Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

понеделник, 8 септември 2014 г.

ЕВРОПА, БЪЛГАРИЯ И ПРИСЪДАТА НАД КОМУНИЗМА

Реч произнесена на конференцията "Международно осъждане на комунизма" – Брюксел, 2004 г.

От Алфред ФОСКОЛО
Въпросът за оценката и осъждането на комунизма, включва и разглеждането на понятието антикомунизъм като нравствено и политическо поведение. Пристъпвам към темата нито като изследовател, нито като исто­рик, какъвто не съм, а като наблюдател и участник в събитията на една епоха. Някои биха предположили, че ще заема позицията на жертва, защото съм осъждан в България през 1969 г., тъй като бях набеден за „шпионин" в един измислен процес и лежах 3 години в Старозагорския затвор. Или от позициите на действащ закоравял антикомунист, тъй като 1966 г., по време на IX конгрес на БКП, участвах с група млади българи в разпространяването на позиви с демократично съдържание. Несъмнено тези преживявания са ока­зали върху мене известно влияние, но най-правилно би било да се приеме мнението ми тук като това на европеец, по стечение на обстоятелствата френски гражданин, роден в България, и скоро приел също българско гражданство поради естествените си чувст­ва към тази страна. Така че това ме прави по-скоро „ангажиран съзерцател", на който бе дадено да наблюдава и преживява комунизма, както в средата на френското, така и българското общество, т. е. откъм западната и от източната страна на доскоро разделена Европа. Ще се постарая да изложа противоречивите виждания по въпроса за всеобщото осъждане на комунизма, трудностите свързани с него и очертаващите се възможности за разрешение.

"За да се прекрати едно от най- крупните и пагубни за България престъпления на комунизма, който от 1923 г. до днес разделя народа на два враждуващи лагера, не е рано да се замислим дали не е уместно загиналите и оскърбените от тази конфронтация да бъдат всички признати като жертви на комунизма, без който те не биха станали нито жертви, нито палачи, а понякога и двете последователно“

Във Франция отношението към понятието, явлението и самата дума комунизъм до средата на 70-те години е често пъти предста­вено като това на т. нар. „леви интелектуалци", които, дори без да бъдат пряко ангажирани в партията, са я поддържали и представя­ли комунизма като положителен и неизбежен завършек на човеш­кия прогрес. Остават незабравими изказванията на видния писател и философ Жан-Пол Сартър, според който „всеки един антикомунист е куче", и който смяташе, че не бива да се разгласяват репресиите в страните на реалния комунизъм, за да не породи това отчаяние сред френското работничество. Това поведение на ляво мислещите не отразяваше мнението на болшинството французи, но определи обща обстановка, благосклонна към комунистическата идея и отрицателна към противопоставянето към комунизма.
Така например, когато през есента на 1961 г. постъпих в Парижкия правен факултет, студентството се вълнуваше за спазването на някои човешки ценности по повод Виетнам или събитията в Ал­жир. Току-що върнал се от летуване в България, аз също се приобщих към някои от тези инициативи. Но когато с наивността на 19-те си години, реших да съобщя на събрание, че в комунистическа България в този момент съществува Ловешки лагер, където се пребиват подобни на нас младежи, то моето изказване по факти бе посрещнато с негодуване и дори с възгласи „кулашки син", „фашист", провокатор.

Тук не е безинтересно да се отбележи, че вярата в крайната по­беда на комунизма се споделяше не само от неговите привърженици и симпатизанти, но и често пъти от неговите противници. Дори трезви опоненти на комунизма като Жан-Франсоа Рьовел в книга­та „Тоталитарното изкушение", издадена 1976 г., с болка и тревога предричаше, че световното господство на тази система е неизбеж­но. А писателят Жан Дормесон веднъж призна след 1989 г., че се противопоставя на комунизма с чувството, че води битка за чест в загубена вече борба.

Това обяснява защо, обратно на твърденията на комунистичес­ката пропаганда и на надеждите на мнозина зад желязната завеса, в Западна Европа не само не се е водела никаква борба против комунизма, но не е съществувала и никаква реална антикомунистическа воля. Вярно е, че с течение на времето, особено след ун­гарските, чехословашките събития и после издаването на „Архипелаг Гулаг", общественото отношение към комунизма, в лицето най-вече на Съветския съюз, охладня във Франция, броят и влиянието на комунистите намаля. Неочакваното за повечето хора рухване на Берлинската стена бе общо посрещнато като положително и прието с одобрение, но едновременно и с известна носталгия по рухнали мечти като при несбъдната любов.
На 31 декември 1991 г., когато френската телевизия излъчваше как червеният флаг е смъкнат от върха на Кремъл и заместен от руския трибагреник, спомням си, че водещият известен журналист приключи репортажа, като жалейно надгробно слово над покой­ния Съветски съюз с думите „Вие отъждествявате надеждите на човечеството. Не сполучихте, но благодарим ви, че поне се постарахте..." Или с други думи казано: вие добре го бяхте измислили, но поради зла участ не успяхте.

Всъщност комунизмът се осъжда повече не като същност, а за­щото не е успял да успее. Причината, за да не бъде все още низвергнат от цялото човечество, комунизмът, по подобие на германския националсоциализъм, се намира и в това, че злото е двулико. Явното му чудовищно лице е това на сатаната, въплътил се в нацизма, докато измамният му образ, затаил се в комунизма, е на лукавия в мимикрия на доброто. Поради това всеки е съгласен бе­зусловно да порицае фашизма, тоталитаризма и дори сталинизма, но не и комунизма като такъв, а само с прилагателните реален, команден, съветски или сталински комунизъм.

Алфред (Фреди) Фосколо е роден през 1942 г. в София от смесен брак между българка и французин. Получава образованието си във Франция, завършил е право и българска филология. През 1966 г. е един от основателите на софийския Съюз за независимост и възход "Левски", който разпространява позив с обръщение към предстоящия IX конгрес на БКП с искания за излизане от Варшавския договор и свободни избори. По тази причина Фосколо е осъден на 15 години затвор за шпионаж. Излежава три от тях, след което е пуснат. Бяга нелегално във Франция с бъдещета си съпруга, откъде организира бягството на други политически затворници, сътрудничи на известни български борци срещу комунизма и пише за България във френската преса. Дългогодишен сътрудник на сп. „Нова алтернатива“, което се занимава специално с Източна Европа. След промените правителството на Жан Виденов обявява Фосколо за „персона нон грата“ през 1996 г. В крайна сметка той получава българско гражданство през 2002 г. и днес продължава да пише за България.

 Тези обстоятелства обаче не означават, че комунизмът не бива и няма да получи неизбежната си присъда навсякъде в Европа. Нека подчертаем все пак, че „Черната книга на комунизма", един от първите крупни научни опити за разобличаване престъпленията на комунизма, е дело на френски историци. Също така забелязва се, че когато днес френските медии правят равносметка за миналия XX век, все по-често те нареждат един до друг нацизма и комунизма като главни обществени бичове. А за немалкото улици и площади във френските градове, кръстени досега на имената на Ленин, Маркс - и дори до 80-те години Сталин - са намерени вече други наименования.

Въпреки разликите в историческата постановка в следвоенна Франция и в посткомунистическа България, до известна степен френският опит може да се окаже показателен за развитието на общественото поведение не само за двете страни, но и за цяла Европа. Подобно на французите след освобождението от германците, българите след рухването на режима проявиха нежелание да разгледат трезво близкото си минало.
Волното или неволно изграждане на табу върху този период трябва да се приеме като закономерна защитна реакция от страна на мнозина. Тя се дължи по-скоро на естественото опасение при всеки, да трябва да съзерцава себе си в предишната обстановка и да намери място в новата, отколкото в някакво си грешно провъзгла­сено робско народно естество.

Фактът, че до 1953 г., без външна подкрепа, близо 2000 души са водили въоръжена борба против комунизма в България, фактите изнесени от британските историци Жозеф Ротшилд и Нисан Орен, според които в 1946 г. изборите дават на България парламент с най-силна опозиция в сравнение с останалите държави, окупирани от Червената армия, и че първата постсталинска стачка, регистрирана в тези страни, е на тютюноработниците в Пловдив през май 1953 г., опровергават мита за вроденото българско покорство пред комунизма.

От друга страна, фактите, че за четири години окупация на Франция немското Гестапо е получило близо 2 милиона писмени доноси, както и дейното участие на френската полиция в депортирането на френските евреи, не потвърждават генетичната привързаност на френския народ към свободата и единоборството му срещу окупатора.

Но за да признае през 1999 г. френската държава отговорността си в някои от най-болезнените моменти на френската съвременна история, трябваше първо обществената преоценка да премине от политическата плоскост в нравствената, за което трябваше време. Чак в средата на 80-те години се появи интерес и възникна отношение към това близко минало, когато младото поколение изследователи, журналисти и общественици решиха да съборят табуто и повдигнат завесата, забулила истината. Днес, когато темпът на историята е ускорен, подобен развой очаква на запад и на изток преразглеждането на комунистическия период. Европейската идея зачена в отричането на нацизма и реално се утвърди благодаре­ние на разгрома му. Съвременна обединена Европа успя да се офор­ми благодарение на срутването на желязната завеса и рухването на комунистическата система, но тази нова Европа че се роди като действителна сила не само когато изгради интегрирана икономика, финанси, сигурност, социално и културно пространство, но също когато съумя да отправи общ поглед върху общата история на континента. А това не може да стане без безусловно осъждане на комунизма и признаването на престъпната му същност.

Постигането на подобен исторически и морален консенсус не минава непременно вече през конфронтация. Както комунизмът не бе съборен със сила, а сам се заличи поради тежкото си вродено увреждане, така той ще бъде неминуемо всеобщо отречен и без задължителната намеса на трибунал. Но затова пък в настоящият момент е необходимо да бъде събрана и запазена паметта, която безвъзвратно се изтрива и заличава. Време за история ще настъпи скоро след това, но засега не бива остатъкът от комунизма да се ползва от нашето нехайство, след като полето на паметта, върху което никне историята, остава още слабо разорано, но цялото европейско пространство.

Оптимистични надежди навява и развоят на усета към минало­то, забелязан тази година при честването годишнината на съюзническия десант в Нормандия, който преди 60 години сложи начало на освобождението на Европа от Хитлеристкото господство. За пръв път на подобно събитие бе поканен и присъства немският канцлер, с което Германия бе вече призната не като враг, а като потърпевша страна и тя жертва на нацизма. Същият 6 юни 2004 г. телевизията показа как двама ветерани, единият десантчик, оживял на картечния огън, а другият немски картечар, стрелял по него, се прегърнаха на плажа на кървавия бряг и с това поставиха обща и окончателна присъда над престъпното нацистко минало.

Що се отнася до комунистическото минало подобна постъпка остава още преждевременна, но това не пречи да се замислим и тук за възможността на бъдещо подобно разрешение, което да сложи край на комунизма и съответно на антикомунизма.

За да се прекрати едно от най-трудните и пагубни за България престъпления на комунизма, който от 1923 г. до днес разделя на­рода на два враждуващи лагера, не е рано да се замислим дали не е уместно загиналите и оскърбените от тази конфронтация да бъдат всички признати като жертви на комунизма, без който те не биха станали нито жертви, нито палачи, а понякога и двете последователно.

Комунизмът ще бъде най-безапелационно осъден в деня, когато Никола Вапцаров и Георги Марков, Трайчо Костов и Никола Петков, партизани и Горяни, а и всички други угнетени намерят място един до друг в пантеона на българската – тоест, на Европейската история като жертви на една безмилостна илюзия. Нека помогнем да дойде подобен ден.
-------
Алфред (Фреди) ФОСКОЛО, Реч произнесена на конференцията "Международно осъждане на комунизма" през 2004 г., Фото: Георги-Момчил ПОПОВ, 2014 г.

1 коментар:

  1. Дано бъде прочетено от повече българи и осъзнато.
    Но докато цялата история на България след 1944 до днес не бъде осветлена истинно, едва ли ще има смисъл такъв хуманен акт.

    ОтговорИзтриване