Хан Аспарух влезе в София

От Добрич и Дунавската хълмиста долина, по пролома на река Искър през Хемус – Стара планина, хан Аспарух от великия род Дуло влезе от север в София. Тъй като пристигаше по Ломпаланското шосе, прокарано още от римляните с машината на Архимед и много робски труд, му се наложи да прескочи с коня си релсов път и грозна жп гара. По цивилизационни съображения преди 120 години тогава красивата жп новост бе препречила едно от най-древните европейски дестинации: от река Дунав край Никополис ад Иструм до Сердика - градът на траките, виното и минералните извори... Та по-точната дума за прабългарския велик вожд в случая бе „прекрачи гарата”, внимавайки да не отнесе с някое копито излинелия асфалт на социалистически покрив (само на 40-годишна възраст)...

Следващите стъпки на хан Аспарух из новата му столица също бяха внимателни. Лъвовия мост трябваше да бъде хем уважен, хем прескочен, хем опазен. Тук, в коритото на Владайска река, дълго се белеели костите на защитниците на Средец през 14. век. Затова Ювиги рязко се сниши от седлото, гребна от реката шепа свещена мъченическа пръст и я целуна. После - осветена, пак я пръсна по вятъра на вековете.

Между кубетата на джамията и синагогата попипа ризницата на гърдите си да провери Орлето – амулет от Тангра, дали си е там. Но прабългарският владетел се сети, че след погребението му през 701 г. повече от хиляда лета и зими то лежа в пясъците на река Днепър край Вознесенка (в днешна Украйна), а сега е притулено на сянка в хранилище на местен музей. И без него, с дарената му от Тангра мъдрост и сакрална сила само с един паралелен жест основателят на Дунавска България благослови храмовете отляво и отдясно...

Орлето – оригиналният тотем на Хан Аспарух

Нека не забравяме, че Хан Ювиги Аспарух от рода Дуло за пръв път влизаше в София – неговата нова столица и единствен град в света, носещ името на Божията премъдрост.
Заслуга да е в рамките на държавата бе на негов правнук - Хан Крум Страшни, и датираше от 809 г. след Христа. Но като един истински владетел Основателят владееше времето и пространството, та стотина години напред или назад въобще не смущаваха космическата му мъдрост.

От височината на часовника над Халите, от която Хан Аспарух гледаше, София му хареса. Само му се стори малко тясна, прашна и лишена от места за паркиране на конете между тухлените юрти...
Нищо, може само тук да е така. Първият български цар (хан) ще потърси мястото, където е поканен. Там трябва да е по-просторно.

Да, в това юлско утро, 130 години след възстановяването й, Великият вожд на българите и Върховен жрец на Тангра пристигаше за пръв път в столицата на държавата, която преди 1300 години бе основал. Миналото, Лето 2008-мо, верни негови боили от градския съвет на същата тази столица се бяха сетили, че само в северната част на Аспарухова България има паметници на Основателя – в градовете Добрич, Варна, Исперих и Шумен. А от южната страна на Стара планина, в столицата му София няма-а-а! И ето го, след почти година забавяне Хан Ювиги Аспарух, син на Кубрат пристигаше от Дунавската равнина...Забавяне?...Не е лесно да изминеш 500 километра с 50-тонен кон! А и държавата му е разпростряна на 111 000 квадратни километра...

Аха, може би е тук мястото от боилите? В зеленкото между Министерски съвет, Народно събрание – 2 и Президентсвото? (снимката горе)...Изправи се на стремената Владетелят на българите, вдигна високо меча... Не, май не е тук: тясно е, има много камъняк наоколо и хиляди лазещи бензинови буболечки. Гвардейците с орловите пера и сабите – само те му легнаха на сърце.

Леко придърпа юздите и продължи на изток. След няколко великански конски крачки спря на доста по-широк площад, застлан с жълти павета и градина. Пообиколи Испор Велики, направи отново проба как ще е с вдигнат меч.

