• Обезглавяването на българската духовност от тоталитаризма, арестите на автори и книги с нарочни указания и списъци
От Йордан ВАСИЛЕВ, депутат в VII Велико народно събрание на България
• Предговор към Христоматия по литература за 12. клас, Център „Хана Аренд“ - София, 2013
Тази книга ни отправя във времето на забраните - годините на комунистическия режим (1944-1989). Серия от трагедии - това е съдбата на немалко големи писатели през тези десетилетия.
В началото са започва с изключване на десетки членове на Съюза на българските писатели (СБП). На 23.11.1944 са изключени 29 души, между които Йордан Бадев (вече убит), Владимир Василев, Фани Попова-Мутафова, Михаил Арнаудов, Димитър Шишманов, Змей Горянин (Светозар Димитров), Димитър Талев, Кирил Кръстев, Георги Константинов, Йордан Стубел, Славчо Красински, Жана Николова-Гълъбова, Петър Горянски, Ненчо Илиев и др. В същото време са приети 74 нови членове, които са предимно комунисти.
Сатирикът и карикатурист Райко Алексиев (1893-1944) е арестуван и пребит до смърт, застрелян е хумористът Борис Руменов (Борю Зевзека), като убиецът е смятал, че това е Елин Пелин. Също литературният критик Йордан Бадев, големият журналист Данаил Крапчев. За него беше пуснат слух, че се е обесил в тоалетната на ареста с чорапите си, което е невъзможно да стане, защото са къси. Чак след 1990 се разкри, че е застрелян на улицата в Горна Джумая (сега Благоевград) на 10.09.1944, а след това е осъден от „Народния съд” на смърт, за да могат да конфискуват имотите му - редакцията и печатницата на в. „Зора” на ул. „11 август” в София, където по това време вече се издава вестник „Отечествен фронт”.
Трябва да посоча - на световния Нюрнбергски процес срещу водачите на хитлеристката държава са издадени 12 смъртни присъди, а в малка България 2730. Димитър Талев (1898-1966) е между изключените от СБП, но е изпратен в концлагера в Бобовдол. После е преместен в лагера „Куциян” край Перник (там е и писателят Йордан Вълчев), оживява случайно, освободен е, но след това е изселен в Луковит (1948-1952). По това време не му се дава никаква работа, той мизерства, но именно в този период успява да създаде романите „Железният светилник”(1952), „Преспанските камбани” (1954) и „Илинден” (1953). Освободен е, завръща се в София, когато Тито и Сталин влизат в конфликт и тези романи веднага са отпечатани, защото Македония е в пределите на Титова Югославия.
Големият литературен критик и редактор на списание „Златорог” Владимир Василев е арестуван през септември 1944, освободен след няколко месеца, но не му се дава никаква работа. Журналистът и белетрист Цвети Иванов е изпратен в лагера „Белене” и заставян да чисти клозети и там умира. Проф. Иван Дуйчев е арестуван и заставян да чисти клозети, но поне няма съдбата на голямата писателка Фани Попова-Мутафова, която е осъдена на пет години затвор за „профашистка дейност”, излежава две и е освободена, но няма достъп до печат и първата нейна книга след 1944 излиза едва през 1962.
Посяга се и на класиката. Например творчеството на Яворов е разделено от тогавашните литературни историци на два периода и вторият се отрича като модернистичен, макар през него да са създадени най-известните му творби. Името на Симеон Радев, както и имената на още редица писатели (Димитър Бояджиев, Александър Вутимски, Теодор Траянов) не се споменават, а на Пенчо Славейков се гледа с подозрение, както и на проф. Боян Пенев.
Поет като Атанас Далчев е оставен без работа (1947-1952), а след това е назначен като редактор в списание за деца. Първата му книга със стихове излиза през 1969, предишната е от далечната 1943. Странна е историята на поета Стефан Гечев. През 1967 той издаде сбирката „Бележник”, която беше обругана веднага с две статии във вестник „Литературен фронт”, защото пише само за природата и то модерно, а няма нито едно стихотворение за партията (БКП- Българска комунистическа партия). Главен редактор на вестника е неговият първи братовчед Богомил Райнов, който на въпроса защо статиите са в два последователни броя отговаря, че не би искал в партията да помислят, че го толерира като близък роднина. Такъв откровен кариеризъм не се среща често, но случаят е показателен за пълното своеволие на управниците. Но защо да се занимавам с Далчев и Гечев, когато Вапцаров не е издаван цели две години след идването на комунистическата власт - първото издание на стихотворенията му е от септември 1946, когато живите леви писатели са издали вече по няколко книги.
