю и тръгва изправен с отмерени крачки към Градската градина. Тротоарът е слънчев и пуст. Аз минавам насреща пред Земеделската банка с ученическата си чанта в ръка. Вазов крачи, наоколо сякаш става по-светло. След него кучето му Хектор мотка ситно кривите си крака. Дядо Вазов върви с вперен напред поглед, на височината на очите си. Гарсонетката му трепва от лекия «тик», почти подпряла буйните му вежди. Бузите му розовеят и святкат като люспести. Буйните грижливо вчесани бели мустаци сякаш повтарят на едро веждите.

Прекосих тичешком улицата и се изправих задъхан пред него. Той не спира и не свежда вперения си поглед. Закрачих заднешком и потърсих ръката му. Целунах я. Дядо Вазов кротко ме погали по косата, тържествен, безмълвен.

Нашият прогимназиален клас беше горд, че имаше за съученичка едно момиче, което казваше за народния поет «вуйчо ми». Тя бе Събка Фетфаджиева, дъщеря на Базовата сестра. Веднаж се забърка в класа и преди да започне да декламира едно стихотворение на Вазов - не си спомням кое беше - каза, след заглавието му: «от вуйчо ми». Събка Фетфаджиева, кръстена на името на баба си, майката на Вазов, живееше в една малка къщица в двора на Базовия дом, откъм старата улица «Вълкович» (днес «Иван Вазов»). Дворчето беше малко и зашумено от храсти по края. В средата имаше плочи, на които играехме. Стараехме се да не викаме, защото знаехме, че дядо Вазов пише горе. Но можехме ли винаги да сдържим увлечението си?

Петър МИРЧЕВ
Из книгата «София – тъжна и весела», 1978

Тържествена панихида на гроба на Иван Вазов – 22 септември 1934 г., пл. «Ал. Невски», в зелената площ зад абсидата на храм «Св. София». Събитието се предава директно по Радио София.
Горе: Улица «Раковска» - 1905 г.: почитателите, домът и живият бог Иван Вазов

Няма коментари:

Публикуване на коментар