„Няма никакво съмнение, че обществено мнение не може да съществува нито при една сляпо партизанствующа, нито при една престъпно индиферентна към общонародни въпроси интеллигенция…”
Д-р Кръстю КРЪСТЕВ
(Откъс от статията „Българската интеллигенция”, сп.”Мисъл”, 1908)
Това ламтене за облаги си остана типично за нашата интеллигенция, само претърпя ония необходими видоизменения, които му се налагаха от събитията на последните години и въобще от особената природа на българското управление. Тая природа, която крайно съобразителната интеллигентна тълпа като да бе забравила през времето на осем годишния едноличен терор, е сменяемостта на режимите. Очевидно, тая сменяемост правеше твърде рисковано и във всеки случай „неблагоразумно” поне явното и активно причислявание към властвующата партия.
Спрямо невластвующите отношението е малко друго. Към тях обикновено прибягват ония, които в тая минута нищо няма да изгубят, но толково по много очакват да спечелят от бъдещето: „онеправданите”, сиреч ненастанените по една или друга причина. А към коя от опозиционните групи ще се причисли всеки един, това зависи, обикновено, не от природата на убежденията, на принципите му, а от „шансовете” на тая партия. Единственната политико-социялна група, върху привържениците на която това не е приложимо, е социялистическата.
Според гореизложеното ний можем да разделим днешната българска интеллигенция на две големи и неравни половини, и двете еднакво безидейни, но не и еднакво антисоциялни: ако и по своему, партизанствующата, преимущественно опозиционна половина, е социялна. На автора са еднакво несимпатични и двете, но той не затваря очи пред ония релативни добрини, които има последнята. В нея поне има живот, а, следователно, и възможност за развитие.
Първата, напротив, е една мъртва, лениво вегетирующа масса от доволни – интеллигентни животинки, които кротуват и когато са сити, и когато са гладни, които чувствуват и се радват, тържествуват и негодуват само ако една презряна и горда със своите престъпления власт заповядва това. Връзките, които все още свързват тая мъртва масса с живота на обществото, са несмелите, страхливите надежди за по-добър и по-охолен живот, за по-бързо „авансирание по службата” при една евентуална промяна в управляющите сфери...
Няма никакво съмнение, че общественно мнение не може да съществува нито при една сляпо партизанствующа, нито при една престъпно индиффирентна към общонародни въпроси интеллигенция, но първата поне съдържа условия на постепенно образувание на такова мнение, защото тя все развива дух на солидарност, ако и в тесни групи, - солидарност, която не е трудно да се пренесе на почвата на обществените интереси. Индифферентната интеллигенция е, напротив, въплъщение на антисоциялност и трябва да се счита за по-вредна и от най-лошите язви на партизанството....
Трудно би било да се намери в кой да е други народи нещо аналогично на антисоциялността на нашата интеллигенция. В народи по-културни от нас има съзнание на дълг спрямо обществото или спрямо една негова инкарнация, има национално чувство или посаден и развит от училището патриотизъм. В народи по-долу стоящи от нас има, ако не друго, поне шовинизъм, или даже фанатизъм. У нас няма нищо. Един строг и по-дълбок наблюдател на нашия обществен живот дълго би се колебал преди да реши, да ли съществува български народ. И действително, онова, което ний образуваме, може да бъде един много добър конгломерат от индивидууми, едно географическо и етнографическо или даже административно цяло, но народ то не е и не може да бъде, защото му липсуват всичките условия за това.
Массата можем при това да оставим настрана – нейната психология е съвсем друга – и да се ограничим с интеллигенцията. Има ли тя какво-годе съзнание за длъжност спрямо нещо общо, коллективно – в своето понятие може би абстрактно, но в своето битие досущ конкретно? Проявила ли е тя до сега един единствен път такова съзнание, извършила ли е, по внушение на своите собствени чувства и убеждения, едно коллективно, социялно или интеллектуално действие.
Не говорим за отделни единици; не твърдим, че няма хора с най-дълбок и най-искрен алтруизъм; но твърдим, че и тия най-добри единици никога не са образували едно живо, органическо цяло, един индивидуум. Не говорим за ония случаи, когато ни въодушевяват най-партийни, най-лични интереси.
Д-р Кръстю КРЪСТЕВ
(Из „Българската интеллигенция”, сп.”Мисъл”, Кн.1,1908 г., Архив ANAMNESIS)
На фотографията: Прочутата четворка от кръга „Мисъл” – П.П.Славейков, Пейо Яворов, Петко Ю.Тодоров, Д-р Кръстю Кръстев, София, 1905 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар