Малко момиченце се гуши под завивката, мрънка на заспиване:
- Бабо-о, разкажи ми за Витоша пак...
С твърди като речни камъчета, но топли от слънцето думи старата почва да каканиже:
- Сега че се наспиме бърже... Утре че станеме рано... В едно торбе туряме домат, чушка, сиренце, хлеб... Фащаме Десетката и право на Земеделието... Оттам на рейсо и чак на „Златните мостове”!... Оно че е обед, че седнеме на една пейка и че се наручаме... На сенкя под големите борове. Там и по обед е хлад...
Все едно са музицирали в двата си тона прочутите Бистришки баби... Прозвучала е дрезгава притча за скромна мечта. Простичка и малка, точно обратното на помпозните времена на раждането си... Годините на пищните като цвят на тиква момичешки кордели, черни престилки и червени пионерски връзки, рапорти и манифестации, 1960-те. Красива детска песничка за „Лека нощ”... Момиченцето, което още не познавам, се муши под ръката на стара майка:
- Утре да идем на Симеоново, а? Мая се хвали, че баба й живеела там, на вилата...
- Добре, чедо... Утре че пойдеме на Симеоново... Само да видиме как се стига...
Баба Клаида и Катето заспиват бързо в къщицата си на Красна поляна. А от следващата вечер и Симеоново е включено в мечтите...
В онези години автобусите към източните села под Витоша тръгваха от площадчето пред Строителния техникум „Христо Ботев”. Точно така, острани на стадион „Левски”. Поемаха нагоре към Дървеница, Симеоново, Бистрица и Железница. Дори в началото имаше отделен рейс до именуваното от шопите на кръвосмучеща тахтаба селце, днес престижен столичен квартал - Дървеница. Симеоново бе някак си междинна спирка за туризъм и през 70-те. Тогава с по някоя друга китара и съученичка - бледа комсомолка ходехме да се снимаме и плажуркаме на двете изкуствени езера между боровете. Тези, веднага над покривите му, на голямата слънчева поляна...
Докато в началото на 1980-те не пое към хижа „Алеко” бленувания от Иван Вазов „феникюлер”. И бившето, съвсем смотано допреди стотина години селце Бейлер чифлик стана международно...
Тръпка, атракция и удобство е „финикюлерът" - фантазия от ХІХ век... И за 1983 г., когато бе построен и пуснат в експлоатация, това си бе грандиозно транспортно съоръжение: преодолява разлика във височината от 1076 м, има дължина 6270 м и капацитет 1500 души на час. От хижа"Алеко" друг лифт води към м. Резньовете, а след това... пеша към Черни връх... И обратно към Симеоново, „на сенкя под големите борове”...
През 1878 г. достолепният и прославен генерал Гурко подарява гръмкото име „Цар Симеон Велики" на най-младото населено място край Витоша - Бейлер-чифлик.
Въпреки че днешният софийски квартал Симеоново се смята за едно от най-младите селища под Витоша, землището пази следи от древна история, неразчетени докрай, но говорещи краасноречиво. Зад църквата „на центъра” са намерени останки от зида на някогашна крепост. По времето, когато селището се нарича Бейлер чифлик, цялата местност носи името Църква, а възвишението над селото се нарича Църквище.
Не само удобното разположение е привлякло някогашните заселници. Прочут бил лековитият извор, за който Павел Делирадев пише: „Този извор е най-близо до Витоша, но все пак е най-малко познат на софийските туристи. Намира се на стотина метра на изток от Симеоново, в ливадата зад Сапунджийското дере." Местното население е смятало извора за изключително лековит.
За някогашното селище говорят и другите имена, срещани около Симеоново: Демир капия (Железните врата), Стражата. През 1721 г. селището влиза в т. нар. Божков участък. Първенецът Божко бил началник на дервентджии и организирал охранителна дружина за безопасност на пътниците и търговците. Божко се ползвал и от подкрепата на населението, успяло да запази навици и традиции. Симеоново е име, внушено от остатъците на крепостната твърдина, подсказва службата му като бойница и подслон на „пътна полиция” още от Древността...
Селището става самостоятелна община през двадесетте години на XX век. По това време в него имало основно училище, а в центъра се извисявала църквата, носеща името на някогашния манастир „Св. Архангел Михаил". Със светеца е свързан и празникът-събор на Симеоново - на Архангеловден. Наблизо е паметникът на загиналите във войните за Отечеството. От 1961 г. е квартал на Голяма София.
С момичето, което вече се познавам, след много години пишем скромна семейна програма. В неделен ден на новото хилядолетие:
- Наспахме се бърже... Станахме рано... Опитахме се да откачим дъщерята от компютъра... Не мина номера... Сега ще седнем двамата на автомбила амтоматик и право на Витоша... На екскурзия, сред природата... Има едно кръчме над Железница, сервират чудно шкембе-чорба... И кисело мляко...
Банална приказка, но кулинарна, добротворна... Тръгваме. Но на левия завой към центъра на Симеоново зърваме композиция чудна, дори изумителна... Като че ли балон за въздухоплаване - огромна елипса, кацнала до тротоара сред къщите. Спираме да погледаме, да поснимаме, да поразпитаме...
Драги сънародници, покажете се за малко от завивките –черупки и чуйте добре. Великолепната урбан- приказка „Охлюв с комин-калинка” от София е по-добра от най-смелите проекти по Земното кълбо, предпочетена бе пред творби на архитектурни колоси като Антони Гауди и Хундертвасер! Изброявам прочутите конкуренции: въртящата се кула в Дубай, обърнатата къща в Полша, музея "Гугенхайм" в Билбао, парка "Гюел", катедралата "Светото семейство" (Саграда фамилия), къщите "Мила" и "Батло"...
Охлювът-чудо е първи в света, защото живее в детските очи.Уж си е на едно и също място в Симеоново, а след залез може да лети. От вечерта, та чак до сутринта… Който не вярва, да пита комина –калинка, защо на антенките си има светлини?... Ясно. Да не се сблъска с другите самолети из въздуха, докато пътешества.
Момчил ПОПОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар