Има паметник, няма памет за жертвите на комунизма

Протегнати длани към небето с 12 панела отзад ще символизират след година жертвите на комунизма по света в градинката „Свети Седмочисленици” в София. Според авторите на идеята и проекта (избрани с поименни покани и конкурс) „София вече ще има ....”.
Пресата гърми, голобради репортери се надпреварват да хвалят, интернет форуми кипят от мнения, цензурирани псувни, препоръки...
За да не изпадам в някое от тия състояния, ще подредя само 12 точки, които говорят за преднамереност, намерения за автореклама чрез паметта на мъчениците, исторически астигматизъм. Казано накратко: пълна мъгла и атеистично безразличие в ателието на чиновника.

1. Предлаганият проект е издържан в кристален стил „социалистически реализъм” – протегнатите длани са любима символика на комунистическата пропаганда. Нека си припомним международните младежки фестивали и афишите за тях : на „жертвите” само им липсва гълъба на мира и дружбата между народите с натиканото в човката маслиново клонче.

Проектът

2. „Добре подбраното” място за втори паметник на жертвите на комунизма в София. Тук било затвор и било упражнявано насилие от българи срещу българи. Наистина църквата „Св. Седмочисленици” преди 1903 г., когато е възстановена и осветена като такава, се е наричала Черната джамия. За около десетилетие преди началото на века е служела за затвор. В края на 19 век там са хвърлени противници на Стамболовия режим. И в градинката край църквата това вече е отбелязяно с гроба на Петко и Екатерина Каравелови. През Сталинско време, когато са генерирани милионите жертви на комунизма по света, църквата „Свети Седмочисленици” от близо половин век си е християнски храм и по този признак няма допирни точки с епохата.

Гробът на Петко и Екатерина Каравелови в градинката на църквата „Св. Седмочисленици” в София

3. Това ще е втори, а не първи паметник в София, както гърми голобрадата преса. Първият е издигнат още през 1999 г. в градината пред НДК по повод 10-годишнината от комунистическия преврат на 10 ноември 1989 г. Стилен е, изписан е с хиляди имена на жертви върху черен мрамор, издигнати са оригинален възрожденски кръст от камък и параклис за заупокойка на душите им. Това е Софийската Стена на плача, която през последните 10 години съзнателно бе обвита в пренебрежително мълчание. От властелините на сърпа и чука, разбира се! Но мемориалният комплекс от 1999 г. реално е един от първите в Европа.
На организаторите на втория за София мемориал това е било предварително ясно, но явно – незадоволително. Бъдещите длани (без гълъба) предварително са обявени като „Паметник на жертвите на комунизма ПО СВЕТА”.

Паметникът на жертвите на комунизма в София е издигнат още през 1999 г.

4. Най-големият терористичен акт за цяла Европа в периода Първа – Втора световна война е бомбеният атентат през април 1925 г. в църквата „Св. Неделя” в София. На място загиват 150 души ( а сетне от раните си – 223-ма), ранени – около 500 – всичките от висшия ешалон на държавата. Атентатът, организиран от военно крило на комунистическата партия, е на насочен срещу цар Борис ІІІ – Обединител. Но царят закъснява и оцелява, пазен от двама софийски светци – Св. Серафим (тогава жив, а сега – общуващ с вечността в Руската църква в София) и Св. Стефан Урош Милотин – сръбски крал от 15 век, чийто мощи оцеляват при чудовищния взрив и до днес са реликва и обект на поклонение в църквата „Св. Неделя”.

Църквата „Св.Неделя” след атентата от 1925 г.

Ако търсим световен знак, по-подходящо е новият международен паметник да бъде на площад „Св.Неделя”.

5. Ако търсим световен знак, може да бъде изобразен мътен радиационен облак и една дата: 26 април 1986 г. Това е датата Чернобил, която даде над 100 хиляди бързи жертви в Украйна, а за България и Европа още пъти по толкова разпръснати във времето и имунните системи жертви на безхаберния комунистически стронций. Много от децата на България израстнаха болнави именно заради тази дата.

6. Ако търсим световен знак, можем да го намерим отново в историята на България. Единственият парламент от 20 век , изтребен физически от сънародници, се казва ХХV обикновено народно събрание. Осъдените от т.нар. „народен съд” (с решение от 1 февруари 1945 г.) бивши депутати и министри сами са си изкопали масов гроб до Централни софийски гробища и след разсрела са заровени като бесни псета по нареждане от изток. Само за сравнение – Нюрнбергският процес осъжда на смърт 14 нацисти – военнопрестъпници, в България унищожените политици са общо 140. Д-р Петър Дертлиев ми е разказвал по този повод, че дълго време Парламентът в Брюксел е започвал всяка нова сесия с 1-минутно мълчание за дивашки избитите си колеги в София.

Това място трябва да издирим, и там да се покаем – ние, оцелелите!

София, 1946 г.. Показно развеждане на противници на комунистическия режим като врагове на народа

7. Като казах „масов гроб”, се сещам за една резолюция на Европейския парламент от пролетта, която дава знак на равенство между режимите фашизъм – нацизъм – комунизъм. По този признак българското насилие си има „запазен знак” от 20 век – кладенецът, насилственото давене. След Септемврийското въстание от 1923 г. най- активните бунтари са арестувани, заключени и удавени заедно с шлепа в Дунава край Лом, а Антон Страшимиров описва кървавите реки след разгрома. Стъкленото око на поета Гео Милев много години след 1925 г. е намерено в кладенец в Илиянци... Летящите ОФ-бригади по 9 септември 1944 г. възприемат тази „практика” и превръщат някои кладенци (чувал съм за такива случаи в кв. Горна баня) в последен мъченически пристан на много „врагове на народа”. Горяните – първата въоръжена антисъветска съпротива в Европа, също ползват старите фамилни кладенци за укриване на оръжие.
Обикновеният фамилен кладенец е далеч по-стойностен семиотичен знак от младежките длани и отлетелия гълъб на мира.

8. Господа общинските съветници чували ли са някога, че първият католически светец, жертва на комунизма, е българин? Казва се Евгени Босилков и след нечовешки изтезания е разстрелян през 1952 г. в Софийския затвор.
Ако наистина говорим за световен знак, какъв по-голям от български светец, жертва на комунизма, канонизиран лично от папа Йоан Павел Втори ?!

И в зелената площ пред Централния софийски затвор също е по-подходящо за такъв мемориал.
На снимката: Блажения Евгени Босилков

9. И още... Много жертви на комунистическата диктатура са били тормозени в Следствието на Централния софийски затвор. Моята майка през 1970 г. цели 90 дни е била викана на разпит да обясни на другарите как баща ми е успял да избяга зад Железната завеса. Чак през 1990-та тя се осмели да ми разкаже (защото разпространена практика бе след приключване на арест или следствие да подписваш декларация за мълчание): „Като се хлопнеха зад гърба ми тия огромни порти на затвора, ми прималяваше от страх! Оставила съм вкъщи две заспали деца, кой ще ви гледа, ако тая вечер решат да ме приберат?!”.
Е, след третия месец я освобождават, разбрали най-сетне, че отдавна са разведени. Пускат я, но къде...

Портата на Софийския затвор е много силен и автентичен символ на отминали диктатури. Просто ей така – изправени една срещу друга (вместо да речем 12 панела?! по проект) също ще въздействат отрезвяващо...

10. Пускат я майка ми, но къде?! След разпитите цял месец лежи в лудницата на ул.”Искър”, за да се възстанови психически...
Господа общински съветници от София, архитекти, скулптори и прочие. Епохата на комунистическата диктатура е нещо твърде сериозно и трагично. Тя е съпоставима с епохи от историята на България, за които са издигнати величествени паметници! И никак не е смешно дори пред една лудница да бъде издигната паметна плоча или знак за жертвите на комунизма – уличаването в психически разстройства и прибирането „на топло” също бе един от сериозни похвати за насилие над личността.

11.Много по-уместно би било срещу витрините на кафе-сладкарница „България” да се изобрази строшена цигулка или китара... Там, в зелената площ между Двореца и Природонаучния музей, под вековните платани също е по-подходящо за отдаване на почит пред жертвите на комунизма. От кафене „България” към трудови лагери и изтезания са потеглили много свободолюбиви артисти и интелектуалци... Справка могат да ви направят духовете на Сашо Сладура и Леа Иванова... Затова предлагам да изобразите счупена музика, тоест – изкуство, жажда за живот.
На снимката:Паметник на Сашо Сладура в Пловдив

12. Ако бяхте се допитали до поне един оцелял от конц-лагерите на сталинизма (или негов наследник), той деликатно щеше да ви насочи към символа „Белене”, „Персин”, „Куциян”, „Росица”, Ловеч или друг подобен нему знак (от общо 86-те на територията на България) на свирепо насилие над личността. За мен 2-3 камиона пясък от остров Персин са много по-силен символ. Можем да добавим една камионетка „Молотов” от „Вторични суровини”, с каквито са карани труповете на пребитите с тояги концлагеристи. Те просто са били изсипвани в плитчините около брега на Дунава или, още по-зле, са оставяни за храна на прасетата. Това се знае, и костите им още са там – в пясъците на Персин. Само за сведение: в нацисткия концлагер „Майданек” в Полша е постъпено точно така. Запазен е огромен куп – почти хълм от изгорена в пещите човешка плът, превърната в прах. От нея тук-там просто стърчат останки от... човешки кости. Бетонен покрив и... това е.
Но обещах да изтъкна само 12 причини и да не се гневя.

Момчил Попов

П.П. Благодаря на един-единствения член на журито по проекта, който не е гласувал „за” с мотива, че този паметник не си го е представял точно така...

Снимки: novinar.net, Укипедия, Изгубената България, plovdivguide.com, Личен архив