- Комитата, за чиято глава дават 15 кг злато, пирува заедно със софийския
паша насред града с „хубава ракийка с
разни мезета” и „машала със запалени огньове”
- Истинска случка от Дневника на Хаджи Боне Петров
„ Бях член и на тайния
востаннически комитет – клон на Централния комитет, който се беше составил в
Букурещ под председателството на Любен Каравелов. Пощалионът, който пренасяше
писмата от Букурещ в София беше Тодор Пеев от селото Тетевене, а главните
апостоли емигранти бяха Василия Левски (Дякон Игнатия) и Димитър Общи. По-често
къде нас дохождаше Димитър Общи, който отседваше в къщата на Христо Петров
Ковачев, учител в града ни по турски език и певец в църквата „Св. Крал”.
„Яви се един ден в София
прочутият главен двигател на востанието Василия Левски, когото бяхме много
чакали и беше слязъл в казиното на Димитър Трайкович – един от по-първите
граждани, който беше член на „Идаре мезлиши” при пашата, но знаеше емигрантите
и спомагаше им даже от каквото имаха нужда. Също така знаеше и плановете на
комитета в София, защото много пъти са ставали свижданията ни с апостолите в
неговото казино. Така и днес, при дохаждането на Левски, пак се посъбрахме в
казиното на Трайковича и си поприказвахме по разни въпроси. На заранта си
замина Левски по-рано.”
Не е легенда, предавана от
уста на уста, а истинска случка, оставена на хартия от негов другар –
съзаклятник. В дневника на Хаджи Боне Петров – водачът на заверата срещу
Султана в Софийския вилает, бъдещ каторжник, най-доверения човек на Човека- Лъв в града под Витоша... В лето Господне 1872-ро.
„ Подире, нещо около един
месец, пак се завърна Левски в града ни, когато тогавашният софийски мютесариф
Есат паша правеше сватба (обрезание на двама негови синове) и беше поканил
по-първите граждани и учителите, между които бях поканен и аз сос двама още
нашенци (членове от нашия комитет: Тодор Пешов и Димитър Хаджи Манов).
„ В това време, като се
намираше и Левски при назе, казахме му:
- А бе, бае Левски, хайде да
отидеме сос тебе на пашовата сватба.
Турците в конака сега всички са заняти с пиршеството около сватбата,
няма да те познаят, ще минеш като за учител в града ни...”
Васил Иванов Кунчев–Левски и Хаджи Боне Петров, 1972
Захвърлилият расото Дякон Игнатий имал
ангелски глас, око на скален орел, хитростта на лисица. Командвал като лъв... Шегувал се като... дявол. Лекувал се сам. Болен зъб посипвал с барут. С барут
посипал и болния си от 500 години задрямал народ... Служителите на султана го
наричали Невидимия, Неуловимия...
Оставил е твърде малко свои
фото портрети по простата причина да не бъде сравняван с тях и разпознаван от преследвачите...
Направил си и страхотен майтап със Софийския берлейбей в стил „руска рулетка” –
който остане жив, се киска до припадък...
„ А той, човекът, се поколеба
малко, най- сетне се съгласи. И така – отидохме на пашовата сватба.
„ Там имаше доста добри
печени ягнета и други разни добре наготвени ястия, хубава ракийка с разни
мезета, вино от най- хубавото, а всичките чиновници слугуват, принасят яденето
и прочие. Други посипват на гостето да се мият, носят кърпи за бърсане.
Кьочеци, турски свирачи, циганки и цигани, играчи и играчки, в пълната смисъл
на думата увеселение по турски обичай.
„ И нашите милости с бая ти
Василия Левски, когото турците по това време търсеха изпод камък – ядеме, пиеме
и се веселиме на пашовата трапеза.
„ Като се свърши вечерята,
устрои се в двора на конака една машала със запалени огньове, за да е видело, и
захванаха да се борят пехливане по турския обичай. Ние, гостите, излязохме да
гледаме наедно с пашата и чиновниците, и българи, и аги, колкото имаше там на
увеселението. Есад паша седна на балкона да гледа, а наш Василия Левски стои до
самия него и гледаме на пехливаните как се борят. И това трая близо до
съмнуване, но преди да се свърши всичката тая турска комедия, ние, тримата
комити и бае Василия Левски, си отидохме, догде не е избеляло въжето (преносна
смисъл: „догде не са ни хванали и избесили” – бележка на хроникьора).
Този, който прави лъвски
скокове – и като бунтовник сред тленните, и като водач на готовите за славна
нетленност. Васил Левски – идеалът за принципност, чест и себеотричане на още
много-много буйни и честни глави в следващото столетие. Но и образ- параван за
лукави търговци на надежди и човешко донстойнство... Та чак до портретите му
във всички държавни кабинети в наши дни...
Малко хора вече се сещат, че
процесът срещу мъжа с лъвското име се е състоял именно в Конака, сетне Дворец на
българските монарси най в центъра на столицата. На жълтите павета... Българския Гарибалди съдили и осъдили заедно с Димитър Общи – доскорошен четник на италианския Джузепе и
пръв другар на Апостола на свободата... Вагабонтин от класа! Десет минути един след друг увиснали на бесилото на изхода за Орхание.
Няколко месеца след случката в конака.
„ Като влязохме в казиното на
Трайковича, поседнахме си малко, поразсмяхме се на турските церемонии и обичаи
и на нашето щастливо и пълно с веселба преминаване на тази турска сватба и си
отидохме всички по домовете си, като оставихме Левски да си поспи.
„ На заранта изпратихме
Левски, който ни даде някои наставления и си тръгна за Враца и Орхание. Това
всичко беше на 20 юлия 1872 година”.
Край на случката от Дневника
на Хаджи Боне Петров. Но не мога да се въздържа да цитирам и краткия коментар
на хроникьора от 1940 г., внука на софийския комита:
„ Колкото и да е описан просто
тоя истински факт, читателят не може да си го представи ярко и да изживее
дълбоката му смисъл: Апостолът, за чиято глава са давали крина злато (около 15
килограма!!!), дирен из цяло Софийско, - рамо до рамо със софийския мютесарифин Есад паша, в конака му, в ръцете
на цялата турска администрация и стража... Какво безстрашие и дързост!”
Васил Левски бил обесен в
София на 6 февруари (стар стил) 1873 година. Паметникът му е там, където е била
бесилката му – на тогавашния източен вход на града.
Обесването на Васил Левски – гравюра от края на ХІХ век
Хаджи Боне Петров след
Априлското въстание от 1876 г. е изпратен на каторга в Диарбекир – Мала Азия.
Защото е един от софийските първенци, втори път отървава въжето. Или както
любезно се шегува след щастливото и пълно с веселба преминувание на церемонията
по обрязването на синовете на пашата в конака, не успява „да избели въжето”.
Камитата Боне е изобразен
като орел в сборния паметник на българските бунтари заточеници – Орлов мост,
където били посрещани след освобождаването им от каторгата след Руско-турската
война. Народът наричал такива като него
орли. Орел, юнашка птица.
Момчил ПОПОВ
По архивни материали от сп.«Сердика»,1939 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар