Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

петък, 21 октомври 2016 г.

ДОКАТО СКОКНЕ ТРЕВА, 1987

За кухите думи и ОвцеПлемието в „Развития“ соц
 Масов спортен комунистически панаир, София 1975 . Фото:Авторът
 
От Момчил ПОПОВ
 
През тоталитарно един от главните ми редактори беше строен мъж-апаратчик. Клякал пред знамена, лъскал лакти по бюра, чел и пял уводни статии, разучавал фокуси с език, пръсти и таен звънец под крака. С единствена и светла цел: здраво да заслужи кастовата принадлежност "Другарю". И то – с голямо Дъ!
Преди двайсетина години бил журналист, после голямата червена рулетка го изплюла обратно и къде-къде, а-а-айде в нашия магазин за думи, както наричахме редакцията. Нищо, че е само с гимназия. Дялан камък е! Пък и Дъ-то му е голямо.

И до ден -днешен не знам какво е това "Летучка", но е нещо като производствен концерт за солист и оркестър. Само че оркестърът не свири, а си трае.
Така час, час и половина, че и два в чисто непорочно слушане. А слушането си е чисто чешане... Е, слушаме солиста. Кара ни се, че не сме били достатъчно и угодно активни в превземането на някакъв административен подстъп. Благовейно споменава името на някакъв друг голям Дъ. Продължава: „Вие като нямате ресурси, аз ще отида в кабинета му и ще вляза на секретарката му лично!... Работата е затова – да се върши делово и ритмично!” Щрака замечтано с пръсти и отсича: „Дойдохме плътно до конгреса. Трябва да изреагираме адекватно от наша страна!"

Писарят с бележника стиска нос да не изгърми от смях, но прилежно слага удивителна в края на цитата. Добавя бисер и от себе си: „изреагираме – изфонтанираме – изшадраванираме”. Ръга с лакът колегата, хили се лукаво и му дава звак с химикалката да търси и той спонтанни лъчове на словоблудство. След секунда обаче писецът му отново трепва и адекватно отреагирва на задъханата ни съвременна действителност. Голямото Дъ маха с пръст, говори за новото чудо - фирмената организация на труда: „Трябва да ви кажа и вие трябва да ми вярвате! Анализът е реален и жесток: колкото фирми ми запълват вътрешността, толкова ми покриват и морето." Явно другарят Дъ в този момент се е превъплътил в многострадалната ни майчица България. Хак да му е!
 Нелла - Белмекен, Рила планина, 1979  Фото: ГМ Поповъ

После лека-полека словото във вестника от буйна юнска трева се спече в залевосан, сушен на слънце кирпич. Заглавията щръкнаха като редки бабешки зъби. И така нататък, и така нататък... В безбройните сблъсъци с Дъ-голямо мен лично ме крепяха думите на предишния главен (лека му пръст!) - баш майстор вестникар: „Животът е рошав и гребен за него нема!"

Защо го разправям това?
Ами взели сме да се тюхкаме, пък да се вайкаме и да пустосваме: българската реч загива!
Загива я!

Само ако си направим една проста сметка на колко глупости сме превисели за последните 50 години! То събрания ли не щеш, петминутки ли, да не говорим за летучки, клатучки и проч. Семинари, обмени на опити, обеди и обиди, съвещания, дискусии и конгреси, тематични сбирки, заклеймителни и поздравителни писма и списък от поне още два листа щуротии.
Да ги сложим по час на седмица. Ама е малко. Да ги умножим по 52 и още по 50. После да ударим копчето по 8 милиона... Алеле-мале! И всичко това през нашите уши! На кух канцеларски жаргон!... Бор да е, ще повехне! Камо ли крехко цвете, каквото е езикът...
Здрасти, другарю Дъ!

Докато кирпичът се възвърне на кал, а от нея скокне трева, много дъжд ще трябва да ни мокри.

Момчил Попов, "Докато скокне трева", В. "Български писател", бр.8, Юли 1994

Няма коментари:

Публикуване на коментар