Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

петък, 10 януари 2014 г.

БОМБОПУСКАНЕТО НАД СОФИЯ, 1944-та


От Момчил ПОПОВ
Благодаря за търпението и добрината да се запознаете лично и отблизо с историята и съдбата на Лудото Ленче. Тя е една от градските легенди на Стара София от 40-те и 50-те години на ХХ век. Била популярна като Сашо Сладура и Леа Иванова. И за да не я изтрие времето, а и като нарицателно за много съдби, я турих на лист.

Синдромът "Лудото Ленче" го наблюдавам от години и вече започнах да го описвам. Това са психическите поражения върху децата и юношите, преживяли  Втората световна война. Конкретно в София – леко лудналите и изветрели след ужасите и кошмарите на Бомбопускането през 1943 – 44 година... Въобще, който е оцелял, се е сдобил с тайни или явни психически отклонения. Втъкани из целия му живот, те са впити в мозъка като тънките коренчета на тревата, но в повечето случаи са дълбоки и широки като на вековно дърво.  Дълги години не се пишеше  много- много за въздушните атаки над София, пък и из страната. С по един ред в учебника и толкоз. Няма памет, няма паметници, само страхотиите от спомените на по- старите ... Въпреки че съм роден 13 години след това и са ми трябвали поне още толкова да схвана какво разказват майка и баба, вкъщи доста често избухваха вампирите на огнения ад през 1943 и 44-та. Воят на сирените, затъмнените стъкла, запалителните бомби, грохотът от взривовете, разрушенията... Бомбоубежищата, страхът, ужасите, недоимъкът... 

Майка ми, вече зряла жена, като чуеше сирена на линейка, пребледняваше, спираше на улицата и се опираше до най- близката стена или ограда. И докато отмине воят, стоеше като вкаменена... После с изсъхнали уста си признаваше, че е стискала крака, за да не се напикае... От страх. Както в горящия  под бомбите град от юношеството й.

Случило се така, че изкарала  повечето въздушни атаки в столицата, на „гражданския си пост”. Заради поредната „храброст” на дядо ми Дечо. След величавата му служба и предсрочно уволнение от Френския чуждестранен легион  в Мароко през 1921 г., втори героичен период: доброволец в Противовъздушната отбрана на София. Ама не само той, а и храбри жена и две деца под бомбите... Няма да дежури сам, я! Кой да му принася, да го глади, да му пере? Луд, та му лесно!

Дежурни и те, та чак до евакуацията. Оставил е и три фотографии с колегите си от Противовъздушната защита на София. Ето го в състава на  доброволческия отряд към ІІІ защитна група, заснет в двора и пред вратата на Механотехникума, в карето между улиците „Дунав”, „Стара планина”, „11 август” и „Росица”. Крайният вдясно е дядо ми Деспот Деспотов. Този с голф- костюма, издокаран  като туз под каската...
______
На снимката горе: Аеро- фото на София от борда на бомбардировач, 1944 г. На ул. „Дунав” съм обозначил първата ни фамилна къща, ударена през 1941 г., дома на баба и дядо по време на въздушните атаки, новата ни квартира след 1945 г., Командното място на ІІІ група от Противовъздушната защита на София.
_____
Младото семейство през 1936-та е получило още едно русо момиченце, сестра на Прекрасната  Дора, с име Виолетка. Преместили са се във втора по- широка  квартира, пак на улица „Дунав”, но малко по- нагоре, на една пряка под Звеното за въздушна защита. Пак на висок партер, но в голяма еврейска кооперация... Война, кой ще ти строи и украсява, само отвреме- навреме и рядко по някой и друг ремонт на някой богаташ... Кротко, скромно, с продоволствия на купонна система от 1941-ва, та чак до... 1952-а . Включително и три сушави следвоенни години с опечена по полята реколта... Може и да са били резултат от първите „успешни” ядрени опити на алчните – малоумни... Не знам. Но тогава вече сме били на моя си Дунав, на № 36. Сега, към края на войната, сме още тук – на 100 м по-нагоре.

Хлебарят от фурната отсреща събирал трохите от баници в хартийка - за някое съседско дете... Не че било честа случка или в пълнежа от киселец, лапад или праз лук имало и сирене... Ако не друго, поне да оближе пръсти, да не реве... За мляко столичани марширували до съседните села... Кротки, красиви, недохранени.  Редовно, дори през зимата из преспите... Дрехите се прикърпвали, перяли и преправяли до скъсване и преминаване в агрегатно състояние „парцали” – нови платове няма, или са много скъпи. А обущарят шиел обувки с подметки от стари гуми на автомобил... Външни, понякога и от камион... Какво ти?! Дори светая светих на кулинарията, колбасарницата на Докузанов горе, на бул.”Дондуков”, е срутена и опожарена от авиационна бомба.

След първата предупредителна авио- атака на 6 април 1941 г. са последвали две години и половина на привидно спокойствие и леко пренебрегвана от властите реална опасност. Подновяването на офанзивата над столицата започва на 14 ноември 1943 г. с 91 бомбардировача В-25 Мичъл . Следват датите 24 ноември, 10-и, 20-и и 30-и Декември 1943, 4-и Янури 1944-а. Огнена Коледа - дар от съюзниците!

Скъсани проводници за ток, грохот от взривове, убити и ранени хора, гейзери от спукани водопроводи, димящи руини от домове, линейки, доброволци, полицаи, цивилни, защурани безцелно с празни очи, гладният за човешка плът вълчи вой на сирените... Това – около самата бомбардировка... В останалото време – мъртва тишина.

= = =

И ето ти, в един такъв притихнал, постен и глупав военен ден на външната врата се чука. Не се звъни на звънеца. Било е преди голямата бомбардировка от 10-и Януари 1944-та ... Прекрасната Дора тича да отвори... Голямата входна врата и тук е от ония тежките, тип „баварски” , с две крила и две прозорчета, с красиви решетки. Дърпа перденцето, гледа на площадката – никой. Хм- м- м... Счуло й се е.. Връща се назад по коридора, но пак се чука... Припва обратно, муши руси плитки към стъклото на вратата – никой, бе!...
А-а-а! Мърмори си под нос, но не прилага забранени фрази. Тя вече е млада изискана госпожица на 13 години, ученичка във Френския колеж в София, а по примера на героичния си родител, и санитар-доброволец в Червения кръст. Кльощавото момиченце вече е започнало да се източва и разцъфтява, две ужасно тежки руси плитки стигат до кръста... Единственият й грях до момента е кражбата на усмивка и красота от ангел небесен... / Е, взривените с карбит консервени кутии долу край реката не се броят. Дето ако не внимаваш, можеш да останеш без пръсти. За тях си отговарят момчурляците от Драз махала, не Дора. За надутите със сламка жаби – също.../

Третият сигнал откъм входната врата пак я сварва насред коридора. Придружен е от глух стон:
- Госпожа Деспотова, г-жа Деспотова, отворете! Аз съм...

Леле, да не е някой ранен ?! Или роднина? Отваря младата доброволка и що да види?
Павлето, художникът, приятелят на баща й...

- Но господин Павлов, защо не звъните?! Изкарахте ми ангелите! – още ядна и задъхана от тичането из коридора младата стопанка. Прехапва устни, изчервява се, сменя тона. – О, извинете, забравих... Заповядайте, влезте.

Високият метър и четири сантиметра мъж , но много голям български художник Георги Павлов - Павлето, почтително сваля  вечното си френско таке. Поглежда към звънеца, който не може да достигне сам, поглежда и към долния ръб на прозорчето – почти педя над главата му, поздравява учтиво:

- Добър ден, госпожице Теодора. Баща Ви, господин Деспот, вкъщи ли си е? Наминах да го видя...
- Не, на дежурство е в Противовъздушната. Но Вие влезте, влезте. Госпожа Надка току-що е наготвила хубава картофена супа... Няма да я застройваме, че няма яйца и мляко, но все пак...

- Но, моля Ви, госпожице...
- Влезе, влезте. Не стойте така на вратата...

Нагласяват го върху стол и една-две възглавници край масата и почват приказка. Сладка приказка... А откъм кухнята ухае на готвено... Почти като в истински, нормален човешки ден... Но необикновения гост носи и своето различно сияние... Говорят си как заради бомбите Лъвът на храбростта е евакуиран от пл. „Ал. Невски”, че г-н Владимир Димитров се чувства отлично в село Шишковци  и си гледа боите, момите, а не ранени и убити по паважите на столицата, че...

Да, голяма гордост и чест за Прекрасната Дора бе приятелството на семейството с такива величия на българския арт – Павлето и Владимир Димитров- Майстора. Малкият- голям човек живееше в кооперация на ул. „Раковска” срещу Операта и дори ме води в началото на 80-те на гости в дома му-ателие. На тавана, при гълъбите, на седмия етаж... Пак си поприказвахме сладко- сладко... Докато Майстора е идвал само два- три пъти на обяд у дома по простата причина, че сърцето и ателието му бяха под зноя на кюстендилското село. В София къщата му беше на бул. „Сливница”, оттатък реката, преди Лъвовия мост, в дъното на хлътнал двор, цялата изписана от великия маестро...

- Какво има за обед? – още от вратата гърми негово геройско величие дядо ми Дечо.- Умрял съм от глад!... Здрасти, Павле!

- Картофена супа... – с твърда нотка в гласа Красивата Надка.
- Е-е-е, аман от тия компири! – въздушният доброволец се тръсва на стола до приятеля си. Лукаво пита – А нещо „по-така”?

- Консервите от военния наряд останаха две. Нека да има малко месце за децата!
- Добре де, добре... Ама ще почерпиш по лъжичка от сладкото в...гардероба...

Деспот Доброволски нещо хъмка, сумти, но се разсмива:

- Откак изгоря колбасарницата на Докузанов, в цяла София не можеш да намериш месо... И на пазара, и на черната борса, и по гостилниците дори... Където и да влезеш, картофи, картофи, картофи... А някои се изтарикатили, та... Надке, я сипи по една капачка от билковата ти ракия... Гост ни е дошъл... Ха де, ха... Да изплакнем праха от устите.

Дядо Дечо не употребява твърд алкохол, какво го е прихванало? Ама така, за компания, пък и да ядоса „ръководството” – сеща се... А и точно в тоя момент баба ми Надка се е приготвила да разкаже какво е видяла на опелото на Негово величество о,бозе почившия Цар Борис ІІІ Обединител. На 5 септемврий 1943-та. Как е плакала цяла България... Как е отишла с двете деца, редила се е на дълга опашка, обикаляща каре от четири улици... Как в храм-паметника „Св. Александър Невски” са поднесли цветя, брани в двора на Пацеви... С коя черна шапка е била, защото траурното облекло е било задължително... Как е имало и селяни от близките села, вървяли пеш по 20-тина километра да се поклонят... Как от Канцеларията на Негово величество лично са отговорили на съболезнователната й телеграма... Красивата Надка ги обича тържествените неща, официалните... Дори е приготвила телеграмата в джоба на роклята, да я покаже на Павлето. Щото гостът не е от почитателите на Монархията, та да му натрие носа... Ама на! И нейният Принц е от същата стока, от тия устатите в кръчма „Дивите петли”. Чуй го, моля ти се, какви ги дрънка на масата:

- Тия англичани взеха да ни друсат като млада булка в стар креват!... Хе-хе-хе...
- Дечо, не пред децата, де!... Кажи по-хубаво... Беше почнал нещо за картофите...

А-а, да... И любителят на по-„завързаните” вкусотии изказва възмущение как ги прекарало келнерчето оня ден в ресторант около Халите. Стреми се да не употребява по-твърда улична терминология за произхода на вида и евентуалното роднинство по майчина линия, а загадъчно пита:

- Знаете ли какво е „Патейтос Португалезе”?... Така пишеше в менюто... Поръчах си го, мислех, че е нещо по-така, а тоя ми носи... яхния с картофи. Пак картофи! Ама по португалски – някаква билка добавили тяхна, само да лъжат хората... Щях да му ударя чинията по главата!

