Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

вторник, 13 октомври 2015 г.

БОЛНА Е ЛЕГНАЛА ОТ „ХАИНБОАЗ“, 1947

Млади, тъжни, съвсем истински истории от „доброволното и ентусиазирано бригадирско движение“ в НРБ
На стара снимка от най-ранните бригадирски години съзрях  русо момиче с плитка сред група бригадирки, точно срещу художествената дружинна. Веднага я познах – мама Дора като гимназистка! Седнали девойките в тревата, разтегнали акордеона, пеят ли пеят. Годините на „Свири, хармонико, свири!“...

Или са на строежа на ж.п. линията Волуек-Перник 1947, или строежа на пътя за Златните мостове на Витоша 1948... На подобен кадър, само че пред брезентова палатка, с бели камъчета, портрети, знаменца младите 16-18 годишни ученички в летни военни униформи бяха написали и изобразили: „Аз служа“... На Г. Димитров, Петолъчката, сърпа и чука,  Червения кръст и Фото-портрета на Г. Димитров... Казах две-три думи във ФБ, а червена кифла на пост строго ме сряза "да си трая". Че това не е принудителна повиност, защото "не знам"...

Бях написал: „Младежка лятна бригада, 1947-48 г. С белите камъчета: "Аз служа на комунизма, г.димитров и Червения кръст"... Къде ще ходят, като в България по това време има 300 000 офицери и войници от Съветската армия?!“

Няма да си трая! Знам, другарко! Тези млади момичета са влачели камъни и каквото се сетиш по каторгите на комунизма. Принудително! Никакви „ентусиазми“, а най-брутален натиск: ако не отидеш на „младежка бригада“, те гонят от  училище. Било то гимназия, техническо професионално, школа, университет или прочие. Точка! Оставаш учил-недоучил. Можеш да се „развиваш и усъвършенстваш“ в бъдеще като хамалин, общ работник, миньор, каруцар, хигиенист, копач на канали, овчар...
Така – в радост и гняв, се появи млада, тъжна и съвсем истинска история от Neli Kuzmanova:
 
„Освен непосилната работа, хранели са ги слабо и са спели в палатки, често прогизнали от дъжд. Имам своите детски спомени от тези години. Живеех още при баба и дядо на село /била съм 6 -7 или 8-годишна/ и помня и петте млади и здрави момичета от селото , които отидоха да бъхтят на Хаинбоаз.  Докараха ги със скоротечна туберкулоза! И за седмица или две цялото село изпрати с плач и траурна музика четирите от тях в последния им път...

Само една успя да остане жива, но се лекуваше повече от десет години по санаториуми. Нейната воля за живот беше за пример и това изглежда й помогна да оцелее. Хич не й е било лесно, защото бяха бедни, тя имаше две по-малки сестри, ползващи обща стая, а болестта е силно заразна...

Средната от сестрите ми беше връстничка и често си играехме и в техния двор, та имам наблюдения на драматичната борба с тая коварна болест почти от първа ръка. Не ми даваха да ходя там, естествено, но аз го правех, без да си давам сметка...
Тааа, такива младежки „удоволствия“ предлагаше тогава бригадирското движение у нас...
И клетви , и... проклятия за Червения ботуш и от мен!“

Споделям „благословиите“ на Нели. Чувам и виковете на оплаквачките на 4-те починали момичета от нейното село. В далечната, но съвсем близка 1947-а... Пеели са през сълзи като в стара-стара народна песен „Болна е легнала от „Хаинбоаз“.

Днес си спомням, че и майка ми Дора цял живот живя с проблемите, оставени й от болестта като ученичка точно по същото време... Красивото, русото, пеещото момиче от снимката. Много-много не обичаше да говори за нея...

Да, туберкулозата. Или ТеБеЦе-то, в стил соцреализъм.
05 септември 2015

На факсимилето: Приложение-упътване за превенция срещу туберкулоза към Ученическа книжка от Априловската гимназия, Габрово, 1945-46 ;
Снимки: Фотоархив Л. Юруков, Форум А.А.

Нели КУЗМАНОВА, Момчил ПОПОВ

2 коментара:

  1. Годината е 1988-ма...Късно лято в края на август месец. Работех тъкмо срещу бившата фабрика "Победа" и бях тръгнал да направя резервация за младежкия клуб на ул.Самоков в Кв. Изгрев.
    Движех се по улицата от автогара "Юг" към въпросния младежки клуб.
    Все още заблудено "надявам се", че социализЪма, не е това което разбираха " д.угарете с червени книжки" и четвъртокласно образование.
    Усетих някаква сянка да ме следва почти плътно ...На около метър зад гърба ми. Тенденциозно спрях и се загледах в един двор. Но сянката също сп.я и тихо ме изчака да продължа. Все още не се обръщах - смятах, че някой се е припознал.
    На следващата пряка преди да слезна от бордюра се огледах за п минаващи МПС-та. Използвах възможнастта да огледам и въпросната ( оказа се невъабряжаема) сянка.
    Беше възрастна женица от онези изцяло в черно до края на забрадката си. Висока и съсухрена женица на преклонна възраст.
    Почудиха се, защо ме следва така, но продължих. На следващият бордюр - същото.
    След като пресякохме аз и "сянката" ми тя съвсем тихо ми прогавори.
    - Момче, не се притеснявай...Аз недовиждам и те ползвам, за посоката,че си към хлебарницата.
    Сама съм и отивам да си купя хляб, но не виждам добре улицата.
    Спрях и любезно се обърнах да помогна на възрастната жена. Погледнах я в очите и спрях поразен.
    По-красиви и дълбоко сини очи не бях виждал в живота си.
    - Бабо имаш много красиви очи, какво им е?
    - Да чедо и други са ми го казвали...Получих топлинен удар когато работихме на Хаинбоаз...И от тогава съм сляпа...
    Онемях...Заведох я до хлебопродавницата. Попитаха има ли нужда от помощ да се прибере.
    - Не чедо, благодаря! От тук все някой ще мине в мойта посока и по него, по него ще пресека улиците и прибера у дома, защото си броя крачките!!!
    Тръгнах си удивен и ужасен,от това какво е получила от " Партията" и как тя и се е отблагодариха.
    Следващата есен стана 1989 година!!!
    Според мен "кога и да утепаш комуниста...Все късно че е!!!"
    Шопска приказка..

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Простете за правописните грешки, но не знам как да ги редактирам.

      Изтриване