Показателна е трагичната съдба на поета-партизанин Веселин Андреев. Когато се разкриха престъпните действия на комунистическата власт, той написва прощално писмо, в което обявява, че напуска БКП и се самоубива на 11.02.1991. Оставя недовършена повестта си „Живков - мъртъв приживе”, издадена от сина му в 1991, но останала без отзвук, защото разобличава диктатора Тодор Живков.
Тук ще вмъкна една важна подробност - след 1947 е съставени списък на забранените книги, а те са иззети от всички читалищни библиотеки в страната и са унищожени. В Народната библиотека са извадени от каталозите и пренесени в специален склад, където читателите нямат достъп до тях. Така след 1990 там открих, че Тодор Кожухаров (Щабс-капитан Копейкин, 1891-1945) не е само блестящ журналист, но и интересен писател, автор на 6 тома есета, пътеписи и др.
Той е осъден на смърт от червения „Народен съд”. В нощта на 02.02.1945 в 02.00 ч. е в двора на Съдебната палата, заедно с останалите жертви, за да ги откарат на разстрел. Тогава е извикал: „Не трябва да плачем за нас, а за България” и запял химна „Шуми Марица”, но един от пазачите го разстрелял. Бил е на 53 години, инвалид от Първата световна война, подпрян на бастуна си. Той завършва Военно училище, а след това право, редактор е на прекрасния обеден всекидневник „Слово” в продължение на 20 години. По време на Втората световна война е сред защитниците на българските евреи. Той е един от създателите на Българското национално радио, които подпомагат Сирак Скитник. През есента на 1944 Александър Цанков го кани в емигрантското правителство, но той отказва и обяснява на близките си с писмо: „Мои деца, преди 5 минути взех съдбоносно решение, с което се осъдих на смърт, а вас на много страшни изпитания, моля от сърце да ми простите. Бе ми предложено да вляза в състава на задграничното правителство на Александър Цанков, да стана емигрант, но аз не мога да лая срещу моя народ и страна”.
До 1990 редовна практика на държавните издателства (частни нямаше) бе да отказват отпечатването на книга, независимо от нейните качества, само по идеологически съображения. Голяма част от авторите, включени в Христоматията, са пострадали от това своеволие на комунистическата власт. От преживелиците с моята съпруга Блага Димитрова зная, че технологията е била такава: предаденият в издателството ръкопис се бави и отива в някакви тайнствени „редакции” на Държавна сигурност, бави се дълго и често по тяхно нареждане е спрян за печат от щатния редактор, който изпитва неудобство към колегата си автор, чуди се какво да измисли, за да обясни отказа….. Така след 1990 излязоха от печат няколко книги на Блага, които бяха спирани. Ще посоча като особено характерен случай книгата „Хобиада”, която е написана през 1980. Тогава Борис Димовски направи чудесни рисунки за всеки откъс, но изданието беше отказано и томчето се появи чак през 1992, след 12 години чакане. Блага има няколко книги със стихове, есета, драмата „Богомилката”, които стояха у дома след отказ и бяха отпечатани след 1990. Към тях ще прибавя и продължението на нашите два тома за миналото на българската литература и култура с главна героиня Багряна, които през 1975 бяха жестоко разгромени идеологически в целия официален печат и беше забранено издаването на третия том. Част от него под заглавие „Кръстопътна среща, документална новела, Багряна и Драйнац” издадохме през 1999. Романът „Лице” престоя в издателството няколко години, съкратени бяха цели пасажи като на гърба на всеки лист бе поставен печат, за да не може авторката да прави промени. Но накрая беше отпечатан. На втория ден от появата му от книжарниците бяха иззети останалите екземпляри и ние смятахме, че са изгорени. Изненадата ни бе, когато през 1990 ги видяхме по сергиите на площад „Славейков”. Тогава узнахме, че са излежали 8 години затвор за книги в Сливен.