Тука е по-добре: над върховете на дърветата синее и Витоша.
Но един стар чинар му подшушна, че верните му боили са му дали място на този площад, ама не точно тук – в центъра. По-встрани така, в тревичката между западното крило на Двореца и гърба на Народното събрание - 2... За радост, филологическата наука не е запазила образци на велики хански ругатни, та хронистът не разбра какво точно рече Хан Аспарух в този момент. Между смръщените вежди и мустаци излетя и едно „Поганци!”, но и това не е съвсем сигурно...

И Ювиги Хан Аспарух пое пак на изток. Чуваше отдалече глъч от стара сграда с конник на цар пред нея. Денят беше 27 юли, годината – 2009-та след Христа, току-що избран 50-ти министър-председател говореше от трибуната за свяст, гордост и достойнство на българите. Великият Основател на Дунавска България много си хареса и една дума, литнала от залата: „референдум”, сиреч всеобщо допитване...

Хан Аспарух не се спря тук. Той отдавна и отлично си беше свършил работата: бе създал хилядолетна държава в земите-люлка на Европейската цивилизация. Вече припичаше, а ветрецът откъм изгрева носеше свежест и горска прохлада. И наистина, не след дълго инстинктът отново не го излъга. Стоеше сред вековни дървета, отново в разкошен парк с голям 30-метров пиедестал, а около него – венци, шмайзери, строежи. Знаех си, че верните ми боили са ми верни! Тука ремонтират за моя пиедестал и аз ще го пробвам... Леко смуши с пети коня, засили се и скокна.

Е, толко му хареса на Хан Аспарух новото място в новата му столица София, че още си е там.
Аз вчера привечер му се любувах. А който не вярва, да иде и да провери. Виде ли нещо друго, значи има перде на очите. И веднага трябва да тича на доктор.

Момчил Попов
Фотошоп: Разказвачът-хронист

Берлин – ГДР музей, 2006

В Берлин бе открит музей, посветен на ежедневната култура на гражданите на ГДР. За някои хора това е важна стъпка в изследването на „другата” Германия, за други – само експозиция на лакировката на жестоката диктатура.

Веднъж Петер Кенцелман заминал със съпругата си в Берлин, за да й обясни на място историята на Германската демократична република. До този момент политологът и етнолог от Фрайбург не веднъж посещавал Източен Берлин. Жена му нямала и понятие от живота на хората от другата страна на Желязната завеса. Пристигнали в Берлин, но така и не намерили музей, в който да се запознаят с бита на източногерманците в миналото.
Наистина, в едно берлинско туристическо бюро им препоръчали Амстердам, където вървяла такава изложба. Разочарован, Кенцелман решил да оправи ситуацията. Сформирал екип от историци и музейни мениджъри, намерил банка за финансиране на проекта и се обърнал с молба към приятели източногерманци да подарят на музея всевъзможни предмети от бита.
Своя проект 36- годишният ентусиаст разглежда като бизнес. „Не желая да завися от държавни дотации”, - това заявява на откриването на „Музея на ГДР”. Експозицията е разположена в самото сърце на бившия Източен Берлин на първия етаж от нов хотелски комплекс.

ГДР- музей, Берлин

Кенцелман създава музей, където всяко нещо може да се докосне с ръка. Много експонати – например ученически чанти, ордени или дневници, са положени направо върху стендовете, служещи едновременно и за прегради.
Между тях е разположена типична източногерманска дневна стая. По стените й са накачени пропагандни плакати от сорта на „Да се учиш от Съветския съюз означава да се учиш да побеждаваш”.
А в една от залите е разположен знаменитият „Трабант” – народният автомобил на източногерманците, в който може да поседи всеки посетител.

На галено в ГДР „Трабант” наричали „състезателен кашон”

Табели на английски и немски обясняват етапите на източногерманския бит – работа, обиколка по магазините, физкултура и отпуск. „На сайта на музея се казва, че експозицията се нуждае и фотографии на нудисти. Съдейки по това, обявата вече е остаряла”, - смее се една от посетителките, застанала пред стена с колажи от съблечени тела. „Дивите плажове” са били много популярни в ГДР...

Немският специалитет FKK (Frеi Kоrреr Кultur) – Движение за свободна телесна култура
Много западни германци и досега считат своите източногерманци за един вид неандерталци. А експозицията, по мнението на много посетители, не показва много добре, че в ГДР са живели най-обикновени и нормални хора.
Граждани, много от които не са и подозирали за „Щази” и други неудобства на режима.
Обаче не всички мислят така. Сътрудничката на службата, занимаваща се с архивите на „Щази” Габриеле Кампхаузен е на мнение, че музеят дава неправилна представа за същността на ГДР:
„Посетителите излизат оттук с чувството, че едва ли не ГДР е била просто причудлива държава. Експозията премълчава за това, че по същество тя е представлявала жестока диктатура”.

В такива „идеологически издържани” предмети Щази криела подслушвателните си устройства.

Директорът на музея Роберт Рюкел обаче е на друго мнение. Един раздел от изложбата изцяло е посветен на темата „Щази”. Там дори е изложено акустично устройство на спецслужбите, чрез което може да се подслушват разговорите на посетителите в другия край на музея. Именно Щази и Берлинската стена, според Рюкел, се явяват едни от централните теми на музея. „Обаче ние сме се концентрирали все пак върху бита”, подчертава директорът. „Това е експеримент”.

Доста е сполучлив, потвърждава думите на директора социологът Томас Абе, изследовател на източногерманската култура и идентификация. „Експозицията добавя щрихи към общата картина. Злодеянията в ГДР на практика вече са изследвани. А за ежедневието бяхме забравили”.

Матис Уинклер, Дойче Веле

Снимки: DW, Интернет

Будапеща – Къщата на терора, 2002

"Къщата на терора” в Будапеща предлага много по-различен поглед към миналото от Музея на комунизма в Прага. Мемориалният комплекс в столицата на Унгария е разположен в сградата, където последователно са били настанени щабът на тайната полиция на нацисткия Стрелони кръст по време на Втората световна война, а в следващите десетилетия – същата служба, но на Унгарската комунистическа партия. Така историята е подсказала, а съвременните хора са поставили знак на равенство между кошмарите на фашизма и комунизма. В предверието: петолъчка редом с унгарския пречупен кръст - потресаващ символ на хуманизма срещу насилието над личността. Но внушенията започват още преди да се влезе в музея – сянката на огромните букви от думата „Терор”, поставени по козирките на сградата, падат върху силуета на всеки посетител.

Атмосферата на потисничество вътре е обагрена с тиха унгарска музика от съответните периоди, която звучи като реквием за хилядите пречупени човешки съдби. Етикетите на експонатите са на унгарски език, но персонални слушалки осигуряват подробен разказ за събитията на английски език. На по-голяма площ и с по-разширен исторически периметър от Музея на комунизма в Прага, Музеят на терора предлага и по-различен философски поглед върху събитията. Например, привилегиите и мощността на комунистическата партия са изобразени в една от галериите като сияещ от соц-символи автомобил, който обаче е разположен зад черна завеса. В друга зала на пода е нарисувана картата на Русия, а със шишарки са показани места от лагерите ГУЛАГ, където са били заточени унгарци. Специално е отбелязано, че последният унгарец – изгнанник в Сибир, се е върнал в родината си през...2001 година. Кръстосани залпове по пода на друга зала насочват вниманието към фотографиите на свещеници и министри, които са били преследвани и убити от комунистическия режим.

Бавен асансьор отвежда посетителите в мазетата, използвани и от двата режима за мъчения. На плосък екран тече интервю, описващо процеса на изтезанията. След излизане от галериите в подземната част ни посреща стена с фотографии, озаглавена
"The Victimizers", която отбелязва с име и позиция в йерархията всеки участник в нацисткия или комунистическия режим. Връщайки се обратно горе, ни посреща галерия с изложени униформи и показани на видео членове на Стрелони кръст, преоблечени в комунистически одежди.

„Къщата на терора” в Будапеща е спорна от самото си начало. Музеят е открит през 2002 г. с финансовата подкрепа на унгарското правителство в навечерието на националните избори. Тогава противопооставящите се политически партии заявяват, че музеят е опит да се свърже Унгарската социалистическа партия с по-ранния комунистически режим. Еврейски организации пък изразяват загриженост, че в „Къщата на терора” вниманието е преекспонирано към съветския период, а отношението към нацистката ера и Холокоста е неадекватно.

Независимо от различните мнения, въздействието на музея в Будапеща е витално и разтърсващо. Преживяното от унгарците в миналото е такова, каквото е.

Бренда Барет, САЩ

Официален сайт на Къщата на терора:

www.terrorhaza.hu

Снимки: Интернет

Има паметник, няма памет за жертвите на комунизма

Протегнати длани към небето с 12 панела отзад ще символизират след година жертвите на комунизма по света в градинката „Свети Седмочисленици” в София. Според авторите на идеята и проекта (избрани с поименни покани и конкурс) „София вече ще има ....”.
Пресата гърми, голобради репортери се надпреварват да хвалят, интернет форуми кипят от мнения, цензурирани псувни, препоръки...
За да не изпадам в някое от тия състояния, ще подредя само 12 точки, които говорят за преднамереност, намерения за автореклама чрез паметта на мъчениците, исторически астигматизъм. Казано накратко: пълна мъгла и атеистично безразличие в ателието на чиновника.

1. Предлаганият проект е издържан в кристален стил „социалистически реализъм” – протегнатите длани са любима символика на комунистическата пропаганда. Нека си припомним международните младежки фестивали и афишите за тях : на „жертвите” само им липсва гълъба на мира и дружбата между народите с натиканото в човката маслиново клонче.

Проектът

2. „Добре подбраното” място за втори паметник на жертвите на комунизма в София. Тук било затвор и било упражнявано насилие от българи срещу българи. Наистина църквата „Св. Седмочисленици” преди 1903 г., когато е възстановена и осветена като такава, се е наричала Черната джамия. За около десетилетие преди началото на века е служела за затвор. В края на 19 век там са хвърлени противници на Стамболовия режим. И в градинката край църквата това вече е отбелязяно с гроба на Петко и Екатерина Каравелови. През Сталинско време, когато са генерирани милионите жертви на комунизма по света, църквата „Свети Седмочисленици” от близо половин век си е християнски храм и по този признак няма допирни точки с епохата.

Гробът на Петко и Екатерина Каравелови в градинката на църквата „Св. Седмочисленици” в София

3. Това ще е втори, а не първи паметник в София, както гърми голобрадата преса. Първият е издигнат още през 1999 г. в градината пред НДК по повод 10-годишнината от комунистическия преврат на 10 ноември 1989 г. Стилен е, изписан е с хиляди имена на жертви върху черен мрамор, издигнати са оригинален възрожденски кръст от камък и параклис за заупокойка на душите им. Това е Софийската Стена на плача, която през последните 10 години съзнателно бе обвита в пренебрежително мълчание. От властелините на сърпа и чука, разбира се! Но мемориалният комплекс от 1999 г. реално е един от първите в Европа.
На организаторите на втория за София мемориал това е било предварително ясно, но явно – незадоволително. Бъдещите длани (без гълъба) предварително са обявени като „Паметник на жертвите на комунизма ПО СВЕТА”.

Паметникът на жертвите на комунизма в София е издигнат още през 1999 г.

4. Най-големият терористичен акт за цяла Европа в периода Първа – Втора световна война е бомбеният атентат през април 1925 г. в църквата „Св. Неделя” в София. На място загиват 150 души ( а сетне от раните си – 223-ма), ранени – около 500 – всичките от висшия ешалон на държавата. Атентатът, организиран от военно крило на комунистическата партия, е на насочен срещу цар Борис ІІІ – Обединител. Но царят закъснява и оцелява, пазен от двама софийски светци – Св. Серафим (тогава жив, а сега – общуващ с вечността в Руската църква в София) и Св. Стефан Урош Милотин – сръбски крал от 15 век, чийто мощи оцеляват при чудовищния взрив и до днес са реликва и обект на поклонение в църквата „Св. Неделя”.

Църквата „Св.Неделя” след атентата от 1925 г.

Ако търсим световен знак, по-подходящо е новият международен паметник да бъде на площад „Св.Неделя”.

5. Ако търсим световен знак, може да бъде изобразен мътен радиационен облак и една дата: 26 април 1986 г. Това е датата Чернобил, която даде над 100 хиляди бързи жертви в Украйна, а за България и Европа още пъти по толкова разпръснати във времето и имунните системи жертви на безхаберния комунистически стронций. Много от децата на България израстнаха болнави именно заради тази дата.

6. Ако търсим световен знак, можем да го намерим отново в историята на България. Единственият парламент от 20 век , изтребен физически от сънародници, се казва ХХV обикновено народно събрание. Осъдените от т.нар. „народен съд” (с решение от 1 февруари 1945 г.) бивши депутати и министри сами са си изкопали масов гроб до Централни софийски гробища и след разсрела са заровени като бесни псета по нареждане от изток. Само за сравнение – Нюрнбергският процес осъжда на смърт 14 нацисти – военнопрестъпници, в България унищожените политици са общо 140. Д-р Петър Дертлиев ми е разказвал по този повод, че дълго време Парламентът в Брюксел е започвал всяка нова сесия с 1-минутно мълчание за дивашки избитите си колеги в София.

Това място трябва да издирим, и там да се покаем – ние, оцелелите!

София, 1946 г.. Показно развеждане на противници на комунистическия режим като врагове на народа

7. Като казах „масов гроб”, се сещам за една резолюция на Европейския парламент от пролетта, която дава знак на равенство между режимите фашизъм – нацизъм – комунизъм. По този признак българското насилие си има „запазен знак” от 20 век – кладенецът, насилственото давене. След Септемврийското въстание от 1923 г. най- активните бунтари са арестувани, заключени и удавени заедно с шлепа в Дунава край Лом, а Антон Страшимиров описва кървавите реки след разгрома. Стъкленото око на поета Гео Милев много години след 1925 г. е намерено в кладенец в Илиянци... Летящите ОФ-бригади по 9 септември 1944 г. възприемат тази „практика” и превръщат някои кладенци (чувал съм за такива случаи в кв. Горна баня) в последен мъченически пристан на много „врагове на народа”. Горяните – първата въоръжена антисъветска съпротива в Европа, също ползват старите фамилни кладенци за укриване на оръжие.
Обикновеният фамилен кладенец е далеч по-стойностен семиотичен знак от младежките длани и отлетелия гълъб на мира.

8. Господа общинските съветници чували ли са някога, че първият католически светец, жертва на комунизма, е българин? Казва се Евгени Босилков и след нечовешки изтезания е разстрелян през 1952 г. в Софийския затвор.
Ако наистина говорим за световен знак, какъв по-голям от български светец, жертва на комунизма, канонизиран лично от папа Йоан Павел Втори ?!

И в зелената площ пред Централния софийски затвор също е по-подходящо за такъв мемориал.
На снимката: Блажения Евгени Босилков

9. И още... Много жертви на комунистическата диктатура са били тормозени в Следствието на Централния софийски затвор. Моята майка през 1970 г. цели 90 дни е била викана на разпит да обясни на другарите как баща ми е успял да избяга зад Железната завеса. Чак през 1990-та тя се осмели да ми разкаже (защото разпространена практика бе след приключване на арест или следствие да подписваш декларация за мълчание): „Като се хлопнеха зад гърба ми тия огромни порти на затвора, ми прималяваше от страх! Оставила съм вкъщи две заспали деца, кой ще ви гледа, ако тая вечер решат да ме приберат?!”.
Е, след третия месец я освобождават, разбрали най-сетне, че отдавна са разведени. Пускат я, но къде...

Портата на Софийския затвор е много силен и автентичен символ на отминали диктатури. Просто ей така – изправени една срещу друга (вместо да речем 12 панела?! по проект) също ще въздействат отрезвяващо...

10. Пускат я майка ми, но къде?! След разпитите цял месец лежи в лудницата на ул.”Искър”, за да се възстанови психически...
Господа общински съветници от София, архитекти, скулптори и прочие. Епохата на комунистическата диктатура е нещо твърде сериозно и трагично. Тя е съпоставима с епохи от историята на България, за които са издигнати величествени паметници! И никак не е смешно дори пред една лудница да бъде издигната паметна плоча или знак за жертвите на комунизма – уличаването в психически разстройства и прибирането „на топло” също бе един от сериозни похвати за насилие над личността.

11.Много по-уместно би било срещу витрините на кафе-сладкарница „България” да се изобрази строшена цигулка или китара... Там, в зелената площ между Двореца и Природонаучния музей, под вековните платани също е по-подходящо за отдаване на почит пред жертвите на комунизма. От кафене „България” към трудови лагери и изтезания са потеглили много свободолюбиви артисти и интелектуалци... Справка могат да ви направят духовете на Сашо Сладура и Леа Иванова... Затова предлагам да изобразите счупена музика, тоест – изкуство, жажда за живот.
На снимката:Паметник на Сашо Сладура в Пловдив

12. Ако бяхте се допитали до поне един оцелял от конц-лагерите на сталинизма (или негов наследник), той деликатно щеше да ви насочи към символа „Белене”, „Персин”, „Куциян”, „Росица”, Ловеч или друг подобен нему знак (от общо 86-те на територията на България) на свирепо насилие над личността. За мен 2-3 камиона пясък от остров Персин са много по-силен символ. Можем да добавим една камионетка „Молотов” от „Вторични суровини”, с каквито са карани труповете на пребитите с тояги концлагеристи. Те просто са били изсипвани в плитчините около брега на Дунава или, още по-зле, са оставяни за храна на прасетата. Това се знае, и костите им още са там – в пясъците на Персин. Само за сведение: в нацисткия концлагер „Майданек” в Полша е постъпено точно така. Запазен е огромен куп – почти хълм от изгорена в пещите човешка плът, превърната в прах. От нея тук-там просто стърчат останки от... човешки кости. Бетонен покрив и... това е.
Но обещах да изтъкна само 12 причини и да не се гневя.

Момчил Попов

П.П. Благодаря на един-единствения член на журито по проекта, който не е гласувал „за” с мотива, че този паметник не си го е представял точно така...

Снимки: novinar.net, Укипедия, Изгубената България, plovdivguide.com, Личен архив

Варшава, 2010 – Експозиция на 7500 квадратни метра

Дворецът на културата и науката във Варшава е подарък от съветския народ

На 6 юни 2008 г. Варшава обяви решение на градската управа да открие музей на комунизма в столицата, който ще разказва за борбата на полския народ срещу съветското потисничество. Тържественото откриване е насрочено за 2010 г., когато ще бъде отбелязана 20-та годишнина от падането на комунизма в Полша. Експозицията ще бъде настанена в Двореца на културата и науката във Варшава, кулата от епохата на Сталин, чиито силует все още доминира над столицата.

