ОТ СОЦИАЛИЗМА - С ДВЕ МАЙКИ И ДВАМА БАЩИ

 

От Георги- Момчил ПОПОВ 

Да славим Партията - майка подпочвахме още с първия рев в родилното отделение. Вместо да вряскаме: „Леле-е, каква е тая лудница тука бе?! Да не е сухопътният живот?”, ние – достойните наследници на велики идеи, боботехме из пелените „Благодарим ти, Партийо любима, за светлите ни времена”. А за по- ограничените, но склонни към наизустяване, беше достатъчен бегъл поглед към лозунгите  по стените на медицинското заведение. Така без да се притесняват, можеха да крещят наволя препоръки от видни съветски учени как се борави с водата и сапуна, как се масажират гърдите на кърмачка или по някои важни аспекти на забременяването... „Погрижи ли се за гърдите си? Закалявай млечните си жлези, като ежедневно ги обмиваш с хладка вода”...

Искрената бебешка ода не беше породена от незнания по физиология, а точно обратното: първият ни рев бе съобразен с новия, прогресивен биологичен ред на Планетата. Точка първа от който гласеше: „Всеки роден при социализма, има две майки и двама бащи”. Едната двойка се състоеше от Бащата на народа, Вожда и Учителя Другаря Георги Димитров и съответно неговата любезна съпруга Партията – Майка. А втората – от биологичните ти създатели...

Схемата се оказа валидна и за горките братя от социалистическия лагер. На първия баща оставяш прилагателните, само сменяш името и военните чинове: Генералисимус Сталин, Маршал Брежнев, Полковник Хонекер, Полковник Ярузелски, Маршал Тито, Генерал – Академик Чаушеску, Генерал Андропов... Гениална антропологическа, изключителна по мащабите си стратегическа схема! Ако биологичните ти родители предявят претенции за бащинство, законните ти да се намесят първи и моментално да ги лишат от оскъдните им права. Сиреч, да ги пратят там, откъдето са се показали. И от общото им отроче да оформят идеологически издържана личност. Личност благодарна, личност удобна, личност вечно поклонена пред висините.

За детската градина и докато се учиш да сричаш си имаше списание „Славейче”. Покрай детските приказки и песнички бяха отпечатани леки поучения как се манифестира на 1-ви Май и 9-ти Септември, колко бедни, гладни и уморени са децата при капитализма, как мързеливците трябва системно да се презират.

На 8 –годишна възраст вече ни се връчваше първата песнопойка с първите маршове за заучаване наизуст. Мило, загрижено и отговорно. Далечен, изпъстрен с картинки привет от Партията – Майка. Тънко книжле колкото тефтерче за телефони, мъничко едно такова, точно като за детска ръчичка. Кодекс или устав на организация „Чавдарче”... От него помня как Тимур и неговата команда носели кюмюр и дърва на нещастна бабичка, а тя им дала плодове.

Първата ми щампована петолъчка (сиреч, декламирам и до днес) е от тази книжка:
„Чавдарчето труда обича,
на помощ първо се притичва.”

И като си ги издекламираш хвалебствията, на едно тържество с барабан и знамена ти усукват около врата синя чавдарска връзка, а на главата ти тупват зелено калпаче. Юнашкият калпак на Чавдар войвода, моето момче! (Майка ти плати ли го на класната, че бързам да отчета парите?)

"Свободно растем и се учим!", 1967.  
Горе: С единствената ми майка Теодора в "Парка на свободата", София, 1958

 Следващата фаза от правилното ни развитие в условията на Развитото социалистическо общество в България се наричаше членство в Димитровската пионерска организация „Септемврийче”, съответно между 10 и 14-годишна възраст. Тогава вече ти връчваха червена пионерска връзка и всеки ден беше задължен да ходиш на училище забраден в червено като венециански любовник, ама без гондолата ... И като такива през ден, през два трябваше да разучаваме бодри, лирични, изпълнени с овчо умиление песни към любимата ни партия:
„Комунисти, комсомолци”,
„Марш на септемврийчетата”,
„Хей, Балкан ти роден наш”...

Великият си наизустен репертоар от комунистически маршове (който никой в къщи не ще и да чуе) дължа с признателност най- вече на Диемитровската пионерска организация „Септемврийче” и Българското национално радио. Разбира се, и на първия си чифт родители...

Със срам и омерзение от себе си трябва да призная, че в в следващия етап на развитие - редиците на Комсомола, срещнах представителите на рока „Дийп Пърпъл”, „Куин” и т.н. Те ме отклониха от очертаните от маршовете висини.

Не се прехласвах от Гюрга Пенджурова, мега- хитовете „Когато бях овчарче”, „Хей, Балкан ти роден, наш” или „Кацнал бръмбар на трънка”. Не ме вълнуваше и скопения фолклор на Държавен ансамбъл „Филип Кутев”. Не можех да ги приема – нито баща ми, нито дядо ми, нито прадядо ми и за ден не са били овчари. Не са практикували „кацане на трънка”, а на бели и меки места (всичките ми баби са хубавици). По купони праскахме рок и джърк, а на сватба не можех да усуча сносна стъпчица хоро... Градско момче, какво да се кривиш?

Но в казармата ме вразумиха отново: физзарядки, маршировки, маршове, бегом!, остави!, легни!, стани!...

Това е то тръпка! Това е мелодика! Това е устрем!

Всички петолъчки ми се върнаха в главата. Другарите старшини и офицери дори добавиха нови....

Пускам звук и правя лично дефиле от щамповани петолъчки (тоест, много от стиховете още декламирам в унес). Който има уши за прекрасното, нека слуша:

„Дружна песен”,
„Партизан за бой се стяга”,
„Шумете, дебри и балкани”,
„Изправи се гора от стомана, насочете се бойни дула!” и... Ура! Ура! Ура!

Георги-Момчил ПОПОВ, MMXIX