* Наш разговор отпреди 20 години за страната, където реките тръгват от морето и пълзят обратно към планините
*„Сега на България това, което й е най- нужно, е да се почне с простите неща.”
СУРОВОТО ДЪРВО ПЛАЧЕ, КОГАТО ГОРИ...
Ето какво пише за поета-дисидент вестник "Работническо дело" на 7 февруари 1989 г.:
"Той е роден през 1939 г. в с. Садово, Бургаска област. Завършил е текстилния техникум в Сливен, установява се да живее в Пловдив, където за кратко време е пазач на древния театър. Другаде не е работил. Не членува в никаква политическа или обществена организация, женен е и има едно дете.
През 1990 г. излиза от печат първата му стихосбирка, издадена от варненското издателство, а три години по-късно това издателство отпечатва и втората му стихосбирка."
- Г-н Манолов, имате ли какво да поправите или да добавите в писаното за този период?
- Това са податките на Шесто управление на МВР. Главните неточности се отнасят до образованието и работата. Работил съм и като възпитател, и като метеоролог на нос Емине. Метеорологичната станция се помещаваше на фара, а управлението на самия фар - извън сградата.
- Моля, разкажете по-подробно за годините на нос Емине.
- Там няма гори. Толкова е ветровито, че всеки, който се е опитал да посади дърво, е видял, че то не може да се прихване. В края на Стара планина микроклиматът е особен, дърветата се съпротивляват по особен начин. Всяко отсичане на дърво там е престъпление, защото се оголва фронта на растителността и така възниква ерозия. Изсичането или изсъхването на дървета там подпомага морето всяка година да отнема десетки метри от сушата на България и да ги превръща в свлачища и пустинни брегове.
- Може ли да се каже, че тогава осъзнахте екологичната идея?
- Екологичното нещастие, което съвременната цивилизация осигурява на планетата Земя, там е най-видимо. Вие си нямате представа каква гледка са падналите в нефтено петно лебеди, които се мъчат да излязат от него. Черното вещество постепенно обхваща отвсякъде птицата, докато тя маха с крилото си, дори с част от крилото си. Има периоди, особено през зимата, когато няколко метра от брега са обхванати от нещо като разтопен асфалт, който по-късно потъва в пясъка, за да се превърне в своеобразна бомба със закъснител.
- Малцина знаят, че сте председател на фондация "Болна планета". Екологично движение ли е това и какви цели си поставя?
- Фондация "Болна планета" е екологична в най-широкия смисъл на понятието, защото включва и психоотношенията между хората, правата на човека, опасността от етнически и военни конфликти, природните бедствия и безобразията, които причиняваме на планетата Земя, държейки се с нея като някакви конквистадори.
Това движение е повече интелектуално, не цели събирането на хората на митинги. Не искам да омаловажа митингите, когатоте са необходими, например срещу обгазяването на Русе. Но "Болна планета" има за предмет по-трайни екологични проблеми.
- Фондацията има ли практически задачи?
- Миналата година се бях споразумял с група студенти от Географския факултет да минат по поречията на двете Камчии и да изследват всички води, вливащи се в тях. В Източна България няма по-голям източник на питейна вода от тези реки и ако се случи нещо с тях, на хората ще трябва да се носи вода от други места - може би от Рила. Защото нашата икономика сега не позволява да създадем пречиствателна станция за морска вода, както правят богатите средиземноморски държави. Та трябваше да осигуря един микробус за целта. Цялото войнство от законодателна и изпълнителна власт в лицето на хора, чиито имена бих могъл да спомена, се обедини да възпрепятства това начинание. Да не би Петър Манолов да стане известен и да стане известно екологичното движение "Болна планета". Аз съм достатъчно известен, но знам, че у нас вече има хора, които няма какво да пият. Същото стана с моята предизборна платформа. Тя беше преди всичко „Вода за пиене на България и на Балканския полуостров". В нея бях предвидил президентът и вицепрезидентът да пият вода от устията на реките, които напускат страната или се вливат в морето и Дунав.
Една амбициозна програма, защото без вода ние сме нищо. А това значи и без гори. Защото водите не идват от пустинята.Тази програма бе скрита от хората, като че ли е нещо еретично. Сякаш призовавам хората да пият сярна киселина.
- Г-н Манолов, какво мислите за опитите за разтуряне на горското ведомство, които се активизираха отново?
- Престъпна е сериозната заплаха срещу горите като ведомство и като национално богатство, за да се облагодетелстват няколко групировки, които по-късно ще бъдат погълнати от световния капитал и изхвърлени като въшкави аби от световната икономика. Можем да намерим няколко икономически престъпници, които да ни лишат от гори. После те ще трябва да пият вода от мръсните градски канализации. И аз им го пожелавам, ако те са се захванали с това грозно дело.
Много бих искал, когато говорим за вини, да говорим с имена. Това е най-важното нещо. Най-страшното, което надвисва над нас, това са анонимните престъпления срещу нашия народ. Ние ще поискаме имената на виновниците, защото трябва да знаем кой конкретно ни унищожава кой нанася генетични поражения срещу нас като народ и етнос.
- Обявявате се против сляпото заемане у нас на модели от други страни, застъпвате се за балканска федерация, в момент, когато на Балканите има война. Какво й трябва на България в този труден момент?
- Когато замислях балканската федерация, на Балканите нямаше война, но тя чукаше на портата. Сега на България това, което й е най- нужно, е да се почне с простите неща. Не с тази говорилня, наречена "Отзвук", тези витии, професори, които могат да ви прекарат през девет дола и да не ви дадат да пиете вода. Най-малко са й нужни времеядци по телевизията, по радиото и навсякъде другаде. Трябва да се започне с конкретни неща: т.е. ной обработва тази нива, откъде идва това зърно, откъде идва това мляко, масло, кой е произвел този зеленчук, кой е запалил една гора, за да я изсече след това. Щом тези конкретни неща ги осъзнаем, ще има конкретни виновници и публичност.
- Станахте широко известен през 1989 г, по-късно се кандидатирахте за президент, писахте писма до Садаам и Буш, сега сте главен секретар на СБП. Популярността Ви, която надхвърля националните рамки, не намаля. Чувствате ли се сега по-добре, отколкото някога на Емине?
- На Емине живеех като в златния век на човечеството. Гол почти четири сезона, само когато валеше сняг, слагах нещо на гърба. Сечах изсъхнали дървета, събирах дървета покрай морето. Аз в огъня сурови дървета не слагам. Знаете ли, суровото дърво писука, сякаш че плаче, и този писък много наподобява писъка на отчаяно същество. Макар и отсечено, дървото плаче.
- Написахте: "Освободете ни от освободителите и повече не ни освобождавайте... " Да
приемем ли, че това е житейското Ви верую?
- Да, идеята за свободата ние я носим исторически със себе си. Кой би могъл да дойде и да ни каже: "Бъдете свободни по този начин". Все едно на ескимосите да иде и да им рече: "Бъдете свободни и ходете по гащи". Или някой да иде при пигмеите ида им каже: "Вие сте длъжни да ходите с кожуси". Манията на всеки народ, който е тръгнал да учи другите каква свобода е нужна тук, и там, граничи с глуповатост.
- Черпите ли вдъхновение от гората, от природата?
- Засега вдъхновението е с обратен знак, тоест, като видя посегателство срещу природата, аз побеснявам. Роден съм в Котленския балкан, една зона, която все още не е засегната в екологично отношение. И като че ли за да ми отмъстят, някои хора, безотговорни бизнесмени, построиха кланица и колбасарски цех върху едно мое наследствено дворно място. Отпадъчните води отиват в бистрата като сълзица планинска рекичка, която след това няма да е вече така бистра.
В заключение господин Манолов пожела от страниците на нашето списание да се обърне към Комитета по горите с молба за съдействие да се организира конкурс за проект на два нови пътни знака, свързани с опазването на водите: предупредителен знак за вододайна зона и забранителен - за зона, през която да не минават превозни средства с отрови, бойни вещества, хербициди и други.
А за нашите читатели написа:
ГОРА – ВОДА – ЖИВОТ!
"Петър Манолов: Без вода ние сме нищо, а значи и без гори", Разговор на Екатерина и Георги-Момчил ПОПОВИ, Сп. „Гора”, Кн. 5/1994 г.