Хич не е смешно, но е добър повод ... Малката Виолетка, вече сериозно намръщена от глупости и чакане, удря по чинията с лъжица. Порцеланът звънва... Сигналът е даден. Тържественият обяд започва. Със супа от картофи...

Една от малкото запазени фотографии на доброволци от Противовъздушната отбрана на София 1941-44 г. На фотографията с табелата – крайният вдясно, с голф-панталона, дядо ми Деспот Деспотов, скулптор – гипсов декоратор. (Семеен архив)

Следващо геройство на г-н Деспот Доброволски в този драматичен период  е учредяването на приют за изоставени от евакуиралите се съседи котки. Девет на брой! С видими елементи на дресура... Всяко животинче със собствена консервена кутия за хранене. Наредени в дворчето пред  входната врата, сипва им се дажбата, а за реда и дисциплината се грижи 2-метрова пръчка в ръцете на дядо ми. Ако протегнеш език към канчето на съседа – Фрас! през ушите... И всички са доволни...

Кошмарът с елементи на героизъм е прекратен решително още на следващия ден след голямата бомбардировка над София на 10 Януарий 1944-та. Просто Красивата Надка грабва двете деца, куфар с дрехи, нещо за ядене и напуска огнения ад на столицата. Като другите нормални, ошашавени от ужас хора... Чак  до 15 септември са евакуирани в пернишкото село Голям Извор. Където Прекрасната Дора за пръв път вижда какво е това партизанин. Първият път като убит и изложен пред общината нещастник, вторият – вече като завземащи властта народни герои... С въшките се е срещала преди това...

Дядо ми Деспот остава да се сражава с въздушните похитители. Те запушват небето над София като облаци скакалци. Само че огромни, не като тези през есента на 1918-та... С героя от въздушната защита после сме имали други занимания, та не сме си говорили за бомбите.  А Прекрасната Дора от някое високо място около София на излет просто ми е показвала небето, казвайки: „Представяш ли си всичко това, наредено със самолети ?!Кошмар! Войната е най-отвратителното нещо на света!”...
= = =
Днес в градинката зад Парламента е поставен кръгъл камък от планината Витоша, около метър, метър и половина, срязан на две. На него със скромни букви е изсечено следното:

„В периода от 14 ноември 1943 г. до 17 април 1944 г. София беше тежко бомбардирана. Загинаха 852 мирни жители и бяха разрушени над 12 000 сгради. Нека Бог дари покой на невинните жертви и разум на бъдещите поколения.
Мати Болгария”
.......
Двете снимки с децата: На 28 август 2010 г. за пръв път след 67 години в сайта „Изгубената България” бе публикуван голям фоторепортаж от погребението на НВ Цар Борис ІІІ. И хоп – на една от снимките- майка и леля като деца... Чакат на изхода на „Ал. Невски” да излязат родителите им от поклонението. Нещо като в приказка: 53-годишният син се среща с 12-годишната си майка след 67 години (русото с плитките). Сравних ги с друга тяхна снимка от периода. Да, те са. Но тук са заснети някъде из центъра с баба си Марийка (р. 1883 г. в София) и прабаба им Баба Хаджийка Кръстева от с.Драгалевци (чиито род живее там още от времето на... отбраната на столицата, 14. Век)

Момчил ПОПОВ, "Бамбапускането над София, 1944-та", MMXIV

10 коментара:

  1. Г-н Попов, благодаря Ви за написаното.
    инж. Никола Фратев

    ОтговорИзтриване
  2. Г-н Фратев, радвам се, че "свободният ми прочит" на бомбардировките над София са докоснали душата ви. Старите софиянци пазят тези страшни събития дълбоко притаени, а аз реших да ги сложа и на лист.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. BOMBARDİROVKİTE NAD SOFİYA....E OTMIŞTENİETO NA DYADO İVAN...ZARAD DOBURDJA...V KOETO İZGUBİHA BİTKATA ..OT SLAVNİYA BILGARSKİ GEN . KOLEV

      Изтриване
  3. С голямо удоволствие проследих събитията и всичко което е свързано с Лудото Ленче както и вие ни пишете хахаха.Статията е страхотна и казва доста неща, това, че с голяма гордост и чест за Прекрасната Дора бе приятелството на семейството с такива величия на българския арт както пишете е нормално. Не се е променило много и сега всеки който познава някой който по един или друг начин е известен се чувства горд и се хвали с това, макар че не виждам какво толкова има всички сме хора в крайна смета.Продължавайте да ни пишете, научих много неща.С тези бонбандировки няма как да не ни докоснете.

    ОтговорИзтриване
  4. Много е тъжно да гледаш подобни снимки и да научаваш за тези истории където хората така силно са се страхували за живота си и живота на своите деца и семейство.Виждаме как в днешно време отново има подобни събития и явно цял един живот нашата мила Земя ще бъде свидетел на бунтове и желание за влас и повече пари.Нима имайки всички пари на света човек ще бъде щастлив гледайки колко много хора страдат заради него.Какъв егоист трябва да си и човек без капчица съвест не знам.....Статията ви е страхотна и се радвам че ни пишете.Дано и за на пред научим нещо полезно от вас.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря Ви, Пожапогасителю... Събирам сили да изпълня начераното, да споделя с вас, каквото съм научил или помня. Излизат нови и нови забравени неща. Дано успея.

      Изтриване
  5. Стискаме всички ръце с надеждата да успеете.Когато човек се разрови дали в документи или в миналото в свята памет, може да му изникнат неща, а които преди това да не се е сещал.Дано никога повече не се повтаря подобно бомбено действие над нас, както и върху която й да е друга страна.Никой не заслужава да загуби по този начин живота си.Обичам да чета за различни легенди, историята е силна и въздействаща.Много е тъжно да виждаме сега и събитията в Украйна, страна в Европа.

    ОтговорИзтриване
  6. Не разбрах само,какво общо има Лудото Ленче с бомбардировките на София....По моите спомени от разказите на мама , Лудото Ленче е била невероятно интелигентна и уникална личност. Учела е медицина и поради скроената зла шега на колегите й състуденти, е превъртяла и е заживяла в собствен свят.Построила си е двуетажна къща сам сама,само като е гледала строителите по строежите и изчела строителна литература.От изкопа,полагане на основите - до покрива и керемидите. Шиела си е сама дрехите по последната Парижка Мода за онова време по френски модни списания и е била твърде астравагандна.Спасила едно прегазено куче на ул "Раковска' и "Кирил и Методий"Направила му операции и го гледала в медицинска цедилка до оздравяването му.Но като го свалила от цедилката,видяла ,че обърнала предните му крака на обратно и се наложило да му направи повторно операция ,за да му ги постави правилно.Помогнала на една съседка от ул "Цар Симеон" да си вземе изпита по медицина с пълно 6,като и разказала подробно за глистите -материал,който изобщо го нямало в учебниците по медицина. И има още много истории,които помня, за невероятния интелект и уникалните й умения и ексцентричност.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Марински,
      усещам укор и някакви претенции към моя текст. Това не го разбирам, както и Вие - мен.
      Още на ред 4 от прокламацията ми съм написал черно на бяло:
      "Синдромът "Лудото Ленче" го наблюдавам от години и вече започнах да го описвам. Това са психическите поражения върху децата и юношите, преживяли Втората световна война."
      И къщата й на ул. "Кирил и Методий" не е строена от нея, защото Елена беше доктор, а не дюлгерин.
      За разлика от вас, аз съм говорил и срещал Лудото Ленче лично.
      Написал съм специално за нея, но още не съм го показал пред публика.

      Изтриване
  7. Ами тогава,напишете и за Кокон Харизан -той също е живял по това време в същата махала-на ул. Дунав....може би и него лично сте срещали...,аз имам само спомените от разказите на мама - претенции нямам към миналото.

    ОтговорИзтриване