Интересна е историята на книгата „Люти чушки” (1968) от Радой Ралин. Тя е отпечатана, пусната на пазара и веднага иззета от Държавна сигурност. Закарват томчетата в Полиграфическия комбинат в столицата и нареждат на огнярите да ги сложат в пещите. Момчетата тачат Радой и измислят нещо необичайно - пускат висока тяга, книгата се разпада на листове, които само обгарят по краищата и се разлетяват над квартала около ул. „Николай Ракитин”. Хората ги събират и четат. Притежавам такава страница, подари ми я познат, който живее там.
А Радой беше наистина странна птица - не си постави домашен телефон и когато веднъж при многобройните му гостувки в нашия дом го попитахме с Блага защо не иска телефон, той отвърна кратко и ясно: - Да им плащам, та да ме подслушват. И сега тъжен финал за него. През пролетта на 2004 у дома се звъни. Отварям - Радой. Каня го, той влиза и аз очаквам, че както обичайно е намислил нещо да вършим. Но той поговори пет минути за ланския сняг и си тръгна. След месец-два го изпратихме. Той е дошъл за сбогом, усещал е явно. А на опелото в църквата „Свети Седмочисленици” имаше огромна опашка за поклонение. Една непозната жена се приближи към мен, подаде ми малка торбичка и ме помоли: - На мен вероятно ще откажат, сложете това до него в ковчега. В торбичката имаше люти чушки. Така историята на книгата „Люти чушки” се затвори.
Сега за странното ми познанство с Георги Марков (Джери). Преди да емигрира той, учехме заедно английски при Надя Сотирова. Той добре е знаел, че в нейния дом всичко се подслушва (тя преподаваше и на дипломати) и затова започваше разговор, когато слезехме на бул. „Патриарх Евтимий” пред нейния дом. Беше сърдечен, откровен, казваше ми да предупредя Блага да се пази, защото на среща при диктатора Тодор Живков нейни колеги злословели срещу нея. Докато пишеше сценария за сериала „На всеки километър” той имаше достъп до архивите на МВР и по цял ден е прекарвал в читалнята на ул. „Гурко”. Така се пусна слухът, че е бил агент на Държавна сигурност. Неговите знаменити „Задочни репортажи” слушахме по чужди радиостанции, но у нас името му беше забранено, след което комунистическата власт изпрати в Лондон убиец, за да го накаже. Тези текстове излезли в книга на български в Швейцария, благодарение на наш емигрант, който ни изпрати един екземпляр и на нас с Блага. През 1990 от едно издателство ни поискаха книгата, тя се появи у нас, а ценния екземпляр забравиха да ни върнат.
Георги е талантлив писател, който заслужава признание за текстовете си, не само заради съдбата си.
Всички автори, включени в Христоматията са стойностни и интересни. С Йосиф Петров (1909-2004) и Петко Огойски (1929) бяхме заедно депутати във Великото Народно събрание ВНС (1990-1991). Като най-възрастен депутат Йосиф Петров откри първото заседание на ВНС, а след това често обичаше да вплита в изказванията си стихове. Бай Йосиф бе много любезен и отзивчив. Не мога да не отбележа, че той не е публикувал нищо от 1948 до 1990, когато издаде стиховете „Вик от каторгата”. Петко Огойски е от 1950 по затвори и концлагери. Сега е издал 6 книги. Георги Заркин пише стиховете си в затвора в Пазарджик, където загива. Димитър Инкьов е емигрант, журналист, оригинален автор. Стефан Стамов също заслужава признание, а за Яна Язова да не говорим - тя е фигура в нашата литература и култура в продължение на десетилетия, но е убита по време на комунизма в дома си, след като е работила упорито десетилетия върху ценните си творби, които не бяха издавани, докато беше жива.
Йордан ВАСИЛЕВ
26.08.2013
Фотоколаж: Нина Денева, Момчил Попов
Христоматията може да изтеглите оттук:
http://www.diktaturata.bg/index.php/2013-08-01-14-02-55
Няма коментари:
Публикуване на коментар