Под земята ще се поместят портрети на вождове, снимки на жертвите на системата и техните палачи, агитационни плакати, книги с доноси, както и всякакви други експонати, разказващи за епохата. Автор на концепцията за музея е известният архитект и политик Чеслав Белецки. Той имал идея за музей на комунизма още преди 10 години, но досега не успявал да я реализира. Легендарният лидер на профсъюз "Солидарност", носителят на Нобелова награда за мир от 1983 г. и бивш президент на Полша Лех Валенса е един от активните участници в проекта.


Двама велики поляци от 20. век – папа Йоан Павел ІІ и Лех Валенса

Музеят ще се намира в двора на Двореца на културата и науката в центъра на Варшава, небостъргач, подарък от съветския на полския народ.
Площта на подземния музей ще бъде 7500 кв. метра, а строителството му ще струва на градския бюджет около 10 милиона евро.


Митинг на „Солидарност”,1980 г., с искания за реални граждански права


Отговорът на комунистическата власт: военно положение и ежедневни патрули с танкове из полските градове

Източник: ДПА
Снимки: czarnota.org, AFP, solidarnosc.gov.pl

И малко хумор(из „Ерос и Потури”):
Мъчителното ни сайдисване с Европата мина и през евините ревюта на полякинчетата

1963 : България тайно е предложена за 16-та република на СССР

Другарят Тодор Живков в Ню Йорк, 1960 г.


Из книгата на Христо Христов „Тайните фалити на комунизма”, 2007

ДА ЗАЛОЖИШ ЦЯЛА ДЪРЖАВА


Банкрутът, в който се намира комунистическото управление в началото на 60-те години, принуждава Живков да търси решение, което да не застрашава оставането му на власт. Така стига до отчаяния ход с предложението България да се присъедини към СССР като "два организма с една и съща кръвоносна система". Той предлага това на ЦК на БКП броени месеци след като е поел министърпредседателския пост, воден от прагматичния мотив, че ако Москва приобщи България, икономическите проблеми ще изчезнат, а той пак ще е на власт. Въпросът с присъединяването към СССР е поставен на пленум на ЦК на БКП през юли 1963 г. На него Живков обяснява:

"У мен има една идея от няколко години. Тук трябва да кажа, че тази идея не е моя, това е идея фактически на другаря Димитров. Като вземем предвид какво представлява НРБ, тя е малка страна, а в икономическо отношение - изостанала в сравнение с други страни, като вземем предвид връзките на нашата партия с болшевишката партия, ръка за ръка, рамо до рамо с КПСС при всички условия... Всичко прогресивно в НРБ е свързано с руския, със съветския народ, очевидно е назрял въпросът... Ние го обсъждахме в Политюбро, възражения няма и аз искам да занимая пленума сега: да се обърнем с едно писмо към ЦК на КПСС и към правителството на Съветския съюз, в което да поставим въпроса, да аргументираме необходимостта от създаването на по-тясна връзка между съветската и нашата икономика в перспектива с нейното сливане. И по-нататък политическо сливане."


София, 2009 – Едно от четирите скулптурни чучела на Самоковския мост над река Перловска (пред стадион „В.Левски”): „ ...Ръка за ръка, рамо до рамо с КПСС при всички условия... ”

Пред пленума Живков изтъква: "Когато условията за сливане бъдат всестранно подготвени, тогава животът ще подскаже формата на обединението. Дали това ще бъде обединение под формата на федерация или нещо по-друго, това няма защо сега да се предрешава."

Живков поставя въпроса пред съветския ръководител при посещението си в Москва през октомври 1963 г. "Ние съвсем нямаме намерение да седнем наготово на съветската трапеза като консуматори и... за сметка на Съветския съюз да повишаваме жизненото си равнище", увещава българският ръководител своя домакин. Никита Сергеевич обаче му отвръща, че "въпросът не е до българския народ, а външнополитически".

Още по темата:

http://www.epochtimes-bg.com/

Снимки: Интернет, Личен архив